Лий Бардуго
Падение и подем (17)

Глава 15

Стомахът ми се преобърна.

— Какво?!

— Носят се слухове, че… е опожарил имението.

— Алина… — обади се Мал.

— Децата — пророних паникьосано. — Ами с тях какво е станало?

— Не знаем — отвърна Тамар.

Притиснах очите си с юмруци, опитвайки да разсъждавам.

— Ключът ти — казах, а дъхът ми излизаше на дрезгави хрипове.

— Няма причина да смятаме…

— Ключът — натъртих, усещайки как гласът ми трепери.

Тамар ми го подаде.

— Третата вдясно — каза тихо.

Втурнах се нагоре, вземайки по две стълби наведнъж. На едно от последните стъпала се подхлъзнах и зле ударих коляното си. Но почти не почувствах болка. Закуцуках по коридора, броейки вратите. Ръцете ми така се тресяха, че едва на втория опит успях да пъхна ключа в ключалката.

Стаята беше боядисана в синьо и червено — весели ярки краски, каквито преобладаваха в цялата странноприемница. Забелязах куртката на Тамар, метната на стола до тенекиения леген; двете тесни легла, събрани заедно, намачканите вълнени одеяла отгоре. Прозорецът беше отворен и през него струеше есенното слънце. Прохладен бриз повдигаше завеските.

Затръшнах вратата след себе си и тръгнах към прозореца. Вкопчих се в перваза, отчитайки бегло порутените къщурки в покрайнините на селището, скалните вретена в далечината, планината отвъд тях. Почувствах напрежение в раната на рамото, усетих как мракът се надига в мен. Опънах невидимата нишка, за да го открия, докато в главата ми се въртеше една-единствена мисъл: „Какво си сторил?!“.

При следващото поемане на въздух вече стоях до него, но очертанията на помещението около мен оставаха размазани.

— Най-после — посрещна ме Тъмнейший. Обърна се и красивото му лице дойде на фокус. Привел се беше пред опушено огнище. Очертанията на лавицата над камината ми бяха до болка познати.

Сивите очи на Тъмнейший гледаха празно, обсебено. Дали смъртта на Багра беше причина за това, или някое ужасяващо престъпление, извършено на това място?

— Ела — тихо ме подкани. — Искам да го видиш.

Цялата треперех, но му позволих да вземе ръката ми и да я пъхне под своята. Щом го направи, всичко около мен доби ясни очертания и помещението се избистри пред погледа ми.

Намирахме се в някогашната гостна на Керамзин. Протритите дивани бяха почернели от сажди. Безценният самовар на Ана Куя лежеше повален на една страна, превърнат в потъмняла купчина метал. От стените нищо не беше останало — виждаше се само овъглен нащърбен скелет, спомен за това къде е била някога вратата. Витата метална стълба, която едно време водеше към музикалната стая, беше огъната от огъня и стъпалата й се бяха стопили в обща маса. Тавана го нямаше. Можех да гледам право през развалините към втория етаж. От мястото, където навремето беше мансардният етаж, сега ме гледаше сиво небе.

„Странно — помислих си глупаво. — Слънцето все още грее над Два Столба.“

— Тук съм вече дни наред — каза той, превеждайки ме през развалините, минавайки покрай купчини отломки и онова, което навремето беше фоайе. — Чаках те.

Каменните стъпала, които водеха към парадния вход, бяха потънали в пепел, но невредими. Съзрях дългата покрита с дребен чакъл алея за каретите; белите колони на портата; пътя, който водеше към града. Близо две години бяха минали, откакто за последно видях тази гледка, но иначе всичко си беше постарому.

Тъмнейший постави ръце на раменете ми и бавно ме завъртя в кръг.

Краката ми се подкосиха. Паднах на колене, затискайки устата си с ръце. Някакъв звук се изтръгна от вътрешностите ми, твърде разпокъсан, за да се нарече писък.

Дъбът, по който навремето дръзко се катерех, все още си стоеше, незасегнат от пожара, изпепелил Керамзин. Сега обаче клоните му бяха натежали от тела. Тримата преподаватели Гриша бяха обесени на един и същи дебел клон и вятърът леко развяваше кафтаните им: пурпурен, червен и син. Зад тях лицето на Боткин чернееше над клупа, впит дълбоко във врата му. Целият беше в рани. Явно беше загинал, сражавайки се, преди да обесят мъртвото му тяло. До него висеше Ана Куя, полюлявайки се в черната си рокля; тежката връзка ключове все още подрънкваше на кръста й, а носовете на ботите с кръстосани връзки почти опираха земята.

— Тя е била, поне така си мисля, най-близкото подобие на майка за теб — измърка Тъмнейший.

Хлиповете, които ме разтърсиха, раняваха като удари с камшик. Сгърчвах се при всеки пристъп, превивах се надве, изпепелена отвътре. Тъмнейший коленичи пред мен. Хвана ме за китките и дръпна дланите ми от лицето, сякаш искаше да се наслади на моя плач.

— Алина — рече. Не откъсвах очи от каменните стъпала, сълзите замъгляваха погледа ми. Нямаше да го погледна. — Алина — повтори.

— Защо? — Въпросът се изтръгна като ридание, като детски плач. — Защо ти трябваше?! Как можа да извършиш това? Не ти ли трепна сърцето поне за някой от тях?

— Животът ми беше дълъг, изобилен на скръб и горест. Сълзите ми отдавна са пресъхнали. Ако все още имах чувства като твоите, ако ме болеше така, както теб те боли, нямаше да понеса вечността.

— Надявам се Боткин да е избил поне двайсетина от твоите Гриша — процедих, — даже стотина.

— Той беше забележителен мъж.

— Къде са децата? — насилих се да попитам, макар да не бях сигурна дали ще понеса отговора. — Какво си им сторил?

— Ами ти къде беше, Алина? Сигурен бях, че ще дойдеш, когато нападнах Западна Равка. Очаквах твоята съвест да те доведе при мен. Затова стигнах до крайност с надеждата поне това да те измъкне от укритието ти.

— Къде са те? — изпищях.

— В безопасност. Засега. Ще са на борда на моя пясъчен сал, когато отново вляза в Долината.

— Като заложници — промълвих глухо.

Той кимна.

— В случай че ти хрумне да ме нападнеш, вместо да се предадеш. След пет дни се връщам в Безморие и ти идваш с мен — ти и твоят следотърсач, — иначе ще оставя Долината да нахлуе по целия бряг на Западна Равка и ще предам тези деца едно по едно на милостта на волкрите.

— Това място… всички тези хора, те бяха невинни.

— Стотици години съм чакал този миг, твоята сила, този шанс. Заслужих го с борба и с цената на много лишения и загуби. И ще го получа, Алина, каквото и да ми коства това.

Исках да забия нокти в него, да му кажа, че ще доживея да видя как собствените му чудовища го разкъсват на парчета. Щеше ми се да го заплаша, че ще стоваря върху него мощта и на трите муски на Морозов заедно с една армия от светлина, родена от мерзост, съвършена в своята мъст. И сигурно щях да го направя. Ако Мал се откажеше от живота.

— След това няма да има вече нищо — прошушнах.

— Точно така — нежно отвърна той, обгръщайки ме с ръце. После ме целуна по косата. — Ще те лиша от всичко познато, от всичко онова, което си обичала, докато не ти остане друга утеха, освен мен.

Оставих се на скръбта и ужаса и рухнах.

 

 

Продължавах да стоя на колене, вкопчена в перваза на прозореца, притиснала чело в дървената ламперия върху стената на странноприемницата. Отвън долиташе тихото подрънкване на молитвените звънчета. Вътре не се чуваше друг звук, освен моето пресекливо дишане, хрипкавите ми ридания и плющенето на камшика, а аз плачех превита одве. Така ме и завариха.

Не чух кога се е отворила вратата, нито приближаващите им стъпки. Усетих само нежни ръце, които ме повдигаха. Зоя ме сложи да седна на ръба на леглото, Тамар се настани край мен. Надя се зае да реше косата ми, внимателно разчесвайки възлите. Женя уми първо лицето, а после и ръцете ми с прохладна влажна кърпа, която топеше в легена. От нея слабо лъхаше на мента.

Седяхме така, без дума да пророним, те всичките скупчени около мен.

— Той държи децата — казах с безизразен глас. — Двайсет и три на брой. Избил е преподавателите. Боткин също. — Както и Ана Куя, жената, която тези около мен не познаваха. Жената, която ме беше отгледала. — Мал…

— Той ни каза — тихо рече Надя.

Сигурно съм очаквала да ми се нахвърлят, да ме обвиняват. Вместо това Женя склони глава на рамото ми. Тамар стисна ръката ми.

И това не беше просто утеха, почувствах го. Те се уповаваха на мен, както и аз на тях, за нова сила.

„Животът ми беше дълъг, изобилен на скръб и горест.“

Дали Тъмнейший бе имал приятели като тях? Хора, които е обичал, които са воювали на негова страна и са милеели за него, които са го разсмивали? Хора, които са се принесли в жертва на една мечта, която ги е надживяла?

— С колко време разполагаме? — попита Тамар.

— Пет дни.

На вратата се почука. Мал беше. Тамар му направи място на леглото край мен.

— Толкова ли е зле? — попита.

Кимнах. Все още не можех да събера кураж да му кажа какво съм видяла.

— Имам пет дни да се предам, иначе той пак ще използва Долината.

— Тъмнейший ще го направи, така или иначе — каза Мал. — Ти сама ми го каза. Все ще си намери повод.

— Мога да ни спечеля известно време…

— Но на каква цена? Искаш да пожертваш живота си ли? — тихо попита той. — Защо вместо това не ме оставиш аз да го направя?

— Защото не мога да го понеса.

Изражението му стана сурово. Стисна китката ми и аз отново почувствах познатото разтърсване. В главата ми бликна водопад от светлина и сякаш цялото ми тяло беше готово да се разпука, за да я пусне на свобода. Неизказана сила чакаше зад онези двери и смъртта на Мал щеше да ги отвори пред мен.

— Ти ще го понесеш — каза той. — Или всичката тази смърт, всичко, от което сме се отказали, ще е било напразно.

Женя се прокашля.

— Хъм, работата е там, че може да не се наложи да го правите. Давид има идея.

 

 

— Всъщност това беше идея на Женя — уточни Давид.

Скупчили се бяхме около масата под едно чергило малко по-надолу по улицата на нашата странноприемница. В тая част на поселището не можеше да се намери сносна гостилница, но пък на една опърлена поляна беше стъкнато нещо като импровизирана кръчма. Над паянтовите маси висяха фенери, по средата имаше бъчонка с подквасено мляко, а в два метални бидона — същите като оня, който видяхме първия ден на тържището — се печеше месо. Въздухът беше наситен с аромат на хвойна.

Двамина хвърляха зарове край бъчонката с мляко, а друг се опитваше да изтръгне неопределена мелодия от очукана китара. Тя не беше способна да произведе читав звук, но Миша изглеждаше напълно доволен. Малкият подхвана сложен танц, който явно изискваше много пляскане с ръце и голяма концентрация.

— Тогава ще имаме грижата името на Женя да бъде увековечено на паметна плоча — вметна Зоя. — А сега давайте по същество.

— Сещаш ли се как маскира „Водния бик?“ — попита Давид. — Как накара светлината да се огъне около кораба, вместо да се отрази в него?

— Та си помислих — намеси се Женя, — дали не би могла да направиш същото и с нас?

Свъсих вежди.

— Искаш да кажеш…

— Принципът е съвсем същият — включи се отново Давид. — Вярно, предизвикателството е много по-голямо, защото има много повече променливи величини от синьото небе, но да огънеш светлината около един войник, не е много по-различно от това да го направиш с неодушевен предмет.

— Я чакай малко — намеси се Харшо. — Искаш да кажеш, че ще станем невидими?

— Точно така — отвърна Женя.

Адрик се приведе напред.

— Тъмнейший ще поеме от сухите докове в Крибирск. Можем да се промъкнем в неговия лагер. И да изведем учениците оттам. — Юмрукът му беше здраво стиснат, очите святкаха. Той познаваше тези деца по-добре от всички нас. Някои сигурно бяха негови приятели.

Толя се намръщи.

— Няма начин да се промъкнем в лагера и да ги измъкнем, без да ни усетят. Някои от тия дечурлига са по-малки даже от Миша.

— В Крибирск наистина ще е рисковано — съгласи се Давид. — Много народ, насечена видимост. Ако Алина имаше повече време да се упражнява…

— Разполагаме с пет дни — натъртих.

— Тогава значи нападаме в Долината — каза Женя. — Светлината на Алина ще държи волкрите далеч…

Поклатих глава.

— Въпреки това ще се наложи да се сражаваме с ничевие на Тъмнейший.

— Не и ако те не могат да ни видят — изтъкна Женя.

Надя се ухили.

— Значи ще се скрием право под носовете им!

— Но там ще има още опричници и Гриша — намеси се Толя. — А на тях оръжие не им липсва, за разлика от нас. Дори да не виждат целта, могат да открият огън и да разчитат на късмета си.

— Тогава ще стоим далеч от техния обсег. — Тамар избута чинията си в центъра на масата. — Ето го стъкления сал — каза тя. — Разполагаме стрелци около него, за да прочистят редиците на Тъмнейший. Чак тогава се прокрадваме наблизо, за да се качим на сала, а веднъж изведем ли децата на безопасно място…

— Взривяваме всичко на пух и прах! — възкликна Харшо. Направо му потекоха лигите при мисълта да взриви нещо.

— Заедно с Тъмнейший — завърши Женя.

Завъртях чинията на Тамар, премисляйки предложенията им. Без трета муска силата ми в пряка схватка не можеше да се равнява с тази на Тъмнейший. Той го беше доказал по категоричен начин. Но какво ще е, ако отида при него невидима, използвайки за прикритие светлината така, както другите използват мрака? Подобен ход ще е подъл, даже страхлив, но двамата с Тъмнейший отдавна се бяхме разделили с достойнството. Нали той пръв се посели в ума ми и водеше война в сърцето ми. Не ми пукаше колко честна ще е тази битка, стига да мога да спася живота на Мал.

— Това не ми харесва — обади се той, сякаш бе прочел мислите ми. — Много неща могат да се объркат.

— Изборът не е единствено твой — намеси се Надя. — Месеци наред ти се биеш редом с нас и кървиш заедно с нас. Заслужили сме правото да опитаме да спасим живота ти.

— Въпреки че си един безполезен отказатся — вметна Зоя.

— По-полека — прекъсна я Харшо. — В момента говориш с роднина на Тъмнейший… Я чакай, какъв точно му се падаше? Братовчед? Племенник?

Мал сви рамене.

— Представа си нямам.

— Сега вече в черно ли ще се обличаш?

Отговорът на Мал беше едно много твърдо не.

— Ти си един от нас — намеси се Женя, — независимо дали ти се нрави, или не. Пък и ако Алина те убие, може съвсем да откачи, а в същото време ще притежава трите муски. Тогава ще трябва да разчитаме единствено на Миша да я обуздае със силата на ужасния си танц.

— Тя и без това доста често си сменя настроенията — отбеляза Харшо. После потупа с пръст слепоочието си. — И не е съвсем тук, ако разбирате какво искам да кажа.

Те очевидно се шегуваха, но сигурно имаха право. „Писано ти е да бъдеш мой противовес.“ Чувствата ми към Мал бяха объркани и неподдаващи се на обяснение. Сигурно накрая щях да съм с разбито сърце, но и това беше съвсем човешко.

Надя се протегна и сръга Мал.

— Поне обмисли този план. И ако за нищо не става…

— Алина ще получи нова гривна — довърши Зоя.

— А какво ще кажеш — озъбих се насреща й — да те изкормя и да проверя дали костите ти са здраво скачени?

Зоя бухна косата си.

— Бас ловя, че са също толкова великолепни, колкото и всичко останало в мен.

Отново завъртях чинията на Тамар около оста й, опитвайки се да преценя какво трябва да предприемем тепърва. Щеше ми се да притежавам стратегическите умения на Николай. За едно обаче бях сигурна:

— Ще ни трябва нещо повече от взрив, за да убием Тъмнейший. Не забравяйте, че той оцеля и в Долината, и при сриването на параклиса.

— Тогава какво? — попита Харшо.

— Ще трябва аз да го направя — казах. — Ако успеем да го разделим от неговите воини сенки, мога да използвам удара Сеч. — Тъмнейший несъмнено беше могъщ, но се съмнявах, че дори той ще се възроди отново, след като е бил разполовен. Макар да нямах никаква родствена връзка с Морозов, аз все пак бях Призоваваща слънцето. Някога се надявах да ми е била предопределена велика съдба, а ето че всичко чисто и просто опираше до убийство.

Зоя късо и лекомислено се изсмя.

— Всъщност това може и да проработи.

— Струва си да го обмислим — обърнах се към Мал. — Тъмнейший ще очаква нападение, но не и такова.

Мал дълго мълча.

— Добре — каза най-накрая. — Но ако нещо се обърка… мисля, всички сме единодушни какво трябва да се направи.

Той огледа седящите около масата. Един по един всички кимнаха. Толя беше застинал в стоическа поза. Женя сведе поглед. Накрая останах само аз.

— Трябва да дадеш дума, Алина.

Опитах се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ще го направя. — Думите оставиха метален вкус в устата ми.

— Хубаво — каза той. После сграбчи ръката ми. — А сега дай да покажем на Миша какво значи да танцуваш ужасно.

— Първо да те убия, сега пък да танцувам с теб, някакви други желания да имаш?

— За момента не — отвърна той и ме придърпа още по-плътно към себе си. — Сигурен съм обаче, че все ще измисля нещо скоро.

Сгуших глава на рамото на Мал и вдишах мириса му. Знаех, че не бива да се заблуждавам с такива надежди. Ние нямахме армия. Нито разполагахме с възможностите на един цар. Можехме да разчитаме единствено на събран от кол и въже отряд. „Ще те лиша от всичко познато, от всичко онова, което си обичала.“ Стига да откриеше удобен случай, сигурна съм, Тъмнейший би използвал тези хора срещу мен, но на него никога не му беше хрумвало, че те може да са нещо повече от пречка. Сигурно ги подценяваше така, както, изглежда, подценяваше и мен.

А това беше глупаво. И опасно. Навремето Ана Куя ми беше казала, че надеждата е лукава също като водата. Все намира начин да си пробие път.

 

 

Стояхме до късно тази нощ, обсъждайки в детайли нашия план. Особеностите на Долината усложняваха всичко — къде и как да проникнем в нея; дали изобщо ще е възможно самата аз да стана невидима, да не говорим за другите; как да откъснем Тъмнейший от децата, та да можем да ги измъкнем. Не разполагахме с гърмящ прах, така че се налагаше сами да си направим. Освен това исках на всяка цена да гарантирам безопасното излизане на останалите от Долината, ако с мен се случеше нещо.

Тръгнахме рано на следващата сутрин и пак минахме през Два Столба, за да приберем „Водния бик“ от рудника. Странно ни се видя да го заварим така, както го бяхме оставили: скрит на сигурно място като гълъб под стряха.

— Вси светии — възкликна Адрик, когато се качихме на палубата, — тая кръв моя ли е?

Засъхналото петно беше голямо почти колкото самия него. След бягството от Чекръка всички се чувствахме толкова уморени и разбити, че на никого не му беше хрумнало да почисти.

— Ти оплеска всичко тук — обади се Зоя, — сега сам си почисти.

— Ще ми трябват две ръце да лъсна дъските — сопна се Адрик и застана при въжетата.

Изглежда, той предпочиташе хапливите забележки на Зоя пред неспирната тревожна суетня на Надя. Товар ми падна от гърба, щом се уверих, че все още може да призовава, макар да му трябваше време, докато успее да овладее силните въздушни течения само с една ръка. „Багра би могла да го научи“ — тази мисъл ме връхлетя още преди да се сетя, че това вече е невъзможно. Гласът й отново прозвуча в главата ми: „Налага ли се да ти отсека едната ръка? Тогава поне ще има за какво да хленчиш. Сега го направи пак и този път нека е като хората“. Как ли би постъпила с Мал? Опитах се да прогоня тази мисъл. Така или иначе, нямаше как да разберем, пък и време за жалейка и траур не достигаше.

Щом се вдигнахме във въздуха, Вихротворците призоваха умерен попътен вятър, а аз се възползвах от случая да се поупражнявам в изкривяване на светлината, осигурявайки прикритие на кораба отдолу.

Пътуването отне едва няколко часа и ние скоро кацнахме в мочурливите пасбища западно от Карйева. Градът беше ежегодно средище на летния конски панаир. Слава му носеха единствено конните състезания и породистите жребци. Дори да нямаше война, по това време на годината пак щеше да е съвсем пуст.

В писмото си до Аппарат предлагах да се срещнем на хиподрума за конни надбягвания. Тамар и Харшо предварително щяха да го обходят целия, за да се уверят, че не ни се готви капан. Ако нещо се объркаше, щяха да се върнат при нас, за да решим какво да правим от там насетне. Не мислех, че Аппарат ще ни предаде на Тъмнейший, но имаше опасност да е сключил нова сделка с Шу Хан или Фйерда.

Пристигнахме на срещата ден по-рано, а пасището беше идеално за тренировка по маскиране на движещи се обекти. Миша разгорещено настояваше той да е пръв.

— Аз съм най-дребен — каза. — Така ще те улесня.

После се завтече към центъра на полето.

Вдигнах ръце над главата си, завъртях китки и Миша изчезна. Харшо подсвирна одобрително.

— Виждате ли ме? — провикна се Миша. Щом започна да ни маха, светлината около него се развълнува леко и кльощавите му ръчички се появиха, сякаш провесени във въздуха.

„Концентрация.“ Ръцете изчезнаха.

— Миша — подкани го Мал, — затичай се към нас.

Той се появи, после пак изчезна, щом успях да се нагодя към светлината.

— Виждам го отстрани — провикна се Толя от другата страна на пасбището.

Изпъшках. Явно трябваше да обмисля всичко много по-внимателно. Прикриването на кораба беше по-лесно, защото трябваше да отклонявам светлината само отдолу. Сега обаче се налагаше да мисля за всички възможни гледни точки.

— Така е по-добре! — провикна се пак Толя.

Зоя внезапно изскимтя.

— Малкото келеме току-що ме ритна!

— Умно момче — похвали го Мал.

Повдигнах вежда.

— Доста по-умно от някои други.

Той имаше доблестта да се изчерви.

През останалата част от следобеда правех и другите невидими на полето — първо по един, после по двама, накрая по петима Гриша наведнъж.

Това беше съвсем различно от постигнатото досега, но уроците на Багра все още вършеха работа. Когато се съсредоточавах само и единствено върху насочване на светлината, различните променливи величини ме объркваха и затрудняваха. Но ако мислех за светлината като за вездесъща и не опитвах да я пречупя, а само да я отклоня, тогава всичко ставаше по-лесно.

Сетих се как бях видяла Тъмнейший да използва силата си, за да ослепява войниците на бойното поле, поразявайки многобройна вражеска сила с един-единствен удар. Това за него беше лесно, идваше му отвътре. „Знам неща за силата, за които ти можеш само да предполагаш.“

Упражнявах се цяла вечер и продължих на следващата сутрин, след като Тамар и Харшо тръгнаха за уречената среща, но усетих, че все по-често губя концентрация. Стига да имахме повече стрелци, атаката срещу сала на Тъмнейший имаше шанс. Но кого ли щяха да заварят двамата на хиподрума? Самия свещеник? Или нямаше да има жива душа? Навремето си представях армия от крепостни, които — закриляни от трите муски — тръгват на поход под знамена с извезана на тях жар-птица. Но ние вече не водехме тази война.

— Виждам го! — пропя Зоя, гледайки към мен. И наистина, едрият силует на Толя ту се появяваше, ту изчезваше, докато подтичваше от дясната ми страна.

Отпуснах ръце.

— Дайте да спрем за малко — предложих.

Надя и Адрик разгънаха едно от платната, за да му помага тя при овладяването на въздушните потоци, а Зоя се изтегна лениво на палубата и се зае да критикува съвсем недобронамерено.

През това време Давид и Женя седяха свели глави над неговите записки, търсейки източници за получаването на лумия. Оказа се, че дарбите на Женя не се ограничават единствено с отварите. Нейната сила открай време се делеше някъде между Корпоралки и Материалки и аз често се питах какъв път би избрала тя, ако Тъмнейший не беше й повлиял. Мал и Миша отидоха в най-далечния край на полето и подредиха купчина борови шишарки покрай плета, за да се упражнява малкият в стрелба.

Така на нас двамата с Толя не ни остана нищо друго, освен да чакаме и да се тревожим. Той седна край мен на левия борд и провеси крака през парапета.

— Искаш ли да се поупражняваш още малко? — попита ме.

— Май се налага.

Дълго мълчахме, докато най-накрая той отново проговори:

— Ще се справиш ли, когато му дойде времето?

Въпросът зловещо ми напомни за това как Мал ме попита дали ще успея да прострелям жар-птица.

— Май не ти се вярва, че планът ще проработи.

— Мисля, че това не променя нищо.

— Ти не…

— Дори да победиш Тъмнейший, Долината ще остане.

Ударих пети в корпуса.

— Не мога да се преборя с Долината — казах. — Но силата ми поне ще направи прекосяването й възможно. Можем да унищожим волкрите. — Мисълта за това никак не ми се нравеше. Каквито и чудовища да бяха сега, волкрите някога са били хора. Отпуснах се назад и погледнах Толя в очите. — На теб обаче май не ти се вярва.

— Веднъж ме попита защо не съм те оставил да загинеш в параклиса, защо съм допуснал Мал да се добере до теб. Може би има причина и двамата да сте още живи. Може би е тъкмо тази.

— Всичко тръгна от една мнима светица, Толя.

— Затова именно тя ще трябва да сложи край.

Той се плъзна по корпуса и скочи на земята, после вдигна поглед към мен.

— Знам, ти не притежаваш тая вяра, която имаме ние двамата с Тамар — каза, — но както и да свърши всичко, радвам се, че нашата вяра ни доведе при теб.

После закрачи през полето към Мал и Миша.

Без значение дали е станало случайно, или е било писано с Толя и Тамар да сме приятели, аз също бях благодарна за това. И ако трябваше да съм честна пред себе си, щях да призная, че завиждам на тяхната вяра. Убедеността, че съм благословена свише, сигурно щеше да ми помогне по-леко да взимам трудните решения.

Не знаех дали планът ни ще проработи, но дори да успееше, оставаха още много неизвестни. Ако победим Тъмнейший, какво ще стане с неговите воини сенки? Ами с Николай? И какво ще е, ако убийството на Тъмнейший доведе и до смъртта на принца? Дали не е по-добре просто да пленим Тъмнейший? И в случай че по някакво чудо оцелеем, Мал трябваше да изчезне завинаги. Животът му щеше да виси на косъм, ако някой узнаеше какво всъщност е той.

Дочух тропот на копита. Двете с Надя се покатерихме на капитанския мостик, за да огледаме по-добре; щом зърнахме пристигащите, сърцето ми се сви.

— Сигурно има още, които са останали на хиподрума — обади се Надя.

— Може — отвърнах. Но не го вярвах.

Преброих ги набързо. Дванайсет войници. Докато приближаваха, забелязах, че всички са съвсем млади и повечето имат татуирано слънце на лицата. Руби също беше тук с нейните красиви зелени очи и руса плитка; зърнах и Владим заедно с още двама брадати мъже, които май помнех като свещеници стражи.

Скочих на земята и тръгнах да ги пресрещна. Щом ме забелязаха, всички слязоха от конете и паднаха на едно коляно със сведени глави.

— Уф — изпъшка Зоя, — ето че пак се започва.

Изгледах я предупредително, макар да си мислех същото. Почти бях забравила колко тежи бремето на светица. Въпреки това заех нужната поза, поемайки злочестата си роля.

— Станете — казах, а щом се вдигнаха, повиках Владим с жест. — Това ли сте всички?

Той кимна.

— И какво извинение праща този път Аппарат?

Той преглътна мъчително.

— Никакво. Пилигримите всеки ден отправят молитви за твоето спасение и унищожаването на Долината. По думите му последната ти заповед към него била да се грижи за твоето паство.

— А молбата за помощ?

Руби се почеса по главата.

— Знаем само, че предан на теб монах донесъл бележка от църквата „Санкт Лукин“, в нея двамата с Николай Ланцов сте искали подкрепа.

— Тогава как се озовахте тук?

Владим се усмихна и по бузите му пак се появиха ония нелепи трапчинки. Двамата с Руби се спогледаха.

— Избягахме — каза тя.

Знаех, че на Аппарат не може да се има доверие, и все пак тайно се бях надявала той да ми предложи нещо повече от молитви. Но и другото беше вярно — наистина му казах да не се откъсва от моите последователи и да ги пази от беди; те определено бяха в по-голяма безопасност в Бялата катедрала, отколкото на поход срещу Долината. Аппарат щеше да направи това, което му се отдава най-добре: да чака. Когато пушилката от битката се разсее, или аз ще съм победила Тъмнейший, или той ще ме е превърнал в мъченица. Какъвто и да е изходът, народът щеше да се вдигне на оръжие с моето име на уста. И войнството от правоверни на Аппарат да разшири владенията си.

Сложих ръце върху раменете на Владим и Руби.

— Благодарна съм за вашата преданост. Дано не съжалявате.

Двамата сведоха глави.

— Санкта Алина — промълвиха.

— Сега да вървим — казах. — Достатъчно много сте да привлечете нечие внимание, а и тия татуировки няма да ви помогнат.

— Къде отиваме? — попита Руби, придърпвайки кърпата над лицето си, за да прикрие слънчевия символ.

— В Долината.

Забелязах как новопристигналите бойци се размърдаха неспокойно.

— За да се бием ли? — попита тя.

— За да я пропътуваме — отвърна Мал.

Без армия. Без съюзници. Имахме само три дни преди срещата с Тъмнейший. Щяхме да си опитаме късмета — провалим ли се, повече нямаше да има друг шанс. Тогава щеше да се наложи да убия единствения човек, когото съм обичала някога и който някога ме е обичал. И да се върна обратно в боя, окичена с неговите кости.