Хърби Бренан
Окултният Тибет (1) (Тайни магически практики от Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death - The Great Mystery of Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ekongkar (2023)
Корекция и форматиране
Epsilon (2024)

Издание:

Автор: Хърби Бренан

Заглавие: Окултният Тибет

Преводач: Юлиян Антонов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „ЛИК“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: документалистика

Печатница: Скала — София

ISBN: 954-607-668-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20368

История

  1. — Добавяне

На Джаковците

Предговор

Пхурба (понякога предавано и като пхурпа) е един артефакт от тибетската езотерична традиция. Строго погледнато, става дума за ритуална стреличка, която може да бъде оформена и като малък кинжал. Иначе си е магическо оръжие, служещо за „убиване“ (образно казано) на човешки или демонични създания. Повечето церемониални предмети, използвани в тибетския будизъм, вече могат лесно да се намерят и на Запад, но автентичната пхурба си остава рядкост. За първи път видях такава през 1998 г., което пък ме въвлече в едно доста интригуващо психично приключение.

Точно тогава бях в Британия и пътувах през Котуолд. Жена ми, която споделя моя интерес към Тибет, си спомни, че преди години прочела някъде, че в района действа една фирма, специализирала се в доставката на тибетски артикули. Решихме да проучим въпроса на място и попаднахме на истинска съкровищница.

Складът бе на две етажа, като първият бе натъпкан почти до тавана с килими и гоблени. На втория бе изложена великолепна колекция от произведения на тибетското изкуство. Имаше и познати неща като молитвените барабани, онези задвижвани с ръка дървени цилиндри, с чиято помощ тибетците „механизират“ самото молене. На външната им страна е гравирана мантрата Ом мани падхе хум, а във вътрешността се поставя малък хартиен свитък. Щом барабанът се завърти, тази мантра на състраданието и покоя се излъчва към цялата Вселена.[1]

Видях и подбрана сбирка от камбанки и дорджета, с които впрочем западният пазар отдавна е залят. Дордже е една доста куриозна метална „джаджа“, срещаща се в различни размери и смътно напомняща миниатюрна гиричка (вж. илюстрацията на с. 87). Тя е атрибут на индуисткия бог Индра, а самото име дордже (санскр. ваджра) се превежда като „мълния“. По време на ритуалите се държи в дясната ръка, задължително в комплект с камбанка в лявата. Двете заедно представят (и спомагат за) обмена на мъжката и женската енергия.

Дорджета, звънчета и молитвени барабани могат да бъдат видени буквално във всеки магазин за азиатски сувенири, но в тази експозиция скоро съзрях и далеч по-необичайни неща. От една греда висяха няколко дамару, чифт барабанчета, свързани помежду си и използвани в тибетската тантристика в комплект с тризъбеца тричула. В своя най-езотеричен вариант този своеобразен „тамтам“ се изработва от двете половинки на човешки череп, но тези специално — за голямо мое облекчение — се оказаха от най-обикновена щавена кожа, пристегната с ремъци. Към краищата на ремъците бяха прикрепени малки парченца от кост и дърво — когато дамаруто се разтърси във въздуха, те се удрят по повърхността му, издавайки характерен звук. Имаше и богата колекция от пеещи чаши, с които Тибет отколе е прочут.

Вниманието ми бе привлечено от няколкото величествени танки, окачени на стената. Танка — това е изображение на Буда, гарантиращо божествена закрила за притежателя му. Рисува се върху коприна, чиито краища са поръбени със сърма. В повечето присъстваше и мотивът на мандалата, която Юнг тълкува като символ на психиката и цялостната личност. В непосредствена близост зад стъклената вратичка на един дървен шкаф забелязах и санкха (тиб. дун) — украсена с резби раковина, която при надуване издава дълбок, гърлен звук. Някога използвани като бойни рогове, тези раковини са намерили място и в тибетската обредност — с тях се отдава дължимата почит на тамошните светци, но символизират и самите божества, тъй като се смята, че звукът им прониква навсякъде.

До раковината ре мъдреше още една странна вещ, т.нар. пустака. Това е ръчно изработен макет на книга — върху отделните й листове е отпечатан с дървени преси някой свещен текст, след което те се събират между две дъсчици, оформени като корици, и се връзват с панделка.

Разхождах се из помещението и се любувах на експонатите: медни цимбали тиншо (санскр. татавачара), молитвени медальони и знаменца, лшля (броеници със 108 зърна), както и няколко прекрасни рогозки таши, извезани с осемте най-святи и даряващи с благодат символи на будизма. На една витрина забелязах дори канлин, което недвусмислено показваше, че не бях попаднал в поредното дюкянче за евтини сувенири. Това е специална пищялка, използвана в тантристките церемонии, с която се отпъждат злите духове. Има обаче една малка подробност — изработва се от човешка бедрена кост…

Накрая се озовах пред една старинна пхурба, окачена на гвоздей. Ако не беше на такова видно място, едва ли щях да й обърна внимание. Бях виждал фотографии на съвременни пхурби и те бяха точно това, което човек би могъл да предположи — къси орнаментирани дръжки, увенчани с широки триъгълни остриета. Това нещо обаче изобщо не изглеждаше като тях. Бе изработено от кост, а острието — много по-тънко, със закръглен връх, и нямаше нищо общо с познатата ми триъгълна форма. На дължина бе колкото джобно ножче, а късата, резбована дръжка завършваше с усукана черна панделка, която впоследствие се оказа кичур човешка коса. Малката табелка отдолу идентифицираше обекта като монашеска пхурба, изработена в Тибет преди китайското нахлуване през октомври 1950 г. Но освен няколкото клиширани фрази за „обичайната“ й употреба, табелката не даваше абсолютно никаква информация.

Макар че едва ли можех да мина за колекционер на тибетски ритуални обекти, аз вече имах вкъщи няколко такива и определено бях заинтригуван от идеята да се сдобия с автентична пхурба. Затова и я откачих от стената, за да я разгледам по-отблизо.

Още в същия миг откровено я възненавидях. Провисналият кичур коса и грубо издяланата топка на края на дръжката й придаваха вид на мъничка кукла — при това доста зловеща. Цената й не ме притесни, но реших, че мястото и момента не са подходящи за закупуване на пхурба. Окачих я отново на гвоздея и продължих да разглеждам другите, далеч по-благовидни експонати.

Същата вечер, докато се преобличах за вечеря в нашата хотелска стая, аз внезапно установих, че изобщо не ми се слиза в ресторанта. Всъщност не ми се правеше нищо. Чувствах някаква необяснима апатия и вътрешна празнота, все неща, които определено не ми се случват често. Бяхме дошли в Британия най-вече за да се срещнем с един лондонски издател, но деловата част на визитата ни бе приключила (и то успешно) още преди няколко дни. Така да се каже, вече бях във ваканция. Винаги съм обичал да разглеждам разни кътчета от Англия, както и вкусотиите, които поднасят в добрите британски ресторанти. Но въпреки че ме очакваше тъкмо един от тях, аз се чувствах някак вкиснат, отегчен, и ако трябва да бъда честен пред себе си — направо потиснат.

Започнах мислено да прехвърлям събитията от изтеклия ден, за да открия причината. Скоро стигнах до извода, че ролята на „спусков механизъм“ в моята внезапна депресия бе изиграла въпросната пхурба.

Това бе интригуващо откритие. В някой холивудски филм фабулата моментално щеше да се завърже — проклятие на някой могъщ лама, злокобна магия, нищо неподозираща жертва… Всички знаем онези романтични измишльотини за археолога, който открадва изумруденото око на езически идол и след това до самата му (естествено мъчителна) смърт го преследват всевъзможни привидения и други предосадни напасти. Разбира се, в реалния живот нещата едва ли стояха точно така, но аз не на шега започнах да се чудя дали първоначалният собственик на пхурбата не е оставил и някой „окултен“ страж, който да бди над нея и да я пази от крадци. Нямаше как да разбера със сигурност това, но определено знаех как да постъпвам в подобни случаи. Достатъчно е да кажа, че взех някои мерки и депресията тутакси се разсея.

Колкото и тривиален да бе, въпросният инцидент ми напомни за онази велика езотерична традиция, разцъфтяла на обширното Тибетско плато. Изолирана в продължение на столетия, тази уникална култура е съумяла да проникне в мистериите на съзнанието и магията до невиждана дотогава степен. Може би само цивилизацията на Древен Египет е успяла да се доближи донякъде до съкровените познания и интуитивни прозрения на Тибет. Да, така е — Тибет е магическата столица на нашата планета.

Тази страна обаче претърпява огромна метаморфоза, след като тук нахлуват китайците през 1950 г. Дотогава цели 25% от населението й (нещо безпрецедентно в световната история) се е отдавало единствено на духовни търсения. Но манастирите не са изпращали мисионери в чужди земи и в продължение на столетия само шепа чужденци успяват да се промъкнат в Тибет (до Втората световна война европейците, стъпили на тибетска земя, са едва шестима на брой). Тибет ревниво е пазел своите тайни…

Когато обаче Китайската народоосвободителна армия прекосява с маршова стъпка границата, ситуацията рязко се променя. Комунистически Китай е напълно съгласен с Маркс, че „религията е опиум за народа“. Новите властелини на Тибет виждат в манастирите не хранилища на възвишена мъдрост, а „паразити, смучещи потта на невежеството“ и на бърза ръка ги затварят[2]. Мнозина от онези, които дотогава са посвещавали живота си на изследването на духовните реалности, са принудени да се трудят от зори до мрак за новата народна власт. Китай заменя старата религия със собствената си (новоизкована) материалистична философия и прави всичко възможно да пречупи гръбнака на традиционната тибетска култура.

Колкото и грозно и брутално да е това развитие на нещата, то има и своите положителни черти. Ако над самия Тибет се спусна една дълга и мрачна нощ, то семената на тибетската духовност покълнаха — за първи път от векове насам — и зад неговите граници. Бежанци от манастирите изградиха центрове на тибетската култура в Америка, Великобритания, Европа, че дори и в Ирландия. Тибетските унизели започнаха да издават книги и да разясняват величавите духовни начинания и проникновения на своите предци, което пък срещна радушен прием из целия Запад.

Но ако тибетската духовност намира все по-широко разпространение, едва ли може да се каже същото и за тибетската магия. Този комплекс от специфични техники, базиращ се отчасти на будистката практика и отчасти на шаманистичната бон (коренната религия на Тибет), е съвсем слабо проучен не само от западните учени, но и от тези, които се наричат „окултисти“. За това може само да се съжалява, тъй като тибетската магия, в много отношения неразривно свързана с тибетската мистика, има какво да предложи на езотеричната общност на Запада. Да се надяваме, че този скромен труд ще хвърли известна светлина по въпроса.

Х. Б.

Бележки

[1] Санскритското му название е дхарма-чакра, т.е. то символизира и „Колелото на Учението“ (или „Благородният осмоделен път“). — Б.пр.

[2] В последните години някои от тях бяха отворени отново… като туристически атракции. — Б.а.