Джеймс Баркли
Крадеца на зората (8)

ГЛАВА 7

На Селин й провървя донякъде при измъкването от Теренеца, но предпочиташе да си внушава, че не е имало никаква опасност. Е, да, беше много досадно, че шаманът успя да я съзре толкова лесно въпреки прикриващото заклинание. Тя се сниши веднага щом стрелите литнаха към нея.

Западняците се втурнаха след облака от стрели, но тя се съсредоточи и отново направи Було, преди да се метне през незакрит с капак отвор в стената на колибата, където се криеше и наблюдаваше.

Претърколи се на препечената от слънцето пръст и пилците на двора се пръснаха в глупаво объркване — уж усещаха нещо, а очите им не го виждаха. Тя се изправи пъргаво и хукна към гората, но пред първите дървета свърна рязко. Докато се провираше навътре в дебрите, чуваше заглъхващия шум на потерята.

След няколко часа се свечери и тя достигна с мисловната връзка съзнанието на Стилиан. После заспа дълбоко под гъстите ниски храсти, където лесно намери място за стройното си тяло.

Събуди се сутринта от играещи по лицето й петънца слънчева светлина. В гората се чуваха самото тихите природни звуци, неподвижният въздух се стопляше бързо. Тя си запали огън, преди да извади заека от заложения снощи капан. Одра го сръчно и го наниза на клон, за да го опече. След по-малко от час продължи по пътя си.

Земите на северозапад, където отиваше, гъмжаха от тръгнали на набези западняшки отряди — племената търсеха още местни жители, които да подчинят, и удобни места за нови стражеви постове. Тя се промъкваше незабележимо покрай биваците и гледаше как западняците строят спокойно и старателно. Учудваше се, че не бързат. Те като че чакаха нещо и Селин се боеше, че й предстои да открие какво е то.

Първият следобед от пътешествието й през Раздраната пустош вече избледняваше към здрач, когато внезапно я споходи уплахата. Каквото и да завареше в Парве, то несъмнено предвещаваше хаос в цяла Балея и война с размах, невиждан от триста години след предишното нашествие на западняците. Надяваше се единствено да събере и да съобщи на Стилиан достатъчно сведения преди да бъде разкрита и премахната. Защото ако той беше прав в догадките си, не би могла да се измъкне от града на Върховните вещери.

Страхът угасна бързо, но го смени чувството за тежка загуба и тя дълго се бореше с копнежите си. Знаеше, че е най-добре да прогони всякакви мисли за завръщане в Ксетеск — биха могли да попречат на трезвата й преценка, да я направят твърде предпазлива. Решително ги изтласка с хладнокръвното желание да докаже неоспоримо на всички, че е най-великата магьосница съгледвачка в историята на Школата. Поначало вярваше в себе си, но други си позволяваха съмнения само защото тя беше жена в Ксетеск, където по традиция господстваха мъжете.

Можеше не само да прослави името си сред своите, но и да извърши висша саможертва за величието на Ксетеск. И дори да промени хода на войната, чието начало наближаваше неотклонно. Отърси се от колебанията и насочи цялата си воля към натрупване на психическа сила.

Беше обута с меки, но извънредно здрави ботуши, стигащи под коленете й. Мътнокафявият им цвят ги сливаше привидно с горските сенки. Всеки ботуш побираше кинжал в скрита ножница. Панталон и куртка на светли и тъмни зелени петна допълваха маскировката й.

Носеше и тънки черни ръкавици с пришити на дланите и пръстите кукички за по-добър захват. Под ръкавите на куртката и кафявата вълнена риза имаше механизми с пружини, закопчани за китките й. Всеки бе зареден с къса назъбена стрела — смъртоносна от упор, но летяща на прекалено късо разстояние. На колана й висяха още три кинжала заедно с връзка шперцове. Ножницата с късия меч бе окачена на гърба й под куртката.

Дългият шал можеше да се увие около главата й така, че да остави открити само големите кафяви очи. Селин подстригваше почти до кожа черната си коса, поддържаше ноктите си къси, но остри, грижеше се ходилата й винаги да са в отлично състояние. Атлетичната й фигура с дълги крака и малки гърди притежаваше гъвкавост и пъргавина, от които тя се възползваше до краен предел.

Беше бърза и смъртно опасна, защото разбираше, че умението да прониква незабележимо е само половината от онова, което й е потребно. В способността да се измъква невредима, въпреки че е изчерпала запасите от мана, беше разковничето за оцеляването. Стилиан си позволи веднъж шегичката, че тя би могла да стане превъзходна наемна убийца, Селин обаче се гнусеше от самата мисъл да убива срещу заплащане. Но иначе зад гърба й често бяха оставали труповете на онези, които се опитваха да я възпрат.

Усмихна се. Може би щеше да види отново Ксетеск въпреки всичко. С повече внимание и вяра в собствените сили можеше да постигне какво ли не. Сега беше наложително да се добере до Парве по-скоро. Знаеше само едно заклинание, което би й свършило работа, и го използва. Насочи се на северозапад между все по-редките дървета. Пред нея се откриваше неравна гола местност, където имаше предостатъчно кътчета да се скрие, макар че не предлагаха уют. Земите на запад изобилстваха на долини със стръмни склонове и бяха осеяни с планински хребети, над които изневиделица се разразяваха свирепи бури. Но засега слънцето сгряваше пръстта под краката й, а от студените скали сякаш я делеше цял свят.

Минаваше пладне, когато Гарваните излязоха през северната порта на Корина и потеглиха към порутения дом на мага Септерн. Предстоеше им да яздят три дни на северозапад. Утрото отмина, докато погребат Сирендор — ритуал, на който Дензър не бе поканен.

Тъмният маг, навъсен и с хлътнали очи, пътуваше отпред с Талан и Ричмънд. Незнайния воин и Хирад Хладнокръвния яздеха заедно двайсетина крачки зад тях, а Илкар бе изостанал и не продумваше, откакто оседлаха конете.

Корина остана на един час път зад тях, а Хирад все очакваше нападение, най-вече от Ловците на вещери. Но догадката, че може да са изпратили само една убийца да се разправи с Дензър, го подтикваше да се пита що за организация са те. Дори беше леко разочарован. Разчиташе на тяхната решимост да погубят Дензър и когато погледът му се спря на гърба на тъмния маг, Хирад се усмихна неволно. Ама че нелепо положение…

— Защо Илкар е толкова зле настроен към Ксетеск? — подхвърли той, все така вторачен в Дензър.

— А защо не попиташ него? — отвърна Незнайния. — Време е да престане да се влачи най-отзад.

Изви се над седлото и махна призивно с ръка на елфа, но чак когато и Хирад се озърна, Илкар смуши коня си да побърза.

Щом го видя отблизо, варваринът се намръщи. Потресаващите вести, които Дензър сподели предишната вечер, се бяха врязали като рана в лицето му. Илкар напразно опита да се усмихне, когато настигна приятелите си.

— Добре ли си? — попита Хирад.

— Що за тъп въпрос — с досада отвърна елфът. — Какво мога да направя за вас двамата? — додаде вяло.

— Хирад се чудеше кое ти е толкова неприятно в Ксетеск — подхвана Незнайния.

— Всичко — отсече Илкар. — Най-просто казано, Джулаца и Ксетеск се разминават напълно за всяка страна от магията — предназначението й, проучванията, натрупването на запаси от мана… Във всичко. Ако ние кажем за нещо „спри дотук“, те казват „продължавай напред“. В Джулаца се смята за престъпление да служиш на Магистрите от Ксетеск. Разбрахте ли?

— Не — призна си варваринът. Елфът въздъхна.

— Ами… прекъсни ме, ако повтарям неща, които са ти известни… но причината за разкола между Школите е предимно в различните им нравствени принципи, засягащи направленията, които да изследваме, и начините магията да бъде прилагана, открити при тези изследвания. Имало е разногласия и относно похватите за натрупване на мана. Няма да увъртам — отцепниците, основали Ксетеск, намерили бърз начин да възстановяват запасите от мана, като принасяли в жертва хора. Много простъпки съм склонен да им простя, но не и тази.

— И сега ли прибягват до жертвоприношения? — попита Незнайния.

— Ако вярваме на тях — не, по не може да се отрече, че този метод върши работа и до днес, макар че те са открили и други, не по-достойни средства. Както и да е… Същината на цялата тази история е, че от две хилядолетия насам нашите знания, тоест разбирането пи за физиката в основата на магията, твърде много са се отдалечили от тези на Ксетеск и почти не схващаме как те изграждат и използват заклинанията си.

— Добре де, ти можеш ли да използваш Крадеца на зората? — попита Хирад. — Все пак не е заклинание на Ксетеск, нали?

— Не е, но аз не мога. Е, па теория би трябвало да ми е по силите… И словата, и необходимите знания са ми известни, защото Септерн се е погрижил да ги разпространи във всички Школи. Но на практика… Не съм се занимавал изобщо с оформянето на маната, нито съм изучавал тънкостите в изричането на заклинанието, значи е неизбежно да се проваля.

— Както излиза, най-добре ще е да опазим Дензър жив — отсъди Хирад и сви устни.

— Поне докато не установим дали казва истината.

— Ъхъ, поне дотогава промърмори Незнайния.

Хирад се мъчеше да проумее казаното от Илкар и съжаляваше, че не е задълбал повече в заниманията на маговете. Но сега беше по-важно да разбере с какво се занимават Ловците на вещери. Рече си, че връзката между едното и другото е очевидна.

— Незнаен, какво ти е известно за онези Ловци на вещери?

— Като те слушам, снощи те е налегнало безсъние, а? Устните на Незнайния се извиха едва забележимо.

— Да, но не само защото се напъвах да мисля, грамаданчо. Е, ще ми отговориш ли?

— Не знам много. Предвожда ги някой си Травърс. Той командвал гарнизона, конто накрая бил разгромен и отстъпил контрола над Подкаменния проход, докато ние се сражавахме за владетелите на Рахе на север в първите години на нашия отряд. Носила му се слава на опасен човек, но сега е доста по-стар… — Незнайния се запъна. — За тези неща питай Илкар.

Най-сетне Илкар се позасмя, ушите му шавнаха и той се почеса по челото.

— Не съм човек, а елф, ако си забравил. Уви, историята не е от най-приятните. За едни Травърс е безупречен герой, започнал дълга война срещу злините на магията, за други — някогашен чудесен боец, сляп за истината днес.

— Ти от кои си?

Хирад се наведе напред, опрял ръце в рога на седлото, за да опъне малко мускулите на гърба си.

— И според мен е слепец. Не споря, че отначало замисълът му изглеждаше прекрасно, мнозина искаха да успее, включително и аз. След поражението при Подкаменния проход той събра около себе си група, решена да наложи такъв нравствен кодекс, който преди всичко да усмири разрушителните магии на Ксетеск и отчасти на Дордовер. Не си мислете, че искаше да ги обяви извън закона. Поне тогава не смяташе, че трябва да бъдат спрени веднъж завинаги, а само държани под око и заставени да се задоволят с безобидни проучвания. Тъй… По онова време се наричаха „Крилатата роза“ и татуираха на шиите си цвят на червена роза между две бели криле. — Елфът очерта с показалец кръг отляво на шията си. — Май трябвало да бъде символ на страст и свобода.

— И ти виждаше смисъл в това? — учуди се Незнайния.

— Е, донякъде. Отначало стремежите им бяха чисти. Искаха да премахнат от нашите земи сянката на онова, в което виждаха само тъмна магия. Твърдяха, че ще постигат целите си, без да прибягват до насилие.

— Как пък не! — изсумтя Хирад.

— Знам какво си мислиш — увери го Илкар. — Както и вие се досещате, идеалите им се позацапаха с времето и техните планове за… дали да го нарека регулиране на магията?… паднаха до лов на глави. Набелязваха си последователи на която и да било Школа, ако Травърс е решил, че са опасни. Разбира се, сега и аз съм в списъците им, особено след нежеланото ми обвързване с онзи там отпред.

— Още ли имат татуировки? — посочи шията си и Хирад.

— Не са същите — завъртя глава Незнайния. — Сега са целите в черно, макар да са запазили символа.

— Така е — потвърди Илкар. — Наричат се Черните криле. Може пък да се срамуват вече от розата, знам ли ги.

— Значи това ме е подсетило, че жената не е дошла за добро… — смотолеви Незнайния и Хирад не се сети веднага, че не говори на тях. — По дяволите!

— Какви ги приказваш? — попита варваринът.

— Познах татуировката. Ако се бях размърдал по-скоро, нищо чудно да бях спасил Сирендор. Може би… Лошото е, че още в първия миг разбрах на кого ще посегне — на Дензър, и нямах никакво желание да й попреча. Изобщо не ми пукаше дали ще остане жив. В известен смисъл и сега е същото.

— Само да не беше Крадеца на зората — напомни Илкар.

— Ако вярваме на Дензър — натърти Незнайния.

— Още си недоверчив, Незнаен, нали?

— А ти още си елф, Илкар, нали?

Сградите на Търговския съюз на Корина запазваха величавия облик на вече отминала епоха.

Залите, канцелариите, кухните и покоите на някогашната горда организация бяха разположени сред парк, за който и досега се грижеха усърдно градинарите на Корина. Получаваха заплащането си благодарение на завещана сума от третия граф Арлън в знак на почит към жертвите, направени от Търговския съюз през първите войни със западняците. Колко се бе променил късметът на рода Арлън оттогава — растящата сила на барон Блекторн от търговията с минерали ги погълна в сянката си.

Търговският съюз все още се опитваше да поддържа престижа си в очите на хората. Портата от ковано желязо водеше към виеща се алея, по която се стигаше до фасада с колони, двукрилата врата от абанос бе обрамчена в мрамор.

Главното здание беше на три етажа, изградено от бял камък, добит някога в каменоломните на канарите Денебре, седемдесет мили северозападно от Корина.

Но щом някой влезеше вътре, маската на благополучие се пропукваше. Навсякъде из фоайето бяха наредени брони, потъмнели и прашни. Вече нямаше излишни пари за лъскането им. Боята се лющеше, по ъглите се бяха настанили влажни петна и мухъл, застоялият въздух дразнеше носа.

Масата в банкетната зала беше нащърбена, одраскана и тук-там издълбана, тапицерията на креслата — протрита. А покоите… достатъчно е да се каже, че никой лорд или барон не би влязъл в своите, без да го придружава доверен телохранител.

Обстановката потискаше барон Гресе. Плахият му оптимизъм, че срещата изобщо е била свикана, бързо повяхна от привичните заяждания и разпри между дванайсетимата членове, които все пак си направиха труда да дойдат.

Лорд Денебре, който бе поискал срещата, след като един от търговските му кервани бил нападнат от западняци насред Подкаменния проход, формално председателстваше Търговския съюз на Корина и мнозина бяха убедени, че той ще е последният на този пост. Денебре заяви, че Тесая, вождът на племето, което се бе обвързало с договори за прохода, е нарушил правото на безопасно преминаване, затова е наложително да поддържат търговския път с военна сила.

Но около масата — като се започне с белокосия, твърде стар, но все още як лорд Рахе и чернобрадия, безобразно разплут лорд Еймът, до младия, необичайно висок Понтоа с хищното му изражение на граблива птица — всички се прикриваха зад цинизма си като зад броня.

За три часа безплодните спорове и речи разделиха присъстващите на две противопоставящи се групи. Гресе, Денебре и най-големият син на лорд Джейдън, чиито земи бяха разположени северно от градовете на Школите, се озоваха във все по-безнадеждно положение. С подстрекателството на Понтоа, Рахе и Хавърн останалите отново и отново отхвърляха исканията на Денебре, подмятаха обвинения, че той е предизвикал с нещо нападателите, и настояваха думите му да бъдат заличени от протокола на заседанието. Стигна се дори дотам мнозинството да разисква как Търговският съюз да се възползва с най-голяма облага от обединяването на племената, а тримата пренебрегнати седяха в недоумение, под което се разгаряше ярост.

Гресе, който не бе отварял уста често, накрая отговори на отправеното му от Понтоа предизвикателство.

— Странно мълчалив си, Гресе — подхвърли неговият враг. — Чудиш се как да покриеш разходите за поправянето на крепостната стена, или предпочиташ да не споделяш мислите си с нас?

— Драги ми Понтоа — отвърна Гресе, — аз клоня към мнението, че ти загуби дребното спречкване, което сам започна, и ще си ближеш раните доста по-дълго от мен. Но в момента просто се опасявам, че моите мисли са в пълно несъгласие с решенията, които сте се наканили да вземете. Особено с твоето предложение отново да продаваме оръжия на племената.

— Ох… — отегчи се Понтоа. — Да разбирам ли, че разполагаш с по-достоверни факти от почитаемите лордове Рахе и Хавърн?

— Да, разполагам — натърти Гресе и от уважение към него другите се усмириха поне за малко. — Западняците — както Денебре се опитваше да ви просвети — биха могли да нахлуят в Балея по всяко време, ако се съобразяваме със сведенията за броя им в техните изконни земи, които получих. Те са добре организирани, силни и задружни, а аз се отправям с войските си да подкрепя Блекторн още утре призори.

— Нима? — Понтоа не си позволи да се усмихне. — Скъпичко начинание.

— Парите са нищо, ако се бориш за живота си — подхвърли Гресе и някои от седящите около масата прихнаха.

— Твоите страхове далеч не са оправдани, ако ги сравним с фактите — възрази лорд Рахе. — Дали разсъдъкът ти не е смутен от твоята напредваща възраст?

— Вече много поколения — затътна гласът на Гресе, — ние, включително и моят род, си живеем охолно от изобилието в Балея, от трудолюбието на жителите й и богатството на благата й. Наслаждавахме се на красотата й и се радвахме на безопасността й. Нашите раздори са като плява, която вятърът отнася, в сравнение с кървавите сблъсъци, които толкова често раздираха на парчета Запада. Но сега не е така. Те се обединяват и погледите им са обърнати към нас. Стоим пред прага на битка за оцеляване и тя ще засегне всички ни, а врагът е по-силен, по-боеспособен, по-многоброен и по-подготвен от нас. Не виждате ли? Не чувате ли какво ви говори Денебре? — Гресе посочи Понтоа. — Ще се разплача от радост, ако отново видя твоите хора в набег за превземането на Таранспайк, казвам ти го от сърце. Но ако не осъзнаем още сега каква опасност е надвиснала, скоро над Таранспайк ще се вее знамето на някое западняшко племе.

— Бих предпочел да почакам западняците, докато пия вино от избите ти — проточи Понтоа. — Времето в Балея е толкова променливо през този сезон.

Другите около масата харесаха опита му за остроумие и се изкикотиха.

— Смейте се, докато можете — посъветва ги Гресе. — Съжалявам ви за слепотата, но ми е жал и за Балея. Обичам тази страна. Харесва ми да стоя на крепостните стени в замъка си и да съзирам в далечината планините Чернотрън, искрящи под утринното слънце, когато росата се изпарява по пасищата под мен, а въздухът е наситен със свежест.

— С удоволствие ще запазя място за твоя инвалиден стол на моята крепостна стена — ухапа го Понтоа.

— Искрено се надявам да си отдавна умрял по времето, когато ще имам нужда от инвалиден стол — изхрачи думите Гресе. — И всеки ден ще проклинам принудата да пазя и твоята жалка кожа, докато аз и другите, които наистина са предани на страната, ще даваме всичко от себе си да я браним. — Извъртя се на пети и закрачи към вратата, изпроводен от хихикане. Хвана дръжката и се озърна. — Помислете за истинските причини Блекторн да не е тук. Помислете и защо четирите Школи се срещат при Тривернското езеро в момента. И помислете защо Гарваните работят сега за Ксетеск, макар че се бяха зарекли да не го правят никога. Всички те искат да спасят нашата страна от западняците и нашите жени от раждане на техните копелета. Всеки от вас, който откаже да потегли на бой към Блекторн, Подкаменния проход или градовете на Школите, за да даде живота си пред очите на нашите богове, ще бъде низвергнат, когато дойде часът на разплатата. А той ще дойде, помнете ми думата.

Банкетната зала бе притихнала, когато Гресе излезе за последен път от средището на Търговския съюз.

Денят се изнизваше към здрач и Дензър поведе отряда от главния път към гъсто обрасла с дървета местност. Спря едва когато се увери, че никой не може да ги види от пътя. Всички слязоха от конете и Ричмънд запали малък огън.

Дензър пристъпи към своята кафява кобила, доближи устни към ухото й и изпъна ръка към по-гъстите дебри. Кобилата тръгна в лек тръс натам, следвана от другите коне.

— Хитър номер — одобри Ричмънд.

— Това е нищо — сви рамене тъмният маг.

Седна и опря гръб на дърво, преди да запали лулата си. Котаракът надникна от робата му, скочи на земята и изчезна в треволяците.

— И какъв ни е планът, Дензър? — попита Талан, който още чистеше праха от раздразнените си очи.

— Съвсем прост. Смятаме, че амулетът съдържа разположението на пространствен портал, през който ще влезем в работилницата на Септерн. Предполагаме, че тя е в пространството между измеренията. Според особеностите на знанията, отбелязани на амулета, ще се наложи Илкар да извърши заклинанието за отваряне на портала.

— Никакви проблеми — промърмори елфът. — По цял ден само с пространствени заклинания си служа.

— Тъй… — намеси се Хирад. — Твърде дълго ви слушам да си дърдорите за измерения и портали, а още не ми просветва в главата какви са тези приказки. Имам ли някакъв шанс да обясните така, че да разбера?

Илкар и Дензър се спогледаха. Магът от Ксетеск кимна на мага от Джулаца.

— Всъщност идеята не е толкова сложна — започна Илкар, — но трябва да прескочиш особен праг в ума си, за да се примириш с нея. Истината е, че все още незнаен брой измерения… или ги наричай светове, ако искаш… съществуват едновременно с нашето. Ние, тоест маговете, сме открили две досега, но е очевидно, че те са много повече.

— О, да, очевидно — сви устни Хирад.

— Какво те затруднява? Ушите на елфа настръхнаха.

— Че какво да го притеснява? — подсмихна се Талан. — Казвате, че сте видели дракон в друго измерение, а сега ти ни разправяш как било претъпкано със светове. Нека ти го кажа иначе. Излизаш навън и виждаш небето, земята и морето. Ти обаче искаш от нас да повярваме, че има и още измерения. И макар ние да не ги виждаме, убеждаваш ни весело, че знаете какви са две от тях!

— Извинявай, Илкар — подкрепи ги и Ричмънд, — но всичко това си е стъписващо за нас.

— Ами да — закима Талан. — Как, по дяволите, някому е хрумнало отначало, че тези неща са възможни?

— Дензър? — изви глава подканящо елфът. Котаракът се измъкна от шубраците, сви се в скута на господаря си и впери поглед в лицето му.

— Според нас Септерн се е досетил отрано, но едва ли някога ще установим как го е осенила идеята. Тъкмо той е магът, който пръв подсказал, че има и други измерения освен онова, което ни е известно от прастари времена заради изследването на маната. Да, сега казваме, че е очевидно, но тогава почти всички останали магове му обърнали гръб. Днес пък го наричаме гений… Това била причината да напусне Дордовер и да изгради свой дом.

— И пак нищичко не проумях — безизразно сподели Хирад.

— Доколкото можем да се досетим, нещо в съзнанието на Септерн му е дало способността да долавя тънкостите в потоците и енергиите на маната, които насочват към събития извън нашето измерение. Той е можел да вижда и да усеща недостъпното за всеки друг маг. Септерн си остава уникален. Съжалявам, ако говоря неясно — каза Дензър, — но липсват много от ранните му писания. Поне знаем, че е вниквал в тази страна от магията и е стигнал до знания, чрез които да извършва заклинания за създаване на собствени пространствени портали… ако сме прави в предположенията си.

— Добре, значи приемаме — подхвана Незнайния, — че драконите имат свой, отделен свят, но се свързват с нашия, за да избягат, без да ги е еня дали това ни харесва и дали ние го проумяваме. Какво пречи на драконите от която ще да е враждуваща група да се настанят тук и да властват над нас? И какво има в другите измерения?

Той стана да добави още съчки в огъня.

— Дензър, този отговор също се пада на теб — не особено приветливо настоя Илкар.

— Знаем твърде малко за измерението на драконите. Никой не се е прехвърлял там… може би с изключение на Септерн. Драконът, на когото ти се натъкна — кимна тъмният маг към Хирад, — би трябвало да е от голямо Люпило… тоест някой от техните родове, и единствено то може да се възползва от прохода между нашите две измерения. Този коридор има много връзки с нашия свят — по една за всеки техен дракон и неговия маг от Драконаните. Това Люпило брани коридора от нападения на други… и казаното от Ша-Каан май потвърждава догадката ни. — Дензър си подъвка устните, обмисли внимателно следващите си думи и заговори бавно: — Никой не е успявал да повтори извършеното от Септерн. Затова няма пътешествия между измеренията. Щом намерихме ключа за неговата работилница, нищо чудно да напреднем много и положението да се промени напълно. Като се опирахме на трудовете на Септерн, в Ксетеск научихме много за пространството между измеренията — точно там сме запратили клетката с Върховните вещери. Освен това открихме признаци, че съществуват много измерения, но досега проникнахме само в едно.

— Но точно то ви беше необходимо, а? — с явна погнуса процеди Илкар.

— Да, несъмнено се научихме да извличаме полза от него — сопна се и Дензър.

— Моля те, сподели с нас нещо и за това измерение.

По гласа на Незнайния пролича, че това изобщо не е молба.

— Казано накратко, измерението е обитавано от твари, които вие бихте нарекли демони, но недейте да настръхвате. Не могат да живеят в нашето измерение без много сериозни… промени в същността им, а и без непрекъсваща помощ от някой маг. — Ръката на Дензър се протегна разсеяно и погали котарака, който замърка и се протегна.

— А защо не могат? — попита Ричмънд.

— Защото животът им зависи от маната, за тях тя е като въздуха. А гъстотата на маната тук изобщо не им е достатъчна. Впрочем и ние не бихме могли да живеем там. Нямам нищо против да призная, че в Ксетеск извличаме мана от тяхното измерение.

— Илкар, толкова ли е лошо това? — обърна се Ричмънд към елфа.

— Същината не е в този източник на мана, а в похватите за достигане до измерението. Няма смисъл да задълбавам в тях точно сега, но е въпрос на морал.

Смълчаха се, всеки се опитваше да вникне в чутото. Хирад възприе всичко като наперени дрънканици. Тъкмо той зададе първия въпрос, но едва разбра думите в отговора, а и не го засягаше много. Трудно се съсредоточаваше, умът му все се отплесваше във видения за случки, които бе преживял заедно със Сирендор.

— Това стига ли ви? — заяде се Дензър.

— Имам още един въпрос — смръщи се Ричмънд. — Къде са всички останали измерения спрямо нашето? Звездите мога да ги видя, за тях ли говориш?

— Не — позасмя се тъмният маг. — Но не е зле като сравнение. В обичайния живот няма да намериш пътеводна нишка къде са разположени другите измерения. Ето най-лесния начин да ти ги опиша — представи си по-безкрайна пустота, отколкото побира въображението ти, а после я напълни с мехурчета, вероятно безчет. Всяко от тях е отделно измерение. Стигнахме и до мъчната част. Представи си, че мехурчетата са хем навсякъде, хем никъде. Все едно е колко са на брой и колко безмерна е пустотата — между мехурчетата няма никакво разстояние и на теория прехвърлянето от едно в друго е мигновено, стига да са изпълнени някои условия за съвпадението им… Илкар, така добре ли ти звучи?

— Съответства на моите представи, доколкото изобщо ги имам — промърмори елфът, но лицето му издаде, че е научил нещо ново.

— А как драконът се е сдобил с амулета? — сети се Талан.

— Уместен въпрос. Скоро след като открил текста на Крадеца на зората Септерн изчезнал. Допускаме, че е минал през портала си на Драконан, или през друг, който е създал сам. Разчитахме на това, че е искал някой ден и ние да научим какво е открил. Логично е като Драконан да повери ключа към всичко, тоест амулета, на драконите, за да решат те кога сме готови. Само че ние малко ги изпреварихме. Друго има ли? — Отговори му тишината. — Добре. Тръгваме призори.

Хирад впи свиреп поглед в тъмния маг, който ровеше в джобовете си.

— Дензър, нека се разберем веднъж завинаги — започна варваринът, извади кинжала от канията на колана си и подчертано опипа късото острие, — че ти не си ни предводител. Ако ние от Гарваните сме съгласни, ще се отправим към работилницата на онзи ваш маг. Иначе няма да стане.

Дензър се усмихна.

— Щом предпочиташ да си го мислиш…

— Така ще бъде — прекъсна го Хирад. — Случи ли се пак да забравиш, от този миг нататък ще се оправяш сам. Или ще си мъртъв.

— Ас мен ще загине и Балея — напомни тъмният маг.

— Хъм… ако вярваме на думите ти — изгледа го Незнайния.

Дензър се смути.

— Но нали аз единствен знам какво трябва да бъде направено.

— Засега — подчерта Незнайния. — Не се тревожи, щом започнем да разбираме по-добре, ще ти кажем как трябва да подхванем работата според нас. Не се съмнявай в това.

Пак млъкнаха, съчките пращяха в огъня, ветрецът люлееше тънките клони по върховете на дърветата. Скоро щеше да притъмнее. Дензър изтръска лулата си в корен на дървото и изрече бавно:

— Ако позволите, предлагам да обсъдим дали не е време да поспим.