Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Falls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Иън Ранкин

Заглавие: Водопадът

Преводач: Боян Савчев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Юлия Петрова; Ангелина Вълчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18039

История

  1. — Добавяне

На Алън и Юън, които дадоха идеята за написването на тази книга.

1

— Мислите, че аз съм я убил, нали?

Той седеше на самия край на дивана, с глава, приведена към гърдите. Косата му беше права, на дълги кичури. Коленете му се движеха като бутала, така че петите на мръсните му кецове изобщо не се докосваха до пода.

— Вземал ли си нещо, Дейвид? — попита Ребус.

Младежът вдигна поглед. Очите му бяха кървясали, с тъмни кръгове около тях. Слабовато, костеливо лице с щръкнали косми по неизбръснатата му брада. Казваше се Дейвид Костело. Не Дейв или Дейви, а Дейвид — държеше да изясни той. Имена, етикети, класификации — всичко това — много важно. Медиите му даваха различни описания. Определяха го като „гаджето“, „трагичният приятел“, „приятелят на изчезналата студентка“. Беше „Дейвид Костело, 22-годишен“ или „колегата студент Дейвид Костело, на не повече от 25“. Той „живеел в един апартамент с госпожица Балфур“ или бил „чест посетител“ в „апартамента на загадката с изчезването“.

Апартаментът също не беше просто апартамент. Представяха го като „апартаментът в модерния квартал Ню Таун на Единбург“, „апартаментът за четвърт милион, собственост на родителите на госпожица Балфур“. За Джон и Жаклин Балфур се пишеше като за „вцепененото от ужас семейство“, „потресеният банкер и неговата съпруга“. Тяхната дъщеря се споменаваше като „Филипа, 20-годишна, студентка по история на изкуството в Единбургския университет“. Била „красива“, „енергична“, „безгрижна“, „пълна с живот“.

А сега се оказа изчезнала.

Инспектор Джон Ребус пристъпи от средата на облицованата с мрамор камина към единия й край. Дейвид Костело проследи движенията му с очи.

— Лекарят ми даде някакви хапчета — отговори той накрая.

— Изпи ли ги? — попита Ребус.

Младежът бавно поклати глава, без да отделя очи от Ребус.

— Не те виня — продължи Ребус, като пъхна ръцете си в джобовете. — Изваждат те от действителността за няколко часа, но не променят нищо.

Изминаха два дни откакто Филипа — наричана от приятелите и семейството си „Флип“, беше изчезнала. Два дни не бяха много време, но изчезването й не беше характерно. Нейни приятели се обадили в апартамента около 7 вечерта за потвърждение, че Флип ще се срещне с тях до един час в някакъв бар в Саут Сайд. В едно от тези малки, модни местенца, никнещи като гъби около университета, в отговор на икономическия бум и нуждата от приглушена светлина и ароматизирани водки на надути цени. Ребус го знаеше, защото ежедневно минаваше оттам по пътя си до работата и обратно към къщи. В съседния вход на практика имаше един старомоден пъб, където предлагаха коктейли с водка по лира и половина. Въпреки това, не разполагаха с модерни столове, а обслужващият персонал можеше да се оправи във всеки скандал, но не и с коктейл-листа.

Тя вероятно беше излязла от апартамента към 7-7:15. По това време Тина, Трист, Камил и Алби са били вече на второто питие. Ребус направи справка за въпросните имена. Трист беше съкратено от Тристрам, а Алби от Албърт. Трист бил с Тина, Алби с Камил. Флип е трябвало да бъде с Дейвид, но Дейвид, обяснила тя по телефона, нямало да се присъедини към тях.

— Поредният скандал — съобщила тя, без да звучи прекалено загрижено.

Включила алармата на апартамента преди да излезе. Ново пет за инспектор Ребус — студентски бърлоги с алармена система. Пуснала секретната брава и „питона“, оставяйки апартамента обезопасен. Няколко стъпала надолу и навън, сред топлия нощен въздух. Едно стръмно възвишение я отделяло от „Принсес стрийт“. Още едно изкачване оттам би я завело до Саут Сайд в Стария град. Но едва ли би отишла пеша. Обаче разпечатките за направените разговори от домашния и мобилния й телефон не показваха никакво обаждане до някоя от градските такси-компании. Следователно, ако е взела такси, го е хванала от улицата.

Ако изобщо е стигнала дотам.

— Аз не съм, разбирате ли — каза Дейвид Костело.

— Не сте какво, господине?

— Не съм я убил.

— Никой не е казал, че сте.

— Така ли? — вдигна той глава и погледна Ребус право в очите.

— Така — успокои го Ребус, което в крайна сметка си беше част от работата му.

— Заповедта за обиск… — започна Костело.

— Това е нещо обичайно в такива случаи — обясни Ребус.

Така си и беше — подозрително изчезване — проверяваш всички места, където би могло да е лицето. Караш всичко по правилата — всички работни документи подписани, изчистваш подозренията. Претърсваш апартамента на гаджето. Тук Ребус би могъл да добави: „Правим го, защото в девет от десет такива случаи виновникът се оказва някой познат на жертвата“. А не непознат, изтръгващ плячката си от нощта. Обират те онези, които обичаш — съпруг или съпруга, любовник или любовница, син или дъщеря. Излиза, че е бил твоят чичо или вуйчо, най-близкият ти приятел, единственият на когото си вярвал. Те мамят теб или ти тях. Знаел си нещо, притежавал си нещо. А те са се оказали ревниви, отритнати, имащи нужда от пари.

Ако Флип Балфур беше мъртва, тялото й скоро щеше да се появи. В случай че беше жива и не искаше да бъде намерена, тогава положението ставаше по-сложно. Родителите й се появиха по телевизията, умолявайки я да се обади. Полицаите бяха в семейното жилище и засичаха телефонните разговори, в случай че се появи искане за откуп. Полицията тършуваше из апартамента на Дейвид Костело в Кенънгейт с надеждата да открие нещо. Полицията беше и тук — в апартамента на Флип Балфур. „Дундуркаше“ Дейвид Костело, като държеше представителите на медиите на разстояние. Това обясняваха на младежа и то отчасти беше истина.

Предния ден претърсиха апартамента на Флип. Костело имаше ключове, дори за алармената система. Някой беше позвънил в апартамента на Костело в 10 вечерта — Трист попитал дали знае нещо за Флип, била тръгнала към „Шапирос“, но не се е появила.

„Не е при теб, така ли?“

„Аз съм последният, при когото би отишла“ — оплакал се Костело.

„Чух, че сте се скарали. Сега пък какво има?“ — Трист говорел неразчленено, с лека нотка на злорадство. Костело не му отговорил. Затворил телефона и набрал мобилния на Флип. Включил се телефонния секретар и той й оставил съобщение с молба да му позвъни. Полицаите бяха прослушали записа, концентрирайки се върху нюансите, в опитите си да открият някакви фалшиви нотки във всяка дума или израз. Около полунощ Трист отново се обадил на Костело. Групата отишла до апартамента на Флип — нямало никой. Звънели тук и там, но никой от нейните приятели не знаел нищо. Изчакали самият Костело да отиде в апартамента и да го отключи. Вътре нямало никаква следа от Флип.

В съзнанието на полицаите тя вече била изчезнало лице — онова, което те наричат „из-ли“, но изчакали до сутринта, преди да се обадят на майката на Флип в семейното жилище в Ийст Лотиан. Без да губи никакво време госпожа Балфур веднага набрала 999. След като според нея полицаите набързо я „изповядали“, тя се обадила на съпруга си в лондонския му офис. Джон Балфур бил старши съдружник в частна банка и ако полицейският началник на Лотиан и Бордърс не бил негов клиент, тогава някой друг със сигурност се е оказал такъв — в рамките на един час полицията се захванала със случая — заповеди от Голямата къща, т.е. главното управление на Фетес авеню.

Дейвид Костело отключил апартамента на двамата от Криминалния отдел. В него те не намерили нищо обезпокоително, никакви следи, водещи към местонахождението на Филипа Балфур, нейната съдба или състояние. Апартаментът се оказал чист и подреден — нищо разхвърляно по пода, прясно боядисани стени (декораторът също бил разпитан). Имало просторна всекидневна, с прозорци-близнаци, стигащи до пода. Две спални помещения, едното от които превърнато в кабинет. Кухненският бокс бил по-малък от облицованата с панели от борово дърво баня. В спалнята намерили много вещи на Дейвид Костело. Някой бил нахвърлял дрехите му върху един стол, после няколко книги и компактдиска върху тях, а най-отгоре на композицията, като корона — торба за мръсни дрехи.

Запитан, Костело единствено могъл да предположи, че това е работа на Флип. Думите му били: „Скарахме се. Това вероятно е нейният отговор“. Да, карали са се и преди, но не, тя никога не е нахвърляла така вещите му на купчина или поне той не си спомнял.

Джон Балфур беше пристигнал в Шотландия с частен самолет, предоставен му от проявяващ разбиране клиент и се появил в апартамента в Ню Таун едва ли не преди полицията.

„Е?“ — бил първият му въпрос.

„Съжалявам!“ — се оказал единственият отговор, който Костело можел да му предложи.

Тези думи означаваха много за полицаите от Криминалния отдел, които обсъждаха случая насаме. Скарваш се грозно с гаджето си, в следващия момент разбираш, че тя е мъртва, скриваш тялото, но когато се оказваш лице в лице с баща й, вътрешната ти природа взема връх и изтърсваш полупризнание.

„Съжалявам!“

Съществуват толкова много начини да се тълкува тази кратка фраза. „Съжалявам, че се скарахме; съжалявам, че ви създадохме проблем; съжалявам, че се случи това, съжалявам, че не се погрижих за нея; съжалявам за това, което направих…“

А сега и родителите на Дейвид Костело бяха в града. Те наеха две стаи в един от най-добрите хотели. Живееха в покрайнините на Дъблин. Описваха бащата — Томас като „финансово обезпечен и богат“, докато майката — Тереза, работеше като дизайнер по интериора.

Две стаи — в полицейския участък в Сейнт Ленардс се обсъждаше защо ли им трябват две стаи. При това положение, след като Дейвид е техният единствен син, защо им е притрябвало да живеят в къща с осем спални?

Още по-разгорещено се обсъждаше въпроса защо полицията от Сейнт Ленардс е намесена в случай в Ню Таун. Най-близкият полицейски участък до апартамента беше Гейфилд Скуеър, но допълнително бяха привлечени служители от Лийт, Сейнт Ленардс и Торфикхен.

„Някой дърпа конците“, беше общото мнение. „Зарязвайте всичко, че някаква глезла е офейкала.“

И самият Ребус мислеше така.

— Искаш ли нещо — попита той сега. — Чай? Кафе?

Костело поклати глава.

— Имаш ли нещо против да…?

Костело го погледна сякаш не разбираше. След това изведнъж му просветна:

— Разбира се — отвърна той. — Кухнята е… — започна да жестикулира той.

— Знам къде е, благодаря — прекъсна го Ребус.

После затвори вратата след себе си и спря за миг в коридора — щастлив, че е вън от задушната всекидневна. Слепоочията му пулсираха и чувстваше нервите зад очите си напрегнати. В кабинета се чуваше шум. Ребус надникна през вратата.

— Отивам да сложа чайника.

— Добра идея — отвърна му детектив Шивон Кларк, без да отделя очи от екрана на компютъра.

— Нещо?

— Чай, ако обичаш.

— Имах предвид…

— Нищо засега. Писма до приятели, няколко нейни есета. Имам да прегледам около хиляда имейла. Трябва ми паролата й.

— Господин Костело твърди, че тя никога не му я е казвала.

Кларк се изкашля.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Ребус.

— Искам да кажа, че нещо ме дразни в гърлото — отвърна Кларк. — За мен само мляко в чая, ако обичаш.

Ребус я остави и отиде в кухнята, напълни чайника и се огледа за чаши и пликчета с чай.

— Кога ще мога да се прибера вкъщи?

Ребус се обърна към мястото, където Костело стоеше в хола.

— Може би ще е по-добре да не се прибираш у вас — посъветва го Ребус. — Репортери, камери, фотоапарати… няма да те оставят на мира, ще ти звънят денонощно.

— Ще оставя телефона отворен.

— Бъди като затворник. — Ребус забеляза младежът да свива рамене. Той каза нещо, което инспекторът не разбра. — Моля?

— Не мога да остана тук! — повтори Костело.

— Защо?

— Не знам… Просто… — сви рамене отново той и прокара пръсти през косата си, като я обърна от челото назад. — Флип трябваше да е тук. Дойде ми твърде много. Продължавам да си спомням как последния път, когато бяхме тук заедно, се карахме.

— За какво?

— Даже и не си спомням — глухо се засмя Костело.

— Това в деня, в който тя изчезна ли?

— Да, следобеда. Аз избухнах.

— Явно се карате често? — Ребус се опита въпросът му да прозвучи съвсем ненатрапчиво.

Костело само стоеше там, гледаше в пространството и бавно клатеше глава. Ребус се обърна, раздели две пликчета чай „Дарджилинг“ и ги пусна в чашите. Започваше ли Костело да се отваря? Чуваше ли Шивон Кларк зад вратата на кабинета? Да, те играеха ролята на бавачки на Костело, като част от екипа, който даваше денонощни дежурства, но го доведоха тук и поради друга причина. Привидно той трябваше да е под ръка, за да дава информация за имената, които се появяваха в кореспонденцията на Филипа Балфур. Но Ребус го искаше там, защото това можеше да се окаже мястото на престъплението. И може би, просто защото Дейвид Костело криеше нещо. Полицаите от участъка Сейнт Ленардс дори се обзалагаха на пари; в Торфикхен залозите вървяха 2 към 1, докато в Гейфилд се залагаше категорично в негова полза.

— Родителите ти казаха, че можеш да се преместиш в техния хотел — предложи Ребус. После застана лице в лице с Костело. — Наели са две стаи, така че едната вероятно е свободна.

Костело не се хвана на въдицата. Той изгледа детектива в продължение на още няколко секунди, после се обърна и приближи глава към вратата на кабинета.

— Намерихте ли онова, което търсехте? — попита той.

— Може да отнеме известно време, Дейвид — отговори Шивон. — Най-добре е да ни оставиш да си гледаме работата.

— Там няма да откриете никакви отговори. — Имаше предвид екрана на компютъра. След като тя остана безмълвна, той леко се изправи и извърна глава. — Вие сте нещо като експерт, нали?

— Това е работа, която трябва да се свърши. — Гласът й беше тих, сякаш тя не искаше думите й да се чуват извън стаята.

Той изглежда искаше да добави нещо, но премисли и се оттегли крадешком към всекидневната.

Ребус донесе чая на Кларк.

— Ето, това се казва класа — заяви тя, гледайки пакетчетата чай, които плуваха в чашата.

— Не знаех колко силен ще го искаш — обясни Ребус. — Какво ще кажеш?

Тя се замисли за момент:

— Изглежда съвсем истински.

— А може би си само една наивница с красиво лице.

Тя изсумтя, извади пликчето с чая от чашата и го пъхна в кошчето.

— Възможно е — беше нейният отговор. — А ти за какво мислиш?

— За пресконференцията утре — припомни й Ребус. — Мислиш ли, че ще можем да убедим господин Костело да направи публично изявление?

 

 

Двама детективи от Гейфилд Скуеър поеха нощната смяна. Ребус се прибра вкъщи и започна да си приготвя ваната. Чувстваше се като старо пиянде след дълъг запой и затова сипа течен перилен препарат в горещата вода — припомняйки си нещо, което неговите родители правеха, когато беше дете. Връщаш се изкалян до ушите от футболното игрище и те очаква гореща вана с препарат за пране. Не че семейството не можеше да си позволи пяна за вана: „Това е просто течност за измиване на надута цена“, казваше майка му.

Банята на Филипа Балфур можеше да се изфука с повече от дузина различни балсами, лосиони за баня и пенливи масла. Ребус си имаше своите собствени аксесоари: самобръсначка, пяна за бръснене, паста за зъби и обикновена четка за зъби, плюс сапун. В аптечката — лейкопласт, парацетамол и пакетче кондоми. Погледна в пакетчето — имаше само един. Разпродажбата беше миналото лято. След като затвори медицинското шкафче, се срещна със собственото си изображение. Сиво лице и посивяваща коса. С масивни челюсти, дори когато издаваше брадичката си напред. Опита да се усмихне и видя зъбите си, които бяха пропуснали последните си две срещи със зъболекаря. Стоматологът му заплашваше, че ще го зачеркне от списъка си.

„Стегни се, приятелю“ — промърмори Ребус и се отдалечи от огледалото, преди да започне да се разсъблича.

 

 

Купонът по случай пенсионирането на полицейския началник „Фермера“ Уотсън беше започнал в шест. Всъщност, това се явяваше трети или четвърти купон по този повод, но трябваше да бъде последното — и единственото официално събиране. Полицейският клуб на Лийт Уок беше украсен с гирлянди, балони и огромен плакат, на който пишеше: „ОТ АРЕСТИТЕ — КЪМ НАПЪЛНО ЗАСЛУЖЕНАТА ПОЧИВКА“. Някой беше разхвърлял една бала слама по дансинга, доукрасявайки фермерската сцена с надуваемо прасе и овце. Барът въртеше страхотен бизнес, когато Ребус пристигна. На входа се размина с три напускащи големи клечки от Голямата къща. Погледна часовника си — 18:40. Бяха отделили на пенсиониращия се полицейски шеф цели 40 минути от скъпоценното си време. По-рано през деня в Сейнт Ленардс имаше тържество. Ребус го пропусна — по това време още се правеше на бавачка, но чу за речта на заместник-началника Колин Карсуел. Няколко офицери от предишните служби на Фермера — някои от тях вече също пенсионирани, се оказали под ръка и ги хванали да кажат по някоя и друга дума. Явно не бяха си губили времето, докато дочакат вечерната церемония — личеше, че са пили през целия следобед: развързани или разкривени вратовръзки, със светнали и зачервени от алкохола лица. Един от тях пееше, а гласът му водеше люта битка за надмощие с музиката, изливаща се от качените на тавана високоговорители.

— Какво да ти взема, Джон? — попита Фермера, напускайки масата си, за да се присъедини към Ребус на бара.

— Може би едно малко уиски, сър.

— Дай половин бутилка малцово, когато се освободиш за малко! — изрева Фермера на бармана, който беше зает да допълва халби със светла бира. Очите на Фермера се свиха, когато погледна към Ребус. — Видя ли онези скапаняци от Голямата къща?

— Разминах се с тях на входа.

— Близаха тъпи портокалови сокове през цялото време, а накрая — само едно бързо ръкостискане, преди да си тръгнат за вкъщи! — В стремежа си да не заваля говора си, Фермера натъртваше на думите. — Никога не съм разбирал какво всъщност искат да кажат с това „бисквитки“, но ето какво са те — бисквитки в сравнение с истинския мъж!

Ребус се усмихна и каза на бармана да донесе „Ардбег“.

— Едно яко двойно, ако обичаш! — заповяда Фермера.

— А вие пийвате ли нещо, сър? — попита Ребус.

Фермера наду бузите си и изпухтя.

— Няколко стари приятелчета дойдоха да ме изпратят — кимна той по посока на масата.

Ребус също погледна натам. Видя цяла тайфа пияни мъже. Масите край тях бяха отрупани с какво ли не — сандвичи, пирожки с месо, чипс и фъстъци. Видя лица, които му бяха познати от всички районни полицейски управления в Лотиан и Бордърс. Макари, Олдър, Шъг Дейвидсън, Рой Фрейзър. Бил Прайд разговаряше с Боби Хогън. Грант Худ стоеше до двама от Криминалния отдел, Клейвърхауз и Ормистън, и се опитваше да не му личи, че се заяжда с тях. Джордж „Хай-Хоу“ Силвърс беше на път да разкрие, че детектив Филида Хоз и сержант Елън Уайли нещо не си падат по неговите остроумия. Джейн Барбър от Голямата къща си разменяше клюки с Шивон Кларк, която в някакъв момент е била придадена към отдела за сексуални престъпления на Барбър.

— Ако някой знаеше какво става тук — каза Ребус — лошите щяха да се впуснат в акция. Има ли някой останал да пази къщата?

— Има една група скелети в Сейнт Ленардс — засмя се Фермера.

— Много хора. Чудя се, дали ще дойдат толкова на моето изпращане.

— Обзалагам се, че повече. — Фермера се наведе към него. — Всички големи клечки ще бъдат там в началото, само за да се уверят, че не сънуват.

Дойде ред и на Ребус да се усмихне. Той вдигна чаша и пи за здравето на шефа си. И двамата опитаха питиетата си, след което Фермера облиза устни.

— Колко още ти остава? — попита той.

— Не съм направил още 30 — сви рамене Ребус.

— И все пак не ти остава много, нали?

— Не ги броя — но лъжеше, повечето седмици мислеше за това. „30“ означаваше 30 години служба. Това беше моментът, когато пенсията ти удряше максимума. За това живееха повечето полицейски служители — пенсиониране около петдесетте и къщичка край морето.

— Ще ти споделя една история, която не разказвам често — започна Фермера. — Моята първа седмица в полицията, сложиха ме да работя в приемната, тъжна история. Онова хлапе — не беше още и тийнейджър — влиза и върви право към бюрото. „Потроших сестричката си“, казва то. — Погледът на Фермера блуждаеше в пространството. — И сега го виждам, как изглеждаше, точните думи… „Потроших сестричката си“. Нямах никаква представа какво има предвид. Оказа се, че я е блъснал по стълбите, убил я. — Той спря и отново отпи от уискито си. — Моята първа седмица в полицията. И знаеш ли какво ми каза сержанта? „Може да става само по-добре.“ — Той се насили да се усмихне. — Никога не съм бил сигурен дали е прав… — Изведнъж вдигна ръцете си нагоре, а усмивката му се разшири още повече. — Ето я и нея! Ето я! Точно когато се чувствах изоставен.

Прегръдката му почти изцяло погълна инспектор Гил Темплър. Фермера я целуна по бузата.

— Вие случайно да не сте от танцовото шоу? — попита той.

След това се престори, че се удря по челото.

— Какъв дискриминационен по отношение на жените език.

— Ще пуснеш ли доклад срещу мен?

— Този път ще ти се размине — отвърна Гил, — срещу едно питие.

— Мой ред е — каза Ребус. — Какво искаш?

— Голяма водка.

Боби Хогън викаше Фермера да разреши някакъв спор.

— Дългът зове — каза Фермера като извинение, преди да тръгне с несигурна стъпка натам.

— Коронният му номер? — опита се да отгатне Гил.

Ребус сви рамене. Специалитетът на Фермера беше да изреди поименно всички книги от Библията. Рекордът му беше малко под една минута; нямаше начин да не се опитат да го счупят тази вечер.

— Голяма водка — каза Ребус на бармана. После повдигна чашата си с уиски. — И още две от тези. — После видя погледа на Гил. — Едното е за Фермера — обясни той.

— Естествено! — Тя се усмихваше, но усмивката не достигаше очите й.

— Определи ли датата за твоя купон? — попита Ребус.

— Какъв купон?

— Просто си помислих — първата жена полицейски началник в Шотландия… би трябвало да си заслужава едно хубаво изкарване, нали?

— Направо паднах, когато разбрах. — Тя гледаше как барманът капва ангостура в чашата й. — Как върви случаят „Балфур“?

— Моят нов шеф ли пита? — погледна я Ребус.

— Джон…

Странно, колко много неща можеше да означава тази една-единствена дума. Ребус не беше сигурен, че улавя всички нюанси, но разбираше достатъчно.

„Джон, не започвай с това.“

„Джон, знам, че между нас имаше нещо, но то отдавна е свършено.“

Гил Темплър беше направила всичко възможно, за да стигне дотук, но и нея я гледаха под лупа — много хора искаха да се провали, включително и някои, които тя вероятно считаше за приятели.

Ребус само кимна и плати питиетата, като преля едно от уискитата в другата чаша.

— Спасявам го от самия него — каза той, като кимна към Фермера, който вече беше стигнал до Новия завет.

— Винаги готовият за саможертва мъченик — отвърна Гил.

Краят на рецитацията на Фермера беше съпроводен с аплодисменти. Някой обяви, че е поставен нов рекорд, но Ребус знаеше, че това не е така. Просто още един жест — друга версия на златния часовник или часовникът за полицата над камината. Малцът имаше вкус на водорасли и торф, но Ребус знаеше, че отсега нататък, когато пие „Ардбег“, ще си спомня за едно малко момче, което влиза в полицейския участък…

Шивон Кларк си пробиваше път към тях.

— Поздравления! — каза тя.

Двете жени си стиснаха ръцете.

— Благодаря, Шивон — отвърна Гил. — Може би един ден ще дойде и твоят ред.

— Защо не? — съгласи се Шивон. — Предназначението на полицейските палки е да чупят стъклените покриви — вдигна тя юмрук във въздуха над главата си.

— Имаш ли нужда от едно питие, Шивон? — попита Ребус.

Двете жени се спогледаха.

— Това е почти всичко, за което стават — намигна Шивон.

Ребус ги остави да се смеят.

 

 

Караокето започна в 9. Ребус отиде в тоалетната и почувства как потта охлажда гърба му. Вратовръзката му вече беше в джоба. Сакото му лежеше преметнато върху един от столовете в бара. Участниците в партито се сменяха, като някои си тръгваха или да се подготвят за нощното дежурство, или защото техните пейджъри или мобилни телефони имаха да им съобщят нещо. Други пристигаха, след като са си били вкъщи, за да сменят работните си дрехи. Една колежка от свързочния пункт на участъка в Сейнт Ленардс се появи с къса пола — първият път, когато Ребус виждаше краката й. Пристигна и квартет хулигани — бивши колеги на Фермера от Уест Лотиан със снимки на Фермера от преди четвърт век. Между тях имаше вмъкнати няколко „медицински“ колажа, в които главата на Фермера се оказа лепната върху оскъдно облечени мускулести мъжки тела, някои от които в пози, минаващи доста отвъд границите на допустимото.

Ребус изми ръцете си, плискайки част от водата върху лицето и врата си. По това време, разбира се, беше останал само електрическия сешоар, така че се наложи да използва носната си кърпичка, вместо хавлиена кърпа, което стана точно когато влезе Боби Хогън.

— Гледам, че и ти се скатаваш — каза Хогън и се отправи към писоарите.

— Някога да си ме чувал да пея, Боби?

— Трябва да изкараме един дует „Моята кофа има дупка“.

— Ние ще сме единствените шибаняци, които я знаят.

Хогън се изкикоти.

— Помниш ли, когато изиграхме „младите турци“?

— Отдавна съм го забравил — промърмори Ребус сякаш на себе си.

Хогън помисли, че не е чул добре, но Ребус само поклати глава.

— Е, кой е следващият за „златното сбогуване“? — попита Хогън, готов да използва писоара отново.

— Не съм аз — заяви Ребус.

— Така ли?

Ребус отново започна да бърше врата си.

— Не мога да се пенсионирам, Боби, това ще ме убие.

— И с мен е същото — изсумтя Хогън. — Но иначе пък работата ме убива.

Двамата се изгледаха взаимно, после Хогън намигна и отвори вратата. Тръгнаха обратно към жегата и шума, а Хогън широко разтвори ръце, за да приветства стар приятел. Един от приятелите на Фермера тикна чаша в ръцете на Ребус.

— „Ардбег“, нали?

Ребус кимна и изсмука разлетите по ръката му капчици, след което, представяйки си едно малко момче, идващо да съобщи нещо в полицията, вдигна чашата и я изпи до дъно.

 

 

Той извади връзката ключове от джоба си и отвори главния вход на жилищната кооперация. Ключовете блестяха като нови, направени същия този ден. Рамото му се отърка в стената, докато се отправяше към стълбите и той се държеше здраво за парапета, докато се изкачваше. Вторият и третият от лъскавите ключове отвориха вратата към апартамента на Филипа Балфур.

Вътре нямаше никой, а алармата не беше пусната. Той светна лампите. Незакрепеният килим под него сякаш искаше да се увие около глезените му и той трябваше да си проправя път с борба, подпирайки се на стената. Стаите бяха така, както ги беше оставил, с изключение на това, че компютърът сега липсваше от бюрото, преместен в участъка, където Шивон твърдеше, че някой от доставчиците на Интернет услуги на Балфур може да й помогне да се справи с паролата.

В спалнята някой беше преместил приготвената купчина дрехи на Дейвид Костело от стола. Ребус предположи, че виновникът е самият Костело. Самият той не би направил това без разрешение — нищо не се изнася от апартамента, докато шефовете не кажат. Най-напред съдебните лекари би трябвало да проверят дрехите и евентуално да вземат проби от тях. Вече вървяха слухове за съкращаване на разходите. В случай като този разходите можеха да растат до бога.

В кухнята Ребус си наля голяма чаша вода и отиде да седне във всекидневната — почти на същото място, където беше седял и Дейвид Костело. Част от водата започна да се стича по брадата му. Картините по стените — абстракции в рамки — си правеха шега, движеха се заедно с него, когато преместваше погледа си. Той се наведе, за да остави празната чаша на пода и накрая се оказа подпрян на ръцете и коленете си. Единственото обяснение — някой негодник му е сложил нещо в питието. Обърна се и седна, като затвори очите си за миг. Изчезващите хора — понякога човек се тревожи напразно. Те или се появяват, или не искат да бъдат намерени. Толкова са много… Техни снимки и описания постоянно минаваха през службата, лицата — леко извън фокус, сякаш се готвят да се превърнат в духове. Той примигна, отвори очите си и ги вдигна към тавана и корнизите с орнаменти. В Новия град имаше големи апартаменти, но Ребус предпочиташе мястото, където живееше — повече магазини, не чак толкова самодоволни хора…

В неговия „Ардбег“ трябва да е имало нещо. Той вероятно никога повече нямаше да пие от него. В него живееше някакъв дух. Чудеше се, какво ли е станало с момчето — инцидент ли е било, или преднамерено? Днес момчето би трябвало да е баща, може би дори дядо. Дали още сънува убитата от него сестричка. Дали си спомня младия и нервен униформен полицай, седнал зад бюрото в приемната?

Ребус започна да опипва пода. Беше направен от голо дърво, изциклено и полирано. Все още не са проверявали какво има под дъските. Потърси някакъв процеп между две от тях и заби нокти в него, но не стигна доникъде. Неизвестно как събори чашата и тя започна да се търкаля, а шумът изпълваше стаята. Ребус я изгледа как спира до прага, а движението й се прекъсна от чифт крака.

— Какво става тук, по дяволите?

Ребус се изправи. Мъжът пред него беше в средата на четирийсетте, с ръце в джобовете на дълго, черно, вълнено палто. Мъжът леко се изправи, изпълвайки рамката на вратата.

— Кой сте вие? — попита Ребус.

Мъжът извади ръка от джоба и я вдигна към ухото си. Държеше мобилен телефон.

— Обаждам се на полицията — каза той.

— Аз съм полицейски служител — бръкна в джоба си Ребус и извади служебната си карта. — Инспектор Ребус.

Мъжът разгледа картата внимателно и му я подаде обратно.

— Аз съм Джон Балфур — каза той, а гласът му звучеше по-малко остро.

Ребус кимна — вече се беше досетил.

— Съжалявам, ако аз… — Ребус не успя да довърши изречението. Докато прибираше служебната си карта, лявото му коляно се огъна за миг.

— Вие сте пили — каза Балфур.

— Съжалявам, да. Тържество за пенсиониране. Не съм на служба или нещо такова, ако това имате предвид.

— Тогава може ли да ви попитам какво правите в апартамента на дъщеря ми?

— Можете — съгласи се Ребус. После се огледа. — Исках само да… ами, предполагам, че аз… — но не можеше да намери думите.

— Бихте ли напуснали, ако обичате?

Ребус леко наведе глава.

— Разбира се.

Балфур се премести така, че Ребус да мине край него, без какъвто и да било контакт между двамата. Спря в коридора, полуобърнат, готов да поднесе още едно извинение, но бащата на Филипа Балфур беше отишъл до прозореца на всекидневната и гледаше навън в нощта, с ръце, стискащи щорите от двете страни.

Ребус тихо слезе по стълбите, вече полуизтрезнял, затвори външната врата след себе си, без да се обръща назад, без да вдига поглед към прозореца на първия етаж. Улиците бяха безлюдни. Тротоарите блестяха от по-рано падналия дъжд, а уличните лампи се отразяваха в тях. Чуваха се единствено стъпките на Ребус, когато започна да се изкачва нагоре — Куин стрийт, Джордж стрийт, Принсес стрийт и после Северния мост. Хора се прибираха от пъбовете, търсейки таксита и изгубените си приятели. Ребус зави наляво при църквата „Трон“ и тръгна надолу към Кенънгейт. До тротоара имаше паркирана патрулна кола с двама души вътре — единият буден, а другият — заспал. Те бяха полицаи от Гейфилд и, или бяха изтеглили късата сламка, или не се харесваха на шефа си — по никакъв друг начин не можеше да си обясни едно такова неблагодарно нощно дежурство. За будния от тях Ребус представляваше поредният минувач. Пред него имаше вестник, сгънат така, че да го пази от светлината. Когато Ребус потропа по покрива на патрулната кола, вестникът се откачи и кацна на главата на спящия, който се събуди с рязко движение и сграбчи покриващите го листове.

След като полицаите свалиха прозореца откъм тротоара, Ребус се облегна на ръба.

— Проверка на бойната ви готовност в 1 часа през нощта, джентълмени.

— Едва не ми изкара акъла — каза този от другата страна на шофиращия, опитвайки се да събере вестника си.

Казваше се Пат Конъли и беше прекарал първите си няколко години в Криминалния отдел, водейки кампания срещу прякора „Пади“[1]. Колегата му — Томи Даниълс изглежда не се притесняваше, както и за много други неща, от собствения си прякор „Далечния“. Логиката, която се криеше зад този прякор, минаваше от Томи към „там-там“, оттам към „Далечните барабани“ до „Далечния“, но освен това говореше и много за характера на младия мъж. При това толкова грубо събуждане, след като видя и разпозна Ребус, той само завъртя очи.

— Поне да ни беше донесъл по едно кафе — оплака се Конъли.

— Можеше — съгласи се Ребус. — Или може би речник — погледна той към кръстословицата във вестника. По-малко от една четвърт от нея беше попълнена, а самият пъзел се оказа ограден с драсканици и нерешени анаграми. — Спокойна ли е нощта?

— Ако махнеш чужденците, които искат да ги упътваме — отвърна Конъли.

Ребус се усмихна и огледа улицата. Това беше сърцето на туристическия Единбург. Хотел до светофарите, магазин за плетива от другата страна, сувенири, подаръци, хлебчета и гарафи за уиски. Шотландски полички — само на около 50 метра. Къщата на Джон Нокс, сгушена сред съседите си, полускрита в дълбока сянка. Някога Старият град е представлявал целия Единбург — тясна, подобна на гръбнак ивица, простираща се от замъка до Холируд, със стръмни малки улички със стъпала като изкривени ребра. Тогава, след като градът станал още по-населен и мръсен, бил построен Ню Таун — Новият град с характерния за епохата на Крал Джордж финес — едно добре пресметнато презрение към Стария град и онези, които не могли да си позволят да се преместят. На Ребус му направи впечатление, че докато Филипа Балфур беше избрала Новия град, Дейвид Костело предпочиташе да живее в сърцето на Стария.

— Вкъщи ли си е? — попита Ребус, като имаше предвид Костело.

— Щяхме ли да сме тук, ако не беше? — Конъли гледаше партньора си, който наливаше доматена супа от термос. Далечния помириса течността нерешително, после отпи бързо от нея. — Всъщност, може би точно ти си човекът, който ни трябва.

— Нима? — погледна го Ребус.

— Да разрешим един спор. „Ден за заплати“ на „Дийкън Блу“ — първият им албум ли е, или вторият?

Беше спокойна вечер, усмихна се Ребус. След това се замисли за миг и отговори:

— Втория.

— Дължиш ми десетка — обърна се Конъли към Далечния.

— А сега аз може ли да попитам? — Ребус беше клекнал, чувствайки как коленете му пукат от натоварването.

— Давай — отвърна Конъли.

— Какво правиш, когато ти се допикае?

— Ако Далечния спи — усмихна се Конъли — просто използвам неговия термос.

Част от супата почти изригна от ноздрите на Далечния.

Ребус се изправи, чувствайки как кръвта пулсира в ушите му. — Предупреждение на метеоролозите — махмурлук от 10-та степен приближава.

— Ще влезеш ли? — попита Конъли.

Ребус отново погледна към сградата.

— Мислех си за това.

— Ще трябва да го отбележим в доклада.

— Знам — кимна Ребус.

— Идваш направо от купона на Фермера, нали?

Ребус се обърна към колата.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, пил си, нали?

— Може би не е най-подходящото време за домашно посещение… сър.

— Вероятно си прав… Пади — отговори Ребус и се отправи към вратата.

 

 

— Помниш ли какво ме попита?

Ребус прие предложеното му от Дейвид Костело кафе без мляко. Извади два парацетамола от блистера и ги глътна. Полунощ, но Костело не спеше. Черна тениска, черни дънки, боси крака. В някакъв момент беше ходил до магазин за алкохол — пликът лежеше на пода, а недалеч от него — половинлитрова бутилка „Белс“, от която беше отпито, но едно съвсем прилично количество. Значи, не пие сериозно, размишляваше Ребус. Това изразяваше идеята на един непиещ човек, как да се справиш с кризата — пиеш уиски, но първо трябва да го купиш и няма смисъл да изсмучеш цялата бутилка. Две-три малки питиета са ти достатъчни.

Всекидневната се оказа малка, а самият апартамент представляваше нещо като продължение на стълбищната шахта нагоре, докато каменните стъпала бяха силно износени. Малки прозорци. Тази сграда е била проектирана в един век, когато топлината е представлявала лукс. Колкото по-малки са прозорците, толкова по-малко топлина губиш.

Едно-единствено стъпало и нещо като преградни стени отделяха дневната от кухнята. Отворен проход, двойна ширина. Имаше признаци, че Костело обича да готви. Тенджери и тигани, висящи на куки. Цялото жизнено пространство беше изпълнено с книги и компактдискове. Ребус разгледа последните — Джон Мартин, Ник Дрейк, Джони Мичъл. Не толкова динамични, но интелигентни. Книгите изглеждаха като подбрани от списъка на Костело за курса му по английска литература.

Костело седеше на червена табуретка, а Ребус си беше избрал единия от двата дървени стола с облегалки. Те приличаха на столовете, които виждаше по Козуейсайд, изнесени пред магазините, и за които описанието „антики“ включваше училищни чинове от шейсетте години и зелени шкафове за съхраняване на папки, спасени при модернизацията на офисите.

Костело прекара ръка през косата си, без да каже нищо.

— Попита ме дали мисля, че ти си го направил — продължи Ребус, отговаряйки на собствения си въпрос.

— Направил какво?

— Убил Флип — мисля, че точно така се изрази: „Мислите, че аз съм я убил, нали?“.

Костело кимна.

— От ясно по-ясно, така ли? Особено след като сме се скарали. Приемам, че трябва да ме смятате за заподозрян.

— Дейвид, точно сега ти си единственият заподозрян.

— Наистина ли мислите, че й се е случило нещо?

— А ти какво мислиш?

Костело поклати глава.

— Не съм направил нищо, но откакто това започна, постоянно си напъвам мозъка.

И двамата замълчаха за малко.

— Какво правите тук? — изведнъж попита Костело.

— Както вече казах, на път ми е за вкъщи. Харесва ли ти Стария град?

— Да.

— Но е различен от Новия. Не искаше ли да се преместиш по-близо до Флип?

— Какво намеквате?

Ребус сви рамене.

— Може би това говори нещо за вас като двойка — различните части на града, които предпочитате.

Костело се засмя сухо.

— Вие шотландците много обичате да елементаризирате нещата.

— В какъв смисъл?

— Старият град срещу Новия, католици — протестанти, Източно крайбрежие — Западно… Нещата могат да бъдат малко по-сложни от това.

— Привличат ви противоположностите, това е всичко, което имах предвид. — Отново последва тишина. Ребус внимателно разгледа стаята. — Голяма бъркотия ли оставиха?

— Кой?

— Групата за обиск.

— Можеше да бъде и по-лошо.

Ребус отпи от кафето, като се престори, че се наслаждава на аромата му.

— Ти обаче не би оставил тялото тук, нали? Имам предвид, че само перверзниците постъпват така. — Костело го погледна. — Съжалявам, че съм… имам предвид, това е просто теория. Не се опитвам да кажа каквото и да било. Но съдебните лекари, те не търсеха тяло. Те се занимават с неща, които ти и аз дори не можем да видим. Петънца от кръв, влакна, дори един-единствен косъм. — Ребус бавно поклати глава. — Съдебните заседатели много си падат по такива неща. А добрата стара полиция — всичко отива по дяволите. — Той остави лъскавата черна чаша и бръкна в джоба да си извади цигарите. — Имаш ли нещо против…?

Костело се поколеба.

— Всъщност, бих си взел една от вашите, ако няма проблем.

— Заповядай. — Ребус извади цигара от пакета и я запали, след което подхвърли пакета и запалката на младежа. — Свий си цигара с трева, ако искаш — добави той. — Искам да кажа, ако това пушиш.

— Не, не пуша това.

— Студентският живот днес трябва да е по-различен.

Костело изпусна дима, разглеждайки цигарата като нещо непознато за него.

— Предполагам, че е така — отвърна той.

Ребус се усмихна. Просто двама възрастни пушат и разговарят. В малките часове и т.н. Време за откровения, външният свят спи, никой не подслушва. Той стана и отиде при рафтовете с книги.

— Как се запознахте с Флип? — попита той, като произволно избра някаква книга и започна да я прелиства.

— На едно вечерно парти. Магията стана веднага. На следващата сутрин, след закуска, се разходихме из гробището Уористън. Тогава за първи път почувствах, че я обичам… Имам предвид, че това нямаше да е просто една свалка.

— Обичаш ли киното? — попита Ребус. Забеляза, че един от рафтовете е пълен с книги само за кино.

Костело погледна към него.

— Някой ден искам да се опитам да напиша сценарий.

— Браво! — Ребус беше отворил друга книга. Тя изглежда представляваше цикъл поеми и стихотворения за Алфред Хичкок. — Не отиде в хотела, така ли? — попита той след кратка пауза.

— Не.

— Но успя да се видиш с родителите си, нали?

— Да. — Костело дръпна още веднъж, изсмуквайки живота от цигарата. Усети се, че няма пепелник и се огледа за нещо подходящо — свещници — един за Ребус и един за него.

Докато се обръщаше с гръб към рафтовете, кракът на Ребус закачи нещо — метално войниче-играчка, не по-високо от 2,5 сантиметра. Спря, за да го вдигне. Мускетът му беше изкъртен, а главата — извита на една страна. Не смяташе, че той го е направил. Ребус го постави тихо на рафта, преди да седне отново.

— Тогава те отказаха ли се от другата стая — попита той.

— Те спят в отделни стаи, инспекторе. — Костело вдигна поглед от мястото, където изтръскваше цигарата в края на пригодения за целта пепелник. — Това не е престъпление, нали?

— Не мога да бъда съдник. Жена ми ме изостави преди повече години, отколкото мога да помня.

— Бас хващам, че си спомняте.

— Виноват — усмихна се Ребус отново.

Костело облегна глава на фотьойла, потискайки прозявката си.

— Трябва да тръгвам — заяви Ребус.

— Изпийте си поне кафето.

В чашата на Ребус вече нямаше нищо, но той кимна, тъй като не се канеше да си тръгва преди да го изгонят.

— Възможно е тя да се появи. Понякога хората правят различни неща, нали? Като например да хванат гората.

— Флип изобщо не беше такава.

— Но може да си е мислила да отлети нанякъде.

Костело поклати глава.

— Знаеше, че те я чакат в бара. Това не би го забравила.

— Така ли? Да кажем, че просто е срещнала някой друг… нали разбираш, някакъв импулс, като в онази реклама.

— Някой друг?

— Не е ли възможно?

Очите на Костело потъмняха.

— Не знам. Това е едно от нещата, за които си помислих — дали не е срещнала някой друг.

— Отхвърли ли го като предположение?

— Да.

— Защо?

— Защото, ако имаше нещо такова, тя щеше да ми каже. Флип си е такава — няма значение какво — тя не може да го задържи в себе си.

— Обича ли да й се обръща внимание?

— Не обичаме ли всички от време на време?

— Не би ли направила някой номер, просто за да ни накара всички да я търсим?

— Да симулира собственото си изчезване? — Костело поклати глава отрицателно и отново потисна прозявката си. — Може би трябва да поспя.

— Кога е пресконференцията?

— В ранния следобед. Свързана е с това да се хванат главните новинарски бюлетини.

Ребус кимна.

— Там не бъди нервен, дръж се естествено.

Костело изгаси цигарата си.

— А по какъв друг начин бих могъл да се държа? — Той понечи да върне пакета и запалката на Ребус.

— Задръж ги. Човек никога не знае кога може да почувства нужда.

Стана от стола. Кръвта нахлу в черепа му, въпреки парацетамола. „Флип си е такава“ — Костело говореше за нея в сегашно време — обикновена реплика или добре пресметнат ход? Костело също стана и се усмихна, макар и не много весело.

— Но вие изобщо не отговорихте на въпроса ми — каза той.

— Просто не изключвам нищо като възможност, господин Костело.

— И сега ли? — Костело пъхна ръце в джобовете си. — Ще ви видя ли на пресконференцията?

— Възможно е.

— А ще следите ли за някои изпуснати думи или реплики? Нещо като нишките на вашите съдебни лекари? — Костело присви очи. — Може и да съм единственият заподозрян, но не съм глупак.

— Тогава ще оцениш, че сме на една и съща страна, освен ако не си на друго мнение.

— Защо дойдохте тук тази вечер? Не сте дежурен, нали?

Ребус пристъпи към него.

— Знаеш ли какво са смятали някога, господин Костело? Вярвали са, че убитите жертви запечатват образа на своя убиец в очите си. Последното нещо, което са видели. А някои убийци са им изваждали очите след смъртта.

— Но ние в днешно време не сме толкова наивни, нали, инспекторе? Човек не може да разчита да разпознае някого, да му вземе „мярката“ просто на базата на някакъв очен контакт. — Костело се наведе към Ребус, а очите му леко се разтвориха. — Гледайте дълго и внимателно, защото изложбата скоро ще се закрива.

Ребус срещна погледа му и втренчи очи в неговите. Костело първи мигна и разруши магията. След това се обърна и покани Ребус да напусне. Когато Ребус тръгна към вратата, Костело му извика. Младежът избърсваше пакета цигари с носната си кърпа. Направи същото и със запалката, след което ги хвърли и двете към Ребус. Те паднаха в краката му.

— Мисля, че ще се нуждаете от тях повече, отколкото аз.

Ребус се наведе да ги вземе.

— И защо това с носната кърпичка?

— Не мога да бъда достатъчно внимателен — отвърна Костело. — Доказателства могат да се появят и на най-странните места.

Ребус се изправи, решен да не говори нищо повече. На вратата Костело му каза „Лека нощ“. Ребус вече слизаше по стълбите, преди да отвърне на пожеланието. Размишляваше за начина, по който Костело избърса запалката и пакета с цигари. През всичките си години в полицията, никога не беше виждал заподозрян да прави нещо подобно. Това означаваше, че Костело очаква да му погодят номер.

Или, може би, така трябваше да изглежда. Но това показа на Ребус една страна от младежа, която беше хладнокръвна и пресметлива. Показа човек, способен да мисли предвидливо…

Бележки

[1] Подигравателно название на ирландец. — Б.пр.