Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (23)

XXIII

Когато влязох през вратата, Бенедикт Майлоу седеше зад бюрото си. В очите му се появи страх и той понечи да се надигне от стола си. Но в поведението ми нямаше нищо войнствено и той забеляза дружеската усмивка на лицето ми.

— Спокойно — казах му аз. — Радвам се, че те намерих. Обещах на Ейми Ван Дорн да намина да те видя.

Трябваше му секунда, за да разбере. После стана от стола си.

— Ейми Ван Дорн ли?

— Мисис Макайвър, нашата клиентка. — Седнах и кръстосах крака, любезен и делови. — Не си ли спомняш? Тази сутрин си й дал доклад за съпруга й. Иска да се разведе с него, така че имаме доста работа. Първо трябва…

— Чакайте — очите му щяха да изхвръкнат от удивление. — Вие ли сте нейният адвокат?

— Не ви ли каза? Е, предполагам, че е била разстроена. — Замълчах. — Доста си скептичен, Майлоу, и кой знае защо, не те коря. Изглежда странно, какво ще кажеш? Преди две години се явих на страната на съпруга, а сега ще се явя срещу него. Времената се менят, нали? Погледни себе си. Преди две години шпионираше жена му, а сега шпионираш него.

Той клатеше глава с широко отворена уста.

— Все още ли се съмняваш? — Мушнах ръка в джоба си. — Ето доклада, който си дал на съпругата. Преди малко тя беше в кантората ми и ми го предаде.

Той несигурно го погледна.

— Добре — казах аз и махнах с ръка към телефона. — Обади й се и провери. Тя живее при хора, които са те препоръчали — пленницата й мисис Айрийн Париш. Хайде. Ще почакам.

Той грабна телефона и набра номера. Заговори с Айрийн Париш и изслуша отговора й. После остави слушалката и овеси нос.

— Най-напред — рекох аз, — бих искал да те поздравя. Изпълнението ти по следенето на Макайвър миналата нощ бе блестящо, изключително. Видял си ме да правя същото и си успял да се скриеш. Нямах представа, че вършиш същата работа.

Той оцени комплимента, като овеси нос още повече.

Аз продължих:

— Ето ни отново заедно, Майлоу. Работим по друго бракоразводно дело. Само че този път искам да е съвсем ясно — всичко трябва да е на ниво. Не бих искал това дело да ме преследва след още две години. Ще трябва наистина да заловиш Макайвър на местопрестъплението, или изобщо да не го залавяш. Никакви заговори. Не ме интересува колко ще се проточи. — Усмихнах се многозначително. — Нито пък теб трябва да те интересува. Най-после, нали ти се плаща надница? Но ако стане по-скоро, можеш да получиш допълнително възнаграждение.

— Това е добре.

— Имаш ли някаква представа какво се случи в парк-хотел „Трейси“ снощи, по време на посещението на Макайвър?

Майлоу сведе поглед.

— Чаках го във фоайето.

— Имал си добра възможност да надникнеш.

Той поклати глава:

— Не и когато вие сте на сцената. Не знаех закъде сте се запътили и не можах да се възползвам от възможността. Страхувах се, че ще се върнете.

— А после направо вкъщи ли си отиде?

— Точно както пише в доклада.

Замислено запалих цигара.

— Мисис Макайвър твърди, че Арнълд Париш те е препоръчал.

— Така е.

— Най-добрият съветник по инвестиции в града. И аз имам работа с него.

Той повдигна едната си вежда:

— Не знаех, че младите адвокати имат достатъчно пари за инвестиции.

— Нямат. Наследих ги от един чичо в Де Моан.

— Това е най-добрият начин да спечелиш.

— Съгласен съм. Как се срещнахте с Париш?

— Чрез Странг. Париш искаше… — Той разбра грешката си.

Точно такова начало желаех. Надвесих се над него, вкопчил пръсти в ръба на бюрото.

— И така, значи, все пак си познавал Странг. Познавал си го достатъчно добре, за да те препоръча. Странг те е изпратил при Макайвър преди две години и той е организирал целия заговор, нали?

Бенедикт Майлоу беше изпортил работата и го знаеше. Беше се вторачил в мен, потънал в мрачни размисли.

— Неочаквано езикът ти се завърза на фльонга — казах аз. — Окей, Майлоу, продължавай и ще видиш какво ще стане. Само си спомни какво си заявил на окръжния прокурор, че не познаваш Странг, при това си се заклел. Скрил си познанството си от него и си попречил на правосъдието. Сега не давам и пукнат грош за разрешителното ти.

От устата му не излезе нищо. Нито дума.

— Странг може да е замесен в убийството на Бантън, но ти си държа езика зад зъбите. Укриване на улики, които биха помогнали за разкриването на убийството. И все още ги укриваш. Не мисли, че момчетата от Сентър Стрийт не могат да те накарат да заговориш. Те са специалисти.

Той продължаваше да седи и от очите му се излъчваше омраза.

— Откъде Париш има снимката, която си направил по време на залавянето? Ти ли му я продаде? Няма значение, Майлоу. Ще разберем.

Студено се сбогувах.

— Получих, каквото исках. Вече не ми трябваш.

Обърнах се и се отправих към вратата. Очаквах да ме повика, да се опита да направи компромис, да извърти историята. Грешах. Той ме остави да си тръгна. Не че ми пукаше кой знае колко. Ноула можеше да се справи с него по-добре от мен.

Сега бях сигурен, че Лохман е прав. Разводът на Макайвър бе заговор, само че той обвиняваше не когото трябва. Би трябвало да се цели в Никълъс Странг.

Докъде ли ще стигне адвокатът, за да се защити? Ще отстрани ли Бантън? Спомних си напрегнатия израз в очите му, когато разкрихме истината за смъртта на Клеър. И като си помислих за Клеър, спомних си, че го бях попитал за собствеността й. Порових се в паметта си и скоро отговорът се появи. Наследница е била някаква леля на Клеър, жена на име Тереза Гоулд.

Беше вписана в телефонния указател на Манхатън, живееше на Седемдесет и четвърта улица. Най-напред й позвъних и получих разрешение да я посетя. На времето сградата е била частна резиденция, а сега бе разделена на малки апартаменти.

Мисис Гоулд трябва да е чакала на вратата, защото отвори в мига, в който докоснах звънеца. Беше съвсем дребна, с нежни кости и сини вени върху ведрото лице. С бялата си коса и дантелената си якичка тя приличаше на нечия прабаба.

Усмихна се и широко отвори вратата.

— Вие сте мистър Джордан. Влезте, моля. Влизайте направо.

Още щом прекосих прага, териер, джобен размер, започна лудо да скимти и да се върти из краката ми.

Тя нежно му заговори:

— Тихо, Лео. Остави човека на мира и се дръж прилично. Долу, казах.

Лео се успокои, застана неподвижно, само опашката му задейства като тупалка. Но от безукорния килим не се разнесе никакъв прах.

— Толкова е мъничък в сравнение с останалите кучета — каза тя. — Затова го наричам Лео, името, с което назовават лъвовете. Добре е за психиката му, в противен случай може да получи комплекс за малоценност.

Бързо и съсредоточено я погледнах, за да разбера дали не ме будалка, но не, тя бе съвършено сериозна.

— Приготвила съм чай, мистър Джордан. Пиете ли чай?

— Като същински англичанин.

Това ме издигна в очите й няколко глави над другите. Чаеният сервиз беше вече на масата, истинска антика, сребро, ковано от недооценен майстор. Мебелировката в дневната й датираше от преди две поколения. Седях чинно на дървения стол с висока, права облегалка и я наблюдавах как налива чая.

— Захар?

— Една лъжичка.

— Мляко или лимон?

— Лимон.

Седяхме и пиехме, обгърнати от тишина. След малко мисис Гоулд остави чашата си и спокойно ме погледна.

— Казахте, че искате да поговорим за племенницата ми. Приятел ли бяхте на Клеър?

— Познавах съпруга й.

— Винсънт? — Тя с обич се усмихна. — Толкова приятен човек, с такава очарователна външност. Имам всичките му книги с автограф. Толкова е талантлив. Клеър много сгреши. Не биваше да се развежда.

— Споделяла ли е с вас?

— Рядко споделяше с мен. Дори и като малка. Знаете ли, аз я отгледах.

— Не знаех.

— Родителите й починаха, когато беше на девет години. Господи, колко трябваше да се приспособяваме. Беше своенравно момиченце, съвършено недисциплинирано. Просто не можех да се справя с нея. И още щом стана достатъчно голяма, излезе да живее в друг апартамент.

Тя си взе бисквита, отчупи съвсем малко парченце и разреши на Лео да го оближе от ръката й. Той изпадна в екстаз и лудо размаха опашка.

— Не бъди такъв лакомник, Лео — нахока го с обич тя. — Забравя, че стомахът му е малък. Вземете си бисквита, мистър Джордан.

Взех си една и премлясках.

— Много е вкусна.

— Сама съм ги пекла.

Измина минута. Докато седях в тази стая с висок таван, изолирана от уличните шумове и си пиех чая, чувствах се като в сцена от викторианска пиеса.

— Видяхте ли вестниците? — попитах аз.

— О, да.

— Значи знаете последната версия.

— За смъртта на Клеър ли? — Тя поклати търпеливо глава. — Тези вестници! Печатат всичко, което би могло да увеличи тиража им.

— Не и този път, мисис Гоулд. Заключението не е тяхно. На полицията е.

— Може би. — Тя прие твърдението ми хладнокръвно. — Въпреки това не мога да изпитам нищо. Плаках, когато преди седем месеца Клеър загина. Тогава нищо не можех да направя, сега също.

— Можете, мисис Гоулд.

Тя спокойно ме погледна и кротко повдигна едната си вежда.

— Целият случай е обвит в мъгла и съмнения — продължих аз. — Ако разберем защо през онази нощ е тръгнала за Бронкс. Ако можехме…

Разпери ръце, по които се виждаха изпъкналите й вени.

— Но защо идвате при мен? Нямам ни най-малка представа.

— Да поставим нещата по следния начин, мисис Гоулд. Вие сте единствената законна наследница на Клеър. Цялото й имущество, документите й, всичко трябва да е било предадено на вас.

— Да. — Тя се пообърка. — Прегледахме апартамента й заедно с нейния адвокат Никълъс Странг. Раздадохме дрехите й на бедните и продадохме мебелите. Запазих само някои писма и снимки, както и личните й записки.

— При вас ли са?

— Да.

— Мога ли да им хвърля един поглед?

Тя се двоумеше, после сви рамене.

— Както желаете. Мисля, че никому няма да навреди.

Отиде в съседната стая, а Лео весело се мотаеше в краката й. Той бе най-щастливото куче, което съм виждал. Огледах се за пепелник, но не видях и реших да не пуша. Мисис Гоулд се върна с кутия от обувки в ръце, завързана с панделка. Постави я до чаения сервиз и я развърза. Видяха се разни книжа, пликове и стари снимки.

Домакинята ми продължи кротко да пие чая си, докато аз ровех из кутията. Много от писмата бяха от времето, когато е била момиче, и аз ги оставих настрана. Имаше няколко банкови бланки и квитанции. Открих препис от решението за развода й с Винсънт Макайвър. Снимките я показваха в различна възраст и в различни пози, с различни мъже. Един от мъжете бе блестящо облечен като каубой, а снимката беше направена пред клуб „Харълд“ в Лас Вегас. На друга снимка тя стоеше на ъгъла на Холивуд и Вайн с висок екземпляр, с чудата спортна риза и глупава усмивка.

Според последното преброяване в света има повече жени, отколкото мъже, но не би могло да се каже, че Клеър е страдала от недостиг. Тя излъчваше чувственост, която ги намагнетизираше, даваше им надежди и ги привличаше към нея.

— Виждам, че Клеър е прекарала известно време на западния бряг — забелязах аз. — Кога беше това?

— Точно след бракоразводното дело. Винсънт беше там и работеше върху свой сценарий. Не знам защо и тя отиде. Мразеше Калифорния. Ако тя… — мисис Гоулд млъкна и ме погледна с любопитство. — Нещо не е наред ли?

Измъкнах от кутията чифт дълги крещящи обеци.

— Диаманти ли са?

— Да. Всяка една по три карата. Хубави са, нали?

— Сигурно са скъпи. Защо не ги държите в сейф?

Тя твърдо поклати глава.

— О, не. Не мога и да си го помисля. Нали знаете колко много красиви неща са заключени в банковите сейфове и никой не може да им се наслаждава.

Трябваше да призная, че има право.

— Но ако ги откраднат?

Тази вероятност не я разстрои.

— В такъв случай някой беден крадец ще получи парите, — отвърна мисис Гоулд, — а застрахователната компания ще ми заплати компенсация. Никой няма да загуби.

— Никой, освен застрахователната компания.

— Ух! — Тя го пропусна покрай ушите си като нещо без значение. — Те имат много нари.

Помислих си, че не само остроумните стари дами мислят по този начин. Събрах снимките и отново мълчаливо загледах онази, направена на ъгъла на Холивуд и Вайн. След миг се раздвижих.

— Мога ли да взема тази снимка, мисис Гоулд?

Тя се двоумеше.

— Виждате ли…

— Обещавам да я върна. Можем пак да си поговорим на чаша чай.

Това я накара да се предаде.

— Вземете я тогава. Ще ви чакам.

Станах, а тя ме изпрати до вратата. Лео безрезултатно джафкаше в краката ми. Когато излязох на улицата, вече се смрачаваше. Още един ден бе отминал. Остро усещах летящото време.

Помислих си за Хюго Ритър. Не се тревожех за него. Беше в ръцете на Чичо Сам, който се ровеше в миналото му, в настоящето му и подреждаше бъдещето му.

Безпокоях се за приятелите му. Те ме караха да стоя далеч от дома си и да досаждам на Хейзъл.

Тя не ми проговори, докато не наля напитката:

— Шотландско уиски — каза тя. — Дванайсетгодишно. Препоръчва се за изпилени нерви. Може би ще ти помогне.

— Ще ми трябва цяла бутилка.

— Стига си се хвалил. Ако изпиеш цялата бутилка, ще заспиш.

— Лошо ли е?

— За теб, да. Не можеш да си позволиш да си почиваш. Имаш работа.

— Четеш ми мислите. Само тази нощ ще съчетая работата с почивката. Има едно място, което бих искал да посетя, а ми трябва компания. Избрах теб.

Стана й приятно.

— Ще си облека новата рокля. Мисля, че трябва да се избръснеш. Брадата ти е набола. Ще ти дам самобръсначка.

— Самобръсначка ли? — умърлушено я погледнах. — Кой още използва…

— Без намеци, моля. Самобръсначката е моя. И не се пули срещу мен, да видиш дали имам мустаци. Използувам я за краката си.

— За краката?

— Да. Момичетата имат крака, както знаеш, а понякога върху тях се появява мъх и…

— Спри. Изгубвам си илюзиите.

Когато излязох от банята, Хейзъл се въртеше в блестяща рокля от копринен муселин. Спрях тихо и се възхищавах на моето момиче, на кестенявата й коса и ориенталските й очи, на меката й мургава кожа.

— Хей! — Тя щракна с пръсти. — Пак си се отвял нанякъде. Стъпи на земята. Искаш ли да си освободиш душата, Скот? Пазвата ми е много хубава за изповед. Не си ли забелязал?

— Как мога да не забележа?

Тя леко се изчерви.

— Има надежда в теб. Да тръгваме.