Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (16)

Плътно набитите с пирати катери висяха над поляната като три врани, разглеждащи апетитен, но твърде подозрителен лисичи труп. Адмиралският флайер беше на двойно по-голяма височина, за да може, ако стане нещо, бързо да изчез… тоест да оцени ситуацията цялостно.

Покривът на шахтата, осветен от прожекторите, матово блестеше. Мъхът не бързаше да пълзи върху краищата ѝ, опасявайки се от някой нов номер. Всъщност, единствената поляна на много километри оттук се беше образувала точно заради подземния комплекс, който не се хареса на чувствителните корени на дърветата.

— Този негодник вероятно е заложил някакъв капан и там — с отвращение каза Балфер, гледайки към сгушената в края база на микробиолозите. Той не можеше да различи надписите върху нея, но антената на покрива навяваше лоши подозрения. Ами ако това е система за прихващане на целта?

— Втори реактор в тази съборетина няма — доложи Скуртул, щом проучи показанията на уредите. — Но скенерът все пак напипа някаква техника.

Адмиралът още повече се убеди в мнението си.

— Я стреляйте по нея от оръдията! — нареди той, за всеки случай отлитайки още малко настрани. — Гледайте само да не закачите базата.

Тази заповед хареса на пиратите доста повече от десанта на пехотата. Катерите се обърнаха, описаха кръг, насочвайки се към целта и координирано изплюха снарядите. От извисилия се стълб огън, дим и парчета обшивка величествено, като ковчега на гоголевата паночка^[1], излетя сандъкът с цитометъра и по красива дъга падна в гората. От звука, с който ценният уред се разби на пух и прах, директорът на НИИ по микробиология би побелял веднага.

Балфер остана доволен и щом се убеди, че нищо повече няма да се взривява долу, нареди да се приземят. А същевременно да се подготвят за предаване на отнетите от Греъм кодове.

* * *

Благодарение на Ден нито веднъж не се наложи да сверяват с картата. Вратата на командния център по нищо не се различаваше от тези вляво и вдясно, но рижият уверено се протегна към копчето за отваряне.

Крилата се отвориха и първото, което се хвърли в очите на Станислав, беше централният пулт с широка площадка за холограма, около която стояха десетина кресла. В едно от тях някой седеше, от входа се виждаха само лакътя му и лежащата на пода фуражка.

Капитанът за всеки случай насочи бластера си към него, а после вече се изкашля. Лакътят не трепна. Станислав и Роджър си размениха изразителни знаци и крадешком заобиколиха креслото от двете страни. След което смутено наведоха оръжието и се изправиха. Останалите правилно го изтълкуваха като „няма опасност, може да влезете“.

Зад пулта седеше скелет в прашен, някога черен, адмиралски мундир с избледнели от времето ширити. На пода край креслото лежеше бластер, а в слепоочието на черепа зееше овъглена по краищата дупка.

— Последният командир на базата — с уважение прошепна Роджър, отдавайки на мъртвеца чест. — Навярно не е понесъл вестта за поражението на Алианса, освободил е подчинените си, дал е заповед за консервацията на базата и се е самоубил като истински самурай.

Ден по-практично се наведе за бластера.

— Изтощен е — разочаровано отбеляза той.

— Има си хас, толкова време е минало. — Станислав се вгледа по-внимателно в оръжието. На него имаше полуизтрит надпис, по-късно можеше да се порови в архивите и да разбере на кой герой е принадлежал. Или съвсем не на герой. — Ето, вземи моя резервен пълнител, трябва да е подходящ.

— Благодаря. — Рижият професионално, почти без да гледа, смени батерията. — Аха, става.

Франк вдигна адмиралската фуражка и се опита да я премери, но тя се оказа с два размера по-голяма — изпод козирката остана да стърчи само носът му.

— Не се разсейвай, нали ти самият през целия път мрънкаше, че трябва веднага да сменим кодовете, за да не може Балфер да се възползва от тях. — Роджър взе фуражката, понечи да я сложи на своята глава, но в последния момент се засрами и я върна на покойния адмирал.

— Да-да, uno momento, кеп! — Хакерът внимателно отмести креслото със заклатилия се и застрашително запращял скелет, пъргаво затрака по сенз-панела, извиквайки един вирт-прозорец след друг и изведнъж мъртвешки пребледня.

— Шахтата е отворена! — простена той. — И в нея вече е успял да влети някакъв кораб!!!

Роджър се втурна да види данните от вътрешните камери, с облекчение се убеди, че това не е крайцер, а катер, при това лек, и изръмжа на полуприпадналия Франк:

— Ами затвори я, идиот!

Хакерът се опомни и с треперещи пръсти набра нова команда. Входът на схемата замига, свивайки се, а после пак започна да се разширява.

— Аха, така значи?! — При вида на такава наглост — някой се осмелява да му се противопоставя във виртуалната реалност! — Франк леко се ободри и встъпи в битка, редувайки защитата от вражеските атаки с въвеждането в компютъра на още някакви команди.

Пластините на покрива се движеха насам-натам като челюсти на пиявица. Двата катера и флайерът, останали отвън, боязливо замряха, не решавайки да се гмурнат в дълбините на базата. Битката продължи минута и половина, след това вирт-прозорецът беше зачеркнат от дебела линия с движещ се бегач.

— Vittoria completa!^[2] — тържествуващо обяви хакерът, като се отмести. — Наредих на изкина да генерира нови кодове, но това ще отнеме няколко минути. А дотогава той въобще игнорира всички команди, отвън или отвътре.

— А какво става с покрива? — Роджър се вгледа. Смяната на кодовете го беше застигнала в почти затворено положение, но съдейки по „96%“, все пак не напълно. Обаче катерите явно вече не можеха да влязат. Първият така си и остана единствен, повися насред шахтата и започна предпазливо да се спуска.

— Вини — Станислав се принуди да се обърне към бившия сержант, тъй като пиратите имаха само един резервен предавател, който бяха дали на новия капитан, — предай на Тед, че имаме проблем.

— Ъхъ — мрачно се отзова Вини. — Ние вече го виждаме.

* * *

Балфер стоеше на покрива на базата и псуваше в дупката.

Дупката беше кръгла, с диаметър тридесет сантиметра и поразително клозетен вид. Ехото отдолу тихо бълбукаше в отговор, вбесявайки адмирала още повече. Щом завърши „разговора“, Балфер се обърна към стоящия редом техник:

— Е?!

— Нищо не се получава! — доложи той, изплашено хвърляйки погледи на бластера в ръката на шефа. — Изглежда, че те изцяло са сменили кодовете. Аз опитах всички, които имахме, но нямаме достъп.

— Аз мисля, че това беше поредният капан — с тайно злорадство добави Черепа (няма все той да попада в тях, я!). — Те нарочно пропуснаха един катер, а после затвориха покрива.

Адмиралът го награди с пореден злобен поглед.

— По-добре помисли как да се вмъкнем в тоя кенеф, умнико! — заповяда той, върна бластера в кобура и вдигна комуникатора. — Скуртул, чуваш ли ме?

— Да, адмирале! — с измъчено-бодър глас рапортува помощникът, тъжно гледайки дупката от долната страна. Неговите асоциации относно местоположението му бяха най-вече проктологични.

— Какво става при теб?

— Ние сме в шахтата. Виждаме входовете в доковете… и още някакви входове.

— И това ли е всичко?!

— Ъхъ. Тук е пълен мрак, даже с уреда за нощно виждане не се вижда много. Тия гадове май са се спускали при отворен покрив!

Балфер се замисли.

— Засега не слизайте от катера. Включете прожектора и опитайте да намерите техния кораб. Той трябва да е в един от доковете.

— Адмирале, а може би е по-добре да охраняваме люка отдолу? — замрънка Скуртул.

— Само аз тук решавам какво е по-добре, а какво не! — Балфер ядно тропна с крак, магнитните токове на ботуша му изчаткаха по метала на покрива. Покрив… Адмиралът замря, поразен от ужасна мисъл. Под краката му има сто метра празно пространство, а Роджър управлява люка над него! Ако той сега…

Ако Балфер беше сам, той вероятно би поставил галактически рекорд по бягане на сто метра. Но авторитетът сред пиратите се добива с труд, а се губи за един миг. По-добре да загине като адмирал, вместо някоя сутрин да намери пред вратата на каютата си черен знак.

— Изпълнявай заповедта — рязко нареди той в комуникатора и, без да слуша по-нататъшното блеене, закрачи към стоящия на края на люка флайер. Техникът и Черепа недоумяващо се спогледаха и тръгнаха след него.

Пътят се стори на Балфер дълъг като доживотен затвор. Колкото по-близо беше въжделената земя, толкова по-ярко си представяше как Сакаи със сатанински кикот натиска голямо червено копче, люкът се разширява и всички, които сега стоят върху него, с отчаяни вопли падат в черната бездна, а оттам направо в ада. Видението се оказа толкова реалистично, че Балфер не се сдържа и накрая все пак премина в бяг, значително стряскайки стоящите до флайера пирати. Щом видяха как към тях се носи почервенелият от непривичните физически усилия главатар, те се втурнаха да бягат. Това действително им спаси живота. Щом изскочи на „брега“, Балфер завъртя глава, търсейки на кого да излее лошото си настроение за слабостта си. В крайна сметка в ролята на жертва попадна Черепа, на когото днес решително не му вървеше.

— Е, какво, измисли ли нещо? — сурово се обърна към него адмиралът.

— А какво има да му мислим? — изръмжа командирът на абордажниците. — Да го взривим и това е.

— Да взривим стоманена плоча с еднометрова дебелина?! — Балфер даже не се ядоса, поразен от толкова ярка креативност. — И как си го представяш? Да направим още един атомен бам-бум?!

— Едва ли там е изцяло метал — отбеляза Черепа, — по-скоро под обшивката има конструкция от типа на пчелни пити или тръби. С поредица от точно прицелени взривове лесно можем да разбием един сектор в основата, а това ще е достатъчно катерите да могат да се спуснат долу.

— А ако на дъното на шахтата се намира ценно оборудване и то се смачка от отломъците? — сети се Блафер. — А, не, никакви взривове! По-добре да копаем в края, през тавана на първия етаж.

— Ще копаем цяла седмица — възрази Черепа. — Добре ще е, ако се намерят поне пет лопати на крайцера.

Адмиралът погледна услужливо разгърнатата от техника схема на базата и призна правотата на абордажника. Не по-малко от десет метра почва отделяха първия етаж от повърхността.

— Добре — неохотно се съгласи Балфер, — ще минем през покрива. Но забранявам всякакви взривове — бързо добави той, щом видя нездравото оживление на Черепа. — Просто изрежете колкото се може по-близо до края отвор, достатъчен за брониран скафандър. А после някой по-ловък да се спусне по стоманено въже и да закрепи края му до най-близкия вход в док. На следващите ще им бъде много по-лесно.

Черепа потърка брадичката си, хвърли поглед на жалките останки от абордажната команда и уточни:

— Тоест трябва един по един да се промъкваме в дупката, а после още кой знае колко да пълзим по въже? Нали ще ни изпозастрелят?!

— За това ще се погрижи Скуртул — махна с ръка Балфер. — На него, за разлика от теб, може поне малко да се разчита!

* * *

— Какво каза той?! — прошепна Тед, чувайки гласа на Станислав, но не и неговите думи.

Флайерът висеше на пост в порта два етажа по-високо. Оттук отлично се виждаше пиратският катер, по-точно неговият прожектор, шарещ по стената.

— Помоли да отвлечем вниманието им за няколко минути, докато Франк не се оправи с управлението. Така че, хайде, мърдай! — Вини се протегна, за да откопчае колана си, но, за щастие, не успя. — Ей, аз имах предвид, от пилотското място-о-о!!!

Флайерът включи всички светлини и като торпедо излетя от порта. На бившия сержант му оставаше само сочно да изпсува, да пъхне ръка между креслата и да измъкне от задната седалка лазерната пушка. Куполът се отвори и в кабината нахлу вятър, карайки Тед хищно да присвие очи.

Пиратският катер очакваше нападение, но не от дребна и маневрена „божа кравичка“. Преди артилеристът да успее да насочи към нея оръдието, Вини три пъти стреля в борда, като го украси с овъглени дупки. Вярно, че после се наложи да се измъкнат и да избягат в най-близкия док.

— Обръ… — опита се да заповяда бившият сержант, но флайерът вече се беше гмурнал в отворените вътрешни врати и полетя по коридорите. Отзад нещо се взриви — дали забила се в стената ракета, дали уцелен ремонтен робот.

Вини предполагаше, че е невъзможно да го учудят с пилотаж. Бившият сержант и сам можеше да направи с флайер почти всичко, в пределите на разумното и даже не толкова.

Но за Тиодор, изглежда, тези предели въобще не съществуваха.

— Да не си откачил?! — закрещя Вини, когато подпрелият гърлото му стомах падна обратно. — Това да ти не е симулаторът на „Подземието на роботите“?! Тук не може така!

— Защо? — невинно се поинтересува Тед, правейки такъв завой, че стената на базата се мярна сякаш на сантиметър от носа на пасажера, лъхвайки го с гробовен хлад.

— Защото там лети картинка, а не тази дяволска табуретка с крила!

— Къде е разликата? Нали си пристегнат с колан!

Вини не успя да отговори. Иззад ъгъла изскочи останалият уж далеч назад пиратски катер и тутакси откри огън. Шрапнелите преминаха плътно, раздробявайки края на пилотската облегалка. Тед тръсна глава, сякаш прогонваше нахална мушичка и още по-упорито се вкопчи в щурвала.

Отпред коридорът се пресичаше от друг — уви, не еднакъв с него, а два пъти по-нисък и тесен.

— Там няма да се промъкне-е-е… — Бившият сержант едва успя да дръпне в кабината дулото на пушката.

Оказа се, че се промъкнаха — по диагонал. Над главата на Вини се замяркаха черните и жълти квадратчета на цокъла, на такава скорост почти сливащи се в кафява линия.

— Не мога да гледам това — промълви бившият сержант, притискайки към себе си пушката, както дете притиска любимото си мече по време на нощен кошмар.

— Ами не гледай — посъветва го Тиодор и даде пример, като за няколко секунди затвори очи.

— …!!!

Флайерът остро зави в поредния, този път широк коридор и най-после зае нормално положение.

— Ти чувал ли си изобщо за спирачки?

— С такъв двигател?! Че аз докато пак набера скорост, вече ще са ни превърнали в решето!

— А така сами ще се превърнем в палачинка!!!

— Ти стреляй, не се разсейвай!

Катерът не влезе след флайера в тясното пространство, а полетя нататък по коридора, зави на друго място и пак се оказа на една линия с бегълците. Вини реагира по-бързо — лазерната пушка успя да изплюе няколко заряда, преди да й отвърне бордовото оръдие. Този път пиратите се прицелиха по-точно, но в последния момент флайерът изскочи от коридора в шахтата и полетя вертикално нагоре по нея. Шрапнелите напразно надупчиха противоположната стена.

— Х-ха! — възторжено завика Тед. — Получихте ли си го?!

— А-а-а! — просто така закрещя Вини, виждайки стремително приближаващата се покривна плоча на шахтата.

Флайерът успя да завие по абсолютно невероятна и немислима траектория, пикира надолу и обърнат на една страна профуча над покрива на смаяния от такава наглост катер. В един момент на Вини му се стори, че сега ще осъществи последния десант в живота си, но обезопасителният колан издържа. Обаче непристегнатият бидон с канабис със свистене излетя през отворената кабина, направи няколко салта и фрасна предното стъкло на катера. Пред облещените от ужас очи на неговия пилот се мярна символът за радиационна опасност, пиратът закрещя от ужас и в този момент „бомбата“ се взриви с черна, пръхкава, качествено наторена почва, която облепи цялото стъкло. Смачканият бидон полетя надолу, катерът закриволичи, рязко намаляйки скорост.

— Давай назад! — изкрещя Вини, щом се огледа и мигом се ориентира в обстановката. — Влез му откъм опашката, докато е сляп!

Стоически изтърпявайки поредния безумен завой, бившият сержант вдигна оръжието към рамото си. Вражеската кърма се надупчи от димящи пробойни, от дясната дюза избухна огнено кълбо и уцеленият катер с вой започна да пада. За съжаление, не като тирбушон около оста си, а просто в спираловидни кръгове покрай стените на шахтата. Съдейки по грохота, с който рухна на пода, кацането не беше много меко. Въпреки това люкът почти веднага се отвори и оттам, олюлявайки се, започнаха да изскачат и да се разбягват пиратите. Вини успя да подпали двама, но останалите откриха по флайера такъв огън, че се наложи да се скрият в най-близкия док.

— Гадняри! — ядно подхвърли Тед, внимателно снижавайки машината върху нарисуваното кръстче в центъра. — Аз два месеца го отглеждах…

— Каскадьор проклет! — простена Вини и полупълзешком се измъкна от флайера. — Никога повече няма да седна в една кабина с теб!

— Ура — с чувство на дълбоко удовлетворение каза Тиодор.

* * *

Когато флайерът изчезна в коридора, Скуртул и останалите пирати закрещяха нещо несвързано-радостно. Впрочем опиянението от „победата“ бързо се изпари и помощникът си спомни за командирските задължения.

— Прекратете стрелбата! — извика той. — Да пестим батериите, момчета.

Не всички чуха заповедта от първия път, затова се наложи Скуртул да добави още няколко изречения, а на един особено увлякъл се да му шибне един зад врата. Най-после редът беше възстановен.

— Сър, какво ще правим сега?

— Сега… — Скуртул се огледа. Пиратите стояха на дъното на шахтата, а горящият катер хвърляше достатъчно светлина, за да разгледа черния правоъгълник на входа от другата й страна. — Със сигурност няма да стърчим тук и да чакаме кога ще ни хвърлят на главите няколко балона с кислород. Влизаме в тунела!

Да се изпълни заповедта не се оказа толкова лесно. Входът беше наполовина затрупан от дърво, лекомислено растящо на края на шахтата и рухнало вътре, когато люкът се беше отворил. Въпреки прекършения ствол, дървото изглеждаше дори прекалено живо, клоните и корените му непрекъснато мърдаха и се изправяха, както и косите на промъкващите се покрай него пирати. Най-после цялата група се оказа вътре и дойде време да преброят загубите си. В катера се качиха петнадесет души, но…

— Смол и Дамка опече стрелецът от флайера — уморено съобщи един от пиратите. — А Фелис беше убит, когато уцелиха двигателя. През него мина някаква отломка и той дори не успя да издаде звук. Аз седях до него и кръвта ме опръска от глава до пети.

— Ясно — кимна Скуртул. — Добре, момчета, починете си малко.

Самият той отиде настрана и се опита да се свърже първо с Балфер, после поне с някой друг от останалите горе. Но комуникаторът хриптеше, съскаше и бълбукаше, категорично отказвайки да издаде някаква свързана реч. Впрочем това даже зарадва Скуртул — не му се искаше особено да съобщи на Балфер за загубата на втори катер в рамките на един час.

Но и да изчакат долу да мине цялата операция по завземането на базата също нямаше как да стане, със съжаление реши Скуртул. Трябва да развият бурна деятелност… или поне така да изглежда.

— Е, какво, отдъхнахте ли си, инвалиди? — бодро извика той. — Готови ли сте да прославите с подвизи нашия адмирал?

В отговор се раздаде нечленоразделно мучене. На крака скочиха само двамата новаци, вербувани точно преди полета. Ветераните продължиха да седят и лежат до стените, демонстрирайки, че подвизите, разбира се, са хубаво нещо, но твърде уморително.

— Хайде, момчета! — повиши глас помощникът, мислено отбелязвайки си да се избави от бодрите сополанковци. — Нека да се измитаме от тази проклета дупка.

— А накъде да вървим? — без да става, се осведоми един от пиратите. — Ние даже нямаме план на този мравуняк. Или ти знаеш къде тук е изходът?

— Разбира се, че знам — с увереност, която всъщност не усещаше, заяви Скуртул. — Ние сме на най-долното ниво на базата. Ако тръгнем нагоре, със сигурност няма да сбъркаме.

— А не е ли по-добре все пак да почакаме тук? — подхвана друг пират. — Нашите ще пробият дупка, ще спуснат катер…

— Аха, как пък не! — насмешливо изхъмка Скуртул. — Ето, пробвай — той навря комуникатора в лицето на спорещия, от който той се дръпна, сякаш от граната. — Ако уговориш Балфер да рискува останалите катери, ще ти дам половината от моята плячка.

— Ама аз какво, аз просто така… — веднага даде заден ход пиратът. — Аз като всички…

— Може би още някой иска да пообщува с адмирала? — с надежда се осведоми Скуртул, размахвайки в ръка комуникатора. Този жест оказа на „инвалидите“ наистина целително въздействие — пиратите станаха и дори образуваха някакво подобие на строй. — А така. А сега ме слушайте. Първата ни задача е да намерим указателни знаци. Тук навярно трябва да има разни стрелки, показващи пътя към най-близкия изход.

Скуртул грешеше. В базата нямаше никакви указателни знаци и нямаше как да има, защото би трябвало да ги преправят след всяко пренареждане на отсеците. Но на пиратите им провървя. След петдесетина метра и два завоя те откриха асансьор, а до него оранжев люк с надпис „авариен изход“.

— Разделете се на две групи! — нареди Скуртул. — Едната в асансьора, другата по стълбите.

Пиратите се поколебаха.

— Не разбирам какъв е проблемът!

— Командире, а вие в коя ще бъдете?

— Какво значение има?

Подчинените му красноречиво мълчаха, намеквайки, че командирът несъмнено ще избере за себе си по-безопасния път.

— Ще бъда с онези, които тръгнат по стълбите — надуто заяви Скуртул. — Мен стъпълцата няма да ме уплашат!

Всъщност помощникът просто искаше да отдалечи момента на срещата с Балфер. Останалите пирати, с изключение на двамата новобранци, също се досетиха за това, и поради тази причина се наложи да набират асансьорната група с жребий.

* * *

— Край, капитане, базата е изцяло в наша власт! — патосно обяви Франк, щом на първо място дозатвори плочата на шахтата, а на второ включи заглушаването на всички чужди радиочестоти. — Вярно, че още не съм настроил гласовия идентификатор и може да се управлява само от този пулт, като командите се въвеждат от сенз-панела или тактилно по схемата. Сега ще я увелича, за да е по-удобно…

Роджър погледна разширилия се вирт-прозорец и грабна комуникатора си.

— Вини, вие ли се качвате нагоре?!

— Тъкмо исках да ти съобщя, кеп — в скоропоговорка зашепна бившият сержант. Двамата с Тиодор бяха залегнали на края на порта и поред дърпаха визьора всеки към себе си, проследявайки придвижването на пиратите, докато те не се скриха в дълбините на тунела. — Ние, такова… задържахме катера завинаги, но екипажът избяга. Навярно ще се опитат да се промъкнат в центъра.

— Тогава стоп-машини! — Роджър бързо притисна пръст към жълтата светлинка, движеща се нагоре по схемата. Светлинката спря и замига.

— Това няма да ги задържи за дълго — боязливо забеляза Франк. — Ще пробият със стрелба тавана на асансьора и ще се измъкнат по техническата стълба, тъкмо следващите врати са на нашия етаж…

Отдолу действително се донесоха глухи удари. Пиратите, както и всички жертви на асансьорите от дълбока древност, първо започнаха да блъскат по вратите и да се опитват да разтворят крилата.

— Дали да не ги повозим нагоре-надолу? — предложи Роджър.

— Нищо по-лесно от това да заклинят кабината, като пъхнат в процепа откъртения люк от тавана…

И тук на Станислав му хрумна нещо.

— Я настрой връзката с асансьора! — поиска той.

Франк се постара даже да изведе на вирт-прозореца картина — шест мутри, обърнати към тавана с камерата. Станислав се наведе към вградения в пулта микрофон и ясно и уверено обяви:

— Господа пирати, вие сте в капан! Незабавно хвърлете оръжие и щом люкът на тавана се отвори, излизайте по един с вдигнати ръце. При безпрекословно подчинение обещаваме да запазим живота ви.

Пленниците възмутено закрещяха и няколко пъти все пак стреляха в тавана. Картината изчезна, но съдейки по виковете от болка, камерата за отмъщение ги беше обсипала с изгарящи искри.

— В противен случай — неумолимо продължи Станислав, — ние първо ще ви вдигнем до самия покрив, а после ще изключим антигравитатора на кабината.

— Но, капитане — изплашено прошепна Франк, като ококори предупреждаващо очи. — Ако кабината започне да пада, ще се задейства механичната стопираща система! Аз по никакъв начин не мога да я изключа!

Станислав покри с длан микрофона и погледна Сакаи.

— Роджър, вие знаехте ли за тази система?

— Откъде? — смая се той. — Аз съм бивше ченге, а не асансьорен техник!

— Ами ето, и те надали знаят. — Капитанът пак се обърна към пиратите. — Имате десет секунди, за да се съгласите с нашите условия. Десет… девет…

От предавателя се изляха многогласни ругатни. Особено изобретателно пленниците споменаваха Роджър и роднините му, осквернявайки ги чак до десето коляно.

— Няма да проработи — със съмнение промърмори Сакаи.

— Шест… пет…

На последните секунди пиратите притихнаха, а после в хор закрещяха:

— Съгласни сме! Предаваме се!!!

— Чудесно. — Станислав с победоносна усмивка се изправи. — Сега, ъ-ъ-ъ, остана само да разберем как се отваря този люк и да измислим къде да ги преместим.

— На нашия етаж, зад ъгъла през три врати, има хранителен склад — съобщи Ден. — Той се заключва с код и има отлична изолация.

— Прекрасна идея! — Станислав се поколеба — кого да изпрати за пленниците? — но рижият сам предложи:

— Тогава да ида да видя какво може да се направи?

— Върви — разреши капитанът. — Трябва само някак да държим връзка. Роджър, може би ще дадете на Ден своята слушалка?

— Нека по-добре да идем двамата — предложи се за доброволец Сакаи и премести Петрович на рамото на Франк. Таралежът веднага се обърна и умоляващо се изправи на задните си лапички, но стопанинът му беше непреклонен. — Там все пак има половин дузина главорези.

— Добре. Полина, Джил, вървете да заложите своя капан! Подозирам, че няма дълго да чакаме следващата ата…

— Вини казва, че са били дванадесет! — разтревожено прекъсна капитана Франк, успял вече да се похвали на приятеля си с първия успех. — Значи още шестима са някъде наоколо!

— А тук няма термодатчици, само камери, така ли? Лошо. Тогава блокирай останалите асансьори и наблюдавай стълбите — разпореди се Станислав. — Венка, а ти къде?!

— Забелязах, че тук има медицински отсек — смутено си призна приятелят му, посочвайки схемата. — Искам да го погледна.

— Добре, върви — неохотно разреши капитанът. Медицинският отсек, както и хранителният склад, бяха разположени на същия етаж, само че в другата посока по коридора. — Михалич, а ти вземи една макара корда и я опъни пред изходите на двете стълби, накриво, на различна височина. Нека мислят, че там са заложени мини.

— А ние с Мария Сидоровна какво да правим? — плахо попита Наталия, прехапвайки устни и пристъпвайки от крак на крак.

— Седнете в креслата и си почивайте — успокои я Станислав. — Засега ние изцяло контролираме ситуацията.

— А може ли да идем до тоалетната? — още по-тихо и жално се поинтересува жената — явно тя се притесняваше точно за това, но се стесняваше да се обърне към капитана с такава интимна молба.

— Да, да, и аз искам! — сепна се Мария Сидоровна.

— Най-близката обща тоалетна е на площадката между петия и шестия етаж — съобщи Франк. Лицето на Наталия придоби съвсем страдалческо изражение, явно никак не й се искаше да излезе на стълбата, по която в момента е възможно да се катерят въоръжените пирати. — Но вие може да се възползвате от санитарните възли в офицерските каюти.

— Да вървим, колеги, аз ще ви придружа — предложи Владимир, който очевидно също имаше зор — до момента не беше проявявал геройски наклонности, а когато капитанът разпределяше задълженията, въобще беше тих като мишка.

— Само да не се загубите — предупреди хакерът. — Там има доста голям жилищен блок с няколко пресичащи се коридора.

Ученият високомерно изсумтя.

* * *

Не се оказа толкова просто да се пробие дупка в покривната плоча на шахтата. Както скоро се изясни, нейният горен слой представляваше „торта с блатове“ от огнеупорен метал и керамика. Пиратите изразходиха батериите на два бластера и една лазерна пушка, а само набелязаха контурите на бъдещия отвор.

— Виждаш ли? — насмешливо каза Балфер на обезсърчения Череп. — А ти искаше да я взривяваш. Навярно и най-големият ни калибър оръдие няма да може да пробие това нещо.

„Да беше пробвал“ — помисли си командирът на абордажниците, но, разбира се, не озвучи тази мисъл.

— Още ли няма връзка със Скуртул? — смени темата адмиралът.

— Никакъв звук. — Черепа махна с ръка към средата на покрива, където един от пиратите беше клекнал като вълк със замръзнала в леда опашка и безнадеждно подръпваше някакъв шнур. — Ние даже опитахме да спуснем предавател там.

— И?

— И той остана там, когато дупката се затвори. — Командирът на абордажниците настръхна, щом си спомни как покривът потрепери под краката му: ще се отвори или ще се затвори?! — Явно работата не е в преградата. Нещо целенасочено ни заглушава.

— Не нещо, а някой — изръмжа Балфер. Адмиралът обиколи мястото за работа, почопли с носа на ботуша си дупката от бластерния заряд и пак се обърна към Черепа. — Нека някой по-пъргав вземе моя флайер и отлети до крайцера за плазмени остриета от работилницата. А дотогава разпънете тук палатка и донесете няколко вера вода от ручея.

— Палатка? — учудено попита Черепа.

— За да не попадне светлина от прожектора в дупката, когато я изрежете — снизходително поясни Балфер. — А водата е, за да охлади краищата на разреза. Всичко ли е ясно или да повторя още три пъти?

— Разбрано, адмирале — засрамено потвърди командирът на абордажниците. Той сам не би се досетил за такава тънка организация на работата.

С инструментите работата тръгна по-весело. Вече след няколко минути в плочата зееше дупкаметър и половина в диаметър, с неравни краища. Черепа изчака те да изстинат и нареди вътре да се спусне въже с привързан на края скафандър. За огорчение на пиратите никой не клъвна на „примамката за снайпериста“, а значи сега вече на тях им предстоеше да влязат в дупката.

Решено беше да изпратят първи Шшипших. Шип се смяташе за отличен разузнавач. Поне така всеки път казваха на змиечовека командирите, изпращайки го на поредната опасна задача. Мислено добавяха: „Надявам се, че този път ще пукнеш там!“ Нямаше желаещи да се карат с хитрата, злопаметна и опасна твар и Черепа не беше изключение от правилото.

— Хайде, Шип, спускай се — малко подмазвачески му нареди той. — Виж каква хубава дупка, също като твоето родно леговище.

Змиечовекът се поколеба. Каквото и да говореха за него, расата му беше излязла от дупките преди милиони години и черният отвор, от който осезаемо лъхаше на опасност (а по-точно на горящия долу катер), му харесваше не повече, отколкото на хората. Но заповедта си е заповед и Шшипших се обви около въжето и се плъзна вътре.

* * *

— Охо, та тук е пълно с провизии! — Роджър извади от най-близкия сандък една консерва, повъртя я и разочаровано я хвърли обратно — от пет години беше с изтекъл срок на годност.

— Повече от пълно. — Ден тръгна покрай рафтовете, на които бяха подредени контейнери. — Тук навярно има запаси за целия персонал в случай на ядрена зима…

— Добре, ти довърши проверката, а аз отивам към асансьора — реши Сакаи. Складът напълно ставаше за затвор, стига пленниците да не намерят в сандъците нещо по-опасно от просрочена консерва задушено. — Ако накараме тези момчета да чакат прекалено дълго, може да променят плановете си.

— А връзката?

— Оттук до командния център е по-близо, отколкото до стълбата и асаньорите, ако се случи нещо, ще успееш да дотичаш — успокои го Роджър.

— Не, аз имах предвид, ако на теб ти потрябва помощ?

— Мен ще ме чуеш и без комуникатор — обеща Сакаи. — Ако не друго, поне да вдигам шум умея.

Ден кимна и Роджър се отправи към асансьорната шахта.

— Франк, какво правят там, в необходимата кондиция ли са?

— Не знам — отговори слушалката, — но псуват като каруцари. Аз научих сума ти нови думи!

— Нас ли псуват или Балфер?

— Основно Балфер и някакъв си Скуртул — доложи италианецът. — Е, и просто така псуват, безадресно.

— Значи са в необходимата — доволно се усмихна Роджър. — Хайде, вдигни асансьора по-близо до етажа и отвори вратата.

— Капитане, а те няма ли да се изсипят цялата тълпа? — забезпокои се Франк. — Аз нали не виждам какво правят там, само предавателят работи.

— Казах „по-близо“, а не точно на етажа. Трябва покривът на асансьора да се окаже половин метър под нивото на пода — поясни Сакаи. — Ще можеш ли?

— Ще опитам — със съмнение отвърна навигаторът. — Ако изкинът разбере какво искам от него.

Роджър се замисли.

— Ти нали можеш да управляваш скоростта на изкачване? Вдигай ги, но ба-а-авничко.

Самият той легна на пода до шахтата, спусна ръка в нея и щом дочака покривът на асансьора да докосне пръстите му, нареди: „Стоп“. А после високо се обърна към пленниците:

— Е, самоубийци, не размислихте ли да се предадете?

— Има си хас да размислим! — свадливо отвърнаха от асансьора, но не посмяха открито да изпсуват.

— Тогава — Роджър се огледа и пресметна полето на обстрел (в случай, че пиратите все пак решат да му направят изненада), — обяснявам процедурата: един по един излизате на покрива на асансьора, хвърляте в коридора цялото налично у вас оръжие, после се обръщате…

— А това защо? — обезпокоено попитаха отдолу.

— За да мога хубавичко да ви разгледам в камерата! — излъга Роджър. Всъщност в асансьорната шахта нямаше никаква камера, но нека си мислят, че има.

— Да не искаш и голи да се съблечем? — изръмжа неговият събеседник. — Значи какво, да започваме ли вече?

— Ей сега. — Роджър отключи люка на покрива, бързо скочи и отстъпи в коридора, държейки края на шахтата на прицел от бластера. — Хайде!

От асансьора се донесе стържене, задавени проклятия, пуфтене, после в коридора излетяха лазерна пушка с прикачен под цевта ракетомет и бластер в кобур.

— А друго? — „погледна в камерата“ Сакаи.

— Нямам нищо друго, ако лъжа, да се пръсна от взривна декомпресия!

— Ами ако потърся?! — повиши глас Роджър.

Пиратът изпсува и хвърли още един бластер, по-малък, а след него — вибронож, на който малко не му достигаше до званието вибросатър.

— Така вече става — ухили се Сакаи, бутайки с крак цялата купчина по-далеч от шахтата. — Излизай, пръсналия се!

Роджър „опакова“ първия пленник много качествено с донесеното въже. Чак като затегна последния възел, Сакаи съобрази, че ако и по-нататък практикува изкуството на ходжо джуцу^[3], ще трябва сам да пренася пленниците в склада. А и въжето ще стигне само за двама. Наложи се дълго и пипкаво да развързва възлите и пак да връзва пленника вече с по-простото „връзване на нинджата“, когато всеки опит да се раздвижат вързаните зад гърба ръце тутакси се отразява на стегнатата с въже шия. Следващия пленник Роджър върза като „ремарке“ за първия и по същия начин постъпи с останалите, докато в края на коридора не се образува верига от шестима мрачни пирати, които гордият от себе си Сакаи поведе към склада.

* * *

Групата на Скуртул изкачи първите три етажа по всички правила на тактическото изкуство — до стените, с бластери в ръце, стъпка по стъпка внимателно преодолявайки поредното стъпало. Още седем — като безразборна тълпа, тежко дишайки и спъвайки се. Когато стъпи на първото стъпало на единадесетия етаж, Скуртул разбра, че може да го изкачи само пълзешком.

— Почивка, момчета! — нареди той и пръв се пльосна по задник.

Екипажът веднага последва примера му и в буквалния смисъл на думата изпружи крака. Сред пиратите нямаше слабаци, но тежките скафандри, стръмните стъпала и високите етажи със спираловидно стълбище можеха да накарат всеки да изплези език.

— Ако ми падне оня козел, който е проектирал тая проклета стълба — изрази общото мнение един от пиратите, — ще му откъсна краката чак до ръцете!

— Аз бих му отрязал и ръцете — съгласи се друг. — Можеше да направи това… как се казваше… дето стъпалата сами се движат…

— Ескалатор?

— Точно. От тези дяволски стъпала вече ми се върти главата!

— Аха — подхвана и пиратът най-отзад, — и при мен е същото. Сякаш не вървя по стълбището, а летя на него. Чак ми прилошава.

Скуртул също се чувстваше някак странно, но го приписа на умората и стреса.

— Това при нас е някаква контузия, защото се сгромолясахме с катера — авторитетно заяви той. — Няма страшно, момчета. Сега ще поседим, ще пийнем водичка и ще продължим нататък. Вече остана съвсем малко!

* * *

— Хамстери — с умиление каза Станислав, наблюдавайки участниците в стълбищния маратон. — В колело. Бягат, стараят се… Франк, я ги завърти още веднъж!

Хакерът изчака Скуртул и хората му да стигнат до средата на етажа и пак го размени с долния. Вратите между етажите автоматично се отваряха пред пиратите и се затваряха зад гърбовете им, без да позволят да се види какво се случва в промеждутъците.

— Ей, какво седнахте?! — възмути се Станислав. — Я марш напред! Вини, чуваш ли ме?

— Слушам. Аха… Да, лисицата е при нас, в багажника… Аха… Тъй вярно, капитане! — Бившият сержант се закиска гадно, заповедта му хареса. — Тед, вземи оръжието ми и иди на долния етаж. Там залегни до стълбите и ако пиратите побягнат обратно, ще ги уплашиш. Макар че едва ли ще побягнат…

Тиодор изслуша обяснението и бързо затисна с ръка устата си, за да не се разсмее така, че да го чуят из целия док.

— А аз отгоре ще им организирам посрещане с хляб и сол — обеща Вини и ласкаво погали „мегагрила“.