Скот Уестърфийлд
Красивите (6)

Газиране

Зейн се отдръпна назад и присви очи.

— О, съжалявам — заекна Толи. — Не знам какво ми…

Когато гласът й съвсем секна, Зейн бавно кимна.

— Няма нищо, спокойно.

— Не исках да… — започна пак Толи, но той я прекъсна с един жест и красивото му лице доби замислено изражение. Беше се втренчил в земята и премяташе между пръстите си стръкче трева.

— Сега си спомням — каза той.

— Какво си спомни?

— Това е неговото име.

— Чие име?

Зейн заговори тихо, с равен тон, сякаш не искаше да събуди някой, който спи наблизо.

— Той трябваше да ни отведе до Мъглата. Давид.

Толи се усети да въздъхва леко. Очите й се присвиха, сякаш слънчевите лъчи изведнъж се превърнаха в остриета. Тя все още усещаше устните на Зейн върху своите, топлината на дланите му там, където я беше докосвал, но кой знае защо изведнъж се разтрепери.

Тя хвана ръката на Зейн.

— Представа нямам как ми се изплъзна.

— Знам, но миналото понякога те застига. — Той вдигна поглед от стръкчето трева и очите му заблестяха. — Разкажи ми за Давид.

Толи преглътна мъчително и погледна встрани.

Давид. Сега вече си спомняше лицето му, смешния му голям нос и високото чело. Ръчно направените му обувки и палтото, съшито от кожите на мъртви животни. Давид беше отраснал в Мъглата и кракът му никога не беше стъпвал в града. Чертите на лицето му бяха грозни от начало до край, кожата му беше неравномерно загоряла от слънцето и един белег разсичаше веждата му. Но споменът за него запали някаква искрица в Толи.

Тя смаяно тръсна глава. Странно, как така беше забравила Давид.

— Срещнала си го в Ръждивите руини, нали? — продължаваше да разпитва Зейн.

— Не — отговори. — Бях чувала за него от Шай и един път тя се опита да го повика в руините. Но той така и не се появи. После обаче отведе Шай в Мъглата.

— Планът беше да отведе и мен — въздъхна Зейн. — Ти обаче сама си открила Мъглата, нали?

— Да. А когато стигнах там, ние двамата с него… — Сега Толи си спомняше всичко. Сякаш се беше случило преди милион години, но тя се виждаше — по-точно виждаше нейното грозно аз да целува Давид, как двамата пътуват седмици наред съвсем сами през дивото. Тези спомени събудиха забравен трепет и й върнаха усещането за сила и безсмъртие, което присъствието му пораждаше у нея.

А после, необяснимо защо, той беше изчезнал.

— Къде е той сега? — попита Зейн. — Извънредните заловиха ли го, когато превзеха Мъглата?

Тя поклати глава. Другите спомени за Давид някак бяха успели да се скрият в паметта й и се връщаха съвсем избледнели, но моментът как са се разделили, просто го нямаше.

— Не зная.

На Толи й прилоша и светът за пореден път този ден загуби устоите си. Тя посегна към подноса със закуската, но Зейн спря ръката й.

— Недей да ядеш.

— Какво?

— Не слагай нищо повече в уста, Толи. Всъщност вземи две от тези. — Той измъкна блистер с калорийни пургативи от джоба си — четири от тях вече ги нямаше. — Помагат сърцето да бие учестено. — Той извади още два и ги преглътна с кафето.

— На какво помагат? — попита тя.

Зейн посочи главата си.

— На мисленето. Гладът изостря ума. Всъщност всеки вид вълнение помага да мислиш по-трезво. — Той се ухили и й подаде блистера. — Също като да целунеш някого за първи път. Това наистина работи добре.

Толи погледна неразбиращо калорийните пургативи в ръката си. Слънчевите отблясъци по лъскавото фолио на блистера режеха очите й, а разкъсаните краища на празните гнезда по него изглеждаха остри като бръснач.

— Ама аз почти нищо не съм хапнала. Или поне не достатъчно, че да има опасност за теглото ми.

— Сега не става дума за сваляне на килограми. Искам да говоря с теб, Толи. Искам умът ти да работи на пълни обороти още известно време. Чаках някой като теб много дълго време. Искам те… газирана.

— И очакваш пургативите да ме газират?

— Поне помагат. Ще ти го обясня по-късно. Просто ми се довери, Толи-ва.

Очите му бяха приковани в нея с някаква почти налудничава настойчивост, също както обясняваше на кримитата своя нова опасна идея. В такъв момент беше трудно да му се откаже, дори да предлагаше нещо съвсем откачено.

— Добре, схванах. — Тя несръчно извади два пургатива и ги сложи в устата си, но после се поколеба. Не беше редно да се приемат пургативи на гладно. Можеше да бъде опасно.

Някога, във времената на ръждивите, още преди операцията, когато всички все още били грозни, имало и такава болест — умишлено гладуване. Някои толкова се страхували да не надебелеят, че накрая ставали само кожа и кости и дори гладували до смърт в свят, затрупан с храна. Това беше едно от страшните неща, които им спестяваше сега операцията.

Е, два пургатива едва ли щяха да я убият. Когато Зейн й подаде чашата с кафе, тя ги преглътна и се намръщи от киселия вкус.

— Кафето май е силничко, а? — ухили се той.

След секунда сърцето й заби силно, стимулирано от ускорения метаболизъм. Зрението й се избистри и също както миналата нощ тя почувства, че от очите й се вдига филтър, който дотогава беше замъглявал погледа й. Още по-силно присви очи под ярката слънчева светлина.

— Така — каза Зейн. — Кажи какво е последното, което си спомняш за Давид?

Толи се опита да укроти треперещите си ръце и направи усилие да подреди хаотичните бледи спомени от дните, когато беше грозна.

— Всички бяхме заедно в руините — започна тя. — Помниш ли историята как отвлякохме Шай?

Зейн кимна, въпреки че Шай имаше много версии за този случай. В една от тях Шай беше отвлечена от Толи и мъгляните направо от централата на „Извънредни ситуации“. В друга беше напуснала града, за да спаси Толи от мъгляните и двете заедно се върнали обратно. Е, това не беше единственият случай, когато Шай променяше в движение разказа за някоя минала случка. Кримитата имаха навика да преувеличават онова, което им се беше случило като грозни, защото единствената им цел беше всичко да звучи колкото се може по-газирано. Но сега Толи имаше чувството, че Зейн иска да чуе истината.

— Извънредните унищожиха Мъглата — продължи тя. — Но една част от нас продължаваше да се крие в руините.

— Новите мъгляни — така ви викаха грозните.

— Точно така. Но ти откъде знаеш? Не си ли бил вече красив по това време?

Зейн се ухили.

— Да не си мислиш, че си първата от новите красиви, която ми разказва истории от грозните си дни, Толи-ва?

— О! — Тя си спомни целувката отпреди миг и се запита как ли точно беше накарал останалите да си спомнят времето, когато са били грозни.

— Тогава защо се върна в града? — попита той. — И не ми казвай, че Шай наистина те е спасила от мъгляните.

Толи поклати шава.

— Не мисля така.

— Извънредните успяха ли да те хванат? Заловиха ли Давид?

— Не. — Каза го без дори да се поколебае. Колкото и объркани и неясни да бяха спомените й, тя беше сигурна, че Давид е на свобода. Сега вече го виждаше по-ясно в представите си как се крие някъде в руините.

— Кажи ми, Толи, защо се върна обратно тук и се предаде?

Зейн продължаваше да държи ръката й и я стисна силно, очаквайки отговора. Лицето му отново беше добило непроницаем вид, а златните му очи искряха в шарената сянка на дъба, поглъщайки жадно всяка нейна дума. Този път обаче спомените не се появиха. Да прави опити да се върне в онези дни беше все едно да удря главата си в стена.

Толи прехапа устни.

— Как така не мога да си спомня, Зейн? Какво не е наред с мен?

— Добър въпрос. Но каквото и да е то, ние всички имаме един и същ проблем.

— Кои ние? Кримитата ли?

Той поклати глава и хвърли поглед към „парти-кулите“, които се издигаха над главите им.

— Не само ние. Всички. Поне всички обитатели на „Града на новите красиви“. Повечето от хората тук дори не говорят за дните си като грозни. Измъкват се с обяснението, че не си заслужава да се обсъждат глупавите им детски лудории.

Толи кимна. Самата тя също доста бързо беше схванала това правило в „Града на новите красиви“ — с изключение на кримитата, тук беше признак на лош вкус и пълно демоде да говориш за дните си на грозен.

— Когато обаче ги попритиснеш — продължи Зейн, — се оказва, че повечето от тях изобщо не си спомнят.

Толи сви вежди.

— Но нали всички кримита постоянно говорим за онова време?

— Ние сме размирниците — каза Зейн. — Затова в паметта ни има запазени много вълнуващи моменти. Но за да ги съхраним, трябва непрекъснато да ги разказваме, да слушаме историите на другите като нас и да нарушаваме правилата. Трябва постоянно да сме газирани, иначе лека-полека ще забравим всичко от онзи период. Завинаги.

Отвръщайки на волевия му поглед, тя внезапно осъзна нещо.

— Това е и предназначението на кримитата, така ли?

Той кимна.

— Точно така, Толи — главната цел е да не позволявате да се забрави миналото ни и да ми помогнете да разбера какво не е наред с нас.

— Ти как… Какво те прави толкова различен?

— Втори добър въпрос. Може просто така да съм роден, но причината може и да е в обещанието от нощта, когато не отидох на срещата: дадох си дума един ден да напусна този град, независимо дали съм красив, или не. — При последните думи гласът на Зейн заглъхна и той започна рязко да вдишва и издишва през стиснатите си зъби. — Само че това се оказа много по-трудно, отколкото мислех. Тук по едно време стана ужасно скучно и аз започнах да забравям. — Лицето му просветна. — Но после се появи ти и взе да разказваш щурите си истории, в които нищо не се връзваше. Сега положението определено е по-газирано от всякога.

— Сигурно е така. — Толи сведе поглед към ръката му, която продължаваше да държи нейната. — Още един въпрос, Зейн-ла.

— Давай. — Той се усмихна. — Харесват ми твоите въпроси.

Толи отклони очи, леко притеснена.

— Когато ме целуна, защо го направи — само за да ме поддържаш газирана и да си спомня по-лесно ли? Или това беше… — Тя не довърши, взряна напрегнато в очите му.

Зейн се ухили.

— А ти как мислиш? — Но той така и не й позволи да отговори. Вместо това я прегърна през раменете и отново я притисна към себе си, после я целуна още по-разпалено, а топлият дъх на устните му се смеси със силната му прегръдка, вкуса на кафе и аромата на косата му.

Когато най-накрая я пусна, Толи отметна глава назад, дишайки тежко, защото целувката му я остави без дъх. Но от нея се чувстваше много по-газирана, отколкото я правеха пургативите; дори скокът от върха на кулата предишната нощ не беше толкова газираш, колкото тази целувка. И тя си спомни още нещо, което очевидно е трябвало да каже преди малко, но така и не го спомена.

А то щеше да направи Зейн безмерно щастлив.

— Снощи — започна Толи, — Крой каза, че има нещо за мен, но не спомена какво. Канеше се да го остави тук, в „Града на новите красиви“ и да го скрие на място, където охраната няма да го намери.

— Нещо от новите мъгляви ли? — Очите му се разшириха. — Къде?

— „Валентино 317“.

— Чакай малко — каза Зейн. После свали нейния и своя интерфейс-пръстен и я повлече към най-отдалечения край в градината на удоволствията. — Най-добре да се отървем от тях — обясни. — Не искам да ни последват.

— А, ясно. — Толи пак си спомни грозните си дни и колко лесно беше да се изплъзне на охраната в общежитието. — Пазачите снощи казаха, че ще ме наблюдават непрекъснато.

Зейн се изкиска.

— Те непрекъснато ме наблюдават.

Той наниза пръстените на две високи тръстики, които се огънаха под тежестта на металните си окови.

— Вятърът ще ги поклаща от време на време — каза Зейн. — Така няма да разберат, че сме ги свалили.

— Няма ли да е подозрително, че стоим на едно място толкова дълго време?

— Това е градина на удоволствията — разсмя се Зейн. — Доста време съм прекарал тук.

Едно неприятно чувство прободе Толи, но тя не позволи той да го забележи.

— А как ще ги намерим?

— Познавам мястото. Спри да се притесняваш.

— О, извинявай.

Той се обърна към нея и се разсмя.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Това беше най-хубавата закуска от години.

Оставиха пръстените и докато се спускаха към „Къщата на Валентино“ край реката, Толи се питаше какво ли ще открият в стая 317. В повечето къщи всяка стая имаше име. Стаята на Толи в „Къщата на Комачи“ се казваше „Етцетера“^[1] а на Шай — „Синьо небе“, но „Къщата на Валентино“ беше толкова стара, че стаите в нея бяха само с номера.

— Хитър начин да скриеш нещо — каза Зейн, когато наближиха дългата сграда. — По-лесно е да запазиш тайна на място, където стените не говорят.

— Сигурно затова са хакнали купона в „Къщата на Валентино“, а не в някой от другите домове — каза Толи.

— Стига да не се появя аз и да прецакам всичко — продължи Зейн.

Толи го погледна.

— Ти?

— Започнахме купона в каменната къща, но като не ви открихме там, предложих да отидем в някоя от парти-кулите, така че интелигентните им стени да могат да ви намерят.

— И на нас ни хрумна същото — каза Толи.

Зейн поклати глава.

— Ако всички бяхме останали в „Къщата на Валентино“, Извънредните нямаше да надушат Крой толкова бързо. И щеше да му остане време да говори с теб.

— Значи те виждат и през стените?

— Точно така — ухили се Зейн. — Защо иначе, според теб, ще предлагам пикник в тоя скапан студен ден?

Толи кимна, обмисляйки чутото. Градският интерфейс имаше грижата пинговете да стигат предназначението си, отговаряше на всякакви въпроси, напомняше за уговорени срещи, даже палеше и гасеше осветлението по стаите. Ако от „Извънредни ситуации“ искаха да проследят някого, те имаха възможност да го наблюдават във всеки един момент и да знаят даже какво мисли през повечето време. Тя си спомни разговора с Крой; когато интерфейс-пръстенът беше на ръката й, а стените наоколо ловяха всяка дума.

— Всички ли са наблюдавани?

— Не, не би било възможно, пък и не всеки си струва да е наблюдаван. Към някои от нас обаче има специално отношение. От страна на „Извънредни ситуации“, разбира се.

Толи изруга. Извънредните бяха реагирали мигновено миналата нощ. Успя да размени само няколко думи с Крой, сякаш агентите чакаха съвсем наблизо. Може би тогава вече са знаели, че някой е хакнал купона. Или просто винаги бяха по петите на Толи Янгблъд.

Тя огледа дърветата около тях. Вятърът люлееше клоните, караше сенките им да подскачат и тя се зачуди дали не й се мяркат сиви униформи между стеблата.

— Мисля, че което стана снощи, не е заради теб, Зейн. Било е моя грешка.

— Защо?

— Винаги всичко става по моя вина.

— Говориш глупости, Толи — меко я укори Зейн. — Няма нищо лошо в това да си по-особен от другите.

Той снижи глас, докато минаваха през главния портал в „Къщата на Валентино“. Сред студените каменни стени беше тихо като в гробница.

— Купонът още не беше свършил, когато си тръгнахме — прошепна Зейн. — Сега сигурно всички са още по леглата.

Толи кимна. Наоколо не се мяркаха дори роботите от поддръжката. Парчета от разкъсани карнавални костюми бяха пръснати из коридорите. Изпаренията от разлят алкохол насищаха въздуха с неприятна сладникава миризма, а подът лепнеше. От блясъка на купона не беше останала и следа, също както газираното опиянение преминава в махмурлук.

Без интерфейс-пръстена Толи се чувстваше гола и уязвима, а това й припомни как се промъкваше през реката и колко я беше страх да не я хванат. Сега обаче страхът я държеше нащрек, изостряше сетивата й и тя долови шумоленето на боклука от купона, който въздушното течение носеше по коридорите; успя да разграничи изпаренията на разлято шампанско от спарения дъх на локва бира. С изключение на техните стъпки къщата тънеше в тишина.

— Който и да живее в стая 317, той сигурно още спи — прошушна Толи.

— Тогава ще го събудим — тихо отговори Зейн и очите му светнаха в полумрака.

Номерата на всички стаи на първия етаж започваха с единица, затова тръгнаха нагоре.

В къщата имаше монтирани нови асансьори, но без интерфейс-пръстените вратите им нямаше да се отворят. Поредица от каменни стъпала отведе Толи и Зейн до третия етаж, близо до стая 301. Номерата растяха нататък по коридора, четните — от едната страна, нечетните — от другата. Зейн стисна ръката й, когато стигнаха стая 315.

Номерът на следващата врата обаче беше 319.

Двамата се върнаха обратно по коридора, проверявайки номерата на срещуположната страна, но там имаше само 316, 318 и 320. Продължавайки напред, те стигнаха дори след 330, но така и не откриха „Валентино 317“.

— Това е доста забълбукана гатанка — каза Зейн и тихичко се изкиска.

Толи изпъшка.

— Да не би всичко да излезе просто шега?

— Мислиш ли, че новите мъгляни ще хакнат поканите на цял град, ще минат отсам реката и ще се натресат на партито само да ни губят времето?

— Сигурно си прав — призна Толи, но въпреки това почувства, че нещо в нея се прекърши. Вътрешно вече се питаше дали цялата тази експедиция не беше напразно усилие — да търсят някаква голяма тайна, която грозните са им подхвърлили. Да душат и слухтят в чужда къща само по себе си беше доста кофти. — Мислиш ли, че закуската е още топла? — попита най-накрая.

— Толи. — Зейн впи изпитателен поглед в нея. После с треперещи ръце прибра косата й зад ушите. — Остани с мен.

— Точно до теб съм — каза тя.

Той я придърпа близо до себе си, докато устните им почти се докоснаха.

— Имах предвид да останеш газирана.

Толи го целуна и щом устните му допряха нейните, светът отново придоби ясни очертания. Тя се опита да забрави за глада, който я измъчваше, и каза:

— Добре тогава. Какво ще кажеш за асансьора?

— Кой по-точно?

Тя го отведе обратно до мястото между стая 315 и стая 319. Дългата каменна стена между тях беше прекъсната единствено от вратата към асансьора.

— Навремето тук е имало стая — каза тя.

— Но са я зазидали, за да прокарат асансьор — разсмя се Зейн. — Ах, тия лениви красавци. И два етажа не могат да изкачат без асансьор.

— Излиза, че стая 317 вече е асансьор.

— Да, бе, доста кофти — съгласи се Зейн. — А ние не можем да го извикаме без пръстените.

Зейн огледа пустия коридор, затрупан с пластмасови чашки и остатъци от хартиени гирлянди.

— Ще минат часове, докато някой извика асансьора — продължи с въздишка той, — а тогава вече няма да сме газирани.

— Така е, вече няма да бълбукаме. — Толи усети, че някаква мътна пелена отново се спуска пред погледа й, коремът й започва да къркори от глад и вижда в мислите си само един топъл-топъл мъфин. Тя тръсна глава, за да я проясни, и се опита да си представи сивата униформа на агент от Извънредните. Снощи видът на сивата коприна й помогна да се фокусира, прати я по следите на Крой и я заведе чак до аварийното стълбище. Всичко това беше проверка колко добре работи нейният мозък. Нищо чудно това сега да е ново изпитание. Забълбукваща загадка, както я нарече Зейн.

Тя се загледа във вратата на асансьора. Все трябва да има начин да влязат вътре.

Споменът бавно изплува в съзнанието й. Идваше от времето като грозна, което не беше чак толкова отдавна. Толи си спомни как пропада в тъмната шахта. Това беше една от историите, които Шай ненаситно слушаше отново и отново — как Толи и Давид проникнаха в централата на „Извънредни ситуации“.

— Покривът — каза Толи.

— Какво?

— Може да се влезе в шахтата на асансьора откъм покрива. Правила съм го и преди.

— Наистина ли?

Вместо да му отговори, тя пак го целуна. Сега не си спомняше точно как става, но беше сигурна, че ако остане газирана, рано или късно ще се сети.

— Ела с мен.

Да се доберат до покрива не се оказа толкова лесно, колкото очакваше — стълбището свършваше на третия етаж. Толи се намръщи, а чувството за безсилие отново притъпи рефлексите й. В „Къщата на Комачи“ беше лесно да стигнеш покрива.

— Ама че гадост. Какво правят, ако избухне пожар?

— Камъните не горят — обади се Зейн. После посочи към един прозорец в дъното на коридора — слънчевата светлина струеше вътре през мръсните му стъкла. — Ето ти начин да излезем. — И той се отправи натам.

— Какво? Предлагаш да се катерим отвън по стената ли?

Зейн протегна врат навън и погледна надолу, после замислено подсвирна.

— Няма по-добър начин за газиране от височината.

Толи сви вежди, разколебана дали иска да бъде чак толкова газирана.

Зейн се качи на перваза и се надвеси навън, вкопчен в рамката на прозореца. После предпазливо се изправи, докато накрая Толи виждаше единствено ботушите му, опрени в каменния парапет. Сърцето й отново бясно запрепуска и тя усети пулса си чак във върховете на пръстите. Сега възприятията и се изостриха като ледена висулка.

Краката на Зейн дълго време стояха неподвижни, после приближиха към ръба на перваза, докато накрая той се крепеше само на пръсти, внимателно балансирайки по края.

— Какви ги вършиш там?

Вместо отговор ботушите му бавно се издигнаха във въздуха. После Толи дочу как подметките стържат по каменната облицовка. Тя протегна глава навън и се огледа.

Над нея тялото на Зейн висеше от ръба на покрива, краката му се мятаха във въздуха и търсеха опора в стената. После единият му ботуш намери пукнатина между каменните блокове, той се преметна на покрива и се изгуби от погледа й.

Миг по-късно надникна през ръба, ухилен от ухо до ухо.

— Качвай се!

Толи се дръпна вътре и си пое дълбоко въздух, после се опря на перваза. Камъкът под дланите й беше груб и студен. Вятърът, който свиреше през отворения прозорец, накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

— Ама че газиращо — промърмори Толи под нос. Надигна се и седна върху перваза, бедрата й опряха о студения камък, после хвърли поглед надолу. Щеше доста дълго да пада, докато коренищата на дърветата и сухите листа спрат полета й. Вятърът се усили, разклати близките клони и Толи различи всяка вейка по тях. В ноздрите й нахлу острия мирис на борова смола. Явно не беше никакъв проблем да остане газирана.

Тя вдигна първо единия крак на перваза, после другия.

Най-трудната част беше да се изправи. Докато се надигаше, стискаше рамката на прозореца с едната ръка, с другата опипваше за цепнатина по каменната облицовка.

Повече не се осмели да погледне надолу. Студената каменна стена беше осеяна с пукнатини и дупки, но дори в най-широката можеше да пъхне само пръст.

Когато най-после се изправи, Толи за миг се парализира.

Почувства, че леко се поклаща на вятъра, като твърде висока и тънка кула, която няма сигурна опора.

— Има доста газираш ефект, не мислиш ли? — долетя гласът на Зейн отгоре. — Просто се дръж за ръба.

Тя се насили да откъсне поглед от стената и вдигна очи нагоре. Не беше възможно да стигне покрива от мястото, на което се намираше.

— Ей, не е честно. Ти си по-висок от мен.

— Няма проблем. — Той протегна ръка.

— Сигурен ли си, че ще ме удържиш?

— Хайде, Толи-ва. Какъв смисъл от новите ти мускули, ако не ги използваш?

— Като да се претрепя например? — едва изпъшка тя, но все пак успя да стигне ръката му.

Оказа се обаче, че новите й мускули са по-здрави, отколкото предполагаше. Щом обви пръсти около китката на Зейн, тя лесно се оттласна от перваза. Със свободната си ръка се вкопчи в ръба на покрива, а палецът на единия крак успя да открие цепнатина в стената, където да се закрепи. С пъшкане и охкане Толи най-накрая се претърколи през ръба и се озова на покрива. Просна се върху здравото каменно покритие и се засмя, когато почувства как по тялото й преминава тръпка на облекчение.

Зейн стоеше насреща й ухилен.

— Наистина мисля онова, което ти казах по-рано.

Тя го погледна въпросително.

— Отдавна чакам някой като теб.

Красивите не се изчервяват — поне не по начина, както го правят грозните, но въпреки това Толи се изправи, за да прикрие смущението си. Газиращите емоции при рискованото им катерене бяха придали особена сила на погледа на Зейн. Тя се огледа.

От покрива виждаха кулите из „Града на новите красиви“, извисяващи се над тях, и зелените шлейфове на „Градините на удоволствията“, разстлани по хълма надолу. Отвъд реката „Града на грозните“ вече беше буден. По футболното игрище новопристигналите грозни се трупаха около черно-бялата топка и до слуха й достигна писък на реферска свирка, която някой свирепо надуваше. Всичко изглеждаше ужасно близо и на фокус, а нервната й система продължаваше да вибрира от току-що преживяното изпитание — да виси във въздуха, разчитайки единствено на ръката на Зейн.

Каменният покрив беше плосък и равната му повърхност се нарушаваше единствено от въртящите се перки на вентилационните отвори, мачтата на предавателната кула и метална кабинка, не по-голяма от шкафче в стаята на грозен. Толи посочи кабинката.

— Това е точно над асансьора.

Двамата прекосиха покрива. Върху старата врата на кабинката — покрито с ръжда метално платно като тези, с които бяха пълни руините — имаше усърдно издълбан надпис: „Валентино 317“.

— Много яко, Толи — каза ухилен Зейн. Той дръпна силно вратата, но лъскавата верига, омотана около дръжката, възмутено издрънча. — Я гледай!

Толи огледа механизма, с който беше заключена веригата, и напрегна ума си, все още замаяна от преживяното.

— На това май му викаха катинар. — Тя опипа гладкия стоманен предмет между пръстите си, опитвайки се да си припомни как действа. — Имаше същите в Мъглата, за да се заключват разни неща, които хората могат да откраднат.

— Страхотно. Да се подложим на всичко това и накрая пак да се окаже, че не можем нищо да направим без интерфейс-пръстените си.

Толи поклати глава.

— Мъглявите не използват интерфейс-пръстени, Зейн. За да отвориш един катинар, е достатъчно да имаш. — Тя порови в паметта си за друга стара дума и накрая я откри. — Тук някъде трябва да има ключ.

— Ключ ли? Това да не е нещо като парола?

— Не, това е малък метален предмет. Пъхаш го вътре и го завърташ, а той отваря ключалката.

— Как изглежда този ключ?

— Плоско парче стомана, дълго колкото палеца ти и назъбено от единия край.

Зейн се изкиска на това описание, но въпреки това се заоглежда да открие нещо подобно.

Толи огледа вратата. Кабинката очевидно беше много постара от веригата, с която беше омотана дръжката. Зачуди се за какво ли е била използвана преди. После се наведе към тясната цепнатина, която Зейн успя да открехне. Заслони очи и надникна в мрака вътре. Очите й бавно привикнаха, докато накрая не започна да различава някакви тъмни очертания.

Приличаше на огромен скрипец и някакъв груб механизъм, каквито използваха в Мъглата. Навремето асансьорът е бил задвижван чрез верига. Кабинката беше много стара и очевидно е била изоставена с откриването на магнитните левитатори още преди векове. Съвременните асансьори действаха на същия принцип като въздушните сърфове и бънджи жилетките. (Което беше много по-безопасно от това да те теглят с верига. Толи чак потрепери при тази мисъл.) С идването на левитаторите старият механизъм очевидно е бил изоставен да ръждясва на покрива.

Тя отново дръпна катинара, но той не помръдна. Тежък и груб, този предмет изглеждаше не на място в града. Ако тук охраната искаше да ограничи достъпа до нещо, тя просто поставяше сензор, който предупреждаваше за нежелани натрапници. Само новите мъгляни биха използвали метален катинар.

Крой й каза да дойде тук, значи наоколо имаше скрит ключ.

— Още едно глупаво изпитание — промърмори тя.

— Какво? — попита Зейн. Търсейки ключа, той беше стигнал до покрива на кабинката.

— Същия трик, като маскирането на Крой като агент от Извънредните — обясни тя. — И това, че ни прати за зелен хайвер на „Валентино 317“. Няма лесно да открием ключа, защото това е изпитание. Номерът е да го намерим по трудния начин. Явно не искат да стигнем до него, когато не сме газирани.

— Или пък — допълни Зейн, надничайки през ръба на кабинката, — искат търсенето да ни газира, та като открием ключа, да мислим трезво.

— Както и да е — заключи Толи с въздишка. Почувства в нея да се надига раздразнение, примесено с отчаяние, че изпитанията никога няма да свършат и че всяко решение ще води към нов проблем на по-високо ниво, като да бяха в някаква тъпа компютърна игра. Може би е по-разумно да зарежат всичко и да закусят най-после. Защо й е да се доказва пред новите мъгляни в края на краищата? Сега те вече нищо не означаваха за нея. Тя беше красива, а те — грозни.

Но мозъкът на Зейн продължаваше да работи на пълни обороти.

— Значи трябва да търсим ключа на място, където е много трудно бъде намерен. Питам се обаче кое ли ще е по-трудно от качването до тук.

Очите на Толи зашариха по покрива, докато не се спряха на вретеновидната кула. На върха й, двайсет етажа над тях, флагът на Валентино плющеше на вятъра. Когато го видя, светът отново доби кристално ясни очертания и тя се усмихна.

— Да се качим там горе.