Скот Уестърфийлд
Грозните (28)

Подозрения

С течение на времето Толи влезе в ритъма на Мъглата.

Имаше нещо успокоително в изтощителната физическа работа. През целия си живот Толи беше страдала от безсъние, прекарвайки будна по цели нощи, докато обмисляше реални и въображаеми аргументи срещу нещата, които искаше да промени. Но тук, в Мъглата, съзнанието й се изключваше в мига, в който главата й докосне възглавницата, която дори не беше възглавница, а новият й пуловер, натъпкан в памучна калъфка.

Толи все още не знаеше колко дълго ще остане. Все още не беше взела решение дали да активира медальона, но знаеше, че ако непрекъснато мисли за това, накрая ще полудее. Ето защо реши да освободи съзнанието си от този въпрос. Един ден ще се събуди и ще си даде сметка, че не може да прекара целия си живот като грозна, независимо какво ще й коства това и дали ще нарани някого с решението си… Но засега д-р Кейбъл можеше да почака.

В Мъглата не беше никак трудно да забрави проблемите си. Животът тук се оказа много по-интензивен от този в града. Къпеше се в толкова студена река, че всеки път скачаше с вик в нея; храната, която взимаше направо от огъня, беше толкова гореща, че на езика й излизаха мехури, което в града никога не можеше да й се случи. Освен това й липсвате шампоанът, който не люти на очите, тоалетната (за свой ужас вече знаеше какво е „отходно място“), но най-вече усещаше липсата на медицински спрей. Независимо от мехурите по ръцете обаче, сега Толи се чувстваше по-силна от всякога. Вече можеше цял ден да се труди здравата на железопътната линия, а после да се състезава с Шай и Давид, сърфирайки обратно към селището с раница на гърба, която е така натъпкана със старо желязо, че допреди месец дори не би си помислила да я вдигне! От Давид се научи как да си кърпи дрехите с игла и конец, как да различава влечугите от тяхната плячка и даже как се чисти риба, което се оказа не толкова неприятно, колкото да я режеш в часовете по биология.

Красотата на Мъглата също проясни ума й от тревогите. Всеки нов ден променяше планината, небето и долината, като ги правеше завладяващи по един съвсем нов и различен начин. Поне природата не се нуждаеше от операция, за да стане красива. Тя просто си беше такава.

Един ден на път към железопътната линия Давид приближи сърфа си до нейния. Летя мълчаливо така известно време, вземайки познатите завои с присъщата си грация. Преди две седмици тя беше разбрала, че дрехата му наистина е направена от животински кожи, от кожите на мъртви животни, но постепенно свикна с тази мисъл. Мъгляните ловуваха, но постъпваха като рейнджърите, убивайки само онези видове, които не бяха естествена популация в тази част на света, или пък не подлежаха на контрол благодарение намесата на ръждивите. Дрехата сигурно би изглеждала нелепо върху всеки друг заради произволно подбраните парчета. Но тя по странен начин отиваше на Давид, сякаш животът му сред дивата природа го беше превърнал в част от нейната фауна и дивите животни му бяха дарили кожите си за дреха. И сигурно не беше чак толкова лошо, че сам си я е ушил.

Той внезапно проговори.

— Имам подарък за теб.

— Подарък ли? Наистина?

Толи вече беше научила, че тук, в Мъглата, нищо не губи стойността си с времето. Нито една вещ не се изхвърля или изоставя, независимо дали е стара или счупена. Всичко се поправяше, ремонтираше и рециклираше и ако някой от мъгляните вече не можеше да го използва, то се продаваше на друг. Малко бяха нещата, с които мъгляните се разделяха с лека ръка.

— Да, наистина. — Давид се приближи още повече и й подаде малко пакетче.

Тя го разгъна, следвайки познатия път над потока почти без да гледа. Вътре имаше чифт ръкавици, ръчно направени от светлокафява гладка кожа.

Тя пъхна в джоба си ярката градска опаковъчна хартия, после надяна ръкавиците на изранените си ръце.

— Благодаря ти! Идеални са!

Той кимна.

— Направих ги, когато бях горе-долу на твоите години. Сега обаче са ми малко тесни.

Толи се усмихна и й се прищя да го прегърне. Когато и двамата разпериха ръце, за да вземат един остър завой, тя стисна за секунда неговата.

Щом ги сложи, Толи установи, че ръкавиците са меки и еластични, а кожата по дланите е износена от дългогодишна употреба. Белите линии на пръстите сочеха къде точно са се падали фалангите на Давид.

— Прекрасни са!

— Хайде, стига — каза Давид. — Не е като да са вълшебни.

— Така е, но в тях има… нещо. — История, внезапно прозря Толи. В града тя притежаваше много неща, на практика всичко, което пожелаеше, идваше от стената. Но градските вещи бяха за еднократна употреба, лесно заменими, също толкова лесни за комбиниране, както бяха тениската, сакото и полата от униформата на общежитието. Тук, в Мъглата, вещите остаряваха и разказваха своята история чрез драскотините, петната и протритите места по тях.

Давид се засмя тихичко, увеличи скоростта и настигна сърфа на Шай в началото на групата.

Когато стигнаха железопътната линия, Давид обяви, че този ден ще работят на по-голям участък с вибротриони, за да си разчистят път през гъстата растителност, покрила металните релси.

— Ами дърветата? — попита Крой.

— Какво за дърветата?

— Тях да сечем ли? — запита Толи.

Давид сви рамене.

— Шубраци като тези не стават за нищо, но въпреки това няма да ги оставим неизползвани. Ще ги отнесем в Мъглата за подпалки на огъня.

— За огъня? — повтори Толи. Обикновено мъгляните сечаха дървета само в долината, не и в другите части на планината. Дърветата растяха тук от десетилетия, а Давид искаше да ги използва, само за да си приготви храна! Тя погледна към Шай за подкрепа, но приятелката й благоразумно запази неутралитет. Вероятно беше съгласна с Толи, но не искаше да спори пред всички с Давид за това как да ръководи собствения си проект.

— Точно така, за огъня — отговори той. — А когато отнесем релсите, пак ще залесим. Този път обаче ще засадим редици с полезни дървета на мястото на железопътната линия.

Останалите петима го гледаха мълчаливо. Той развъртя триона в ръце, нетърпелив да започне работа, но си даваше сметка, че все още няма пълната им подкрепа.

— Ти и сам знаеш, Давид — обади се Крой, — че тези дървета не са безполезни. Те предпазват по-ниските храсти от слънцето, което на свой ред пази почвата от ерозия.

— Добре, де, ти печелиш. Вместо да засаждаме полезни видове дървета, ще оставим леса да се върне в старите си владения.

— Но трябва ли да обезлесяваме преди това? — попита Астрикс.

Давид бавно си пое въздух. „Обезлесяване“ беше дума от речника на ръждивите, онова, което те бяха причинили на старите лесове: изсичане на дърветата, избиване на всяко живо същество в горите и превръщането на цели държави в пасища за добитъка. Цели джунгли били унищожени, а милиони дървесни и животински видове изгубени заради стадо тревопасни крави, широко разпространен вид, от който се правели евтини хамбургери.

— Вижте какво, ние не обезлесяваме. Единствената ни задача е да разчистим боклука, който ръждивите са оставили след себе си — отговори Давид. — Просто се налага да направим малка операция, за да си свършим работата.

— Можем да разчистим само около дърветата — каза Толи. — Важното е да се доберем до релсите. Точно както ти каза — малка операция.

— Добре, чудесно. — Той се засмя. — Нека видим какво ще мислиш за тези дървета, когато ти се наложи да изкорениш няколко от земята.

Той беше прав.

Вибротрионът разчистваше с лекота гъстите увивни растения, минаваше през храсталака като гребен през мокра коса и режеше метала като меко масло, когато случаен замах насочеше по погрешка острието към релсата. Но щом попаднеше на възлестите коренища и оплетените клони на шубраците, тогава нещата се променяха.

Толи се намръщи, когато трионът за пореден път попадна на твърдото стебло, пръскайки в лицето й остри дървени стърготини, а тихото му жужене се превърна в остър писък. Трябваха й доста усилия, докато отреже старото дърво. Оставаше още малко работа, докато разчисти просека до релсите.

— Добре върви. Почти успя, Толи.

Тя забеляза, че Крой стои на благоразумно разстояние от нея, готов да отскочи, ако тя изпусне триона. Сега вече й беше ясно защо Давид искаше да нареже тези дървета за подпалки. Щеше да е много по-лесно, отколкото да си проправят път през гъсталака от корени и клони, опитвайки се да овладеят вибротрионите, за да не излизат от границите на точно определената просека.

— Глупави дървета — помърмори Толи, стискайки зъби, докато забиваше отново острието в стеблото.

Върхът на триона най-накрая успя да се забие в дървото и зави пронизително, навлизайки все по-дълбоко в клона. Когато го отряза, за миг се оказа на свобода, преди да се забие с фучене и пронизителен писък в земята отдолу.

— Еха! — Толи отстъпи назад, вдигна предпазните очила и изключи триона.

Крой пристъпи напред и отмести отрязания клон от пътеката.

— Идеален хирургически разрез, докторе — каза той.

— Май започвам да се справям с тая работа — отговори Толи, отривайки чело.

Беше почти обед и слънцето немилостиво напичаше сечището. Тя смъкна пуловера си, почувствала едва сега, че утринният мраз отдавна си е отишъл.

— Беше прав, че тези дървета пазят сянка.

— Ти го казваш — отговори Крой. — Хубав пуловер, между другото.

Тя се усмихна. Заедно с ръкавиците това беше най-ценният й трофей.

— Благодаря.

— Колко ти струваше?

— Шест пакета СпагБол.

— Малко скъпичко, но пък е хубав. — Крой срещна погледа й. — Толи, помниш ли първия си ден, когато почти грабнах раницата ти? Нямах намерение да ти заграбвам нещата. Не и без да ти предложа нещо в замяна. Просто много се изненадах, когато ми каза, че мога да прибера всичко.

— Всичко е наред, не се безпокой — каза тя. Сега, когато работеше заедно с Крой, той й се виждаше доста приятно момче. Предпочиташе да е в екип с Давид или Шай, но днес те двамата работеха заедно. А и беше крайно време да опознае по-добре някой от останалите мъгляни.

— Надавам се, вече имаш и нов спален чувал.

— Аха, дванайсет пакета СпагБол.

— Сигурно вече не ти е останало с какво да пазаруваш. Тя кимна.

— Имам само осем.

— Не е зле. Бас ловя, че на път за насам не си осъзнавала как всеки ден изяждаш бъдещото си богатство.

Толи се засмя. Двамата се наведоха под окастреното дърво и започнаха да дърпат с ръце корените на пълзящите растения, увити около релсите.

— Ако знаех, че пакетите суха храна са толкова ценни, не бих изяла много от тях, независимо дали умирам от глад, или не. СпагБол даже не ми харесват вече. Най-зле беше, когато трябваше да ги ям на закуска.

— На мен пък ми звучи много вкусно — изкиска се Крой.

— Тук изглежда ли ти вече разчистено?

— Определено. Хайде да минаваме на следващия участък.

— И тя му подаде триона.

Крой най-напред приключи с лесната част, атакувайки храстите с бръмчащия трион.

— И въпреки всичко, Толи, в тази работа има нещо, което не ми е ясно.

— Какво е то?

Трионът стигна метал и посипа наоколо огнени искри.

— Когато дойде тук, ти каза, че си тръгнала от града с храна за две седмици.

— Ъхъ.

— Ако пътуването ти е отнело девет дни, трябва да ти е останала храна за пет дни. Някъде около петнайсет пакета общо. Но си спомням, че когато погледнах в раницата ти тогава, си казах: „Тук сигурно има тонове храна!“.

Толи преглътна, стараейки се да не издава чувствата си.

— Излиза, че съм бил прав. Дванайсет плюс шест плюс осем е… двайсет и шест!

— Аха.

Той кимна, обработвайки внимателно с триона един нисък клон.

— Така излиза. Значи си напуснала града преди рождения си ден, прав ли съм?

Толи трескаво размишляваше.

— Сигурно. Но предполагам, че не всеки път съм яла по три пъти на ден, Крой. Както вече казах, още в началото ми писна от СпагБол.

— Оказва се, че изобщо не си яла много за толкова дълго пътуване.

Толи усилено пресмяташе наум, за да прецени каква би трябвало да е правилната бройка пакети суха храна. Припомни си какво й беше казала Шай първата вечер — че някои мъгляни са доста подозрителни към нея, опасявайки се да не е шпионин. Толи си мислеше, че вече са я приели за своя. Очевидно не беше така.

Пое дълбоко въздух и овладя гласа си, за да не издаде, че я е страх.

— Виж какво, Крой, нека ти издам една тайна.

— Каква?

— Най-вероятно съм тръгнала от града с повече храна, отколкото би ми трябвала за две седмици. Всъщност никога не съм броила пакетите.

— Но нали все казваше…

— Да, сигурно съм преувеличила малко, за да изглежда пътуването ми по-вълнуващо. Все едно е имало риск да остана без храна, преди рейнджърите да ме открият. Но ти си прав, винаги съм имала в изобилие какво да ям.

— Ясно. — Той вдигна очи към нея леко усмихнат. — И аз така си помислих. Историята ти за пътуването изглеждаше малко… прекалено интересна, за да е истинска.

— Но повечето от това, което разказах…

— Естествено. — Трионът изрева за последно и спря. — Сигурен съм, че по-голямата част от разказа ти е истина. Въпросът е колко голяма е тази част.

Толи срещна пронизващия му поглед, премисляйки усилено какво да каже. Това бяха само няколко пакета храна повече, което едва ли доказваше, че е шпионин. Просто трябваше да приеме със смях думите му. Но фактът, че той беше абсолютно прав, не й позволяваше да каже каквото и да е.

— Искаш ли да ме заместиш малко с триона — меко предложи той. — Разчистването тук е тежка работа.

Тъй като днес беше ден за разчистване и не трябваше да носят събрания метал по пладне, те бяха взели обеда със себе си: картофена супа и хляб със солени маслини в него. Толи се зарадва, когато видя, че Шай се отделя с храната си от останалите и тръгва към гъстия храсталак в края на гората. Тя я последва и се настани до приятелката си в пъстрата сянка на клоните.

— Трябва да говоря с теб, Шай.

Шай въздъхна тихо без да я поглежда и разкъса хляба си на парчета.

— Така и предполагах.

— О! Той и с теб ли говори?

Шай поклати глава.

— Не е нужно да казва каквото и да било.

Толи се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че всичко е повече от очевидно. Още откакто дойде тук. Трябваше да се досетя още тогава.

— Аз никога… — започна Толи, но гласът й изневери. — Какво намекваш, че Крой е прав, така ли?

Шай въздъхна.

— Казвам просто, че… — Тя замълча и се обърна към Толи. — Крой ли? Какво общо има пък Крой?

— Двамата с него разговаряхме преди обед, той забеляза новия ми пуловер и ме попита дали съм си намерила спален чувал. После изчисли, че ако съм пътувала дотук девет дни, са ми останали повече пакети СпагБол от очакваното.

— Имаш повече от очакваното какво? — Изражението на Шай показваше пълното й объркване. — За какво говориш, по дяволите?

— Не помниш ли, че когато дойдох тук, казах на всички… — И Толи пак повтори всичко, забелязвайки за първи път очите на Шай. Бяха зачервени, сякаш не е спала. — Я чакай малко, ти за какво мислеше, че говоря?

Шай протегна ръка с разперени пръсти.

— За това.

— Кое?

— Покажи си дланта.

Толи разпери пръсти като нея.

— Същият размер — каза Шай. После обърна ръце с дланите нагоре. — Същите мехури и мазоли.

Толи погледна надолу и примигна. Ръцете на Шай бяха в още по-окаяно състояние от нейните, зачервени и напукани, покрити с незараснали рани от спуканите мехури. Шай винаги работеше най-много, хвърляйки се първа на най-тежката работа.

Толи посегна към ръкавиците, затъкнати в колана й.

— Шай, сигурна съм, че Давид не е искал да…

— Напротив. Хората в Мъглата много дълго и внимателно обмислят подаръците си.

Толи прехапа устни. Вярно беше. Тя измъкна ръкавиците от колана.

— Ти трябва да ги вземеш.

— Аз… не ги… искам.

Толи се облегна назад, смаяна. Първо Крой, сега и това.

— Да, предполагам, че не ги искаш. — Тя пусна ръкавиците. — Но не трябваше ли най-напред да говориш с Давид, преди да откачаш?

Шай загриза нокътя си, клатейки глава.

— Той вече не говори с мен като преди. Не и откакто ти си тук. Не и за важните неща. Имал много работа, така каза.

— О! — Толи стисна зъби. — Аз никога… Харесвам Давид, но…

— Вината не е твоя, разбра ли? Знам това. — Шай протегна ръка и леко залюля сърцето на медальона около врата на Толи. — Пък и твоят мистериозен приятел може да се появи и всичко това вече няма да има никакво значение.

Толи кимна. Съвсем вярно, пристигнат ли извънредните, романтичните трепети на Шай ще са последна грижа.

— Говорила ли си за това с Давид? Май си заслужава да го обсъдите.

— Не, не съм.

— Защо?

— Просто не е имало подходящ случай.

Шай сви устни.

— Просто така е по-удобно.

Толи изпъшка.

— Но, Шай, ти сама го каза: аз не трябваше да издавам местоположението на Мъглата. Наистина се чувствам ужасно, че го направих. Но няма да се оплаквам и да привличам вниманието.

— Да, с изключение на това нещо около врата ти. Но и то не е от особена полза, след като Давид не му е обърнал внимание.

Толи въздъхна.

— Може пък и да не му пука, защото всичко това е само в твоето… — Тя не успя да довърши. Не, това не беше плод на въображението на Шай; тя чак сега го разбра, а и го почувства. Когато Давид й показа срутения тунел на железопътната линия и сподели тайната за своите родители, той й се довери, въпреки че не трябваше да го прави. А сега и този подарък. В такъв случай дали Шай само си въобразяваше?

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Толи се надяваше да не е така.

Накрая си пое дълбоко дъх, прогонвайки тази мисъл.

— Шай, кажи ми какво искаш да направя.

— Просто му кажи.

— Какво да му кажа?

— Причината да носиш това сърце. Кажи му за твоя загадъчен приятел.

Твърде късно е — Толи почувства, че точно това казва изразът на лицето й.

Шай кимна.

— Не искаш да му го кажеш, нали? Повече от ясно е.

— Напротив, ще го направя. Честно.

— Сигурна ли си? — Шай се извърна, потопи залък хляб в супата си и лакомо го захапа.

— Сигурна съм. — Толи докосна рамото на приятелката си и вместо да се отдръпне, Шай се обърна към нея, а лицето й светеше обнадеждено.

Толи преглътна мъчително.

— Ще му разкажа всичко, обещавам.