Анди Уеър
Марсианецът (23)

23.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 476

 

Май има шанс да се справя.

Намирам се в самия край на бурята. Не знам колко е голяма, нито накъде се движи. Но съм наясно, че се движи, а това е нещо, от което мога да се възползвам. Не е нужно да се мотая насам-натам, за да я изследвам. Тя сама ще дойде при мен.

Бурята е просто прах във въздуха, не е опасна за марсоходите. Опасна е за количеството енергия, което соларните панели произвеждат, затова реших да мисля за нея като за „процентна загуба на енергия“. Проверих ситуацията вчера и установих, че батериите са се заредили на деветдесет и седем процента от оптималното. Следователно за момента моята буря е трипроцентна.

Трябва да се движа и трябва да произвеждам кислород. Това са двете ми основни цели. Двайсет процента от цялата мощност отиват за производството на кислород (когато спирам през въздушните дни). Ако се озова в буря от 81%, здраво ще загазя. Кислородът ще ми свърши, дори ако пренасоча цялата налична мощност към оксигенатора. Това е фаталният сценарий. В действителност обаче ще стане фатално много преди въпросните 81%. Трябва ми енергия за придвижване, иначе ще заседна на едно място и ще чакам бурята да отмине или да утихне. А това може да трае с месеци.

Колкото повече енергия генерирам, толкова повече ще мога да отделям за преходите. Когато небето е чисто, осемдесет процента от цялата мощност отиват за придвижване. Благодарение на тях изминавам по деветдесет километра на ден. В момента, при трипроцентна загуба, ще измина 3.3 километра по-малко.

Малко по-късите дневни преходи не са проблем. Предвидил съм достатъчно време в резерв, но в никакъв случай не трябва да навлизам дълбоко в района на бурята, иначе никога няма да се измъкна.

Ако не друго, трябва да се движа по-бързо от бурята. Така бих могъл да я заобиколя, без тя да ме захлупи. Трябва да намеря начин да изчисля скоростта й.

Бих могъл да го направя, като остана тук едно денонощие. Ще сравня днешната мощност на батериите с утрешната. Достатъчно е да замеря данните в един и същи час. Така ще разбера колко бързо се движи бурята, не като километри в час, а като процентна загуба на мощност.

Но трябва да знам и каква е формата на бурята.

Прашните бури са големи. Могат да достигнат площ с диаметър от хиляди километри. Така че, когато тръгна да я заобикалям, трябва да знам накъде да тръгна. Най-добре ще е да тръгна перпендикулярно на нейното движение по отдалечаващ се вектор.

Ето плана ми:

В момента мога да измина осемдесет и шест километра (защото вчера батериите не се заредиха докрай). Ще оставя тук една соларна клетка и ще измина четиресет километра на юг. Ще оставя втора соларна клетка и ще измина още четиресет километра в южна Посока. Така ще имам три референтни точки по права линия от осемдесет километра.

Утре ще се върна да прибера клетките и да замеря данните. Като сравня съхранената енергия при трите референтни точки по едно и също време на деня, ще определя приблизителната форма на бурята. Ако е по-плътна на юг, ще я заобиколя от север. Ако е по-плътна на север, ще тръгна на юг.

Надявам се да тръгна на юг. Скиапарели е на югоизток от мен. Ако се наложи да тръгна на север, ще си удължа значително пътя.

Има един малък проблем с плана ми — няма как да „запиша“ работата на соларните клетки, които оставям по пътя си. Лесно е да следя и архивирам работата на клетките с компютъра на марсохода, но той пътува с мен. Следователно не ми върши работа, защото трябва да засека показанията на соларните по едно и също време на различни места.

Затова днес ще го играя „луд учен“. Трябва да измайсторя нещо, което следи и записва акумулираната от клетките енергия. Нещо, което да свържа към самотните клетки, които оставям по пътя си.

Понеже така или иначе ще вися тук цял ден, реших да оставя соларните клетки да се припичат. Току-виж батериите се заредили на макс.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 477

 

Отне ми цели два дни — вчера и днес, — но мисля, че вече съм готов да взема мерките на бурята.

Когато си стягах багажа за това пътуване, взех всичките си инструменти, в случай че се наложи да ремонтирам марсохода по пътя.

Превърнах спалнята в лаборатория. Наредих големите контейнери с провизии един до друг в ролята на импровизирана маса, а една кутия за проби ми послужи за стол.

Целта беше да измисля как да следя часа и работата на отделната соларна клетка. Най-трудната част беше архивирането. Проблем, който разреших благодарение на допълнителния скафандър, който мъкнех със себе си.

Скафандрите са голяма работа. Освен всички други джаджи, имат и камера, която записва всичко. Камерата е прикрепена на десния ръкав (или на левия, ако астронавтът е левичар), има една и над визьора на скафандъра. В долния ляв ъгъл на записа върви дигитален часовник, точно като на домашните видеозаписи, с които татко документира семейните празници.

В комплекта ми с електронни джаджи има няколко енергометъра. Запитах се — защо да майсторя архивираща система от нищото, когато мога да заснема енергометъра с камера и после да изгледам записа?

Точно това реших да направя.

Най-напред взех камерите от резервния скафандър. Действах внимателно, защото не исках да повредя костюма. Нямам друга резерва. Трябваше да демонтирам камерите и жиците, водещи към архивиращите им чипове.

Сложих енергометър в една малка кутия за проби, после залепих камера към вътрешната страна на капака. Затворих кутията и установих, че камерата идеално записва показанията на енергометъра.

За този тест използвах захранване от марсохода. Сигурно се питате откъде ще черпи енергия камерата, когато я зарежа навън? Е, преди това ще съм я свързал към соларна клетка с площ от два квадратни метра, а това ще й осигури достатъчно захранване. А и сложих в кутията малка презареждаща се батерия, която да я храни през нощта (както вероятно се досещате, и тази батерия свих от резервния скафандър).

Следващият проблем е топлината, или по-точно липсата й. Веднага щом изкарам системата от марсохода, тя ще започне да се охлажда бързо. Скоро буквално ще се вледени и електрониката ще предаде богу дух.

Значи ми трябва източник на топлина. Открих отговора в комплекта с електронни джаджи. Резистори. Имам много резистори. Камерата и енергометърът ще черпят съвсем малка част от енергията на соларната клетка, затова ще прехвърля останалото към резисторите.

Резисторите са съпротивления и се нагряват. Това им е работата. Те ще бъдат моят източник на топлина.

Сглобих и тествах две „енергийни записвачки“. Тестовете показаха, че данните от енергометрите се записват както трябва.

После навлякох скафандъра и излязох навън. Демонтирах две соларни клетки и ги свързах към енергийните записвачки. Оставих ги на запис в продължение на час, после внесох записвачките да проверя резултата. Идеален беше!

Свечерява се. Утре ще оставя тук една от записвачките и ще тръгна на юг.

Докато работех, оставих оксигенатора включен (защо не?). Сега кислородният ми резерв е на макс и аз съм готов да потегля.

Днес КПД на соларните клетки е 92.5%. Вчера беше деветдесет и седем. Следователно в момента бурята се движи с 4.5% загуба дневно. Ако остана тук още шестнайсет дни, тъмнината ще се сгъсти достатъчно, за да ме убие.

Толкова по-добре, че няма да оставам тук.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 478

 

Днес всичко мина по план. Без засечки. Не мога да кажа дали навлизам по-надълбоко в бурята или напротив. Трудно е да се прецени дали светлината е повече или по-малко от вчера. Човешкият мозък полага геройски усилия да се абстрахира от такива подробности.

Оставих едната енергозаписвачка и потеглих. После, след като изминах четиресет километра в южна посока, направих кратък обход да сваля една соларна клетка и да я вържа към другата записвачка. Вече съм изминал всичките осемдесет километра, разположих соларните клетки да се зареждат и следя напредъка им.

Утре ще тръгна обратно, като по пътя ще прибера междинната клетка и втората записвачка. Може да се окаже опасно, защото ще се движа навътре в прашната буря. Но рискът си заслужава заради ценната информация, която ще събера.

Споменах ли, че ми се повръща от картофите? Ако не съм — ей, богу, повръща ми се от картофи. Ако се прибера някога на Земята, ще си купя къщичка в Западна Австралия. Защото Западна Австралия е най-отдалечената точка от Айдахо. А както знаем, Айдахо е картофеният щат.

Споменавам картофите, защото днес обядвах порцион. Запазил си бях пет порциона за специални случаи. Първия изядох преди двайсет и девет дни, когато потеглих за Скиапарели. Съвсем забравих да изям втория, който беше предназначен за средата на пътя, точка, която преминах преди девет дни. Затова сега се почерпих със закъснение.

А може и да не е със закъснение. Бог знае колко време ще ми струва отклонението заради бурята. А ако се окажа заседнал в бурята и обречен на неизбежна смърт, ще излапам и останалите, без значение какво пише на етикетите им.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 479

 

Случвало ли ви се е да се качите на магистрала по грешния подход? Налага се да карате до следващия изход, за да завиете. Не е болка за умиране, но ви е страшно неприятно, защото с всеки метър се отдалечавате от целта си.

Цял ден се чувствах по същия начин. Сега съм там, откъдето тръгнах вчера сутринта. Отврат.

Пътьом прибрах записвачката, която бях оставил на четиресетия километър. Току-що внесох другата, онази, която оставих тук вчера сутринта.

И двете записвачки се бяха справили според очакванията ми. Свалих записите им на лаптопа и ги превъртях до дванайсет часа на обяд. Така се сдобих с показания за КПД на соларните клетки от един и същи час, но на три различни места по отсечка от осемдесет километра.

По обяд вчера най-северната записвачка е отчела загуба от 12.3%, междинната — 9.5%, а марсоходът (в своята най-южна точка от отсечката) е отчел 6.4% загуба. Картинката е повече от ясна: фронтът на бурята се простира по мислена линия от северозапад към югоизток. А аз вече установих, че бурята се движи на запад.

Най-добрият начин да я избегна е да се движа на юг.

Най-после добра новина! Точно за юг си мечтаех. Така няма да изгубя твърде много време.

Въздишка… утре ще трябва да мина по същия маршрут — за трети път.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 480

 

Мисля, че изпреварвам бурята.

След като цял ден пътувах по Марсианска магистрала 1, се върнах при лагера си от вчера. Утре най-после ще отбележа някакъв истински напредък. До обяд вече бях приключил с прехода и дори бях разположил соларния си парк. Тук загубата на енергия е 15.6%.

При вчерашния ми лагер беше 17%, което означава, че стига да се движа на юг, мога да надбягам бурята. Може би.

Бурята вероятно е с кръгла форма. Обикновено са такива. Но не е изключено да съм се запътил към нещо като ниша. Ако е така, бройте ме мъртъв. Работата е там, че нищо не мога да направя по въпроса.

Скоро и това ще стане ясно. Ако бурята е кръгла, КПД на соларните клетки би трябвало да се подобрява с всеки изминал ден, докато не стигне сто процента. Стигне ли стоте процента, значи съм се измъкнал напълно от бурята и мога отново да потегля на изток. Ще видим.

Ако не беше бурята, щях да се движа право на югоизток към целта си. Сега обаче се движа на юг и скъсявам разстоянието до целта си много по-бавно. Пак изминавам по деветдесет километра на ден, но се приближавам само с трийсет и седем километра до Скиапарели, защото Питагор и неговата теорема са гадни копеленца. Не знам кога ще се измъкна окончателно от бурята и ще поема отново по права линия към Скиапарели. Едно обаче е сигурно: планът ми да пристигна в ден 495 е непостижим.

Ден 549. Тогава ще дойдат за мен. Ако ги изпусна, ще прекарам остатъка от краткия си живот тук. А да не забравяме, че ще ми трябва време да модифицирам МИА, преди „Хермес“ да се е появил.

Ужас.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 482

 

Въздушен ден. Време за почивка и размишления.

Колкото до почивката — прочетох стотина страници от „Зло под слънцето“ (Агата Кристи), благодарение на Йохансен и нейната дигитална колекция от книги. Мисля, че Линда Маршал е убиецът.

Колкото до размишленията — размишлявах кога, дявол го взел, най-после ще се измъкна от бурята.

Все така пътувам на юг и все така отчитам недостиг на акумулирана енергия (макар недостигът да намалява). И всеки ден се приближавам до МИА с трийсет и седем километра вместо с планираните деветдесет. Направо откачам от яд.

Хрумна ми да пропусна въздушния ден. Мога да изкарам още два дни с наличните запаси кислород, а наистина е важно да се измъкна от бурята. Но реших да не го правя. Вече съм изпреварил бурята достатъчно, за да си позволя еднодневен престой. А и не знам дали още два дни движение ще променят нещата. Нямам идея още колко на юг се простира проклетата буря.

Е, в НАСА сигурно знаят. И в новинарските емисии сигурно непрекъснато показват нейни сателитни изображения. И сигурно има сайт от сорта на www.watch-mark-watney-die.com. Вижте как Марк Уотни умира. Така че сигурно има стотина милиона души, които знаят колко точно на юг се простира бурята.

Но аз не съм един от тях.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 484

 

Най-после!

Най-после се измъкнах от трижди проклетата буря. Днес показанията се заковаха на сто процента. Вече няма прах във въздуха. Понеже бурята се движи перпендикулярно спрямо моя вектор на движение, в момента се намирам южно от най-южната точка на прашния облак. Това при положение, че бурята е кръгла. Ако не — прецакан съм.

Утре ще поема право към Скиапарели. Което е добре, защото вече изгубих много време. Изминах петстотин и четиресет километра на юг в опита си да избягам от бурята. И съм катастрофално встрани от маршрута си.

Е, не е чак толкова зле, колкото звучи. В момента съм доста навътре в Тера Меридиани и тук пътуването е по-приятно, отколкото в Арабия Тера с нейните камънаци и неравности. Скиапарели се пада почти право на изток и ако не греша с изчисленията си по секстанта и движението на Фобос, остават ми още хиляда и трийсет километра дотам.

Като извадя въздушните дни и ако се движа с планираните деветдесет километра на ден, би трябвало да пристигна в ден 505. Не е толкова зле. Бурята Маркоубиец в крайна сметка ме забави само със седем дни.

Ако стигна до Скиапарели по план — новия план, — ще разполагам с четиресет и четири дни за модификациите на МИА, които НАСА е измъдрила.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 487

 

Отваря ми се една интересна възможност да действам контраопортюнистично, тоест да поема непредвиден риск. И като споменавам „опортюнистично“, имам предвид Опортюнистично.

Толкова съм встрани от курса, че на практика съм близо до изследователския марсоход „Опортюнити“. Той е само на триста километра от настоящите ми координати. Бих могъл да стигна до там и да извъртя същия номер като с „Патфайндър“. Ще ми отнеме четири дни.

Не си струва обаче. До МИА ми остават само тринайсет дни път. Защо да се отклонявам, да изравям от пясъка поредния разнебитен марсоход и да си стъкмявам радио, когато само след две седмици ще разполагам с чистак нова и напълно функционираща комуникационна система?

Така че, макар да е яко, дето съм на хвърлей камък от поредния марсоход (хора, направо сме заринали планетата с тях!), усилието не си струва.

Пък и вече оскверних достатъчно обекти с бъдещо историческо значение.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 492

 

Трябва да помисля как да внеса подобрения в спалнята.

Към момента мога да я надувам само ако съм вътре в марсохода. Тя е свързана с въздушния шлюз, следователно не мога да изляза на повърхността, докато тя е там. По време на пътуването това няма значение, защото и без това всеки ден трябва да я разхерметизирам, сгъвам и прибирам в кабината. Но стигна ли до МИА, няма да пътувам повече. Всяка разхерметизация и повторна херметизация на палатката подлага шевовете й на стрес (научих този урок по трудния начин, когато Подслонът гръмна), така че ще е най-добре, ако намеря начин да остава надута за по-дълго време.

Мама му стара, току-що си дадох сметка, че наистина си вярвам. Вярвам, че ще стигна жив и здрав до МИА. Усетихте ли какво направих? Разсъждавах си ей така, най-небрежно, какво ще правя, след като стигна там. Нищо работа. Ще отскоча до Скиапарели и ще поостана малко при МИА.

Не е лошо.

Да се върнем към спалнята. Друг въздушен шлюз няма. Има един на марсохода и един на караваната. Те са прикрепени стабилно на местата си, така че не мога да демонтирам единия и да го монтирам на палатката.

Бих могъл да запечатам палатката напълно. При това без да вилнея с брадвичка из нея и да я прекроявам. Механизмът й за скачване към шлюз си има допълнително платнище, което мога да развия и да залепя около отвора. Нали помните, че свих въпросния механизъм от надуваема палатка, а тези палатки са предназначени за извънредни ситуации, включващи разхерметизиране на марсохода. В този смисъл, палатката би била безполезна, ако не можеше да се херметизира напълно.

За жалост, понеже е замислена като средство, което да се използва по спешност, не е предвидена за повторна употреба. Идеята е застрашените астронавти да се запечатат в палатката, а колегите им от екипажа да отидат при тях с другия марсоход и да ги спасят. Хората в здравия марсоход откачат палатката от повредения и я закачат към шлюза на своя. После срязват запечатващото платнище от своята страна и прибират другарите си на топло.

За да сработи този спасителен механизъм, по протокол не повече от трима астронавти могат да се возят на един и същи марсоход, има и категорична забрана да използваме возилата, ако и двата не са в пълна изправност.

Та ето го и моят гениален план: стигна ли до МИА, вече няма да използвам спалнята като спалня. Ще преместя в нея оксигенатора и атмосферния регулатор, а самият аз ще се настаня в караваната. Яко, а?

Караваната е просторна. Положих адски много труд да я направя такава. Балонът осигурява допълнителна височина. Площта на пода не е голяма, но пък по вертикалата всичко е супер.

Освен това в платнището на спалнята има няколко клапи. И за тях трябва да благодаря на надуваемите палатки. Когато работех по спалнята, просто ми трябваше допълнително платнище и аз го откраднах оттук и оттам. Голяма част от него дойде от палатките, а те имат вградени клапи (по три на всяка, за да сме по-точни). Идеята е астронавтите отвън да подадат при нужда въздух към астронавтите в палатката.

Накратко, ще вкарам оксигенатора и атмосферния регулатор в спалнята и ще я запечатам. Спалнята ще е свързана към караваната с помощта на тръби, през които да се осъществява въздухообменът, а през друга тръба ще прекарам захранващия кабел. Марсоходът ще служи за склад (ролята му на превозно средство ще е приключила), а караваната ще е празна. Така ще се сдобия с постоянна спалня. Дори ще мога да я използвам като работилница за модификацията на онези части от МИА, които мога да вкарам през въздушния й шлюз.

Разбира се, ако възникне някакъв проблем с оксигенатора и атмосферния регулатор, ще трябва да срежа платнището на спалнята, за да стигна до тях. Но приключението ми продължава вече четиристотин деветдесет и два дни без никакви проблеми с оборудването, така че съм склонен да поема този риск.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 497

 

Утре ще бъда при входа към кратера Скиапарели!

Тоест, ако нещо не се обърка междувременно. Но пък то всичко друго в тази мисия върви по план, нали така? (Ако не сте схванали, това беше саркастична забележка.)

Днес се пада въздушен ден, но като никога не ми се иска да спирам. Толкова съм близо до Скиапарели, че направо го усещам на вкус. Е, предполагам, че вкусът му ще е предимно на пясък, но не това имам предвид.

Това няма да е краят на пътуването ми, разбира се. Ще ми трябват още три дни да се придвижа от входа на кратера до МИА, но какво от това! Почти съм пристигнал!

Дори ми се струва, че мога да различа ръба на Скиапарели. Далече е и може да е само плод на въображението ми. Дотам има още шейсет и два километра, така че ако го виждам, го виждам едвам.

Утре, щом стигна до Входния кратер, ще завия на юг и ще навляза в басейна на Скиапарели по Входната рампа. Направих няколко бързи сметки и по всичко личи, че наклонът е достатъчно полегат. Разликата във височината на ръба и на дъното е километър и половина, а рампата е дълга поне четиресет и пет километра. Това прави наклон от два градуса. Никакъв проблем.

Утре вечер ще потъна до нови низини!

Не, позволете да перифразирам…

Утре вечер ще бъда на скалното дъно!

Не, и това не звучи добре…

Утре вечер ще бъда в любимата дупка на Джовани Скиапарели!

Добре де, май вече започвам да си чеша езика.

 

 

В продължение на милиони години ръбът на кратера е бил подложен на брутални атаки от местните марсиански ветрове. Те са подяждали скалния парапет, както река си пробива път през планина. И накрая са пробили дупка.

Областта на високо налягане, създавана от вятъра, вече е имала накъде да изтече. В продължение на хилядолетия процепът се разширявал. Разширявал се, а пясъкът и прахта, носени от вятъра, се слягали по дъното на басейна.

Скоро се стигнало до точка на равновесие. Натрупалият се по дъното пясък се изравнил с терена извън кратера. Новите навявания не се трупали по дъното, а настрани, по стените. Наклонът се удължавал, докато се стигнало до нова точка на равновесие, определена от сложното взаимодействие на безброй песъчинки. Така се родила Входната рампа.

Климатът образувал дюни и пустинен терен. Падащите наблизо метеорити създали нови кратери и разхвърляли камънак. Надупчили рампата.

Гравитацията свършила своето. С времето рампата се слегнала. Но не се слегнала равномерно. Материалите с различна плътност се слягали с различна скорост. Някои райони станали твърди като камък, други останали меки като талк.

Макар средният наклон към дъното на кратера да е малък, самата рампа е изключително неравна.

Когато стигна до Входния кратер, самотният обитател на Марс насочи возилото си към басейна на Скиапарели. Теренът го изненада неприятно, но той вече бе свикнал с неприятните изненади, а се бе движил и по по-неравни места.

Заобикаляше по-малките дюни и внимателно се катереше и спускаше по големите. Внимаваше при всеки завой, при всяка промяна в наклона и при всеки камък на пътя си. Обмисляше всеки свой ход и възможните алтернативи.

Но това не беше достатъчно.

Докато се спускаше по един наглед обикновен наклон, марсоходът мина през невидим разсед. Плътната, твърда почва внезапно отстъпи пред мек, ситен пясък. Целият район беше покрит с петсантиметров слой прах и нищо не подсказваше за внезапната промяна на терена.

Предното ляво колело на марсохода потъна. Машината се наклони внезапно и задното дясно колело се отдели от земята. Това прехвърли по-голяма тежест върху задното ляво колело и то също потъна в пясъка.

Преди пътникът да реагира, марсоходът полегна на една страна. Закрепените към покрива соларни клетки се пръснаха като тесте карти.

Прикрепената с теглич каравана последва марсохода. Тегличът се усука и напрежението скъса яката сплав, все едно беше суха съчка. Тръбите, свързващи двете возила, също се скъсаха. Караваната се заби напред в мекия пясък, преобърна се и се стовари с покрива надолу, като притисна балона под тежестта си.

Но тя поне спря. Марсоходът не извади такъв късмет. Продължи да се търкаля по склона, а пътникът вътре се мяташе като дрехи в центрофугата на пералня. След двайсетина метра пясъкът отстъпи пред по-твърда земя, возилото се разтресе за последно и спря.

Спря на едната си страна. Клапите, водещи към откъснатите тръби, бяха регистрирали внезапния спад в налягането и се бяха затворили автоматично. Кабината на марсохода все още беше херметизирина.

Пътникът все още беше жив. Засега.