Джулиет Мийд
Близки непознати (8)

Седма глава

Пощенска картичка до Били Феърфийлд, Лорънсвил, Северна Каролина:

Драги Били,

Здравей, как си? Аз съм добре. Вчера с татко уловихме риба. Беше голяма. Тук, в Англия, е хубаво. Моля те, потърси Джексън и му предай много поздрави от мен. Тук има три кучета. Много е весело. Ще се видим.

Твой приятел Джейк Макарти

Най-после Маги се свърза със своя приятел Патрик. Той обикаляше със самолет Америка по работа, но не успя да стигне до Северна Каролина, затова двамата се уговориха следващата събота вечер да се срещнат в Орландо. След като Лия замина за Атланта за цяла седмица при своя приятелка от Австралия, която бе келнерка там, Маги очакваше, че Оливър ще се разсърди, че остава сам с децата една вечер, но той реагира изненадващо спокойно. Само каза, че знаел колко тя държала на Патрик и че не бивало да изпуска случая да се видят.

— Мога да се грижа за децата си трийсет и шест часа, Магс. Няма да ги уморя от глад, нито пък ще ги оставя да играят на уличното платно. Но ти ще ми липсваш. — Говореше искрено. След спречкването им по повод на материала му, отношенията им бяха сравнително добри. Поне не се караха много често. Оливър не беше така напрегнат както в Англия, почивката явно му се отразяваше добре. Решиха да прекарат последен ден на брега, после да излязат да вечерят сами, на другата сутрин Оливър да закара Маги до малкото местно летище в Уилмингтън, а той с децата да се върнат в Оук Ридж. Лили и Артър се бяха сприятелили със семейство Брейтуейт от съседната на „Оушън Едж“ вила и по-голямата част от деня играеха в пространството между двете къщи. Лили бе спечелила разположението на съседката Джанис с решителните си маниери и с комплиментите си за прекрасните сандвичи с фъстъчено масло.

— Много по-хубави отколкото ги прави мама, госпожо Брейтуейт, жалко, че не живея близо до вас…

Маги и Оливър лежаха на пясъка и говореха за Патрик. Той беше един от малкото приятели на Маги и Оливър искрено го одобряваше, сигурно защото беше гей. Вероятно не беше без значение и обстоятелството, че Патрик не се опитваше да крие, че намира Оливър за ужасно привлекателен. Двамата с Патрик отдавна се шегуваха, че ако бракът с Маги не върви, Патрик ще бъде първият, към когото Оливър би се обърнал.

— Не съм сигурна дали Патрик наистина го приема като шега — измърмори Маги. — Всеки път, когато се видим, той ме пита много загрижено дали всичко е наред между нас. — Ол се засмя, а тя продължи: — Жалко, че ако между нас наистина възникнат проблеми, няма да мога да ги споделям с Патрик. Той ще избухне като бутилка с изстудено шампанско.

— Ами по-добре прави така, че между нас никога да няма проблеми.

— Звучи ми като заповед.

— Голяма жена си, можеш да се справиш.

— Не ми харесва думата „голяма“.

— Изразих се метафорично, скъпа, знаеш го. — Целуна я през банския костюм по плоския корем. — Магс, помниш ли как се запознахме?

— Как да не помня! Ти беше истински негодник.

— Не съм бил. Страшно те харесвах.

— Да, но не го показваше. Правеше много груби бележки по адрес на репортерките, подхвърляше ми, че ако искам да пиша за политика, би било по-добре да си стоя в провинциален вестник, че жените не можели да правят интервюта… Всички ми казваха, че си женкарят на редакцията. Всъщност се държеше като истинско прасе заради предразсъдъците си към жените.

— Ами, през цялото време мислех, че Пийт не разрешава връзки между колеги и се чудех как да те преместя в друг вестник, за да мога да те поканя в леглото си.

— Не вярвам мнението на Пийт да е имало голямо значение за теб. То не попречи на връзката ти с Луиз.

— Магс, хайде да не започваме отново. Сто пъти ти казах, беше само лудост, реакция на страх. — Оливър побърза да отклони темата от Луиз. — По отношение на теб имах съвсем сериозни намерения, затова мнението на Пийт имаше тежест за мен. Ти ме предизвикваше, правеше впечатление на много умна, трудно бе да се добере до теб човек, беше толкова сексапилна…

— Розови спомени!

— Все още си такава.

— Само за теб.

— Много се надявам да е така.

Маги се обърна по корем, мислейки за тайната си и за Едуард. Вдигна косата от раменете си.

— Можеш ли да намажеш гърба ми, Ол?

— С удоволствие.

Той сипа масло на дланта си и започна да го размазва по кожата й. Ръцете му се плъзнаха по задната част на бедрата и погалиха мястото зад коленете, където две бледозелени вени изпъкваха под загорялата кожа.

— Магс? Да?

— Какво е това?

Маги извърна глава и изгледа краката си отзад, където пръстът на Оливър се движеше по протежение на вената.

— Оливър, ние, които раждаме деца, ги наричаме разширени вени. На левия крак я получих, когато бях бременна с Лили, а от Артър имам тази на десния крак. Не е приятна гледка, нали?

Ол целуна нежно и двете.

— Красиви са. Най-красивите бойни белези, които съм виждал. — Той отново ги погали и Маги забеляза как се просълзи.

— Ол! Не мога да повярвам, че тъкмо ти се развълнува при вида на разширените ми вени. — Тя не обичаше, когато Оливър ставаше сладникав. За щастие това му състояние никога не продължаваше дълго.

— Наистина се развълнувах, Маги. Повече от когато и да било. — Плъзна ръка по тялото й, обхвана едната й гърда и после неочаквано седна.

— Джанис! — извика. — Може ли да ти оставим децата за около час? Знам, че ще ги гледаш довечера, но дали ще може да ни заместиш за един час?

— Разбира се! Ще им дам да обядват. Печем хотдог. — Тя се показа над парапета на верандата. — Оливър, отново ли изгаряш?

— Може и така да е.

Маги и Оливър се оттеглиха в спалнята, разположена в ъгловата стая на къщата. Соленият бриз нахлуваше през отворените прозорци.

 

 

Кристи реши да даде коктейл за всичките си нови съседи и се обърна за помощ към Едуард, с молба да състави списъка на поканените.

— Коктейл ли? Никой в Комптън Пърлу няма да разбере какво става, Кристи. Много ще ги разглезиш.

— Искам само да се уверя, че каня хората, които заслужават, Едуард. Помислих си да поканя всички, с които ни запозна, но не знам дали се разбират помежду си.

— Всичко ще бъде наред, стига да не се свалят. Всъщност като си помисля, вероятно ще е още по-добре, ако наистина започнат да се свалят. — Едуард размишляваше. — Ще се превърне в легендарен случай. Хайде сега да започваме списъка на гостите. Чакай да видим. Аз, разбира се.

— Естествено.

— Смахнатата Луси и Чарлс Уикъм-Едуардс.

— Защо я наричаш смахната, Едуард? На мен ми изглежда съвсем нормална.

— Нали знаеш, Кристи, външният вид лъже, особено при англичаните. Майстори са на преструвките. За да бъда честен, ще ти кажа, че Оливър го измисли. Той умира да измисля какво ли не. Покани сър Найджъл, семейство Хенгъм, а също и Имоджин и Къртис.

— Как е фамилното им име?

— Имоджин Бъркли и Къртис Ейбръмс. Адресирай поканата до Имоджин и Къртис.

— Искаш да кажеш, че не са женени?

Едуард й прошепна с поверителен тон:

— Живеят в грях, но не казвай на никого, че аз съм ти го казал. Освен това покани Бил и Сара Тренчър от Голямата къща.

— Това не е ли петролният милионер, с когото ме запозна? Мъжът с червеникавокафявия жребец? — Едуард бе представил Кристи на Бил, който яздеше огромния си кон и в същото време разтовареше по клетъчния си телефон.

— Всъщност милионер от вторични суровини, Кристи, той не обича да се споменава за това. Откакто купи имението, се оттегли от бизнеса и колкото по-малко се говори за него, толкова по-добре. Луси никога не пропуска възможност да го попита дали може да й даде съвет за някоя купчина боклуци, които е събрала в конюшнята, на него му става много неприятно.

— У нас ценим хората, които са се издигнали със собствени сили.

— Аз предпочитам жени, които сами са, се издигнали. Не е лошо да поканиш викария и жена му…

— Няма ли да имат нищо против, че ще присъства… неженена двойка?

— Боже мой, не! Викарият не е такъв човек, освен това играе крикет с Къртис, а по тези места средното число на ударите в крикета надминава всякакви морални съображения. Ще трябва да поканиш Бриг — бригаден генерал Нютън-Баулс, той много се прояви във Войната в Персийския залив, жена му е дребничка и прилича на мишка, а той непрекъснато я тормози — казва се Марта, много подходящо. Ако искаш да има и по-млади хора, покани Джорджи Ламингтън и съпруга й. Къщата им винаги е пълна с гости. Ще й се обадя от твое име и ще й съобщя. Сигурен съм, че ще се зарадва. Чакай сега да видим… кой още заслужава да бъде поканен? Разбира се, Оливър трябваше да бъде тук и жалко, че го няма.

— Нали? — изрече Кристи натъртено.

— Старият Оливър е душата на компанията… Може да се обърнеш и към някои фермери, с тях човек може да се посмее — особено с някои. Артър Кромли от Кромли Хаус например, собственик е на няколко хиляди акра. Негодникът ги е засадил с рапица и полето прилича на някоя ужасна и евтина испанска картина, но предполагам това е цената на членството в Европейския съюз. Аз ще доведа Хилъри от аукционната зала, ако разрешаваш. Може да те развесели.

— Както искаш.

— Като споменах аукционната зала, Кристи, нали не си забравила, че утре ще дойдеш с мен на разпродажбата?

— Не съм, чакам я с нетърпение.

— Отлично. Значи събрахме двайсетина души за твоята забава. Утре сутринта ще те взема в 9:30. Добре ли е?

— Чудесно. Благодаря ти, Едуард. Днес ще напиша поканите.

— Покани ли? Ужасно шик. Ще им направи много силно впечатление. „Заповядайте в дома на госпожа и господин Макарти“… Довиждане, Кристи.

 

 

У дома в Бокхемптън Хаус! Каква божествена идея! Ако къщата беше нейна, би направила някои дребни изменения, разбира се. Би махнала стената между кухнята и килера, би боядисала гостната, за да не изглежда толкова потискаща в мрачни дни, а малкия кабинет би превърнала в хубава стая за игра на децата, би могла да я продължи чак до терасата… Без каквито и да е радикални промени, за партито би могла малко да разнообрази нещата. Ако вечерта беше хубава, щеше да отвори всички врати към градината, така че терасата и моравата да служат като продължение на стаята. Ако можеше да намери някой хубав плат в Солсбъри, щеше да го метне върху диваните, които Бумър беше развалил, можеше да намери нещо и на аукциона утре. Едуард й беше споменал, че ще има разпродажба и на платове.

 

 

Кристи се бе самопоканила на аукциона на „Бишъп & Муди“. Само веднъж бе присъствала на разпродажба на „Сотби“ в Ню Йорк и й хрумна, че би било интересно да види как се прави това в провинцията. Самият Едуард щеше да я ръководи, беше й казал, че ще има някои интересни неща. Залата за аукциона бе пълна, когато пристигнаха в десет без пет минути и след като снабди Кристи с номер за наддаване, Едуард я настани на предно място в секцията за килимите. Той поздрави неколцина редовни дилъри, преди да заеме мястото си на подиума. Огледа присъстващите и с чукчето тупна леко по катедрата, за да привлече вниманието им.

— Добро утро, дами и господа. Смятам, че сме готови да започваме. — Прочисти гърлото си и се усмихна на възрастния носач, който му донесе чаша вода.

— Благодаря, Дерек, но я предпочитам с парченце лимон. Да не си прекалил с тоника, а? — Присъстващите се разсмяха добродушно и двама носачи с бели престилки внесоха номер едно — голям казашки килим, и церемониално го разстлаха в средата на празното място отпред.

— Започваме наддаването от седемдесет лири. — Едуард огледа залата, забеляза онези, които кимнаха, които дадоха знак с пръст, други, които се усмихнаха и весело размахаха табелките си с номерата. — Седемдесет и пет, осемдесет, осемдесет и пет, деветдесет. Деветдесет първи път… Деветдесет и пет, сто. И пет. И десет. И петнайсет. И двайсет. И двайсет и пет. Сто двайсет и пет първи път…

Чукчето удари по катедрата. До номер десет Едуард вече влезе в играта и започна да се шегува с публиката. Хвърли поглед към персийския килим на подиума, който в каталога бе описан като „две части, едната от тях поправена“.

— Номер единайсети. Персийски килим. Хубав. В две части, значи е по-лесен за носене. Кажете, не е ли красив! Можете да направите от него каквото пожелаете. Хайде, Питър, той плаче за твоята игла и конец. Предлагам осемдесет лири. Осемдесет и пет. Деветдесет… Хайде де! Вие почти заспахте. Събудете се, събудете се. Прекрасен персийски килим в две части. Всеки би могъл да го вземе. Деветдесет и пет…

Кристи огледа мизерната зала, любопитно й бе да види кой присъства. Имаше търговци на килими, Едуард ги познаваше по име, някои от тях приличаха на иранци. Когато изнесяха някой особено хубав килим, те всички заедно се спускаха към средата на помещението и закриваха гледката за останалите, с крака повдигаха ъглите на килима, за да видят възлите на опаковата страна. Присъстваха няколко добре облечени домакини, които се надяваха да вземат нещо евтинко за стаите на отрасналите си деца. В помещението се въртяха седем или осем носачи с бели престилки, на възраст от около четиринайсет до около сто и пет години. Кристи нададе ухо към разговора на съседите си, явно местни дилъри, които си споделяха проблемите при купуване на големия пазар в Истанбул. Чу глас зад гърба си, обърна се и видя много слаб мъж с тъмносин костюм, с риза без яка, със зализана назад коса и явно изкуствени зъби. Когато се усмихнеше, а той го правеше доста често, показваше умелата зъболекарска работа и бърчеше нос.

— Скъпа! — поздрави той жената, облегната на парапета до Кристи, и й прати две въздушни целувки за двете бузи. — Не съм пропуснал номер двайсет и осем, нали? Тази сутрин просто не можах да се измъкна от леглото.

— Късно ли си легна, Майкъл?

— Ужасно късно. — Той пак набърчи нос. — Но да ти кажа, заслужаваше си.

— Хайде сега, малко внимание от всички. Предмет номер двайсет и шест. Облекло за яздене на камила, поне така ми казаха. Видях, че много от вас са пристигнали на камили тази сутрин и наистина ми стана жал за вас. Човек трябва да има и подходящи дрехи, там е проблемът. Кой каза да започнем от осемдесет? Питър? Благодаря. Осемдесет. Осемдесет и пет. Деветдесет. И пет. Сто И пет. И десет. И петнайсет. Сто и петнайсет. Сто и петнайсет втори път. Продадени.

Докато наблюдаваше как Едуард ухажва публиката с голяма лекота, Кристи осъзна, че бе роден за тази работа. На него явно му беше приятно да се шегува с купувачите и през годините си бе създал репутация поне сред половината от редовните посетители на търгове. От всичките вероятно двеста и петдесет килима, само десет или петнайсет си заслужаваха цената и представляваха интерес, но Едуард не пестеше усилията си и всъщност се забавляваше много повече с изключително износените килими, някои от които имаха и дупки, цветовете им бяха избелели и станали неопределени, а шарките им вече не си личаха. Когато донасяха някой особено овехтял килим, Едуард се шегуваше с дилърите:

— Нали знаете какво казват — ако ги купите изтъркани, вие няма да ги изтъркате повече, нали? Не можете да отречете, че има логика.

— Осемдесет и втори номер. Покривка за легло. Много красиви медальони и шарки. Хубави малки птиченца в единия ъгъл. Тъкмо да се пъхне човек под нея в студена нощ, какво ще кажете, господин Д.? Предлагам да започнем от петдесет. — Кристи забеляза, че хомосексуалистът зад гърба й заложи. Той нито направи знак, нито махна с ръка, само набръчкваше носа си, когато Едуард го погледнеше. Залогът стигна до сто и двайсет, и тогава се появи засечка.

— Някой ще предложи ли повече от сто и двайсет? Господин Д.? Благодаря. Един път сто двайсет и пет. — Носът отново се набръчка. — Трийсет зад вас. Трийсет и пет. Четирийсет в дъното на залата. Четирийсет и пет. Носът си отбеляза нещо в бележника, тръсна, глава назад, обърна се презрително с профил към Едуард и затвори очи. — Продадена за сто четирийсет и пет. — Едуард отпи глътка вода.

— Номер седемдесет и пет. Афганистанска пътека с осмоъгълници и типични шарки. Струва ми се, че в средата й има една афганистанска дупка. Поне няма защо да се тревожите къде ще попадне колът на палатката. Килим плюс дупка. Изгодна сделка. Питър? Петдесет. Благодаря. Петдесет и пет, шейсет. Седемдесет. И пет. Наддаването се покачва на осемдесет. Това е голяма сума за килимче, на цената на прилично кече. Пътеката е дълга. Бих казал като за маратон. — Шегата му беше посрещната с мърморения от страна на публиката. — Чували сте това и по-рано, нали? Защо да не проявим благотворителност… Осемдесет. Първи път осемдесет. Персийски килим. Никой не бива да си тръгва днес без персийски килим и един от тях е на пода пред вас…

Едуард продължи със същото темпо два часа и половина и малко след дванайсет и половина продаде последния килим. Някои от залагащите си тръгнаха, други се преместиха в залите, където щеше да има разпродажба на мебели. Едуард се приближи до Кристи и избърса челото си с голяма ленена кърпа.

— Боже, колко е топло тук. Слушай, какво ще кажеш да обядваме в кръчма. Хилъри ще води аукциона следобед, така че можем да се измъкнем.

Едуард излезе с тъмносиния си мерцедес от паркинга и подкара към село Питън.

— Надявам се, че нямаш нищо против кръчма, в Солсбъри няма много места, където човек може да обядва, а аз не бързам да се връщам. Сигурна ли си, че не искаше да останеш и за останалата част от аукциона?

— Не. Достатъчно вълнения преживях за един ден. Да ти кажа право и аз съм гладна. Когато пазарувам, винаги огладнявам, дори когато се разхождам само край витрините.

— Сериозно? Аз пък огладнявам, когато продавам, от пазаруване губя всякакъв апетит. „Сребърното рало“ е прилична кръчма — освен киевски котлет с пържени картофи, приготвят и други неща.

— Звучи чудесно — каза Кристи и погледна крадешком Едуард в огледалото.

— Е, забавно ли ти беше? Какво очакваше?

— Съвсем друго. Не очаквах да има толкова професионални дилъри. Мислех, че ще присъстват само сладки бабички, които си купуват това-онова за къщите.

— Тъкмо с малките сладки бабички внимаваме, с тях е много по-трудно, отколкото с дилърите.

Продължиха мълчаливо до път А36.

— Знаеш ли, често си мисля, че най-добрият начин да оцениш красотата на Уилтшър е когато я гледаш в огледалото за обратно виждане — каза неочаквано Едуард. — Странно, но тъкмо тогава всъщност възприемаш цялото това пространство — посочи огледалото с пръст, — виждаш как земята, полята изведнъж се отдалечават от теб, усещаш същината на целия пейзаж. Оставаш с чувството, че къщите току-що са израсли, забелязваш всички нюанси на варовика с оттенъци на мед, синкавия лиас^[1], зеленикаво-сивкавия фон с цвят на плесен, блясъка на тухлите и кремъка, когато слънцето ги огрее. Виждаш ли онзи пушек над горичката? Никога не бих казал, че е дело на човек. В тази част на страната има нещо диво, праисторическо, нищо подобно на блудкавите хълмчета на Котцуолдс, а тук — той почука по огледалото, — тук можеш да оцениш мащаба на цялата местност.

Кристи кимна малко смутена, че Едуард използваше огледалото единствено, за да се наслаждава на гледката.

След като се настаниха в „Сребърното рало“ близо до огъня, който гореше весело, въпреки топлото време, донесоха им бутилка кларет и взеха поръчката им за обяда. Едуард свали сакото си, охлаби вратовръзката си, облегна се назад и разроши с ръка пригладената си, леко прошарена коса.

— Какво удоволствие е човек да обядва с красива жена.

— Не можеш да се оплачеш от липса на приятелки, някои от тях са красиви и обзалагам се, че флиртуват с теб — Луси, Маги…

Едуард се усмихна и издърпа вратовръзката си.

— Луси флиртува с всеки мъж между седемнайсет и сто и дванайсет години. Към мен никоя от тях няма специално отношение. А Маги е друга работа. Както и да е, никога не си ни виждала заедно. Какво те кара да мислиш, че тя флиртува с мен?

— Женска интуиция — предположи със сладък глас Кристи. — Винаги говориш за нея като че ли много я харесваш.

— Вярно е, и тя заслужава това. Много, много съм привързан към Маги Калахан. Тя заема особено място в сърцето ми.

— Знам. Може да съм тук отскоро, но винаги съм смятала, че подушвам бързо това-онова. — Кристи ровеше салатата с вилицата си. — Взаимно ли е?

— Много странен въпрос. Всъщност аз самият съм си го задавал. — Тонът му, който в началото на разговора беше шеговит, омекна забележимо. — Когато тя е тук, имам чувството, че съм я познавал през целия си живот, няма нещо, което не бих могъл да споделя с нея. Тя е добра приятелка. Сега, когато я няма, е, малко ми е трудно да определя какво чувствам. По дяволите, липсва ми. Също и Оливър, разбира се. Свикнал съм да се виждаме. Всички заедно или поотделно, както и да е. Може би съм по-привързан към Маги, защото Оливър прекарва доста голяма част от времето си в Лондон, а ние с нея си правим компания — аз в самотата си на ерген, а тя, когато й дотежава да бъде жена без съпруг.

— Представям си много добре. Сигурно ви е приятно — окуражи го Кристи.

— Да, благодаря на съдбата. Не знам защо ти говоря за това. Предполагам, че е по-лесно човек да се довери на непознат. Може би това е една от причините католиците да се оправят толкова добре. — Доизпразни бутилката в чашата на Кристи, по-голямата част от нея бе изпил сам, и даде знак на келнера да донесе нова.

— Според теб Оливър има ли приятелка, неомъжено момиче, с което поддържа връзка, докато е в Лондон и се прави на ерген?

Едуард се развесели.

— Не мога да разбера какво ви става на вас, жените. Маги ми зададе подобен въпрос малко преди да заминат. Явно много ви занимава идеята за изневяра. Това ми напомня мисълта на Джордж Бърнард Шоу: „Какво е добродетел, ако не солидарността на женените?“. Хубава мисъл, нали? За съжаление не е вярна. Но да се върнем на въпроса ти, нямам ни най-малка представа дали Оливър има приятелка. Бих извил врата му, ако чуех подобно нещо, но не ми е съобщавал.

— Вероятно не му се иска да извиеш врата му.

— Би бил ненормален, ако някога изневери на Маги. Всъщност понякога наистина е същински идиот.

— Питам те само защото в момента чета една книга, която намерих в Бокхемптън. В нея се разказва за много силна страст, която е осъдена да се изпепели. Искам да кажа, описана е взаимна любов, но по различни причини двамата трябва да се разделят. Вероятно това съм имала предвид, когато зададох въпроса си.

За миг Едуард Арейбин придоби ужасно тъжен вид.

— Понякога тези неща се случват, не можеш да се бъркаш в живота на другиго само защото си мислиш, че го обичаш. Никой няма това право.

— Така ли? — възрази невинно Кристи. — Нали във войната и любовта няма правила?

— Не, не е така. На война може би, но ако си влюбен, не можеш да играеш на покер и да заложиш покрива над главата си. Просто не можеш. Особено когато не си сам, до теб има и други — деца и така нататък. Това е моето мнение.

Кристи отпи от виното. Мислите й се насочиха не към децата на Калаханови, а към Джейк. Никога не би извършила нещо, което да заплаши щастието му, дори и животът й да зависи от това.

— Значи смяташ, че Оливър никога не е имал тайна любов? Не е изживял някаква голяма страст — усмихна се така, че Едуард да не си помисли, че го пита на сериозно, — която да е изоставил заради Маги?

— Отвън човек никога не знае нищо за нечий брак, освен ако не е вътре в нещата. Искам да кажа, че само двамата си знаят. Някои двойки на пръв поглед изглеждат щастливи, а бракът им е разкапан из основи, други пък — старомодни, поочукани изживяват най-сладкия брак. Но да отговоря на въпроса ти — той бутна настрани чинията си почти недокосната, — не, не смятам, че Оливър е имал тайна любов, която е изоставил. Ако обича някого, това е Маги.

— Откъде знаеш? — Кристи се беше хванала здраво за темата. Желанието да узнае нещо я бе завладяло.

— Може би дълго продължилата близост поражда неприязън. Вероятно Оливър не осъзнава доколко зависи от Маги и колко много я обича. Може би не си дава сметка за силата на любовта си, сигурно в такъв случай би могло да се каже, че любовта му е загубена. Основното обаче е, че дълбоко в сърцето си Маги знае за неговите чувства. Така че тя ще направи всичко, за да останат заедно.

Той изговори всичко това бързо, с горчива нотка в гласа, която Кристи възприе като завист. Значи Едуард Арейбин беше влюбен в Маги и някога се е надявал, че тя също е влюбена в него, по тази причина проявяваше ревност. А поради това, че бе влюбен в нея, той не бе в състояние да повярва, че Оливър би могъл да обича друга жена. Явно Едуард не бе чел „Тъжна история“ и нямаше никаква представа как Оливър беше описал Маги или Хелън, както я наричаше в книгата си — „съвсем прилична, обикновена жена, която е трябвало да се омъжи за всеки друг, но не и за мен“. Кристи харесваше Едуард, той беше добър по сърце, но тя търсеше нещо много повече от доброта. Кристи искаше да изпита чувство опасно и ужасяващо, което би я помело като приливна вълна. Обядът с Едуард беше прекалено приятен за апетита й в момента. Спомняйки си как Оливър беше описал любовта си, тя се усмихна на себе си.

— Това развеселява ли те?

Кристи се напрегна и помисли усилено какви бяха последните думи на Едуард.

— Не, но представата ти е много романтична. Обичам романтиката, а ти? Животът в Англия е много по-романтичен, отколкото в малкия Лорънсвил, щата Северна Каролина.

— Много странно. Романтика има навсякъде, където я потърсиш.

— Тук си прав. — Кристи отново наведе глава и го погледна изпод ресниците си. Ако Едуард Арейбин беше опитен и циничен мъж на средна възраст, когото са сваляли доста млади и не толкова млади жени, не го издаде с нищо.

— Ако се огледаш достатъчно добре, можеш да намериш романтика навсякъде, където пожелаеш. Дори в Комптън Пърлу.

— Така ли мислиш? — попита замечтано Кристи.

— Не само го мисля, сигурен съм — призна Едуард с усмивка.

— А ти оглеждаш ли се, Едуард?

— Аз? Боже опази. Беше само констатация.

На Кристи й харесваше да я пожелава всеки мъж, когото срещнеше, тя никога не бе изпитвала съмнения относно привлекателността си и вярваше, че е съвсем в реда на нещата да се радва на мъжкото внимание. Затова ухажваше всеки мъж, с когото се запознаеше. Не че имаше намерение да ляга с него, просто искаше той да изпита поне малко завист към Гейб. По този начин тя упражняваше мускулите си. Никога не беше приемала поведението си на сериозно, за нея бе просто един вид игра. Сега откри, че въобще не я интересуваше дали Едуард Арейбин я желае или не. Тя не го желаеше, но искаше, макар и за кратко нещо съвсем, съвсем различно.

Маги и Оливър спориха къде да вечерят преди заминаването на Маги. Оливър много държеше на малък тайландски ресторант, който откриха на около петнайсет километра от Холдън Бийч в градчето Шалот. Нравеше му се, че малко имигрантско семейство е събрало куража да отвори ресторант в тази изостанала част на света, харесваше му и фактът, че тъй като ресторантът нямаше лиценз да сервира алкохол, в края на листа с менюто, благородно им се предлагаше „2 долара за наливно“.

— Случвало ми се е да го прочета и на други места, но за пръв път в ресторант — отбеляза Оливър. — Направо на сметка!

Вечерта Маги най-после успя да го убеди да опитат нов ресторант — „Лошия Боб“, който рекламираше истинска домашна кухня. Макар че беше петък вечер и едва девет часът, ресторантът беше празен, когато пристигнаха.

— Да не сме подранили за вечеря? — обърна се той към келнерката с къса розова поличка и малка бяла престилчица.

— Не, приятел, по-голямата част от редовните ни клиенти вече идваха и си тръгнаха. Май не сте оттук, а?

— Не, от Англия сме.

— Добре дошли! — Посочи етикета, забоден върху лявата й гръд. — Аз съм Уенди, както пише тук и наистина се чувствам щастлива, че ще ви обслужвам тази вечер.

— Е, благодаря, Уенди — отвърна официално Оливър. — Аз съм Оливър, а това е съпругата ми Маги. — Странният американски обичай на представяне в ресторант му беше приятен.

— Ами радваме се, че тази вечер сте тук. Да ви донеса ли нещо, докато видите менюто? Може би хъш пъпис.

— Какво е хъш пъпис, Уенди? С това наименование са ми известни само обувките, които се рекламират от куче порода басет?

— Ами има го в менюто. Наистина е хубаво. Все едно че си поръчваш операция за байпас — двоен байпас за обикновена поръчка или троен байпас, ако ги поръчате с масло и мед.

— Кои ще ни препоръчаш, Уенди?

— Ще ви донеса тройни. Поне да свършите тази работа както трябва. — Тя намигна, а докато се отдалечаваше, Оливър огледа краката и задника й.

— Много ти харесва, нали, Ол?

— Кое? Да гледам задника на келнерката ли?

— Не, от това не се изненадвам, интересно ми е, че обичаш да се представяш навсякъде.

— Аз съм добре възпитан джентълмен, Магс. Ако някоя дама ми съобщи името си, би било невъзпитано от моя страна да не й кажа своето.

— Тя не е дама…

— Тъкмо затова! — Двамата се разсмяха.

— Ол, хрумвало ли ти е някога да се преместим в Щатите?

— Е, скъпа, на мен тук наистина ми харесва много.

Ол се опита да го изрече с акцент на южняк, но не се получи.

— Сериозно те питам.

— Сериозно, не, не бих го направил. Като за почивка ми харесва много, но тук няма място за хора като нас, Магс. Ние никога не бихме оцелели. За година аз ще се превърна в пияница.

— За месец…

— Благодаря, а ти ще започнеш да ядеш хотдог и да събираш долари по пясъка на плажа, децата ще ме наричат „сър“, аз ще трябва да си намеря лодка, за да излизам за скариди, ти никога вече няма да се печеш без горнище на банския, ще престанем да бъдем изискани, чувството ни за превъзходство ще изчезне, ще си живеем „по съседски“, ще загубим цинизма си, а без него накъде? — Ол продължаваше да се шегува, но Маги знаеше, че независимо от игривия си тон той говореше сериозно.

— Може би стабилността би ни се отразила добре.

— Стабилността не е добра за никого. За нас е добре да живеем напрегнато. Липсата на достатъчно комфорт ни се отразява добре. Борбата е добра за духа. Ако не ми вярваш, просто сравни съвременното руско и британско изкуство.

— Вече не съм сигурна в това. По-рано и аз мислех като теб. Сега ми минава през ума дали няма да е по-добре, когато се събудиш, да знаеш какво ще правиш през деня.

— Магс, това е едно от малкото предимства на твърдоглавието ти. Ти винаги заспиваш със съзнанието какви мисли точно ще те занимават на другия ден.

— Много смешно. Искам да кажа, че тук е по-цивилизовано отколкото в Англия. Когато искаш да влезеш в движението по пътя, знаеш, че другите шофьори ще ти дадат път, при това го правят с усмивка. В Англия би могло и да се случи, но по-скоро някой ще изкрещи „майната ти кучко“ и ще надуе газта.

— Магс, тук сме само на почивка. Когато идваш на гости в такава страна, нямаш представа какво е да живееш постоянно тук, също както семейство Макарти не знае какво става в Комптън Пърлу. За нас това е само игра, гледаме през ключалката, зрителното ти гюле е ограничено.

Маги поклати глава упорито.

— Разбирам какво ми говориш, но тук хората са подобри. Вярват си един на друг, харесват се. Схващаш ли какво искам да ти кажа?

— Не. — Оливър довърши последното си хъш пъпис — малко топче изпържено тесто със същата дупка като на донътс. — Не вярвам, че хората се харесват, където и да било. Те просто знаят, че за да оцелеят, имат нужда едни от други, също и за да се борят със самотата, затова правят компромиси и се преструват, че се харесват, понеже така е по-лесно. Общуването е част от цивилизацията. — Той насочи печеното на скара ребро към Уенди. — Да не мислиш, че Уенди ни харесва? Да не би да си представяш, че според нея наистина е „чудесно“ да ни сервира за някакви си пет долара на час? Как не. Тя просто смята, че има възможност да получи по-голям бакшиш, ако е любезна с нас.

— Това е различно — настоя Маги. — И английските, и американските келнерки се стремят да получат по-голям бакшиш, но американката по природа е по-любезна, докато англичанката поначало е намусена, защото е длъжна да ти сервира.

— Всичко това трябва да ти подскаже, че американката е или по-комерсиална, или просто по-умна.

— Ол, знаеш ли, че си стар негодник — циник?

— Благодарение на тази моя циничност днес съм в това положение — призна той със самодоволна усмивка. — Както и да е, Магс, следобед каза нещо друго. Каза, че съм страстен, пламенен и те карам да се чувстваш като ученичка.

— Казах ти и че това не бива да ти замайва главата.

— Не е възможно… — Той я погали по крака със своя под масата, после забоде вилицата си в купата със салата. — Виж, Магс, поръчах си нормална салата като гарнитура, а ми донесоха половината естествени запаси от сурови зеленчуци на света. Наистина е забележителна страна. — Пъхна в устата си две листенца салата и голямо количество домати, леко поръсени със сирене пармезан. — Ще ми липсваш, Магс.

— Няма да ме има само трийсет и шест часа.

— Ако ме питаш, цели трийсет и шест тъжни часа. Бихте могли да дойдете и вие с децата.

— Защо, да ви развалим клюкарската среща ли? Да ви отнема възможността да злословите по мой адрес? Дори не мечтая за подобно нещо. Не искам да преча на приятелството ти, освен това знам, че винаги предпочиташ да се виждате с Патрик насаме. Както и че обичаш да се виждате с Еди насаме. Имам доверие и на двамата.

— На мен и Патрик ли?

— Ъхъ.

— Защото е гей ли?

— Именно затова. Ако не беше гей, нямаше да те пусна да заминеш сама — изрече лаконично Оливър.

— Не говориш сериозно, нали, Ол?

— Е, разбира се, бих те пуснал да отидеш да се видиш с някой свой приятел, но не би ми било приятно. Няма да заспя цяла нощ от мисли какво ли става. — Каквото и да говореше Оливър, той никога не се бе замислял сериозно по въпроса дали Маги би му изневерила.

— А ти какво смяташ, че мисля, когато си сам в Лондон?

Оливър не отговори.

— Ол? — настоя тя. — Трябва ли да ти вярвам?

— Не ми ли вярваш?

— Невинаги. Възможно е да имам причини да не ти вярвам. Понякога, когато ми казваш нещо или споменаваш с кого си, не знам да ти вярвам ли, или не. Предполагам, че това се дължи на Луиз.

— За бога, Маги! Няма ли да се откажеш от тази тема? Разказах ти всичко, изповядах ти се напълно, извиних ти се. Разбрахме се да не говорим повече за това. — Тонът му беше отчаян.

— Ако не говоря, не значи, че не мисля по този въпрос. Според мен сгрешихме, когато се споразумяхме да не говорим за това.

— Магс, цели две седмици непрекъснато разисквахме Луиз. Говорихме за нея много по-дълго, отколкото някога съм мислил за нея, да не говорим пък колко съм спал с нея. Ако тя поначало не ми беше станала досадна, бих загубил всякакъв интерес към нея, докато цели две седмици я обсъждахме с теб. Казах ти какво се криеше зад всичко това — бях изплашен. Плашех се от това, че съм поел ангажимента да живея с един човек до края на живота си. Луиз беше нещо като неволна, рефлекторна реакция. Последен салют на умиращия войник. Нищо повече от това. Важното е, Магс, че не беше любов. Беше само секс.

Маги усети как стомахът я свива.

— Значи, когато е само секс, това не се брои, така ли? Може свободно да се любиш, с която си пожелаеш, при условие да не я обичаш.

— Разбира се, че не обичам никоя жена, освен теб.

— Спал ли си с друга жена, Ол? След Луиз? Имал ли си други връзки? — Ето, най-после зададе въпроса, който толкова я мъчеше.

— Не, Маги, за последен път ти казвам — не. Защо не ми вярваш? Наблюдаваш ме непрекъснато, а твоето недоверие към мен пречи повече на брака ни, отколкото ако наистина имах връзка. Но нямам — добави той бързо. — Няма ли да престанеш да привикваш стари духове! Исках да кажа, че е различно да ревнуваш заради някакъв флирт и да ревнуваш жена си, защото се е влюбила в някого. Извинявай, но едното е дребно чукане, прегрешение, ако искаш, така го наречи, а другото е измяна.

— Значи няма да ревнуваш, ако пофлиртувам с някого и спя с него? С Патрик или с някой друг?

Оливър се заля от смях.

— Ако успееш да спиш с Патрик, обещавам ти, че ще изям старата си шапка, преди да започна да ревнувам. Дори ще те потупам по гърба. Ето това наричам аз да минеш от върховното към ужасното. Искам да кажа, Магс, че не си жена, която би се забъркала с банална сексуална връзка. Ако някога имаш връзка, то ще бъде, защото наистина обичаш някого.

— Значи тогава ще ревнуваш?

— Да ревнувам? Направо ще убия негодника, след като съм убил теб. Или може би първо него ще убия. Още не знам.

— Значи главното, което искаш да ми кажеш, е, че ако ти ми изневериш, това е само чукане и не означава нищо, затова няма никакъв смисъл да те ревнувам, но ако аз ти изневеря, това ще бъде, защото имам чувства и затова ще ме убиеш?

— Единственият път, когато съм ти изневерил, бе с Луиз, иначе съм ти бил верен, с една дума, кратко и ясно, това е истината. — Оливър сияеше.

— Невероятно удобна система, какво ще кажеш, Ол? Връзката ти с Луиз не е означавала нищо, разказа ми всичко, макар да не забравяме, че аз я открих, и после всичко е пито-платено, а ако аз имам връзка, ще се стигне до убийство, така ли?

— С кого възнамеряваш да имаш връзка, Магс? Това ме интересува. Подскажи ми някои имена.

— По дяволите, не съм мислила. С когото и да било… с Боб Брейтуейт, с Патрик, с Чарлс Уикъм-Едуардс, с Едуард Арейбин… Няма значение, изброявам ги само заради спора, който водим.

— Добре, само заради спора, твой забележителен навик, скъпа моя, но хайде да ги обсъдим… — Той преброи съперниците си на пръсти. — Съседът Боб отпада. Той е дебел мързелив простак, интересуват го само резултатите от бейзбола, а Джанис направо би те наградила, за да я отървеш от него. Според мен ще направиш истинска лудост. Патрик — казах ти вече, че хрумването ти е направо смешно, по-скоро бих изял старата си шапка. Патрик желае мен, а не теб. Идеята за Чарлс е още по-невъзможна, Луси така го върти на пръста си, че никога не би могла да го откъснеш от нея, а за Едуард просто е смешно също като за Чарлс.

— Защо?

— Защо ли? Просто така, затова! Той е най-близкият ми приятел, достатъчно възрастен е да ти бъде баща, най-много би могъл да ти бъде брат, не притежава капчица романтика, но дори и да има, ти не си негов тип и най-после, понеже си моя жена. Нелепо е. Точка.

— Не е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща, освен ако не ме е заченал на дванайсет години, а откъде, по дяволите, знаеш, че не съм негов тип? Ол, ти винаги свеждаш въпроса до мъжа, а не обръщаш внимание на жената. Задаваш въпроса по този начин: „Дали биха спали с Маги?“, а не „Дали Маги би спала с тях?“, а това е ужасно унизително. Смяташ ли, че цялата история на човечеството се гради върху избора, който мъжете са направили? Да не мислиш, че жените просто седят и чакат някой да ги избере, после някой да ги изостави или да ги стъпче, докато те се борят да оцелеят?

— Признавам, че възгледите ми може да не са особено съвременни, Магс, но наистина смятам, че когато въпросът опре до секс, мъжът е силният индивид, мъжете се борят и те са тези, които правят избора. Все пак те извършват оплождането, жените раждат и отглеждат децата. Затова когато използваме думата „майка“ всички знаем какви асоциации предизвиква — грижа, утеха, защита, успокояване, отглеждане и такива дивотии, а когато кажем, че някой е станал „баща“, това означава, че спермата е оплодила дяволското яйце. Раз-прас. Ето това е. Бам-бам, спермата среща яйцето. Чувал съм една тъпа теория, че първичният носител избира своя сексуален партньор, но според мен това е чиста глупост. Твърдя, че всички жени са обект на похотливостта на мъжете, грубо казано. В това се състои нашата огромна отговорност, това се очаква да извършим и от него трябва да се възползваме. Когато някой каже какво прекрасно дете е Лили, това за моя заслуга ли се смята? В никакъв случай. То означава „каква чудесна майка трябва да е Маги…“, така че не ни отнемай единствената отговорност, на която честно държим. Ако се обърнем към действителността и стигнем до самата основа, до дъното, сексът е свят на мъжа. Затова, когато налудничаво предлагаш потенциалните си любовници, аз анализирам мъжете и техните мотиви, а не твоите. В този случай ти заемаш второстепенно място. — Замълча и я потупа по ръката. — Не съм имал никакво намерение да проявявам неуважение.

— Бъди спокоен, не го възприех така. Просто проявих любопитство.

— Вие, хора, свършихте ли? — попита Уенди и се зае да бърше масата около тях.

— Да, свършихме, Уенди. Наистина свършихме. Ти сигурно чакаш да си тръгнеш към къщи. — Оливър й намигна.

— Не. Стойте колкото искате, Оливър. На почивка сте. Явно, че прекарвате добре.

Когато най-после си тръгнаха от „Лошия Боб“ и оставиха на Уенди 20 процента от сметката, Маги взе няколко решения. Реши никога да не казва нищо на Оливър за случилото се с Едуард. Прие, че Оливър може да не беше имал връзка след тази с Луиз, но нямаше причини да предполага, че в бъдеще нямаше да има други, затова стигна до извода, че мъжете от човешката раса определено се делят на два типа. Австралийската пустинна мишка или тип „А“ беше по природа полигамна, по характер агресивна и притежаваше три преобладаващи качества — хвърляше око на женските, имаше инстинкт за преценка на съперниците си и пълна липса на отговорност за действията си. Мъжът — бабуин или тип „Б“ мислеше и планираше действията си дългосрочно — той отдавна е свикнал така. Той прави избора си, знае какво ще стане — добро или лошо, но остава верен, независимо какво се случва. Маги се замисли дали бе възможно да раздели и жените на същите категории, но стигна до отрицателно заключение. Вероятно някои жени започваха кариерата си като мишки, но когато стигнат четирийсетгодишна възраст, те вече са преживели всичко независимо дали по свой избор, или поради физическа неизбежност и повече или по-малко са се превърнали в бабуини. Маги не се и съмняваше, че се е омъжила за пустинна мишка, много привлекателна при това, забавна, но която все пак си оставаше мишка. Мишката е доказала, че е приемлив партньор в сезона на палуването и оплождането, но като спътник до края на живота има някои отрицателни качества. Остана да я гложди въпросът дали от двата възможни вида е избрала по-добрия.