Триша Рейбърн
Черни води (26)

Глава 26

Светкавица разцепи небето. Изрева гръмотевица. Всички, освен нас с Натали подскочиха.

— Чуй сега — делово започна тя, размахвайки чашата с шампанско, — нямам намерение да прекарвам векове наред в тежък труд. Дамите преди нас са свършили добра работа с онова, с което са разполагали. Иначе нямаше да сме тук. Но не са мислили мащабно и размахът им е бил доста ограничен. Основната им грижа е била — а и продължава да е — оцеляването. — Устата й се изви във вяла усмивка. — Ние обаче сме способни на много повече.

Опитах се да уловя погледа на Саймън. Исках да вижда единствено мен и да не обръща внимание на думите на Натали. Страхувах се обаче, че тя погрешно ще приеме това за заплаха и в отговор ще му причини болка, затова не отместих очи от нея, докато продължаваше да говори.

— Опитът на Рейна миналото лято беше забележителен, въпреки че се провали. Тя беше първата, поне доколкото на мен ми е известно, която се опита да впрегне способностите си в по-мащабно начинание. Предприе дързък ход и ако беше успяла, просто ни е бедно въображението още колко грандиозни дела можеше да извърши.

Сега ми се искаше да погледна Пейдж, но не го направих.

— Наблюдавам дейността на най-могъщите общности от години и когато до мен стигна новината за успеха на Рейна — по това време бях в Северна Калифорния, а не прикована на сушата във Върмонт, — започнах да следя по-отблизо събитията тук. После, когато стана ясно какво — или кой — стои на пътя й, това стана единствената ми цел. Ето защо реших през лятото да се преместя на Източното крайбрежие. — Тя се ухили. — Страхотни омари имате тук, между другото.

— Нещо не разбирам — казах. — Какво общо има всичко това с имейлите? Или със снимките? Ами момичетата?

— Защото ти нещо се дърпаше. Отказваше да приемеш дарбата си. Трябваше някак да привлека вниманието ти и да те накарам да я оцениш, да осъзнаеш колко си специална. Това беше единственият начин да те спечеля на моя страна.

— След като събитията миналото лято не успяха да ме убедят, защо сега трябва да променям мнението си? — попитах.

— Защото жертвите това лято са млади жени, не мъже. А допреди няколко минути ти си мислеше, че техният нападател е мъж, нали така? И заслужава наказание.

— Значи, ти си била — казах. — Ти си убила момичетата. С единствената цел да ме накараш да приема нещо, с което никога не бих се съгласила.

Натали свъси вежди.

— Ако ще действаме заедно от тук нататък, трябва да се научиш да не си вадиш прибързани заключения.

— Двете няма да…

Отново прозвуча същият звук. Пред очите ми пак падна бяла пелена. Главата ми се изпразни.

— Никого не съм убивала — каза Натали, когато бялата пелена се разсея. — Не и сега. Този път просто не ми се наложи.

Все още стоеше край парапета и ми махна да отида при нея. Докато приближавах, мислех за полицаите. Къде се губеха още?

— Този път само дирижирах парада — продължи Натали със снишен глас, когато застанах до нея.

После зарея поглед над брега. Проследих погледа й и видях как всички гости от партито на долния етаж вървят бавно към пристанището. Момичетата сред тях, вече го знаех, не бяха обикновени жени.

— Контролирам ги всичките — каза тя тихо, щастливо, сякаш сме две приятелки, които си споделят тайни. — Накарах сирените и от двата бряга да изпращат имейли, за да не може никой тук да ги проследи. Специална група под мое ръководство отговаряше за фотоапарата, който ти намери. В него умишлено имаше снимки, свързани с местата на инцидентите от миналото лято. Нарочно те оставихме да го намериш. Както се надявах, ти се досети за връзката между тях и веднага заподозря някакви откачени преследвачи на сирени.

— Ами хората, които чух да говорят зад навеса за лодки? — попитах.

— Щастлива случайност. Колин получи анонимно съобщение какво се крие зад събитията от миналото лято. Знаех, че ще се запознаеш с него и се надявах да ти отвлече вниманието, докато се справя с останалите мъже. А това, че приятелите му се оказаха наблизо и бяха толкова погълнати от тази история, си беше чист късмет.

— Другите мъже са рибарите, така ли? — досетих се.

— Точно така. Участието на Колин беше съвсем незначително. Но рибарите, омагьосани от талантливите, макар и неопитни млади сирени, се оказаха по-агресивни, отколкото ми се нравеше. Те знаеха, че ти си крайната цел, и не устояха на изкушението да те поразиграят малко при всеки удобен случай. За съжаление, един от тях доста се увлече в мазето, ето защо се наложи да дам по-голяма роля на Колин, за да разсея съмненията ти. Но ти прекалено бързо навърза всичко. Трябваше ми още малко време.

— Затова си го накарала да донесе огърлицата на Рейна.

— Точно така. Трябва да призная, че тия охранителни камери ми направиха страхотна услуга.

Наблюдавах мъжете и сирените долу. Въпреки природните стихии, които ги нападаха от всички страни, те продължаваха да разговарят и да се смеят, сякаш си прекарваха страхотно.

— Значи крайната ти цел е била — обърнах се към нея — да ми докажеш колко зли могат да бъдат мъжете, като ги накараш да убиват невинни жени. Затова наказанието им после да ми се види съвсем справедливо.

— Това беше първата част от плана. После оставаше да те накарам да направиш това, което извърши тази сутрин. Пейдж, която ни оказа голяма помощ при събирането на войнството, макар и да не знаеше крайната цел, стана основен залог в играта. Предположих — и то съвсем правилно, — че си способна на всичко, за да я спасиш. Последователността на събитията не беше точно тази, както ги бях планирала, но това сега няма никакво значение. — Тя замълча. — В края на краищата резултатът е същият.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаех, че ще проследиш Колин, което ми даде време да обезвредя Пейдж, без да ми се пречкаш. След това обаче ти ми трябваше обратно тук, за да се сражаваш доблестно в защита на Пейдж, затова пратих Сам да те доведе. Предположих, че след като Джейми залитна по най-добрата ти приятелка, именно него накрая ще… Ти си знаеш. — Тя погледна през рамото ми към Саймън, после се обърна към мен и се наведе още по-близко. — Спокойно. Най-накрая и той ще свикне с тази мисъл. С всички така става.

Насилих се да преглътна последните й думи и погледнах през рамо. Сам продължаваше да седи край масата, целият подгизнал. Неговата кола беше покрита и за разлика от джипа, който карах със свален гюрук, пикапът имаше кабина.

— Значи, и той е бил във водата заедно с мен и Колин — тихо казах.

Натали проследи погледа ми.

— Ако съдя по водораслите в косата му, явно е така. Преди няколко минути, щом те видях колко поразително изглеждаш и се досетих какво си направила, реших, че той е жертвата. Затова се изненадах, когато се появи. Но пак казвам, това са подробности, при това незначителни.

Погледнах отново към пристанището и толкова здраво стиснах парапета, че малки тресчици от дървото се набиха в дланите ми.

Колин никого не беше убивал. Не той се беше опитал да ме удуши в океана. Сам го е направил. Което означаваше, че един напълно невинен човек беше убит… от мен.

Аз бях чудовище. Като всички останали свои себеподобни.

— Трябва да признаеш, че усещането е неповторимо — прошепна Натали. — Тая тръпка. Тоя прилив на живот. И това никога няма да свърши. Само помисли какви възможности се откриват пред теб.

— Натали — започнах спокойно, надявайки се да спечеля още малко време до идването на полицията, — какво точно искаш от мен?

— Искам да се присъединиш към мен. — Гласът й звучеше развълнувано. — Помогни ми да открия и обуча млади и талантливи сирени, които на свой ред ще обучат следващите.

— На това да убиват.

Тя вдигна рамене.

— Понякога. Това е част от завладяването на територии. Но заедно ние можем да разширим нашата територия — географски и идеологически. Нашата общност от сирени може да стане първата, която ще мине отвъд границите на страната и ще контролира повече представители на противоположния пол от която и да е друга група досега. Не е нужно да ги избиваме всичките… просто може да им завъртим главите, да ги накараме да ни се подчиняват във всичко, каквото поискаме от тях. Мъжете са имали надмощие векове наред и е крайно време да ги поставим на място.

Искаше ми се да й задам още въпроси, за да продължава да говори, но бях толкова стъписана от нейното предложение, че загубих ума и дума. За добро или лошо, тя сама продължи.

— Това не е просто молба, Ванеса. Правя ти предложение. Това е голяма възможност за теб. Ако се съгласиш, ще станеш много по-силна и по-могъща — сега дори не можеш да си представиш докъде се простира това. А приятелите ти ще останат живи. Спрях се на теб заради внушителното ти потекло и способностите ти, но Пейдж също може да се присъедини към нас. Двамата със Саймън ще може да останете заедно. Ще живееш живота, от който мислеше, че си лишена след преобразяването ти миналото лято. Дори още по-добър.

— Ами ако не приема? — попитах.

Тя се разсмя. Когато разбра, че не се шегувам, изражението й отново стана сериозно.

— В такъв случай не си толкова умна, за каквато те мислех, и…

Главата й бавно се извърна към сцената на кея.

Развеселената група беше стигнала съвсем близо до водата. И участниците в нея се бяха увеличили.

— Саймън. — Сърцето ми спря. Все още вързан и със запушена уста, той се бореше с всички сили да се освободи от хватката на Сам, който го влачеше по брега. След него вървеше мъжа на Натали и мъкнеше Кейлъб, а Джейми — Пейдж. Явно ги бяха завлекли там, докато ние с Натали сме разговаряли.

— Може да стане по лесния или по трудния начин — любезно продължи Натали. — Ти решаваш. Празненството, което е в твоя чест, ще продължи, така или иначе.

С тези думи тя остави настрани празната чаша от шампанско, опря двете си ръце до перилата и скочи от терасата. Червената й рокля се вдигна нагоре по тялото, докато летеше към земята. Приземи се на крака с меко тупване. После закрачи към групата мъже и сирени, които продължаваха да разговарят и да се смеят дори след като нагазиха в океана.

Сирените примамваха мъжете към пристанището. Явно щяха да направят онова, което Рейна не успя да направи миналото лято. И ако не се присъединях към тях, щяха да завлекат Саймън, Кейлъб и Пейдж на дъното.

Ванеса, какво става? Какво да правим?

Гласът на Пейдж прозвуча като аларма в главата ми. За миг не бях сигурна дали да й отговоря. Ако Натали казваше истината и Пейдж е знаела, че най-новата й служителка е сирена… тогава дали беше наясно и за всичко останало?

Пей, Пейдж. Пей на Джейми. Така ще те пусне.

На твое място не бих го направила — изстреля в отговор Натали. — Докато не се присъедините към нас, ние числено ви превъзхождаме. По мой сигнал дамите незабавно могат да сменят целта.

Този отговор ми беше напълно достатъчен. Значи Пейдж и Натали не бяха съюзници. Натали просто я е използвала за своите цели. Тъй като не исках да откъсвам очи от тях нито за миг, аз също се опрях с две ръце на парапета и скочих от терасата. Приземих се изненадващо леко и хукнах напред.

Докато приближавах групата на кея, не бях забелязала, че не съм единственият преследвач. Шериф Грийн и останалите полицаи най-накрая бяха пристигнали и също препускаха напряко през пясъка… но както се оказа, преследваха мен.

— Ванеса Сандс! — разнесе се плътен мъжки глас зад гърба ми.

Забавих крачка, но не спрях.

— Вие сте арестувана! Всичко, което кажете…

— Арестувана ли? — Вече съвсем близо до водата, Натали се обърна, притиснала ръка към гърдите. — За какво?

Огледах залива зад нея. Сирените и рибарите навлизаха все по-надълбоко. Неколцина от мъжете вече ритаха с крака във водата, за да задържат главите си на повърхността.

— За убийството на Колин Робинс.

Сега вече спрях. Но не се обърнах към полицаите.

Гледах към Саймън. Той стоеше със Сам на две крачки от водата. При изявлението на шериф Грийн той поклати глава и ме погледна с широко отворени очи, объркан.

— Трябва да е станала някаква грешка — намеси се Натали. — Сладката хубавица Ванеса Сандс, която даже на муха няма да посегне… да е убийца?!

— На мен също ми се иска да е някаква грешка — каза шериф Грийн и спря до нас. — Повярвайте. Но разполагаме с недвусмислени самопризнания.

Сърцето ми спря, когато той извади дигитален диктофон — моят дигитален диктофон, който взех на каяка — от джоба на ризата си. След всичко случило се съвсем бях забравила за него.

— Открихме го в джинсовото яке, което тя беше оставила край жертвата. — Шериф Грийн ме погледна. — Тук всичко е записано: боричкането под водата, извличането на трупа на плажа, последвалото разкаяние. Всичко.

Натали зацъка с език.

— Е, на това му се казва небрежност.

Тогава шериф Грийн за първи път погледна зад нея.

— Какво става тук? Какво правят във водата всички тези хора?

— Правим си малко плажно парти с група приятели — отвърна Натали.

— Насред гръмотевична буря ли? — настоя шериф Грийн.

— Ние сме отлични плувци — усмихна се Натали.

Един от полицаите — сержант Томпкинс, ако се съди по значката му — пристъпи зад мен и ме хвана за китката. Шериф Грийн приближи към водата в мига, в който поредната светкавица освети всичко наоколо — включително пленниците, които още стояха на брега.

— Пейдж Марчанд? — възкликна той. — Това ти ли си? Какво…

Думите му бяха прекъснати от режещ слуха писък. Пред очите ми отново стана бяло. Главата ми пак закънтя. Тази единствена нота обаче сега продължи да звучи по-дълго, отколкото на терасата в ресторанта и след няколко секунди привикнах към шума. Зрението ми частично се възстанови — вече можех да различа обстановката и човешките фигури пред себе си, но те бяха неясни и размазани, сякаш ги гледах през сив филтър.

Но и това ми стигаше. Шериф Грийн стоеше напълно неподвижен, със зинала във формата на буквата О уста, хванал главата си с две ръце. Саймън, Кейлъб, Пейдж и техните похитители не помръдваха. Сирените и мъжете на пристанището — също, макар водата все така да кипеше в краката им. Зад мен сержант Томпкинс беше замръзнал на място.

Единствено Натали се движеше. Тя крачеше към шериф Грийн, продължавайки да пее. Ако знаеше, че я виждам, едва ли щеше да ми се размине. Убедена, че това е единственият ми шанс, започнах леко да се отдръпвам от сержанта, но нещо студено и твърдо ме спря.

Белезници. Успял е да затвори едната гривна около китката ми и държеше другата в дясната си ръка.

Знам, че си силна… сега трябва да разбереш какво значи да си наистина смела.

Последните думи на Шарлът прозвучаха в главата ми.

Знаех какво трябва да направя.

Задърпах ръката си, докато другата гривна на белезниците не се освободи от хватката на сержант Грийн. Без да изпускам от поглед Натали, която в този момент стоеше с гръб и посягаше към гърдите на шериф Грийн, аз се втурнах през пясъка към Кейлъб. Той, изглежда, не почувства нищо, докато развързвах ръцете му и махах лепенката от устата му. Преглътнах сълзите си и бързо го прегърнах, преди да продължа към Пейдж. Освободих и нея и я прегърнах още по-силно и по-продължително. Мислех да отблъсна по-далече техните похитители, за да осигуря на приятелите си поне минимална преднина за бягство, но се боях, че това движение ще свести мъжете и ще привлече вниманието на Натали. Оставаше ми надеждата, че Кейлъб и Пейдж ще са достатъчно бързи, когато заклинанието престане да действа.

Накрая приближих Саймън. Погледът му все още беше прикован в сержант Томпкинс, защото аз стоях точно там, когато Натали запя. Този път не успях да удържа сълзите си и те се затъркаляха по бузите ми, докато разхлабвах въжето и отлепвах лепенката от устата му. Действах бързо, защото знаех, че нямам много време. И че ще спра, ако се замислех колко нечестно е всичко това.

Но нали така щеше да приключи всичко в края на краищата? Двамата рано или късно ще се разделим. А аз ще съм като мъртва за него, ако не и наистина умряла. Не е ли по-добре всичко да свърши по-рано — независимо как, — отколкото да протакаме, както ми каза Шарлът?

Хвърлих бегъл поглед зад себе си. Натали притискаше ръце към гърдите на шерифа, очите й бяха вперени в неговите, устните й се движеха почти недоловимо.

Върнах се при Саймън и притиснах устни в неговите за последен път. Още бяха меки и топли, което накара сълзите ми да рукнат по-силно.

Обичам те — изрекох, внимавайки да не го казвам гласно, нито да го произнасям в главата си. — И толкова съжалявам.

Постоях малко край него, нежно приглаждайки падналата върху челото му коса. После се отправих към Натали. Краката ми постепенно забързаха, докато накрая се затичах. Спрях точно навреме, за да не се блъсна в нея. Нахлузих свободната гривна на белезниците около китката й и я затворих.

— Ванеса! — извика тя и действието на нейното заклинание тутакси се прекрати. — Какво…

Спря насред думата, когато силно я дръпнах назад и я повлякох през пясъка. Всички наоколо бавно започнаха да се съвземат, сякаш се събуждаха от продължителна дрямка. Възползвах се от временното им замайване. Докато си спомнят къде са и какво се е случило, двете с Натали ще сме вече във водата.

Това е трогателно, но напълно безсмислено — крещеше тя в главата ми. — Представа нямаш колко съм силна.

Предполагам, че ще ми се наложи да го разбера.

Докато тя риташе и се гърчеше, аз затягах все повече хватката си около раменете й. Успя само веднъж да ми се измъкне, но аз се извърнах и бях отново върху нея, препречвайки пътя й към повърхността. Опита да се стрелне покрай мен, но я блъснах назад и я стиснах под мишницата си с едно-единствено бързо движение.

Натали наистина беше силна. Но аз току-що бях отнела живот… и се чувствах не по-слаба от нея.

И какво се каниш да правиш? — настояваше тя, докато се спускахме все по-надълбоко. — Ще ме заровиш в пясъка на дъното на океана ли?

Това не е лоша идея.

Щом искаш да ме убиеш, защо просто не взе пистолета на полицая и не ме застреля?

Защото не исках да я убивам. Не исках да убивам никого, никога вече. Но след като това е единственият начин да я спра и да спася живота на безброй други хора, които биха умрели по нейно нареждане… не исках да живея, след като съм я убила. Сигурно бих могла да се застрелям след това, но не желаех да го причинявам на Саймън и приятелите си. Освен това този начин само привидно изглеждаше приемлив.

Вместо това щяхме да плуваме. Да се оставим на течението. Да се предадем в прегръдките на океана, без да излизаме за въздух на повърхността. В продължение на часове, дни или седмици. Колкото е нужно телата ни да се предадат поради липсата на кислород, който ни беше толкова необходим, колкото и солената вода.

Постъпваш глупаво. С какво този изход е по-добър от живота, който ти предложих?

Това не е живот — отсякох в отговор. — А сега никой друг няма да пострада.

Тя се разсмя. Може би все пак съм направила погрешен избор с теб, Ванеса Сандс. Защото ако си мислиш, че така ще приключиш с мен, жестоко грешиш.

Заритах по-силно с крака и се гмурнах още по-надълбоко. Тя изпищя зловещо и този пронизителен звук временно ме ослепи. Без да се замисля, повторих нейния писък, влагайки цялата си сила в него с надеждата да я удавя.

След секунди бяхме заобиколени от сребриста светлина.

Ето, виждаш ли? Тя потупа ръката ми, която още я натискаше за раменете. Гледай само колко добре съм ги обучила.

Сирените. Нейните сирени. Същите, които допреди малко примамваха рибарите, сега ни бяха наобиколили, а сребристите им очи излъчваха светлина. Образуваха тясна окръжност, която не ми даваше възможност да се измъкна с плуване. Приближаваха една по една към нас, сграбчвайки ни за косите, за ръцете, за вратовете. Отначало се опитах да се съпротивлявам, да се откъсна от хватката им… но това нямаше никакъв смисъл.

Ето защо престанах да се боря. Пуснах Натали и усетих как водата я отнася настрани, доколкото позволяваха белезниците. Затворих очи.

После запях толкова тихо, че само аз можех да се чуя, представих си Джъстин, казах й, че скоро ще се видим… И се оставих на светлината.