Йън Ървайн
Тетрарх (42)

Четиринадесет

Реката, главната защита на имението Моргадис, беше дълбока, а бързината й не позволяваше да бъде прекосена с кон. Нагоре по течението й бучаха водопади, а отвъд очакваха бързеи. Тези условия гарантираха, че никаква лодка не е в състояние да се доближи до острова. До него можеше да бъде достигнато единствено с помощта на въжен мост, увиснал ниско над водата — гледка, която никак не се хареса на Ниш. Как щеше да преведе коня си по тези дъски?

За щастие не му се наложи, защото от гората изникнаха хора, които отведоха животните. Маунс тръгна с тях. Последва размяна на сигнали с острова, след която четиримата продължиха.

Яра и момичетата не за пръв път прекосяваха моста и той не ги притесняваше. Механикът вървеше зад тях, стараейки се да крачи небрежно. Мостът се люлееше под краката му. Тежката раница на гърба също го притесняваше. При евентуално падане тя щеше да го повлече към дъното. Но впоследствие Крил-Ниш отхвърли опасенията си за нея, утешавайки се с мисълта, че не умее да плува и така или иначе би се удавил.

Но мостът удържа. От лявата страна на брега се издигаше дървен навес, под който бяха приютени две лодки. По-натам се виждаха купчини дървени трупи и недовършеният скелет на друга постройка. Жената и близначките продължиха нагоре по хълма и Ниш ги последва, копнеещ за охладено питие и, ако имаше късмет, дълга гореща вана.

Стръмните стълби ги отведоха до широка веранда. Там ги посрещна дребна жена, с една глава по-ниска от Яра, със запазена фигура и приятни, но всуровели черти. Около очите й личаха бръчици, говорещи за отдавнашното присъствие на смях. Косата й бе кестенява, започнала да сребрее, макар жената да не изглеждаше на повече от тридесет и пет. И изобщо не приличаше на Яра.

Двете се прегърнаха.

— Бях започнала да си мисля… — поде домакинята, но прехапа устна.

— Какво? — усмихна се Яра.

— Че никога повече няма да видя теб или близначките. Всички, които обичам, изчезват безвъзвратно.

— Винаги ще се връщам — каза съпругата на Троист. — Лилиуен, Мериуен?

Момичетата прегърнаха леля си. Когато близначките се отдръпнаха, тя погледна въпросително към Ниш.

— Мира, сестра ми — представи ги Яра. — Мира, това е Крил-Ниш Хлар, когото приятелите наричат Ниш. Той ни придружи по пътя.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Мира — каза механикът, протягайки ръка.

Домакинята понечи да се здрависа с него, но внезапно задържа десницата си.

— Хлар? — Тя изпитателно се вгледа в лицето му. — Той има ли нещо общо с онзи войнолюбив перквизитор Джал-Ниш?

— Да, Джал-Ниш Хлар е негов баща, понастоящем временен скрутатор на Ейнунар.

Мира отпусна ръка.

— Съжалявам, Крил-Ниш Хлар. Не ме интересува каква помощ си оказал на сестра ми. Никой от рода Хлар не е добре дошъл в този дом.

Ниш се почувства като зашлевен. Но отстъпи назад, овладял се, и се поклони.

— Аз не съм баща си, Мира, но щом присъствието ми ви притеснява, ще си отида.

— Остани — каза Яра, махвайки с ръка към него. — Трябва да знаеш, Мира, че след падането на Никеранд Мериуен и Лилиуен се бяха изгубили и бяха поели сами. Ако не бяха срещнали Ниш, в момента щяха да лежат насилени и мъртви. Впоследствие той ги спаси още веднъж.

Мира се взираше в момичетата, притиснала длан над устата си. Очите й бяха сухи, но Ниш очакваше да чуе писък.

— Невредими са — продължи Яра, — но ще помнят случилото се до края на дните си.

Домакинята притисна близначките към себе си и започна да ридае. Това се проточи нетърпимо дълго и съдържаше значителна неловкост за Ниш. Най-сетне тя повдигна глава. Очите й се бяха зачервили.

Яра бе наклонила глава встрани.

— Така че — каза майката, когато Мира най-сетне пусна момичетата — ако Ниш не е добре дошъл в дома ти, то същото важи и за мен и дъщерите ми.

Механикът бе удивен. Яра бе започнала да се държи по-топло с него след случилото се в манастира, но никога не би очаквал тя да се застъпи за него пред сестра си.

Мира се отдръпна и обърса очи. Усилието да се овладее прогони бръчките от лицето й и за момент я накара да изглежда десет години по-млада. Някога трябва да е била смайващо красива, помисли си Ниш. Преди всичко това.

— Прости ми, Ниш — каза тя и протегна ръка, която носеше мъртвешка студенина. — Не се съмнявам, че сестра ми ти е разказала за сполетелите ме мъки. Войната изтръгна сърцето ми и го насече на късчета. Останах прокълната, единствено със собствения си живот. Но ти нямаш нищо общо с това. Сигурно си уморен. Заповядай вътре. Предоставям ти гостоприемството на дома си, макар да не мога да обещая забавление.

— Достатъчно ми е да открия гореща храна, нещо студено за пиене и евентуално легло. Дори и върху оградата да се облегна, веднага ще заспя.

Мира се усмихна слабо. Мимиката отново преобрази лицето й.

— Всички тези неща мога да ти предоставя. В къщата има множество празни легла, включително и моето.

За момент върху лика й пролази сянка на ново ридание, която тя сподави. С безизразна физиономия домакинята се обърна и пое напред.

Погледът на Яра съдържаше някакво предупреждение, което Ниш не можа да разгадае.

Къщата бе огромна, добре поддържана и ефикасна. Крил-Ниш получи красива стая, облицована с дъски, от която се откриваше гледка към реката. Над струите бе започнала да се вие мъгла, нарастваща със свечеряването. Мръсните му дрехи бяха отнесени, а не след дълго на вратата почука слугиня.

— Ваната ви е готова — каза тя. — Вратата в края на коридора.

С въздишка на блаженство механикът се отпусна сред топлата вода. След като изтърка кожата си до блясък, той провеси ръце от двете страни на ваната и затвори очи.

Сепна го деликатно почукване.

— Вечерята е готова, господин Ниш — обяви същата прислужница.

В края на леглото му бяха оставени чисти дрехи. Крил-Ниш побърза да се облече и се отправи към стълбището, където лакей го упъти към трапезарията. Помещението бе дълго, със стени от тъмно дърво и островръх покрив. В камината пращеше огън. Масата бе сервирана за петима.

Домакинята се появи. Беше облечена в прилепнала рокля, подчертаваща запазена фигура. Тя се настани на централното място и посочи стола от дясната си страна.

— Заповядай.

Ниш се поколеба — Яра и момичетата още не бяха дошли.

— Не съм привърженичка на безполезните церемонии — продължи Мира.

Механикът седна на посоченото му място, погледна към нея, сетне смутено сведе поглед. Какво можеше да й каже?

— Моите съболезнования за…

— Ти не си познавал нито съпруга ми, нито синовете ми — прекъсна го тя, но не грубо. — Нека говорим за друго.

Като цяло Ниш се чувстваше спокоен в компанията на по-възрастни жени, а Мира бе почти на възрастта на майка му. Само че нещо в присъствието й го смущаваше.

— За какво желаете да говорим?

— Всичко без войната! И ти ли си същият войнолюбец като баща си, Ниш?

— Не. Откъде го познавате?

— Майка ми водеше кореспонденция с всички значими личности от континента. Аз продължих тази традиция. А името Джал-Ниш Хлар съумява да изпъква дори сред чудовищата на настоящия ни свят. Но синът не е задължително да прилича на бащата.

— Много ли пътувате?

— Изобщо не пътувам. За пръв път скитовете са били опитомени в тези планини, от рода ми, преди повече от хиляда и сто години. Оттогава не сме спирали да ги отглеждаме. Това е единственото удоволствие, което ми е останало. То ми позволява да общувам със съмишленици от целия свят, както родът ми е правил в продължение на тридесет и пет поколения.

— Никога не бих си представил подобно нещо — каза Ниш.

— Онези от Съвета на скрутаторите си мислят, че притежават света — отвърна Мира, — но съществуват множество сили, древни сили, за които те не знаят.

— Какво имате предвид под съмишленици?

— Синът на скрутатора ли задава този въпрос?

— Не, разбира се. — Механикът се изчерви.

— Имам предвид онези, които предпочитат мира пред безкрайната война.

— Но лиринксите…

— Не те са започнали войната. А миролюбивото им първоначално предложение е било жестоко отхвърлено.

Ниш бе поразен.

— Искате да кажете, че скрутаторите искат войната да продължава?

Още една плочка от пъзела.

— Някои искат. Или поне искаха. Онези на върха. В началото войната благоприятствала целите им, защото им предоставяла контрол над света. Но сега този контрол се изплъзва от ръцете им. Не могат да направят компромис, а и лиринксите вече не биха се съгласили. Така че не им остава друго, освен да продължат конфликта до самия му край — до пълното унищожение на едната от двете воюващи страни. Аз правя всичко по нищожните си сили, за да предотвратя това. Каква е твоята професия?

— На шестнадесет бях принуден да стана механик — внимателно отвърна Крил-Ниш. Виждайки как лицето й се изопва, той побърза да добави: — Но преди това бях писар на един фасафарнски търговец…

— Как се казваше той? — прекъсна го тя.

— Игърти Тисайър. Познавате ли го?

— Само по име. Честен човек, доколкото може да бъде честен един търговец.

— Тогавашната работа много ми харесваше — с копнеж каза той. — Освен това бях добър писар.

— Предполагам механичеството е било работа на майка ти, за да те спаси от набор.

— Така изглежда, макар че тогава не го осъзнавах. Ненавиждах работата в завода. Работех усилено — бързо добави той. — Изпълнявах дълга си, макар да ми липсваше нужният талант.

Появата на Яра и близначките насочи разговора в друга посока. Вечерята беше напрегната, накъсвана от дълги мълчания. Когато момичетата започнаха да се прозяват, майка им се изправи с оправданието:

— Ще се оттегля за днес, сестро, защото съм не по-малко уморена от тях. Лека нощ.

Ниш също се надигна, но Мира го спря:

— Остани още малко, освен ако не си изморен. Още няма девет.

— Дрямката във ваната ме освежи.

— Вино? — Отпушената бутилка бе стояла на масата по време на цялата вечеря, но, тъй като Яра бе отказала, от учтивост Ниш също не беше пил.

— С удоволствие. Рядко имам възможността да пия хубаво вино.

— Съпругът ми беше голям ценител. — Тя потръпна. — Ела, да седнем до камината.

На Ниш не му беше студено, но взе чашата си и се настани в другия стол.

— Вече десет години живея без него — продължи Мира. — Без съпруг, без синове. — Стопанката на дома попи очи с ръкава си.

— Как се е казвал съпругът ви?

— Чамфри. На галено го наричах Чам. Двамата не страняхме от дълга си. Родих първия си син, когато бях на петнадесет, а последния — три години по-късно. На двадесет и две останах вдовица. След седем години ми отнеха първия син. Отнеха ми го, щом навърши четиринадесет, също както и братята му. Те бяха още деца. Това е животът ми, Ниш. А какъв е твоят?

Ниш започна да разказва историята си от момента на пристигането във фабриката. Разказа й всичко, за пръв път в живота си изцяло откровено. Не можеше да лъже човек, страдал като нея. Разказа й за трудностите, които изпитваше с жените на своята възраст. Разказа неумелия си опит да ухажва Тиан, за отказа й и всичко, което бе произтекло впоследствие. Чак до Тиртракс.

Междувременно бутилката се оказа празна. Мира отвори друга.

— Аз съм лош човек — каза той леко завалено.

Тя се приведе и допълни чашата му.

— Продължи, Ниш. Историята ти ме кара да забравя собствените си тревоги.

Механикът поднови повествованието си, описващ случилото се в Тиртракс и насетне, без да пести недостатъците си. За него разговорът се превърна в изповед. С отстранени от виното задръжки, той се разкри изцяло пред нея. Разказа и за майка си, Раня, полагала грижи без нито една похвала, без значение колко се стараел.

— Тя беше грижовна майка, но напълно безразлична. Студена.

— Аз не бях такава — тихо каза тя, загледана в огъня. — Не гледах на децата си като на задължение. Обожавах ги.

Ниш дълго говори и за баща си.

— За него ние бяхме просто инструменти, стъпала от плана му към върха. Нужни му бяха послушни и похвални деца, затова той ги бе създал. Но не го беше грижа за самите нас. Сега научих, че е станал скрутатор, но надали и това ще му се струва достатъчно.

— И все пак — продължи Ниш — той ми е баща и го обичам. Не можах да не заплача, когато го видях да лежи повален върху скалите, с разкъсано лице и смазана ръка. Той ме умоляваше да го оставя да умре, но аз не можех. Клетият. Как страда сега.

— Толкова обичах съпруга и децата си. — Тя продължаваше да се взира в пламъците. — Тях вече ги няма, но аз не мога да продължа. Не искам! — изхлипа Мира и протегна ръка, докосвайки огъня. — Войната не спира да ме прогаря. И не мога да се примиря. Как може да има война? Как може да раждаме децата си сред обич и болка, да ги отглеждаме с цялата си любов, а сетне, докато са още деца, да ги изпращаме в кланицата? Какъв е смисълът в това? Аз не откривам никакъв.

— Сигурно ме презирате.

— Не. Ти също си страдал, Ниш, но си го превъзмогнал. А аз не мога. Не мога да разкъсам този омагьосан кръг на смърт. И знаеш ли защо? Не искам, защото това би означавало да загърбя всичко, което обичам.

Тя се отдръпна назад.

— Сестра ми ми казва да продължа. Казва ми, че съм още млада и че трябва да живея. Защо, казвам аз? Ти какво би ме посъветвал, Ниш?

— Не бих могъл. Не зная от какво се нуждаете.

— А ти от какво се нуждаеш?

— Бих разменил всичко, което някога съм имал, за една прегръдка от родителите си.

— Аз прегръщах момчетата си! Това не им помогна.

Мира се приведе напред. Предницата на роклята й увисна надолу и Крил-Ниш неволно се загледа в извивката между гърдите й. По-рано би задържал поглед, но сега извърна очи веднага щом се усети. Беше неуважително.

Реакцията му не бе убягнала на Мира, но за негова изненада тя протегна ръка към него.

— Прегърни ме.

Механикът я взе в обятията си, само че неспокойните мисли отказваха да го оставят. Кога за последно бе прегръщал жена? Преди месеци — Юлия, в балона. Във въображението си виждаше какво прикрива роклята на Мира. Тя не беше момиче, а зряла жена, петнадесет години по-възрастна от него, но пак я желаеше. Интересно дали желанието бе споделено.

Съпругът й бе мъртъв от дванадесет години и тя все още беше в траур. Но виното съдържаше истина, а тя бе пила много.

Прекалено много. Ниш искаше да я има, но не по такъв начин. Затова той се отдръпна и взе чашата си. Мира намести роклята си.

— Ти ми разказа за миналото си, Ниш. Ами бъдещето? Ще се върнеш ли в армията, за да убиваш отново и отново?

Огорченият й глас развали настроението му.

— Както научихте, Мира, аз съм амбициозен. И себичен. Но искам да спра войната. И зная как това може да бъде постигнато.

Тя взе дланта му и я придърпа към себе си, за да я огледа под светлината на камината. Ниш имаше силна и ъгловата ръка, която не бе елегантна, но съдържаше загатването за умение.

— Харесвам те, Ниш. Не защото си красив, висок или сладкодумен. Не притежаваш нито едно от тези качества. Но ти си честен. Не лъжеш нито себе си, нито за себе си.

Думите й го накараха да се замисли за Юлия. Тя бе харесала добротата му, само че Ниш не се смяташе за такъв. Не се смяташе и за особено честен. В действителност се считаше за студен, пресметлив и дребнав.

— Честен? — възкликна Хлар.

— Познаваш недостатъците си и не се страхуваш да ги признаеш. Познавам мнозина, честни в делата си, но неспособни да бъдат откровени със самите себе си.

Той не отговори.

— Как може да бъде постигнато?

— Кое? — Ниш се беше разсеял.

— Спирането на войната.

— Витис иска Тиан и особено летящия й конструкт. Ако успеех да ги намеря, бих му ги предложил в замяна на съюз срещу лиринксите. Войната би приключила за седмици.

— Значи би сложил край на войната, като я направиш по-жестока?

— За кратко.

— И би пожертвал Тиан, предавайки я на врага й?

— Не би се стигнало до…

Той замлъкна, защото продължаването щеше да бъде самозаблуда. Витис нямаше да преговаря. И нямаше да прости нападението на Тиан. Ако тя попаднеше в ръцете му, биваше обречена.

— Права сте. Вие виждате нещата много по-ясно от мен, Мира.

— Защото не се надявам и не вярвам. — Езикът й бе леко заплетен от алкохола. — Значи съм по-зле от теб.

— В такъв случай ще се огранича до, конструкта. Стига първо да го намеря.

— И наистина вярваш, че това ще сложи край на войната? Ще се довериш на аахим, който е заявил, че възнамерява да завладее света ни?

— Тогава какво да направя? — възкликна Ниш. — Вие отхвърляте всяка моя идея. Ако се вслушвам във вас, в крайна сметка няма да предприема нищо заради опасения.

— Тогава не ме слушай, Ниш. Довери се на собствената си преценка. Стори онова, което смяташ за правилно. А ако се провалиш, поне ще ти остане утехата, че си опитал. Аз дори и това не мога.

Той я гледаше безстрастно. Разсейващите го мисли си бяха отишли. Трептящата светлина пренасяше червенината си върху бледите й страни и прибавяше блясък към очите, на дневна светлина изглеждащи угаснали. Тогава тя отново се приведе към него.

Отново уловен да зяпа в деколтето й, Ниш се изчерви.

— Простете, Мира. Никога не съм успявал да контролирам скотските си желания, а от дълго време не съм…

— Защо скотски, Ниш? — Тя се намести в стола си. — Това е нещо нормално, за което не бива да се извиняваш. За мен също мина дълго време. Ела.

Мира го придърпа към себе си. Механикът осъзнаваше, че идеята не е добра, само че бе пил почти колкото нея, а и като цяло волята му не беше особено силна. Жената постави ръката му върху гръдта си, а самата тя се зае да разкопчава роклята си, удивително бързо озовала се на земята.

Възрастта бе оставила известни дири върху тялото й, но в момента това нямаше значение. С едната си ръка Мира притисна главата му към себе си, а другата хлъзна под ризата. Ниш леко захапваше ухото, шията и долната й устна, а после доближи устни до клепачите й. С въздишка, озовала се върху кожата му, тя дръпна бельото си надолу.

Крил-Ниш започна да разкопчава колана си, но в припряността си се затрудни. Мира услужливо му помогна да си свали панталоните. Вече нищо не стоеше между допира им. Младежът искаше да продължи да я милва и прегръща, но тя бе станала нетърпелива и обви ръце около него, за да го придърпа към себе си.

— Ето сега, Чам — промълви тя.

Ниш изстина, а от желанието му не остана и следа. Мира мислеше за мъртвия си партньор, не за него. Първата му мисъл беше да се отдръпне веднага, само че това щеше да я нарани повече. Може би трябваше да се престори, че не е чул?

Все пак той се притисна към нея. Жената го обгърна с бедра, но в мига, в който я докосна, тя изпищя:

— Не! Ти си мъртъв, Чам!

Ниш се дръпна назад. Не знаеше дали да се опита да я успокои, или да побърза с оттеглянето си.

— Мъртъв! — изпищя Мира с цяло гърло. — Мъртъв си, Чам! Махни се! Не, не, не!

Откъм коридора вече долитаха виковете на слугите и затичаните им стъпки. Ниш тръсна глава, за да прогони винената мъгла. Ако го завареха събут край голата Мира, въргаляща се по пода и крещяща, щяха да го обесят на най-близкото дърво, без да му дадат възможност да се оправдае.

Механикът рязко дръпна панталоните си нагоре и се хвърли през отворения прозорец в мига, в който първите лакеи нахлуваха през вратата. Три скока го отведоха отвъд верандата и надолу по тревистия склон, където Ниш побягна, за да спаси живота си.