Карин Слотър
Красиви момичета (9)

Шеста глава

Лидия лежеше на дивана, главата й беше в скута на Рик. Две кучета се бяха кротнали на пода пред тях, една котка се бе свила в нея, а хамстерът току се впускаше в маратон на колелото си или папагалът в стаята на Дий остъргваше човката си в клетката. Рибките в 190-литровия аквариум бяха блажено тихи.

Рик отнесено прокарваше пръсти през косата й. Гледаха новините в десет. Полицията беше разпространила рисунка на мъж, видян в близост до повредената кола на Ана Килпатрик. Рисунката бе плачевно неясна. Човекът беше висок или среден на ръст. Очите му бяха сини или зелени. Косата му — черна или кестенява. Нямаше татуировки или характерни белези. Вероятно собствената му майка не би го разпознала.

След съобщението пуснаха предварително записано интервю с конгресмен Джони Джаксън. Семейство Килпатрик бяха от избирателния му район, така че негово беше правото да издои личната им трагедия за политическите си цели. Той дрънкаше няколко секунди за закони и ред, но когато репортерът се опита да измъкне отговор за настоящото състояние на жертвата, мъжът стана нетипично мълчалив. Всеки, който бе чел криминални романи от рода на онези, дето се продаваха на летищата, знаеше, че шансът да намерят изчезналото момиче живо намаляваше с всеки изминал час.

Лидия затвори очи, за да не вижда лицата на родителите. Измъчените им изражения бяха станали до болка познати. Усещаше се как постепенно са започнали да приемат, че малкото им момиченце няма да се прибере у дома. Щеше да мине година, после още една, след което семейството тихичко щеше да отбележи десетата годишнина, двайсетата и още, и още. Щяха да се родят деца. Внуци. Щяха да бъдат дадени и нарушени брачни обети. Зад всяко събитие щеше да се прокрадва сянката на изчезналото шестнайсетгодишно момиче.

От време на време Гугъл алармата на компютъра на Лидия намираше статия, в която се споменаваше името на Джулия. Обикновено това ставаше, когато биваше открито нечие тяло в района на Атънс и някой репортер разравяше архивите, за да изнесе минали, все още отворени случаи, които можеше да са свързани. Разбира се, никое тяло не бе идентифицирано като Джулия Каръл. Или Абигейл Елис. Или Саманта Финдли. Или някоя от десетките жени, изчезнали оттогава. Съществуваше депресивно голям брой попадения по критерия „изчезнало момиче + Джорджийски университет“. Като се добавеше и „отвличане“, резултатите наброяваха милиони.

Дали и Клеър търсеше така? Дали изпитваше същото неприятно усещане, когато се задействаше алармата за намерено мъртво тяло?

Лидия никога не бе дирила информация в интернет за малката си сестра. Ако Клеър имаше Фейсбук страница или Инстаграм акаунт, не искаше да ги вижда. Всичко свързано с нея беше свързано и с Пол. Асоциацията бе прекалено болезнена, за да я покани на компютърния си екран. Честно казано, болката от загубата на Клеър беше по-силна от мъката по Джулия. Каквото и да се бе случило с по-голямата й сестра, то определено беше трагедия. Разривът между нея и Клеър бе избор.

Изборът на Клеър.

Както и на Хелън. Последния път, в който разговаря с майка си, тя й бе казала:

— Не ме карай да избирам между теб и сестра ти.

На което Лидия й отвърна:

— Мисля, че вече си го сторила.

Макар да нямаше връзка с майка си оттогава, продължаваше да следи какво се случва с нея. Когато за последно провери данъчните регистри, Хелън все още живееше в старата им къща на „Булевард“, на запад от кампуса. „Банър-Хералд“ пусна приятен материал при пенсионирането й след четиридесет години работа в библиотеката. Колегите й бяха заявили, че мястото вече няма да е същото. В некролога за втория съпруг на Хелън се казваше, че тя има три дъщери. Лидия сметна, че е мило от нейна страна, докато не осъзна, че вероятно някой друг бе написал текста. Дий не беше спомената, защото не знаеха, че съществува. Лидия не възнамеряваше да променя това. Нямаше да понесе унижението дъщеря й да се запознае с хора, които не я уважаваха въобще.

Често се питаше дали семейството й я търси в интернет. Съмняваше се, че Хелън използва Гугъл. Тя предпочиташе книгите. Познаваше толкова много образи на майка си. Младата, забавна майка, която устройваше състезания по танци, също и купони с преспиване като в „Гимназията «Суийт Вали»“^[1]. Страховитата, интелигентна библиотекарка, която унижи училищното настоятелство, опитало се да наложи забрана и да заличи „Поговорѝ с Алис“^[2] от библиотечния каталог. Опустошената, парализирана от мъка жена, която спеше до обяд, когато най-голямата й дъщеря изчезна.

И накрая Хелън, която я предупреди: „Не ме карай да избирам“, след като очевидно бе направила своя избор.

Можеше ли Лидия да ги вини, че не й повярваха за Пол? Онова, дето Клеър каза на гробището днес, беше вярно. Тя бе крала от тях. Бе лъгала. Бе мамила. Бе се възползвала от чувствата им. Беше манипулирала страха им да изгубят още едно дете и, общо взето, ги изнудваше за пари за наркотици. Те бяха прави. Лидия беше наркоманка. Всичките й престъпления бяха извършени в името на това да се надруса. Което водеше до очевидния въпрос, който Хелън и Клеър така и не си направиха труда да зададат: какво щеше да спечели, като излъжеше за Пол?

Дори не й позволиха да изложи историята си. Опита се да разкаже на всяка поотделно за случилото се в неговата миата, песента по радиото, начина, по който бе докоснал коляното й, действията му след това, но и двете реагираха еднакво: „Не искам и да чувам“.

— Време е да ставаш. — Рик изключи звука на телевизора, когато пуснаха реклами. Сложи си очилата за четене и попита: — Коя е най-известната ядка?

Лидия внимателно се завъртя по гръб, за да не събуди котката.

— Фъстъкът.

— Правилно. — Той затърси в картончетата с въпроси. Подготвяха се за родителско-учителската вечер в „Уестърли“. Лидия едва беше изкарала две години в колеж, а Рик — три. Изпитваха перверзно удоволствие да бият докторите и адвокатите от елита на академията.

— Кой е погребан в аржентинско гробище под името Мария Маги? — попита той.

— Ева Перон. Дай някой по-труден въпрос.

Рик отново се зарови в картончетата.

— Къде се намира най-високата планина на Земята?

Лидия сложи ръка върху очите си, за да може да се концентрира.

— Каза само най-високата, а не най-високата над морското равнище, така че няма как да е Еверест. — Тя издаде звуци, свидетелстващи за размисъл, които накараха кучетата да се размърдат. Котката започна да тепа с лапички върху корема й. Чуваше тиктакането на часовника в кухнята.

Най-накрая Рик рече:

— Мислѝ, укулеле^[3].

Лидия надникна през пръстите си.

— Хаваи?

— Мауна Кеа^[4].

— Знаеше ли отговора?

— Ще кажа „да“, защото няма как да ме хванеш в лъжа.

Тя се пресегна и се престори, че го удря по бузата.

Рик я ухапа по ръката.

— Разкажи ми за сестра си.

Вече беше споделила с него, че този следобед изненада Клеър на гробището, макар че пропусна да спомене непристойното си поведение на гроба на Пол.

— Точно такава е, каквато си я представях.

— Не може просто да кажеш, че е Майка, и да спреш дотук.

— Защо не? — Изрече го по-остро, отколкото искаше. Котката усети напрежението и се премести към страничната облегалка на дивана. — Все още е слаба и красива. Явно тренира постоянно. Тоалетът й струва повече от първата ми кола. Обзалагам се, че маникюристът й е на бързо набиране.

Рик се опули срещу нея.

— Това ли е всичко? Членство във фитнеса и дизайнерски дрехи?

— Разбира се, че не. — Лидия настръхна, защото Клеър все още беше нейна сестра. — Тя е сложна. Хората я поглеждат и виждат колко е красива, но не осъзнават, че под обвивката си е умна и забавна, и… — Изведнъж млъкна.

Дали Клеър все още беше умна и забавна? След като Джулия изчезна и Хелън се затвори в себе си, Лидия бе поела майчинските отговорности. Тя беше тази, която се грижеше Клеър да ходи на училище навреме, да има пари за обяд и чисти дрехи. На нея Клеър се доверяваше. Бяха най-добри приятелки, докато Пол не ги раздели.

Обясни на Рик:

— Тя е тиха. Не обича конфликти. Ще обиколи половината свят, за да избегне спор.

— Значи е осиновена?

Лидия го плесна по ръката.

— Повярвай ми, беше доста потайна. Може и да изглеждаше, че се съгласява, но после правеше каквото си бе наумила. — Чакаше нов коментар, ала Рик си държеше езика зад зъбите. — Преди да се отчуждим, смятах, че съм единственият човек в света, който наистина я разбира.

— А сега?

Лидия се опита да си спомни точно какво й беше отговорила сестра й на гробището.

— Каза, че не знам абсолютно нищо за нея. И е права. Не познавам Клеър на Пол.

— Мислиш ли, че се е променила толкова много?

— И аз се питам — отвърна Лидия. — Тя беше на тринайсет, когато Джулия изчезна. Всеки от нас се справяше с това, което ни сполетя, по свой си начин. Знаеш какво направих аз и какво се случи с мама и татко. Клеър реши да бъде невидима. Просто се съгласяваше с всички — поне привидно. Не създаваше никакви проблеми. Изкарваше добри оценки в училище. Стана заместник-капитан на отбора на мажоретките. Движеше се с популярните момичета.

— Не ми звучи да е била невидима.

— Значи не се изразявам ясно. — Лидия се помъчи да обясни по-добре: — Винаги стоеше в сянка. Беше заместник-капитан, а не капитан. Можеше да излиза с куотърбека на отбора по футбол, но избра брат му. Можеше да е първа в класа, но умишлено предаваше писмените си работи със закъснение или пропускаше да напише домашното си, та да бъде някъде в средата. Тя щеше да знае за Мауна Кеа, но би казала Еверест, за да не привлече прекалено голямо внимание.

— Защо?

— Не знам — сви рамене Лидия, не защото наистина не знаеше, а защото не бе в състояние да го обясни така, че да звучи смислено. Никой не разбираше стремежа към второто място. Това не беше американско. — Предполагам, че просто е искала спокойствие. Да си тийнейджър е изключително трудно. Джулия и аз израснахме с двама чудесни родители. Клеър получи единствено несигурност.

— Какво е намерила в Пол? — попита Рик. — Той не се вписва в модела. В некролога пише, че е бил доста успешен тип.

Лидия бе видяла снимката му на некролога. Някак си Клеър бе успяла да окичи с бисери пословичното прасе.

— Той не беше такъв, когато се запозна с него. Беше противен студент с дебели очила. Носеше сандали с черни чорапи. Смееше се, сякаш си издухваше носа. Действително бе много, страхотно умен, може би дори гений, но не беше за повече от петица, а Клеър винаги е била за твърда десетка.

Лидия помнеше първия път, в който срещна Пол Скот. Тогава си помисли, че сестра й заслужава нещо много по-добро. Само дето тя не искаше по-добро.

— Клеър винаги флиртуваше с добре изглеждащите, популярни момчета, но се прибираше у дома с шантавите, на които буквално лигите им потичаха от благодарност. Мисля, че тъкмо те я караха да се чувства в безопасност.

— Какво лошо има да се чувстваш в безопасност?

— Лошото е, че начинът, по който Пол я накара да се чувства в безопасност, доведе до това, че тя отблъсна всички останали. Той беше нейният спасител. Накара я да си мисли, че е всичко, от което се нуждае. Клеър спря да разговаря с приятелите си. Престана да ми се обажда. Не идваше у дома, за да види мама и татко. Пол я изолира.

— Звучи ми като класически мъчител.

— Доколкото знам, никога не я е удрял, нито й е повишавал тон. Просто я е държал.

— Подобно птичка в златна клетка?

— Нещо такова — отвърна Лидия, ала всъщност беше много повече. — Той бе обсебен от нея. Съзерцаваше я през прозореца, докато тя беше в час. Оставяше бележки на колата й. Роза на прага, за да я намери, като се прибере.

— Това не е ли романтично?

— Не и ако го правиш всеки ден.

Рик нямаше какво да отговори.

— Когато бяха на публично място, винаги я докосваше — галеше косата й, държеше я за ръка, целуваше я по бузата. Не беше мило. А зловещо.

— Виж — Рик използва дипломатичния си тон, — може би й е харесвало да получава такова внимание. Искам да кажа, че в края на краищата се е омъжила за него и са живели заедно почти двайсет години.

— По-скоро се е предала.

— На…?

— На погрешния тип.

— Което значи…?

— Някой, с който не може да бъде страстна до полуда и няма да се притеснява, че ще избяга и ще я остави. Той беше безопасен, защото тя никога не би му се отдала истински.

— Не знам, скъпа. Близо двайсет години са доста време, за да останеш с мъж, когото не харесваш.

Лидия си спомни колко опустошена изглеждаше Клеър на гробището. Определено скърбеше. Като помисли обаче, сестра й винаги се държеше така, както хората очакваха от нея, и това не беше двуличие, а чувство за самосъхранение.

— Едно време, когато бях слаба и красива, момчета като Пол постоянно се навъртаха наоколо — поде Лидия. — Забавлявах се, шегувах се с тях. Използвах ги и те ми позволяваха, понеже фактът, че са край мен, означаваше, че не са загубеняци.

— По дяволите, скъпа. Това е грубо.

— Ама е самата истина. Съжалявам, че съм пряма, но момичетата не харесват отрепки. Особено красивите момичета, защото не виждат нищо по-различно в тях. Момчета ги задяват непрекъснато. Винаги когато вървят по улицата, поръчват си кафе или просто стоят на някой ъгъл, ще мине някакъв идиот и ще изкоментира колко са красиви. Те се усмихват, понеже така е по-лесно, вместо да му кажат да върви да се шиба. И по-безопасно, защото ако мъж отреже жена, тя се прибира у дома и плаче няколко дни. Ако жена отреже мъж, той може да я изнасили и убие.

— Надявам се да не си дала на Дий този отличен съвет.

— Съвсем скоро ще научи всичко сама. — Лидия все още помнеше какво беше да бъде фронтмен на бандата. Мъжете се биеха за привилегията да й угодят. Никога не й се налагаше да си отваря сама вратата. Нито да си купува питиета, трева или дрога. Просто казваше, че иска нещо, и то й се поднасяше, преди да успее да довърши изречението.

— Красива ли си, светът би спрял заради теб — каза на Рик. — Затова жените харчат милиарди за лицата си. Непрестанно са център на внимание. Всеки иска да е около тях просто защото са атрактивни. Техните шеги са по-забавни. Животът им е по-хубав. И тогава внезапно се сдобиват с торбички под очите или трупват някое килце в повече и на никого не му пука вече за тях. Престават да съществуват.

— Не жалиш боята, за да изрисуваш куп хора.

— Виждал ли си как в гимназията заключват някое хлапе в шкафче? Или обръщат таблата с обяда в ръцете му и я събарят на пода?

Рик не каза нищо, вероятно защото той беше онзи, тероризирал горкото дете.

— Представи си, че това хлапе излиза с кралицата на красотата. Така стояха нещата, когато Пол започна да се среща с Клеър. Определено човек можеше да забележи какво получава той, въпросът бе какво получаваше тя.

Рик се вторачи в телевизора, чийто звук бе изключен, за да обмисли всичко изречено.

— Струва ми се, разбирам накъде биеш, но хората не са само външност.

— Но ти тръгваш да опознаваш някого само ако ти хареса онова, което виждаш.

Той се усмихна.

— Харесва ми онова, което виждам.

Лидия се зачуди колко ли голяма изглеждаше гушата й, както се бе излегнала по гръб, и дали гънките се открояваха на светлината от телевизора.

— Какво, да го вземат мътните, виждаш?

— Жената, с която желая да прекарам остатъка от живота си. — Рик сложи ръка на корема й. — Този корем, от който постоянно се оплакваш. Тук Дий е прекарала първите девет месеца от живота си. — Той притисна длан към гърдите й. — Това сърце е най-благото, най-нежното, което познавам. — Пръстите му се плъзнаха към шията й. — Тук се ражда красивият ти глас. — Докосна устните й. — Това са най-меките устни, които някога съм целувал. — Погали клепачите й. — Тези очи прозират глупостите ми. — Отметна косата й назад. — Тази глава е пълна с мисли, дето ме изненадват, просветляват и ме карат да се смея.

Лидия придърпа ръката му обратно върху гърдите си.

— Какво ще кажеш за тези двете?

— Дълги часове на наслада.

— Целуни ме, преди да съм изрекла нещо глупаво.

Рик се наведе и я целуна по устата. Тя обви ръце около врата му. Дий щеше да прекара нощта у Бела. Утре беше неделя. Можеха да се наспят. И да имат втори рунд.

Мобилният телефон на Лидия изчурулика нейде в кухнята.

Рик знаеше, че няма как да иска от нея да не обръща внимание на телефона, когато Дий не си беше у дома.

— Продължавай без мен — рече му тя. — Ще наваксам, като се върна.

Проправи си път между кучетата и купчина пране, за да отиде в кухнята. Дамската й чанта беше на един от столовете. Рови в нея известно време, преди да забележи телефона си на плота. Имаше ново съобщение.

— Добре ли е? — Рик бе застанал на прага.

— Вероятно отново е забравила учебника си по математика. — Лидия плъзна палец по екрана. Съобщението беше получено от скрит номер. Съдържаше непознат адрес в Дънуди.

— Какво има? — попита той.

Тя се вторачи в адреса и се зачуди дали съобщението не бе изпратено по погрешка. Ръководеше малък бизнес, така че не можеше да си позволи лукса да не е на разположение по всяко време на денонощието. Гласовата поща бе настроена да казва личния й номер. Служебният беше изписан от едната страна на минивана до снимка на огромен жълт лабрадор, напомнящ й кучето, което баща й бе спасил, след като Джулия изчезна.

— Лиди? — взря се в нея Рик. — Кой е?

— Клеър — отвърна, защото усещаше с всяка фибра на тялото си, че е тя. — Сестра ми има нужда от мен.