Андрей Гуляшки
Яков и дяволът (5)

1

Щом като Яков стъпи на главния път, следван от Василчо, гвардейците скочиха от конете си и му отдадоха чест. Утрото беше хладно, но светло и шашките на гвардейците блестяха на слънцето като пламъци. И той си даде дума, че ще иска да му отдават всяка заран чест по този начин. Беше много красиво да гледа как утрото го поздравява със святкащи пламъци.

Гвардейците му отстъпиха най-личния си кон, Василчо се метна зад гърба на ротмистъра и начело със знамето и тръбача си малкият отряд пристигна привечер пред кралския дворец.

От назъбените стени на двореца засвириха в един строй двадесет души тръбачи. Отвориха се широките железни порти и гвардейците с орлови пера на калпаците си въведоха нашия герой при краля. Кралят го поздрави хладно и любезно едновременно, по кралски, и му прочете един указ, подпечатан със златни печати. След като министрите поздравиха новия министър-председател и фотографите направиха снимките си, главният редактор на официозния вестник попита нашия герой:

— Каква политика ще следвате, министър-председателю? Консервативна или либерална?

— Глупости! — каза Яков. — Ще следвам политика приятна на краля и на всички дами и господа!

Всички присъствуващи ахнаха и след това продължително време мълчаха. После един старши-лейтенант извади без всякаква команда шашката си, отдаде „за почест“ и отново я прибра в ножницата й. Той беше лейтенант красавец, заострените върхове на мустаците му стигаха чак до върха на ушите.

След този жест на лейтенанта фотографите лудешки защракаха с фотоапаратите си, журналистите записаха прочутата фраза на Яков в бележниците си, а примабалерината на кралския театър за опера и балет, която стоеше на втория балкон на тройната зала и оттам наблюдаваше тържеството, направи пирует и изпрати на краля дълга въздушна целувка. Защо изпрати на краля тази въздушна целувка, когато историческата фраза беше произнесена от Яков, учените, които изследват историята на Н., и до днес не могат да си обяснят. Но малко ли необяснени загадки съдържа всемирната история! Може ли да каже някой например на коя дипломатическа конференция е била произнесена за пръв път прочутата фраза за яйцето — то ли снася кокошката, или кокошката снася него?

Както и да е, след тържествената церемония кралят покани Яков в кабинета си. Той заключи по два пъти двете двойни врати, макар че пред всяка от тях стоеше по един огромен арапин с още по-огромен сатър в краката си.

— Уф! — каза кралят. — Ето че най-после, приятелю мой, останахме сами! Сега мога, понеже вие сте мой близък човек, да сваля тоя проклет смокинг и да остана насаме с жилетката си, която всъщност е истинският вседържец на тази земя! О, не ме гледайте учудено, приятелю! Без моята жилетка цялата държава ще пропадне за по-малко от двадесет и четири часа! Жилетката е най-великата придобивка на нашата епоха!

Яков, макар да беше схватлив човек, не можеше да угади кралските мисли, затова учтиво помоли негово величество да каже няколко думи за великата придобивка на епохата.

— Търпение! — повдигна кралят показалец. — Всичко по реда си. Най-напред ще изпием по чашка кралски коняк, който държа тайно от кралицата.

Той отиде до желязната си огнеупорна каса, извади връзка с дванадесет ключа и започна търпеливо да отключва една по една дванадесетте ключалки.

— Ваше величество! — не се сдържа Яков. — Вие имате двойни врати и по един арапин пред всяка врата!

— И все пак, и все пак, приятелю! — усмихна се тъжно кралят. — Дванадесетте ключалки не са излишни, а дори са малко! Вие трябва да имате предвид, че двойните врати и арапите със сатърите си са една най-ефирна и, бих казал, ефимерна преграда пред моята кралица-съпруга! Тя ще мине не през две врати, а през двадесет и не през един арапин, а през една дузина и пак ще влезе скришом в моята светая светих! Ще пребърка дрехите ми, ще прочете книжата ми и накрая ще си отсипе от моя коняк, за да занесе на епископа, нейния любовник! Ето защо и дванадесетте ключа от моята каса не са за нея кой знае каква преграда. Истинската преграда за нея, свещеното табу, до което не може да се докосне, това е, любезни мой, моята чудесна жилетка, незабележима на вид, но неизменима по значение! На нея се крепят устоите на държавата!

Те пиха за кралската жилетка, после кралят започна да вади от всяко джобче на жилетката по едно сгънато листче. Той го разгъваше бавно и го прочиташе със замислена усмивка.

— Днес моята кралска канцелария съдържа следните книжа — каза той. — Първо. Примабалерината от операта на негово кралско величество Жоржета… еди-коя си има на трети този месец рожден ден. — Той остави бележката върху коляното на Яков и му рече: — Жоржета е „прима“ във всяко отношение. Тя е национален капитал. Гордост е на националното ни изкуство. Ние трябва да я пазим като очите си, особено през тежката зима, която се задава. Затова предлагам да й се подари едно хермелиново палтенце, което да я топли… Запиши на бележката, любезни министър-председателю, забележка: „Кралят лично ще купи палтенцето и лично ще й го поднесе!“

— Но защо давате тази бележка на мен? — изпадна в недоумение Яков.

— Как защо! — прихна кралят и дълго се смя със своя волен кралски смях. — Ами давам ви тази бележка, а и други възнамерявам да ви дам, за да ги приподпишете и връчите на министъра на финансите. Той пък ще се разпореди да се отнесат към параграф „Култура“ на държавния бюджет. Нали сам казахте, че в дейността си ще се ръководите от политическия принцип да бъдете приятен на краля и на всички дами и господа!

— О, да! — кимна Яков.

Кралят извади от второто горно джобче на жилетката си друга бележка и прочете:

— На седмо число този месец кралят игра на карти с негово сиятелство… посланика на Керкирия и загуби двеста златни. Дължимата сума да се връчи на краля, който лично ще я предаде на керкирския посланик.

Кралят остави и тази записка върху коляното на Яков и рече:

— Случаят е деликатен, защото засяга междудържавни отношения, затова следва лично аз да връча сумата на посланика, а министърът на финансите, след като вие приподпишете бележката, да я отнесе към параграф „Дипломатически“.

— Ще я приподпиша! — усмихна се тъжно Яков, като прибра и тази бележка в портфейла си.

— Не бързайте — рече кралят, — има още една! Този път алъш-веришът е малък, но друг път се събират по десетина! Ето: „Платени са сто златни за съболезнователен венец, който негово величество е изпратил на негово благородие Яков по случай разбойническото заграбване на мините му от държавата Потидея.“ Запишете си: тази дребна сума да се удържи от заплатата ви и да ми се приведе по сметка. Няма защо да обременяваме държавното съкровище с разходи, свързани със собствените си нещастия.

— Но нали тази бивша моя земя е част от националната територия — каза Яков.

— Тъкмо затова загубата й и всичко свързано с общото нещастие трябва да се разпределя върху цялата нация! А нали и вие сте част от нацията? — засмя се весело кралят. — Ще си платите стоте златни като поп!

— Добре! — каза Яков и отново тихичко въздъхна. — Ами кой ще понесе вината за националното нещастие?

— Разбира се, че Йоасаф! — разпери ръце кралят. — Йоасаф ще понесе наказание за вината си, а ние ще закълнем идното поколение да си възвърне обратно тия земи. Нека помислим и за идното поколение, да му оставим един идеал! — засмя се весело кралят.

— Да, това е една мъдра идея! — каза Яков.

— Ами че тъй, любезни! — усмихна му се насърчително кралят. — Вие сте ми приятел и аз ще ви доверя, че не съм кой знае какъв любител на войните. След всяка война пада по някой трон, а коя пророчица ще ме убеди, че няма да дойде ред именно на моя трон? Не познавам такава пророчица, тия гадателки измряха от лошо гърло още по времето на Макбет! И ще ви доверя още, понеже вие сте мой приятел, че аз не бях кой знае какъв симпатизант и на проектираната война с Керкирия. Е, добре, памукът и прочее, това разбирам. И за костите на дедите, които лежат отпреди две хиляди години на керкирска земя, и това разбирам. Ами „Спящата красавица“? Знаете ли, че през това време трябва да бъде поставена на сцена „Спящата красавица“ и нашата примабалерина е предвидена за ролята на Аврора? Тия неща взети ли са предвид? Може ли по време на жестока война да се играе „Спящата красавица“?

— Не, разбира се! — каза Яков.

— Тогава, за величието на жилетките! — повдигна чашата си кралят.

Те пиха за величието на жилетките и дълго се смяха.

После продължиха да пият. А към полунощ им хрумна някаква идея и Яков на два пъти излиза в града и се връща със закрита карета. За държавните работи не се прави разлика между деня и нощта.

2

Яков беше по душа благ човек и не желаеше никому злото. Като се ръководеше от управленческите принципи на краля, наум му дойдоха дори много артистични идеи.

Скоро след като пое властта в ръцете си, той извика Йоасаф, заповяда да свалят белезниците от ръцете му, почерпи го с коняк и кафе и му рече:

— Тия дни възнамерявам да те изправя пред специален съд, за да те съди за държавна измяна. Ти отстъпи на потидейците моите мини, без да гръмнеш с пушка. Според нашето право и според всяко друго право подобно деяние се таксува като предателство към нацията и се наказва със смърт. Най-напред ще бъдеш разчекнат, после одран жив, след това обесен и на края — обезглавен.

— Наказанието е доста тежко! — каза Йоасаф.

— Освен това имаме сигурни сведения, че ти междувременно си прехвърлял в Потидея пари и скъпоценности. Ето защо ти предстои да изтърпиш още едно тежко наказание. След като бъдеш обезглавен, ще трябва да се помъчиш и на кладата, за да изгориш жив.

— Вие направо ме обезсърчихте! — каза Йоасаф.

— Да, наказанията не са от най-леките, ето защо аз ти предлагам следното. Да ми завещаеш всичко, каквото имаш, за да се грижа за вдовицата ти. А пък аз ще наредя от своя страна за Потидея да замине не само душата ти, но и тялото ти, и то в живо състояние и с всичките му принадлежности. Съгласен ли си?

— Аз съм предвидил това условие и завещанието е готово! — каза Йоасаф и му протегна един документ с много подписи и печати.

Яков прегледа документа, прибра го и протегна на Йоасаф ръка.

— На добър час! — рече той.

— Благодаря! — рече Йоасаф. — Ще те помня с добро.

След една седмица Яков се сдоби с пари, откупи Златокосиния дворец и се пресели с Василчо да живеят отново там. По отношение на някои идеи Яков беше станал изобретателен човек.

3

Един ден той извика в кабинета си някогашния си неприятел, краля на сиренето.

— Било каквото било — рече Яков, хайде да станем сега съдружници.

— Че какво имате сега зад гърба си, за да ми станете съдружник? — усмихна се презрително маститият крал.

— Имам зад гърба си властта! — каза скромно Яков.

— Властта е като развалена жена — каза кралят на сиренето. Като стар консерватор той държеше упорито, че жените били разделени от бога на две групи малко след сътворението на света — на честни и на развалени. Честните се омъжвали и ставали верни съпруги, а развалените отивали на работа в публичните домове или скитали от мъж на мъж, докато им опадвали носовете от срамната болест. — Властта е като развалена жена! — повтори кралят на сиренето с още по-силни нотки на неприкрито презрение в гласа си.

— Хайде да не сравняваме на какво прилича властта? — засмя се Яков. — Едни наричат съпругите си „чуми“, а проститутките величаят като богини. Други пък правят обратното. Кои са прави — един бог знае, а ние нямаме право да се месим в божиите работи.

— За какво сте ме извикали? — попита нетърпеливо кралят на сиренето.

— Искам да ви стана съдружник.

— Вие? — подскочи кралят на сиренето, въпреки че тежеше над сто килограма. — Вие! А какво имате зад гърба си, освен властта, та се осмелявате да ми правите такива предложения? Къде ви са милионите?

— Ако се съгласите да ви стана съдружник, аз ще ви дам сто милиона наведнъж!

Кралят на сиренето започна да го оглежда от главата до петите с мистично благоговение.

— Вие имате сто милиона? Как успяхте да ги скриете при вашия фалит?

— Ако по време на моя фалит имах тия сто милиона, аз непременно щях да ги раздам на моите кредитори.

— Е, тогава вие се подигравате с мен! — каза кралят на сиренето и се изправи. — Веднъж имате сто милиона и ми ги предлагате, а след това ме уверявате, че нямате нищо. Довиждане! — И той тръгна сърдито към вратата.

— Искате ли сто хиляди декара зелени и сочни пасбища за вашите овце? — попита го спокойно Яков.

— Сто хиляди декара? — облещи се кралят на сиренето и се извърна към него така, сякаш зад министърпредседателското бюро седеше не старият му познайник Яков, а самият тартор на дяволите Сатанаил. — Вие бълнувате ли, или говорите сериозно?

— Ще ви кажа — рече Яков. — Заради войната, която готвихме срещу Керкирия, ние засилихме правенето на топове и занемарихме хляба и сиренето. Сега, щем не щем, ще водим миролюбива политика, а когато човек живее в мир, той иска да има на трапезата си разни приятни и вкусни неща. Например един набор от дванадесет вида сирена.

— Дойде ви най-после умът! — каза язвително кралят на сиренето.

— Поради така стеклите се нови обстоятелства — престори се Яков, че не го е чул — аз реших да засиля скотовъдството. Да го поощря с държавни мерки. Иде ми например наум да национализирам сто хиляди декара пасища и да ги продам на една фирма, която има опит в сиренарските работи и може да осигури на пазара отличен набор от дванадесет вида сирена.

— Та има ли фирма с по-голям опит от моята? — провикна се кралят на сиренето.

Яков запали цигара, издуха няколко колелца синкав дим и рече:

— А ще ме направите ли ваш съдружник?

Кралят на сиренето се завърна на предишното си място, намести се удобно на стола си и на лицето му разцъфна една усмивка като слънце.

— Виждам, че вие имате ум в главата си! — рече той. — И знаете ли какво си мисля? Ако двамата се съберем, ще печелим луди пари!

4

Някое време подир тия събития той си спомни как гвардейците бяха го срещнали край гората с извадени шашки и как стоманените шашки бяха блеснали на слънцето като истински пламъци. Той нямаше власт над гвардията, но можеше да заповядва на полицията, конна и пеша, водеше се като пръв полицейски командир. Затова заповяда на един полицейски взвод да му отдава всяка заран чест, когато слизаше от каретата си пред сградата на Министерския съвет. Толкова му хареса това вадене на шашките, тоя блясък на стоманата в лъчите на слънцето, че започна да кара кочияша си да обикаля по няколко пъти площада около Министерския съвет и на няколко пъти да спира пред главния му вход. Всеки път, разбира се, полицаите вадеха шашките си за почест и всеки път сърцето на нашия герой се изпълваше с върховно доволство.

След една седмица, както обмисляше оригиналната си идея да превърне всичките дюкяни около Министерския съвет (а те бяха около хиляда) в сладкарници, та илюзията у гражданите между сладкишите и властта да бъде по-непосредствена, дойде му наум да прибави към полицейския взвод, който го поздравяваше заран, и една тумба музиканти. Зрителните възприятия щяха да се съчетаят със звуковите и тогава въздействието бездруго щеше да стане неколкократно по-силно.

От тоя ден нататък каретата на министър-председателя започна да обикаля по час-два около площада. Святкаха огнени светкавици, гърмяха маршове, мазурки и народни хора. Ах, какво веселие обхвана сладкарите! Както бяха с престилки и бели островърхи шапки, с набрашнени лица и със замесено козуначено тесто по ръцете си, те се улавяха взаимно — сладкарки и сладкари — и танцуваха, танцуваха, докато оная тумба на площада оставаше без въздух в гърдите си и ококорваше очи.

Вдъхновен от тоя си успех, Яков реши да въведе най-после някакъв ред в столицата. Той заповяда всичките дюкяни около Министерството на финансите (а те бяха около сто) да се превърнат в дюкяни за карантия. Ах, светци и светици, елате ни на помощ! С каква страст се нахвърляха финансистите върху рядката стока, която лъхаше с подозрителна, но мамеща миризма! За да се доберат до най-хубавите шкембета, черва и дробове, инспектори се катереха върху гърбове на счетоводители, счетоводители върху рамене на калкулатори, програмисти хапеха информатори, а информаторите виеха, сякаш беше дошъл ред да се вадят техните собствени карантии!

Все повече вдъхновявайки се от идеята си да сложи ред в столицата, Яков заповяда всичките магазини около Академията на науките (а те бяха петдесет) да се превърнат в увеселителни заведения, та след тежкия си труд над реторти, колби, магнетични вълни и папируси от времето на фараона Рамзес Трети да има къде учените да се отморят и да изплакнат малко очите и гърлата си; защото учените бяха национален капитал и редно беше властта да го съхранява.

Ето как Яков, човек с творческа фантазия, успя най-после да сложи ред в столицата на държавата Н.

5

Наистина няколко дена всичко вървеше като насън.

Духовият оркестър на площада свиреше, та се късаше, полицаите размахваха шашки по цял ден. Сладкари танцуваха със сладкарки, инспектори и счетоводители окачваха шкембета и черва по сметалата и калкулаторните машини, програмистите дъвчеха по цял ден подлютен дамар. Академиците се измъкваха половин час по-рано от лабораториите си, отбиваха се в насрещните заведения и тутакси попадаха в компанията на момичета по къси роклички и накъдрени фусти. Беше умилително да се гледа как тия уморени белобради мъже си отпочиват от тежкия и отговорен академичен труд.

Но всяко чудо свършва за съжаление на третия ден, затова на четвъртия столицата на Н. осъмна с жужене и съскане като разбунен кошер, голям колкото планина. Случвало ли ви се е да чуете как бучи разбунен кошер, огромен като истинска планина? Така бучеше столицата на Н.

Ето какво се беше случило. Сладкарките и сладкарите, капнали от танцуване, жумящи от умора, бяха посолили сладкишите със сол вместо със захар, бяха полели тортите с туткал вместо с шоколад, бяха употребявали обущарско лепило вместо крем, гума вместо желе. Тия проклети материали бяха останали от по-рано в складовете, но когато човек е преуморен от танцуване, може ли да прави разлика между по-раншното и сегашното? Народът, като ядеше тия пасти, вместо да си казва, както казваше доскоро, че и властта е сладка, ругаеше и твърдеше, че и властта в страната е горчива и блудкава като тях.

Финансистите пък от безмерно плюскане на пикантни карантии толкова се настървиха, че започнаха да издирват дългове до девето коляно, да протестират полици, да наказват за надвзети аванси, да изхвърлят навън за неизплатени наеми, че, дето се казва, „дете в майка пропищя!“.

Народът се люшна из улиците още по-недоволен и разгневен.

Академиците поради десетилетния си навик да бъдат дисциплинирани, дохождаха на работа, без да закъсняват, но поради преживелици в съседните увеселителни заведения пристигаха гуреливи и сънливи, с проскубани бради (поради семейни дискусии), сядаха разсеяни на работните си места и се захващаха съвестно за работата си. Но какво излизаше от работата им? Ах, смилете се, светци и светици, слезте от иконите си, измъкнете се от прашните си богословски книги и прострете ръце над бедния Н-ски народ! Защото над града започнаха да кръжат и да се вият жълти и жълтеникавовиолетови облаци, замириса едновременно на сяра, азот, бисмут, сулфамид, сероводород, амоняк и на какви ли не още отрови, започнаха да избухват тук-там пожари, а граждани, вдишвайки от отровения въздух, или се смееха неудържимо, или ревяха неутешимо, или бяха обземани от дявола и играеха сатанинско хоро, което приличаше донякъде на свети Витовото, но беше стократно по-буйно и неудържимо.

Работата се състоеше в това, че недоспалите и уморени от отпочиване академици, едни забравили очилата си, други гуреливи поради възрастта си, трети разсеяни поради домашните си дискусии, бъркаха колбите и ретортите, слагаха на огъня жълт прашец вместо синкав, недовиждаха кое е динамит, кое е тротил, а земната ос им се струваше мръднала и някои се мъчеха да я поставят на място, като предлагаха да възпламенят една бъчва с тротил.

Тоя същия ден, нали никое зло не иде само, на Яков донесоха две стихотворения, за да даде мнение кое от тях да бъде удостоено с наградата „Лаврови листа“. Тази награда беше учредена от първия Н-ски поет, Никола Безсандалски, живял две хиляди години пр.н.е.

6

Едното стихотворение беше посветено на краля-слънце, другото — на кралицата-луна. Яков заповяда да ударят и на двамата автори по пет пръчки на голо (по-нежно, разбира се, като на поети), а след това да ги гостят с по една тава от сгрешените пасти и бонбони. Кралят се нацупи и тоя ден не повика Яков на обичайната аудиенция в кабинета си, а му изпрати по секретаря си незаменимата си жилетка, чиито четири копчета бяха запечатани с печати от червен восък.

Кралицата се разсърди малко по-силно. Тя заповяда да претопят всичките енциклопедии, където се споменаваше името на Яков и неговото потекло.

7

Обхванат от смътни чувства, Яков реши да си нарисува автопортрет. Той си спомни статуята на Марк Аврелий и намери за уместно да се постави на кон.

Само че конят изобрази като пръч. Той обу краката му в накраищници на чадъри. Едното му око изглеждаше нормално, а другото — рибешко. Зад гърбицата му се източваше перка на акула, а опашката му се разперваше като опашка на паун. Самият той се нарисува такъв, какъвто изглеждаше преди три години, когато рисуваше върху гранитния паваж пред катедралата „Свети Стефан“. От дясната му страна подскачаше дявол, а над главата му хвърчеше ангел и благославяше.

Дойде старецът с козята брадичка. Макар и да се стараеше да изглежда зъл, той се разплака от умиление, като видя картината.

— Това е най-хубавото ти произведение! — каза академикът, като преглътна сълзите си. — Аз съм на хиляда години — продължи той, — но твоята творба ще живее повече от мен!

8

Недоволството се ширеше и скоро взе застрашителни размери. Яков се отказа от духовата музика. Замени духовата музика от сто и двадесет души с един тръбач. Сладкарските работници, които лекомислено танцуваха, изведнъж се сетиха, че надниците им са ниски, и обявиха стачка. Последваха ги кондукторите на конските автобуси. На другия ден обявиха стачка работниците от тъкачниците и от памукопредачните фабрики. Строителните работници скътаха теслите в дисагите си, нарамиха триони и си заминаха за село. Замириса на революция. Министрите консерватори подадоха оставка и напуснаха правителството. От амвоните на стоте църкви в столицата сто души попове, подучени от епископа, а самият той — насъскан от кралицата, говореха всеки ден против Яков.

Сега при Яков пристигаше само жилетката на краля, а самият крал не благоволяваше да го приеме.

За да поправи работите, Яков реши да състави ново правителство — този път не от политици, а от изтъкнати интелектуалци. Но нещата не потръгнаха още на учредителното събрание. Най-напред писателите наскачаха един срещу друг и извадиха пищови да се стрелят. Художниците се развикаха, всеки измъкна по една-две четки от палтото си и всеки гледаше да извади очите на другия. Учените се опитваха да внесат успокоение, но и те се скараха. Яков заповяда да внесат закуски и временно вътрешното самоизтребление затихна. Но след закуската се разгоряха спорове между писатели и учени, между учени и художници. Нямаше изгледи за скърпване на някакво единство и Яков се отчая.

Писателите казваха на учените:

— Вие замърсявате природата!

Учените казваха на писателите:

— Вие замърсявате хората!

Художниците казваха и на едните, и на другите:

— Махайте се от очите ни, светът може да живее чудесно и без вас!

Тъкмо казаха това, пристигнаха музикантите.

Те извадиха лъкове, тромпети и контрабаси и пристъпиха застрашително към художниците:

— А нима вие си мислите, че някой пък има нужда от вас?

Яков излезе в коридора да намокри челото си с вода.

В тоя момент разсилният го доближи и му подаде една жилетка. Тя не беше кралската жилетка, напротив. Беше твърде изтъркана, едното й джобче беше закопчано с безопасна игла. Яков откопча иглата, извади едно листче и прочете:

„Господине! Тази нощ командирът на гвардията в заговор с кралицата ще извърши преврат и ще ви убие. Ако ви е мил животът, подайте си оставката и бягайте, докато е време!“

Листчето беше откъснато от една сива бакалска кесия, почеркът беше разкривен и женски.

„Написала го е някоя домашна прислужница — помисли Яков. — Домашните прислужници знаят много и на тях трябва да се вярва!“

Той не се завърна в залата, където писатели, художници, музиканти и учени продължаваха яростно да спорят. Той се спусна по едни странични стълби и излезе на черния вход. Там за велико свое учудване видя Василчо: дъвчеше твърд локум и закачаше една сладкарка, гъделичкаше я по врата.

Когато сладкарката се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не бъде чут, той каза на Василчо:

— Трябва да бягаме още тая минута, иначе командирът на гвардията ще ни заколи тая нощ. Викни твоята сладкарка, за да й подам оставката си.

— На нея? — изумено го погледна Василчо, който досега никога за нищо не беше се изумявал.

— Тя ще я предаде на кралския секретар — каза Яков.

Той извади бележника си, положи го върху гърба на Василчо и си написа оставката.

Сладкарката, щастлива от мисията, която й беше възложена, хукна към двореца.

А нашите герои запрашиха бързо към изхода на града.