Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (1)

Прелюдия
Възкресение

Шестнадесет парчета бял порцелан с различни форми и размери и тубичка лепило, което „залепя всичко“. Макс се отдава на не много забавната игра да сглоби частите, както се подрежда пъзел. Минава три и половина през нощта и отдавна е време за сън — трябва да стане след четири часа, — но е обещал на Сара, че ще го направи, и иска да удържи на думата си.

Едно по едно взима парчетата и търси мястото им. Колкото повече нарежда върху масата, толкова по-малко възможности му остават да сгреши. Намазва ръбчетата с лепило и ги напасва, притиска ги леко, за да може лепилото да си свърши работата. Наблюдава доволен резултата. На места успява да направи пукнатините почти невидими. На други е по-трудно, особено ако ръбчето е по-грапаво и са се отронили малки парченца. Въпреки всичко, лека-полека, Макс възстановява това, което изглеждаше безвъзвратно загубено. Струва си да умира за сън след толкова дълга вечер като тази. Сара ще бъде много изненадана, когато сутринта влезе в кухнята и види какво е сторил за нея.

Вечерта беше прекрасна. Първо, откровенията между двама стари приятели, които отново се срещат. После Сара, така пленителна, така красива, така решителна. Какво става с жените след четиридесетте? Преживяват процес на концентрация на качествата си, който ги прави по-ярки, по-интелигентни, по-спокойни, по-привлекателни от преди двадесет години. Така видя Макс жена си тази вечер и се изпълни с гордост. Гордост, че е негова — какво примитивно чувство, колко погрешно и нетипично за него, си мисли, но за сметка на това трябва да признае, че точно то снощи го развесели.

Щом Ориол излезе, двамата със Сара започнаха да разтребват. Той миеше чиниите, а тя прибираше останалата храна в перфектно разпределение на задачите, което толкова пъти са прилагали. А през това време, естествено, коментираха вечерта. Добре е, че най-сетне приятелят им се е установил, въпреки че и двамата мислеха, че е можел да си намери жена по-близо.

— В далечен край, ако се задомиш, излъган си или лъжи кроиш — промърмори Сара със същия тон като майка си, докато се опитваше да прибере останалата салата в прозрачна пластмасова кутийка.

— Какъв ли баща ще излезе от него? — попита Макс.

— Пълен провал — каза тя, — както във всичко останало.

— Не, не във всичко, не бъди несправедлива — тук в него заговаря старото приятелство. — Справя се много добре.

Но Сара не отговори. Погледът й бе изморен и изглеждаше отпаднала. Мъчно й беше за счупения порцелан. Гледаше парчетата с безутешно примирение.

— Не се притеснявай, ще ги залепим — каза мъжът й, за да я успокои.

— Даже и да ги залепиш — отговори тя, — винаги ще си знам, че е счупена.

После Сара подреди една върху друга прозрачните кутийки в хладилника по най-рационалния възможен начин и попита: — Да те чакам ли в леглото?

Макс не държи на това. Точно обратното. Знае, че тя иска да е сама и се нуждае от време, за да размисли. Тази вечер е само началото на един дълъг път. Може би белезите никога няма да се заличат напълно, както пукнатините по предмета, който се възражда в ръцете му, но ще трябва да се научат да откриват смисъла в тях.

* * *

Има някаква потискаща, ярка красота в това, което сме успели да спасим.

Надписът със сини букви на дъното — колко жалко — се е счупил по средата. „Je suis madame Ad“ се намира в дясната ръка на Макс, докато „delaude de France“^[1] е в лявата. За щастие не липсва нито милиметър от порцелана и двете части си пасват идеално. Мадам Аделаид от Франция, която и да е тя, може да си отдъхне спокойно.

„В предметите живеят истории и гласове, които разказват за тях — каза Сара преди години, когато бялата порцеланова шоколатиера попадна в ръцете й. — Понякога, когато я докосвам, ми се струва, че ги чувам.“ „А много ли са?“, запленен попита тогава той. „Няколко са. Не виждаш ли колко стар е този предмет? Минал е през много ръце.“ Макс, с вечния си научен интерес, продължаваше да дълбае с въпроси: „Това, което казваш, звучи като твърдението, че вещите са пълни с призраци, както къщи във филми на ужасите“. Тя поклати отрицателно глава: „Именно, Макс. Хората вярват в омагьосани къщи, но призраците обикновено предпочитат да живеят в малки предмети, почти незабележими, където никой не би помислил, че се намират“. „Сигурно е така, за да не им бършат праха“, добави Макс развеселен.

Когато възстановява улейчето, счупено на три части, и го залепя към крушовидното тяло, започва да вижда ясно предмета в неговата цялост. Върху масата са останали само две парчета от дръжката. Щом ги върне на мястото им и те отново придобият елегантния вид на панделка, пъзелът ще бъде нареден. „Ето вашата шоколатиера, мадам. Дано бъде с вас много години. Само след няколко часа ще можете да я ползвате“, сякаш казва непознат глас в главата му и Макс за миг се усмихва на това хрумване. Залепя парчетата, отдаден на работата си като хирург, който приключва деликатна операция. После с малко памук и спирт почиства остатъците от лепило около пукнатините.

Шоколатиерата му напомня за ветеран от войната, който се прибира ранен у дома. Когато Сара я купи, късно през онази нощ, вече имаше пукнатина на улейчето, беше останала без капаче и цедка, но въпреки всичко беше елегантна вещ. Жена му не му каза дали антикварят, от когото я бе взела, е споделил нещо за произхода й. Знаеше само, че бил възрастен мъж, приказлив и особен, който й направил отстъпка от цената, виждайки я толкова млада и така възхитена. Тогава пукнатината се открояваше и разваляше хармоничния вид на предмета. Сега обаче изобщо не се забелязва. Макс прокарва пръста си по старата рана. Усеща я като прясно изпечена глина. Както изглеждат дъната на съдовете. Грапавина, причинена от времето. Макар и цялата слепена от парчета, шоколатиерата още може да се използва. Побира точно три чаши. Макс не може да сдържи съжалението си: сега Ориол не е тук и едната е излишна. Всъщност винаги една чаша ще бъде излишна.

Когато приключва, прибира всичко и поставя току-що възстановената шоколатиера точно в средата на масата. Откъсва лист от тефтера, в който двамата със Сара записват какво трябва да напазаруват. Написва „Voila!“^[2] и го оставя пред произведението си. Угася светлината.

Бои се да не завари Сара будна, продължаваща да премисля всичко, което се случи днес. Но не — тя спи като малко дете. Когато се плъзва между чистите чаршафи, открива, че жена му е напълно гола. Знае, че това е безапелационна покана, но също така знае, че не е сега моментът. След като анализира причините и последствията, наглася будилника с половин час по-рано и затваря очи. Сърцето му бие с хиляда удара в минута.