Луиз Пени
Жестокият месец (33)

Глава трийсет и втора

Жана Шове седеше с гръб към салона и се преструваше, че й харесва да е сама. Преструваше се, че се любува на топлия, весел огън. Преструваше се, че не се чувства съблечена и насилена от хладните погледи на клиентите, жестоки почти колкото бурята вън. Преструваше се, че й е добре тук. В Трите бора.

Почувствала се бе уютно на това място още щом малката й кола зави по улица „Мулен“ преди няколко дни. Когато видя селото под яркото слънце; дърветата, осеяни с резедави пъпки; усмихнатите хора, които си кимаха любезно един на друг. Някои дори се поздравяваха с леки поклони, както Гамаш бе сторил преди малко, по един изтънчен, вежлив начин, който май съществуваше единствено в тази вълшебна долина.

Жана Шове познаваше света, този и отвъдния, достатъчно добре, за да може да разпознае едно омагьосано място. А Трите бора беше такова. Стори й се, че цял живот е плувала в океана и изведнъж е стигнала до остров. Същата нощ легна в стаята си в пансиона, сгуши се в чистите чаршафи и се остави да я приспи жабешкият хор от езерцето. Умората, натрупана с годините, започна да намалява. Не беше изтощение, а отпадналост, сякаш самите й кости се бяха вкаменили и я теглеха надолу, към тинесто дъно.

В онази нощ разбра, че селото Трите бора я е спасило. От момента, в който получи брошурата по пощата, бе дръзнала да се надява.

В петък обаче, на сеанса, видя Мадлен и островът й потъна като Атлантида. Тази среща отново я върна в блатото.

Сега Жана отпи от силното ароматно кафе с цвят на карамел заради сметаната, която й бе донесъл Оливие, и се престори, че жителите на селото, толкова радушни при пристигането й, не са станали студени, жестоки и безмилостни. Представяше си ги как тръгват срещу нея с факли в ръце и страх в очи.

И то само заради Мадлен. Някои неща не се променяха. Единственото, което Жана искаше, бе да си намери дом, а Мадлен й го беше отнела.

— Може ли да седнем при вас?

Стресна се и вдигна очи. Гамаш и Бовоар я гледаха: първият — с приветлива усмивка и грижовни очи, вторият — с кисело изражение.

„Присъствието ми не му харесва“ — помисли си Жана, макар че не бе необходимо да си медиум, за да се досетиш, че е така.

— Заповядайте. — Посочи им креслата от двете страни на камината, затоплени от огъня.

— Мислите ли да се местите още? — измърмори Габри.

— Вечерта едва започва — усмихна се Гамаш. После се обърна към Жана: — Да ви почерпя нещо?

— Кафето ми стига, благодаря.

— Мислехме да поръчаме аперитив. Нощта предразполага — отбеляза Гамаш и погледна към прозореца, в който се отразяваше вътрешността на бистрото.

Старите стъкла потрепериха от поредния порив на вятъра, а леко почукване подсказа, че градушката още не е спряла.

— Боже — въздъхна Габри, — как може да живеем в страна, която ни причинява това?

— За мен еспресо, коняк и бенедиктин — поръча Бовоар.

Гамаш погледна медиумката. Незнайно защо в компанията му Жана се чувстваше, сякаш е с баща си или може би с дядо си, въпреки че главният инспектор едва ли бе с повече от десет години по-възрастен от нея. В него имаше нещо старомодно, сякаш идваше от друга епоха. Запита се дали му е трудно да оцелява в този свят. Едва ли.

— С удоволствие ще пийна и аз. Бих искала… — Замисли се за момент, като погледна рафта с алкохолни напитки зад бара. Ликьор „Тиа Мария“, мента, коняк. Обърна се към Габри. — Чаша коантро, s’il vous plait.

Гамаш също поръча и тримата започнаха да обсъждат времето, Източните провинции и състоянието на пътищата, докато напитките им пристигнат.

— Винаги ли сте били медиум, мадам Шове? — попита Гамаш, след като Габри се отдалечи неохотно.

— Мисля, че да, но бях на десет, когато за първи път осъзнах, че не всички виждат света, както аз.

Жана вдигна чашката към носа си и подуши течността. Имаше дъх на портокал, сладък и някак топъл. Очите й се насълзиха от самата миризма. Вдигна напитката до устните си и ги накваси с гъстата течност. Свали чашата и ги облиза. Искаше този момент да продължи вечно. Тези вкусове, аромати, гледки. Компанията.

— Как разбрахте?

Рядко говореше за тези неща, но пък и хората рядко я питаха. Замисли се, втренчена в Гамаш за няколко минути.

— Бях на рожден ден на приятелка — заговори след малко. — Погледнах опакованите подаръци и установих, че знам какво има във всеки от тях.

— И ако бяхте си замълчали, всичко щеше да е нормално — досети се Гамаш, като се вгледа по-внимателно в нея. — Но вие не сте го сторили.

Бовоар леко се стъписа от тази ясновидска способност на шефа си. Все пак нали на него бяха казали, че е роден с було. След като Никол се измъкна и хукна към пансиона, той бе прекарал целия следобед в интернет, за да проучва за родените с було. Имаше всякаква информация. Пусна търсене в гугъл и всичко си дойде на мястото. Животът ни сервира изненади всеки божи ден.

Отначало си мислеше, че Жана има предвид, че е роден с някаква глупаво покривало за булки. Но после на монитора се появи нещо по-зловещо.

— Да — потвърди медиумката. — Бях посочила половината пакети и казала какво има вътре пред всички, когато рожденичката се разрева. До ден-днешен си спомням как се огледах и всички момиченца, моите приятелки, ме гледаха. Ядосани и разстроени. А зад тях — майките им. Уплашени. След този ден всичко се промени. Мисля, че винаги съм виждала скрити неща, но съм приемала, че и всички останали ги виждат. Чувах гласове, виждах духове. Знаех какво ще стане. Не всичко. Беше избирателно. Но се случваше достатъчно често.

Гласът й беше безгрижен, но Гамаш знаеше, че не й е било лесно. Погледна клиентите, които вечеряха тихо и спокойно на другите маси. Никой не беше седнал близо до Жана. Побърканата, медиумката. Вещицата. Знаеше, че са добри хора. Но и добрите хора се страхуват.

— Сигурно ви е било трудно — отбеляза.

— За други е било много по-трудно. Повярвайте ми, знам за такива случаи. Не съм ничия жертва, инспекторе. Пък и никога не си губя ключовете. Вие можете ли да го кажете за себе си?

Докато говореше, гледаше Гамаш, но после се обърна към Бовоар и усмивката й посърна. Изражението й бе толкова състрадателно, така разбиращо, че Жан Ги почти призна, че и той никога не е губил своите.

Наистина се оказа, че е роден с було на лицето. Обади се на майка си. Попита я и след кратко колебание тя призна.

— Mais, maman, защо не си ми казала?

— Притеснявах се. В онези времена се смяташе за срамно, Жан Ги. Дори монахините в болницата бяха разстроени.

— Но защо?

— Бебе, което се роди с було от плацентата върху лицето, е или прокълнато, или благословено. Означава, че виждаш неща, знаеш неща.

— А виждал ли съм?

Почувства се като глупак, че пита. Все пак той самият би трябвало да знае.

— Нямам представа. Когато казваше нещо странно, гледахме да не ти обръщаме внимание. След време престана. Съжалявам, Жан Ги. Може би сме сгрешили, но не исках да си прокълнат.

„Аз или ти?“ — изкуши се да попита.

— Но може и да съм благословен, maman.

— Това също е проклятие, миличък.

Майка му го бе родила с глава, цялата покрита с було от плацента. Нещо, което го изолираше от света. Мембрана, която е трябвало да остане в утробата, но някак си се беше залепила по него. Беше рядко и смущаващо явление и дори днес, ако можеше да се довери на прочетеното в интернет, хората вярваха, че на родените с було е отредена необикновена съдба. Живот, пълен с духове, с мъртви и умиращи. И със способност да предсказват бъдещето.

Затова ли работеше в отдел „Убийства“? Затова ли прекарваше дните си с наскоро умрелите и преследваше хора, които създават духове? Повече от десет години иронизираше и критикуваше главния инспектор, задето разчиташе на интуицията си. А шефът му просто се усмихваше и продължаваше, докато Бовоар се прекланяше пред съвършенството на фактите, пред нещата, които можеш да пипнеш, видиш и чуеш. Сега не беше толкова сигурен.

— Какво ви доведе тук? — попита Гамаш.

— Получих брошура по пощата — отговори Жана. — Изглеждаше прекрасно, а имах нужда от почивка. Мисля, че вече ви го казах.

— Да си медиум, е уморително, така ли? — неочаквано прояви интерес Бовоар.

— Да работиш като секретарка във фирма за употребявани коли, е уморително. Трябваше да си почина, а Трите бора изглеждаше идеалното място.

Дали да разкаже останалото? За надписа върху брошурата? Беше видяла същата листовка в пансиона и там нямаше такъв надпис. Дали някой специално бе написал онова странно послание върху нейната брошура, за да я примами в селото? Или си въобразяваше?

— Откъде сте? — попита Гамаш.

— От Монреал. Там съм родена и израснала.

Главният инспектор й подаде годишника.

— Познато ли ви е?

— Годишник. И аз имам такъв от училище. Не съм го отваряла от години. Може дори да съм го изгубила.

— Не казахте ли, че никога нищо не губите? — попита Бовоар.

— Нищо от нещата, които не искам да изгубя — усмихна се Жана и върна годишника на Гамаш.

— В коя гимназия сте учили? — попита главният инспектор.

— В „Гарет Джеймс“, във Вердюн. Защо?

— Опитвам се да свържа някои факти. — Гамаш бавно завъртя коняка в чашата си. — Хората рядко убиват някого, когото не познават. В този случай има нещо странно.

Главният инспектор остави нещата така. Не смяташе за необходимо да обяснява повече. След малко Жана каза:

— Има някаква задушевност около този случай. Нещо повече, изглежда пренаселен.

Гамаш кимна, все още загледан в кехлибарената течност:

— В неделята на Великден миналото е застигнало Мадлен в имението „Хадли“. Вие сте съживили нещо.

— Не е честно. Накараха ме да проведа сеанса. Идеята не беше моя.

— Можехте да откажете. Току-що казахте, че знаете, чувствате, виждате неща. Не усетихте ли, че нещо се мъти?

Вятърът виеше навън. Жана Шове се замисли за онази нощ в същото това бистро. Някой бе предложил да направят втори сеанс. В имението „Хадли“. И настъпи промяна. Жана я усети. Някакъв страх се промъкна във веселия им кръг. Погледна крадешком към Мадлен и красивата, радостна жена й се стори нервна и тревожна. Дори не я позна.

Още тогава видя зле прикритото отвращение на Мад от идеята за сеанс в имението. И това й бе достатъчно. Колкото и опасно да бе мястото, единственото, което Жана виждаше, бе начин да уязви Мадлен.

Дори за миг не й хрумна да откаже втория сеанс.