Робърт Чеймбърс
Госпожица д’Ис (1)

I

Околната пустош започваше да проявява ефекта си върху мен и да ме гнети: седнах да преосмисля ситуацията и ако е възможно, да си припомня някакъв ориентир от местността, с чиято помощ да се измъкна. Ако можех да намеря океана, всичко щеше да се изясни, защото знаех, че от скалите мога да видя остров Гроа.

Положих оръжието си на земята и коленичих зад една канара да запаля лулата си. После погледнах часовника си. Почти четири часът беше. От зазоряване явно бях смогнал да се отдалеча доста от Керселек.

Предишния ден бях стоял на скалите под Керселек заедно с Гулвен и оглеждах мрачните равнини, сред които сега се бях загубил. Тогава те ми бяха изглеждали равни като поляна, протягаща се към хоризонта. Макар да знаех колко подвеждащи могат да изглеждат разстоянията, не бях осъзнал, че онова, което от Керселек изглежда пренебрежима ямичка, в действителност е огромна долина, покрита с пирен и прещип, а онова, което прилича на канара, в действителност е огромен гранитен склон.

— Местността не прощава на чужденците — бе казал старият Гулвен. — Съветвам ви да вземете водач.

— Няма да се изгубя — бях отвърнал аз.

Сега знаех, че съм се изгубил. Седях и пушех, облъхван от морския вятър. Навсякъде около мен се простираше равнината, покрита с цъфтяща растителност и гранитни скали. Никъде не се виждаха дървета, за домове да не говорим. След още няколко минути отново си взех пушката, обърнах гръб на слънцето и отново закрачих.

Нямаше полза да следвам някой от ручеите, които на моменти изникваха на пътя ми: наместо да се влеят в морето, те се оттичаха на произволни места сред вътрешността на брега. В това бях получил възможност да се убедя от собствен опит: бях последвал няколко, но всички те ме бяха отвели до блата или притихнали вирчета, от които изникваха бекасини и се впускаха в екстатичен полет. Започвах да се чувствам изтощен, а и ремъкът на пушката започваше да претрива рамото ми, напук на подплатата. Слънцето се спускаше все по-ниско и по-ниско, разливащо светлината си върху зеленината и перцата.

Аз крачех, предвождан от гигантската си сянка, която се удължаваше с всяка следваща крачка. Прещипът стържеше панталоните ми, пропукваше под нозете ми, заливаше кафеникавата земя с цветчета, а папратите ме съпровождаха с кимвания. От туфите се стрелваха зайци, за да се скрият сред папратта, а сред блатистите треви подвикваха диви патици. Веднъж някаква лисица притича пред мен, а когато малко по-късно се приведох да натопя шепи в един забързан поток, една чапла тежко припляска край мен. След като се напих, аз се обърнах, за да погледна слънцето. То почти допираше хоризонта на пустошта. Когато най-сетне реших, че е безсмислено да продължавам и че трябва да прекарам поне една нощ в равнината, се отпуснах изцеден. Залязващи, лъчите на слънцето пренасяха топлина, но морските ветрове започваха да се усилват и да стават все по-хладни. Студени тръпки започнаха да се прокрадват от ловните ми ботуши. Високо над мен кръжаха чайки: те приличаха на хартиени украшения; от някое далечно тресавище се обаждаше самотен дъждосвирец. Малко по малко слънцето започваше да потъва, заляло западния хоризонт със сиянието си. Небето промени цвета си от бледозлатно до розово и по-късно стана огнено. Облаци мушици потрепваха край мен; високо в застиналия въздух се стрелваше прилеп. Клепачите ми започваха да натежават. Отърсих се от сънливостта, подпомогнат и от някаква суматоха сред папратта. Един въпросителен поглед установи голяма птица, увиснала във въздуха над лицето ми. За момент се сепнах, неспособен да реагирам; тогава нещо скочи край мен и птицата се надигна, извърна се и на свой ред се изгуби сред стръковете.

Аз веднага скочих на крака и се вгледах в поляната. От недалечен храсталак долетяха звуците на битка, после тишината се възвърна. Пристъпих напред, насочил пушка, но близо до храсталака отпуснах оръжие, удивен от видяното. На земята лежеше мъртъв заек, а над пресния труп бе кацнал великолепен сокол, впил единия си нокът в шията на създанието, а другия крак забол в хълбока. Сама по себе си тази гледка не заслужаваше удивление: и преди бях виждал сокол, кацнал върху жертвата си. Любопитното в случая беше, че краката на сокола бяха стегнати с нещо като каишка, от която висеше метален предмет, напомнящ звънче. Птицата насочи жестоките си жълти очи към мен, приведе се и впи закривения си клюн в трупа. В същия миг сред растителността долетяха забързани стъпки и пред мен изникна девойка. Без да си направи труда да ме погледне, тя се приближи до сокола, подпъхна ръкавицата си под гърдите му и го повдигна. След това тя умело постави качулка на главата му и се приведе повторно, за да прибере заека.

Краката на плячката тя пристегна с връв, която привърза към колана си. След това девойката пое обратно сред храсталака. Докато тя минаваше край мен, аз повдигнах шапка, а тя най-сетне удостои присъствието ми с едва доловимо кимване. Бях толкова удивен и зает да се възхищавам на видяното, че дори не осъзнавах спасението си. Но тъй като тя се отдалечаваше, аз бързо получих възможност да се отърся и да осъзная, че освен ако не възнамерявам да спя на открито тази нощ, по-добре да си върна словото веднага. При първата ми дума тя се поколеба, а когато пристъпих пред нея ми се стори, че съм видял страх в красивите й очи. Но когато скромно обясних затруднението си, девойката се изчерви и ме погледна учудено.

— Невъзможно е да идвате чак от Керселек! — повтори тя. Чаровният й глас не съдържаше и следа от бретонски акцент, нито от познатите ми акценти. И въпреки това звученето му ми напомняше за нещо, което съм чувал и преди, нещо чудато и неопределено, като стара песен.

Аз обясних, че съм американец, който не познава Финистер и е дошъл тук да ловува.

— Американец — повтори тя със същата напевност. — Преди не бях виждала американец.

За момент тя остана загледана в мен, преди да продължи:

— Дори и да вървите без прекъсване цяла нощ, не бихте могли да достигнете Керселек. Дори и ако разполагахте с водач.

Тези новини ми допаднаха.

— Достатъчно би ми било да намеря някоя селска колиба, в която да хапна и да се подслоня.

Соколът върху ръката й припърха и тръсна глава. Момичето започна да го гали по гърба и бързо ме погледна.

— Огледайте се — меко рече тя. — Виждате ли предела на тези равнини? На север, на юг, на изток и запад: виждате ли нещо различно от поля?

— Не.

— Тази пустош е опасна. В нея се навлиза лесно, но се случва влезлите никога да не я напуснат. Тук няма да откриете колиби.

— В такъв случай е достатъчно да ми кажете посоката, в която се намира Керселек, за да поема утре обратно. Надали обратният път ще ми отнеме по-дълго.

Тя ме гледаше по начин, който почти изразяваше съжаление.

— Навлизането тук е лесно и отнема часове; напускането е трудно, то може да отнеме векове.

Аз удивено се взрях в нея, но в крайна сметка реших, че съм разбрал погрешно.

Преди да успея да отговоря, тя откачи свирка от колана си и я наду.

— Седнете и си починете — каза ми тя. — Вървели сте дълго и сте уморен.

Девойката стисна плисираната си пола и ми направи знак да я последвам до една недалечна плоска скала.

— Те ще дойдат тук — каза непознатата и се настани и единия край на камъка. Мен тя покани да седна от другата страна. Блясъкът на залеза бе започнал да чезне; самотна звезда премигваше сред розовината. Дълъг триъгълник птици се носеше на юг; от околните блата подвикваха калугерици. — Много е красива равнината — тихо каза тя.

— Красива, но жестока към непознатите — отвърнах аз.

— Красива и жестока — занесено повтори девойката. — Красива и жестока.

— Като жена — не се усетих аз.

Тя възкликна с известно възмущение и ме погледна. Стори ми се, че тъмните й очи изглеждат гневни или уплашени.

— Като жена — тихо повтори непознатата. — Това изказване съдържа жестокост. — След момент тя додаде, сякаш на себе си. — Жестоко е от негова страна да казва подобно нещо!

Не знаех какво извинение е подходящо за глупавото, макар и безобидно изказване, но знаех, че тя изглежда необичайно смутена. Започвах да си мисля, че без да осъзнавам и да го желая, съм казал нещо много лошо. С ужас си припомних капаните, които френският език залага за чужденците. И докато се опитвах да осъзная какво точно съм казал, някакви гласове долетяха от далечината. Девойката се изправи на крака.

— Не — каза тя с полуусмивка на бледото си лице. — Няма да приема извиненията ви, мосю, но ще ви докажа, че грешите: това ще бъде моето отмъщение. Погледнете, Хастур и Раул идват.

Двама мъже изникваха от сумрака. Единият носеше чувал на рамото си, а другият стискаше обръч пред себе си — както сервитьор би носил поднос. Обръчът бе прикрепен с ремъци към раменете му и бе приютил три окачулени сокола, всеки със собствено звънче. Девойката се приближи до соколджията и с бързо движение пренесе своята птица върху обръча. Соколът се намести при другарите си и утихна. Птиците се заеха да си чистят перата сред дрънчене. Другият мъж пристъпи напред, кимна почтително и прибра заека в чувала с дивеч.

— Това са моите ловци — със сдържано достойнство каза девойката. — Раул е добър соколар, някой ден ще го направя главен ловец. А Хастур е незаменим.

Двамата мъже ме поздравиха почтително.

— Не ви ли казах, мосю, че ще покажа, че грешите? — продължи тя. — За отмъщение ще ми доставите удоволствието да приемете подслона на собствения ми дом.

Преди да съм успял да отговоря, тя вече говореше със соколджиите. Двамата веднага се отдалечиха; с един щедър жест към мен непознатата ги последва. Не съм сигурен дали правилно съумях да изразя искрената си благодарност — във всеки случай тя слушаше с доволен вид.

— Много ли сте уморен?

В присъствието й бях забравил умората си. И й го казах.

— Не намирате ли, че галантността е отживелица? — каза тя. Аз я погледнах с известно объркване, а девойката продължи тихо: — О, на мен ми харесва. Аз харесвам всичко отдавнашно. Прекрасно е да слушам да казвате такива неща.

Под мъглата, започнала да се издига, равнината бе притихнала. Калугериците вече не се обаждаха; щурците и останалите дребни полски създания мълчаха при преминаването ни, макар да ми се струваше, че подир нас те отново се раздвижваха. Двамата ловци бяха се отдалечили пред нас; тихото подрънкване на звънчетата достигаше глухо.

Неочаквано великолепна ловджийска хрътка изскочи от мъглата пред нас, последвана от още една и още една: само след миг около половин дузина кучета подскачаха около мен и девойката. Тя ги помилва и успокои с ръкавицата си. Младата жена им говореше по чудат начин, който бях чел в старите френски ръкописи.

Тогава соколите върху обръча започнаха да припляскват с криле и да пищят. От някакво невидимо място протръби ловен рог. Кучетата отново се стрелнаха и изчезнаха пред нас, птиците продължаваха да шумят, а момичето, подело песента на рога, започна да напява. Ясен и мек се понесе гласът й в нощния въздух:

Chasseur, chasseur, chassez encore,

Quittez Rosette et jeanneton,

Tonton, tonton, tontaine, tonton,

Ou, pour, rabattre, des laurore,

Que les Amours soient de planton,

Tonton, tontaine, tonton.

Под съпровода на прекрасния й глас някаква сивота пред нас бързо придоби очертания. Кучета и соколи радостно пригласяха на рога. Факла проблясваше пред порта, светлина надничаше пред отворена врата. Стъпките ни отекнаха по потръпващ дървен мост. След прекосяването му той се издигна зад нас, а ние се озовахме в малък двор, обграден с каменни стени. На прага на отворената врата изникна мъж, който се приведе приветствено и подаде чаша на новата ми познайница. Тя я прие, докосна ръба и с устни, а после отпусна ръка и тихо каза:

— Приветствам ви.

В този момент един от ловците се появи с друга чаша, очевидно предназначена за мен, но я подаде на девойката, която отпи и от нея. Тя се поколеба, преди да ми я подаде. Виждах, че това е изключителна любезност, но не знаех какво се очаква от мен, та не посегнах да отпия веднага. Девойката се изчерви, от което разбрах, че трябва да загладя грешката си веднага.

— Госпожице — подех аз. — Един непознат, когото вие спасихте от опасности, които той може никога да не осъзнае, изпразва тази чаша за здравето на най-прекрасната и мила домакиня в цяла Франция.

— И в Неговото име — промълви тя и се прекръсти, докато аз изпразвах чашата. С изящен жест девойката прекрачи прага и ме покани да я последвам. — Отново ви приветствам в замъка д’Ис.