Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anička Skřítek a Slaměný Hubert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и корекция
WizardBGR (2024)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2024)

Издание:

Автор: Витезслав Незвал

Заглавие: Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт

Преводач: Александър Раковски

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: повест

Националност: чешка

Печатница: ДП „Балкан“, София

Излязла от печат: 30.VIII.1981 г.

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Иржи Трънка

Коректор: Мая Халачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19939

История

  1. — Добавяне

Първа част
Вълшебният площад

Глава първа
в която Аничка Дребосъчето се събужда под открито небе на големия площад

an_hybert.png

„Ще ям бой! — каза Аничка, когато чу едно непрестанно звънене, което в никой случай не можеше да предвещава нещо хубаво. Наричаха я Дребосъчето, защото беше мъничка, ама съвсем мъничка. — Или съм се успала и вече бие камбаната за молитва, или е пощурял овенът и иска да ми избяга заедно с цялото стадо. А може би гори хамбарът и идват пожарникарите. Ако гори хамбарът, няма да ям бой. Господарят няма да забележи, че съм се успала. Ще си сложи една желязна шапка и ще почне да тръби— тра-та-та-таааа! Сигурно гори хамбарът. Ето, вече тръбят. А сега отново. Ще му дам да се разбере на този овен! И вие, овце, хич не си мислете, че няма да ви настигна! Щом има пожар, никой няма да ми обърне внимание. Добре, че гори хамбарът. Ако горяха овцете, никой нямаше да може да ги изгаси. Щяха да горят като пухени юргани и ужасно щеше да мирише. Щях да ги подгоня към езерото. Ако някоя се удави, няма да съм виновна. Ще кажа на господаря: «Аз не съм виновна». Но той и така ще ме набие.“

Аничка Дребосъчето наостри уши. Чу се отново едно „зън“, но то беше съвсем различно от камбаната за молитва и от звънците на овцете. Както раздавачът, който идва на своето колело и звъни, но силно, много по-силно. „Или както звънва, когато ходя при търговеца за мая. Звънва и аз казвам: «Добър ден. Моля дайте ми мая за една крона.» Или пък: «Добър вечер. Моля дайте ми ментови бонбони за две петачета.» «За две петачета нямаме» — ще каже търговецът, ще нагребе с лопатката пет зелени топчета, ще ги сипе в ръката ми и ще попита: «Кокошките носят ли ви?» «Днес събрах трийсет яйца» — отговарям. Казвам «благодаря» и отново се чува «зън». Ако ме види господарят как получавам ментови бонбони от търговеца, ще ме перне по гърба. Ще каже, че ще ме напердаши, ако това се повтори още веднъж. Ако те пернат по гърба, боли повече, отколкото като те плеснат през краката. През краката само те щипва. Болката прави «зън» и веднага ти минава. Още малко след това па̀ри. Но като те пернат по гърба, болката прави «бух». В очите ми изведнъж бликват сълзи. Ух, колко боли! Какво ли има в гърба, че толкова боли? Ама как боли само! Сигурно защото съм Аничка Дребосъчето, ме перват по гърба. Конете не ги бият по гърба. Хората ги потупват по врата.“

Като каза коне, Аничка се сепна. Вече не обръщаше внимание на звъненето. Ноздрите й се размърдаха и тя усети мирис на коне. Съвсем бе забравила, че не спи зад печката, а в каруцата. „Зад печката много убива и през лятото мухите са повече отколкото в обора. Затова пък през зимата зад печката е топло. Убива, обаче е топло. А през лятото, навсякъде е топло като зад печката. Дори и в каруцата. В каруцата винаги има по малко слама. Там е меко. А има и едно одеяло и можеш така да се завиеш, че господарят да не те види. Ако знаеше само господарят, че Аничка Дребосъчето спи в каруцата! Щеше да каже, че така не може и да се развика. Ще вика: «Щом е така, тръгвай от къща на къща!» Да ходиш от къща на къща е голям позор. Ще ми дадат супа и за всичко ще ме питат. Тия хора все питат един за друг. А пък аз мълча. Те обаче пак ме питат: «Какъв прякор измисли вчера дърводелецът на воденичарката!» Или: «Ходи ли за бира?» Хич не обичам, когато хората питат един за друг. Случва се да кажат: «Не те ли питаха на двора какво си яла у нас?» Аз си мълча и много ме е страх. Господарят поне нищо не ме пита. Даде ми хляб и каже: «Ето, вземи!» Изтичам на чардака и съм доволна, че никой нищо не ме пита. Господарят вече впряга конете. Когато не са впрегнати, каруцата не мирише на конюшня. Мирише на слама. А сега мирише и на слама, и на конюшня. Ако господарят ме види, че спя в каруцата, ще ям голям бой.“

Аничка Дребосъчето надигна одеялото и надникна навън. Дворът го нямаше. „Ах, това е ужасно!“ — каза си Аничка и затвори очи. От всички страни се чуваше звънтене като пред ковачница. „Така съм спала, че дори не съм усетила кога каруцата е дошла пред ковачницата! Господарят сигурно държи крака на коня. Май не ме е видял. Пред ковача ще го е срам да ругае. Едно, две, три!“

Аничка отхвърли одеялото и седна. След това плесна с ръце и извика:

— Че аз съм на въртележката!

В първия миг тя си помисли, че е на въртележката. Всичко светеше и се въртеше в кръг. Просто да ти се завие свят! Всичко препускаше. Аничка си разтърка очите и от страх да не я забележи господарят, скочи от каруцата. Как така? Земята не се срина под краката й. Удари се, сякаш бе скочила от стола на каменния под в килера. Но не обърна внимание на болката. Пристъпи по нещо гладко като стъпалата на църквата в село и се огледа. Подобно нещо не бе виждала никога даже и на картинка. Като че ли беше на голяма, красива горска поляна, около която се издигат великолепни и високи църкви. И ето! В средата на тази голяма поляна, която блестеше като постлана с черковни плочи, се движеха две малки червени влакчета.

— Колко красиво! — неволно се изплъзна от устата на Амика Дребосъчето. Но точно в този миг тя ужасно се изплаши. Изневиделица съвсем близо до нея се появи господарят, който вървеше с люлееща се походка и като гледаше в земята, отиваше към каруцата.

„Сега ще ме види и ще изям боя“ — каза си Аничка и с два скока се намери до един висок стълб, който се издигате високо, високо, чак до някакъв черен свод, който пък приличаше на таван в черква.

„Аз съм в града — мина през ума на Аничка, — а това е площад.“ При тази мисъл тя още повече се уплаши, защото кон знае как би ругал господарят в града, дето хората не го познават, щом така ругае на село пред съседите и изобщо не се притеснява. Хрумна й също да отиде да се разплаче при господаря и да го помоли да й прости, задето е заспала в каруцата, а не зад печката, и е изпуснала сутрешната молитва. А може би Аничка изобщо не е в града и все още спи. Може би всичко това е сън.

Но не! Познава конете, познава каруцата, познава и господаря. Дори конете да са чужди, господарят е нейният, а каруцата е неговата, нали в нея бе спала Аничка. Значи и конете са негови.

Ето че вече ги потупва, вече е скочил на капрата, вече е замахнал с камшика и вече са се завъртели колелата.

После господарят плесна с камшика и колата тръгна. Аничка не може да я догони, а дори и да я догони, няма да успее да скочи горе при одеялото, под което се беше успала за молитвата.

Каруцата замина и Аничка Дребосъчето си отдъхна.

„Да става каквото ще! Дори и да спя, и да сънувам или пък да виждам това, което виждам, то е красиво“ — каза си Аничка. Хрумна й: „Дали в града има също овце? Ами гъски? А козя? А от коя ли страна на този голям площад е ливадата? Ами гората? Колко много прозорци един над друг! Като стъклени стълби към небето! Толкова прозорци! Ах, как ли могат да живеят толкова високо тези хора и техните коне? Как ли живеят толкова високо? А щом като живеят толкова високо и сред тях има и господари, цял живот няма да срещна никого от тях два пъти, ако тръгна от къща на къща. Какво ще кажа, ако и те започнат да ме питат един за друг? А може би тук изобщо няма никакви господари? Може би всички са придворни в този замък? Всички имат красиви шапки като на госпожата от нашия замък, когато отива на черква. Може би това са други хора, не като тези, които познавам, а може и да говорят на друг език, а не ма този, който аз разбирам.“ Аничка се престраши и застана пред високия стълб, който свършваше с красив свод, за да погледа цялата тази красота. Плесна с ръце и си помисли: „А може всичко около мен да е само защото аз съм Аничка Дребосъчето и всичко да е вълшебно. Ах, тук никога няма да ям бой!“

Тогава някой пъхна в ръката на Аничка нещо кръгло. Тя отвори шепичката си и това нещо направи „зън“.

anichka.png