Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inocence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Невинност

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-326-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8367

История

  1. — Добавяне

Трета част

Трийсет и първа глава

Докато пътуваха за „Мас Дженерал“, двамата си казаха не повече от пет думи. На места пътищата още бяха покрити със сняг от снощната буря и малогабаритното Ем Джи се хлъзгаше на завоите, докато Фин караше с максимална скорост. Минаха покрай Научния музей и Козловски, който дори нямаше сили да погледне адвоката, попита:

— Много ли е зле?

Фин стисна волана за следващия завой.

— Не казаха.

Паркираха в нарушение на правилата в една странична улица до болницата, за да избегнат чакането на паркинга, и веднага изтичаха в спешното отделение. От изписването на Фин не бяха минали и три часа.

Козловски беше първият, който влезе вътре. Тичайки, той стигна до приемната на отделението.

— Лиса Кранц. В коя стая е?

Младата медицинска сестра зад компютъра се обърна точно когато пристигна и Фин.

— Приеха я преди около час — отвърна тя, като ги гледаше със съчувствие. — Не говори много, само ни каза да се обадим на Том и Фин от службата. Вие ли сте?

Козловски кимна.

— Как е тя? — попита Фин.

Сестрата сведе поглед.

— Смятаме, че… — започна, но после се спря, щом се появи един лекар зад нея. — По-добре да говорите с доктор Крегани.

Щом чу името си, лекарят се обърна към тях:

— С какво мога да ви помогна?

— Приятели сме на Лиса Кранц — отвърна Фин. — Докарали са я сутринта.

— Какво се е случило? — попита Козловски с дрезгав глас.

Лекарят погледна въпросително към сестрата.

— Четвърто легло — рече тя.

— Ах, да. Грозна гледка. Съседката я открила тази сутрин и се обадила на 911. Едно от онези ужасни неща, които си мислиш, че се случват само на другите. Вие сте й приятели, така ли?

— Да — отвърна Фин.

— Добре, сега е добре приятелите й да са до нея.

— Моля ви, докторе, кажете ни как е тя.

Лекарят сякаш се стресна от въпроса.

— Като цяло е добре. Или поне ще се оправи. Пребили са я доста сериозно, има порязвания на няколко места. Но има предимно козметични увреждания — отвърна той със студен, строго научен тон, характерен за лекарите, които се занимават с най-тежките травми.

— Колко е зле? — попита Козловски.

— Ъ? — Доктор Крегани се беше зачел в картона на друг пациент.

— Колко лошо е бита? — повиши тон детективът.

Лекарят остави картона на бюрото и сви рамене.

— Повикахме пластичен хирург. Ще се оправи. Студентка по право е, нали? Значи така или иначе ще си изкарва хляба с ума, не с красотата.

Козловски не издържа, сграбчи лекаря и го блъсна в стената. Крегани понечи да се изскубне, но той го държеше здраво за реверите на престилката.

— Хей! — протестира Крегани. — Пуснете ме!

Козловски го заплаши с юмрук.

— Пусни го, Коз — каза Фин с равен тон. — Не си струва.

Козловски леко отпусна хватката, но се закани на лекаря:

— Ако още веднъж те чуя да говориш за някой от пациентите по този начин — изрече, — ще се погрижа и ти да получиш легло в спешното при тях. И ако само се усъмня и най-малко, че Лиса Кранц не получава най-доброто медицинско обслужване и лечение, които може да осигури тази болница — и ти конкретно — ще те убия.

Фин сложи ръка на рамото на приятеля си.

— По-спокойно, Коз.

Козловски пусна лекаря, който се свлече по стената.

— Ще извикам полицията — каза Крегани.

Козловски само го изгледа и то беше достатъчно да го накара да размисли, след което той стана и си тръгна.

— Безчувствен задник — чу се женски глас зад тях. Козловски се обърна и видя срещу себе си едно от най-дребните човешки създания. Едва ли беше по-висока от метър и трийсет, на възраст — към петдесетте, с къса прошарена коса и груби маниери, които обаче съжителстваха с чувство на състрадание. — Този няма да посмее да направи нищо — успокои го тя. — Защото ако ги повика, ще трябва да признае, че някой му е натрил носа. Аз съм Маги. — Тя протегна ръка и двамата мъже се здрависаха с нея. Ръкостискането й беше учудващо силно за такава дребна жена. — Аз бях в екипа, който я пое от линейката. Бях при нея през последния час. Доста си е изпатила, но лекарят, общо взето, беше прав: ще се оправи.

— Какво се е случило? — попита Фин.

— Не е ясно. Не ни каза много. Била е пребита тежко, това е ясно. Има две пукнати ребра, счупена ръка, счупен нос, доста порезни рани и контузии — главно на лицето. Явно този, който й го е причинил, е влязъл с взлом в апартамента й. Може да е било само обир, но от полицията казаха, че нищо не е откраднато. Предполагаме, че тя знае кой е бил този тип — може би неин бивш приятел или преследвач. Иначе щеше да е по-приказлива и щеше да ни каже. Докато не се съгласи да говори, загадката ще си остане.

— Може ли да я видим? — Козловски се опита да запази спокойствие, но се съмняваше, че е успял.

Тя го погледна и каза:

— Вие сте Том.

Козловски усети как Фин го изгледа учудено, но избягна погледа му.

— Да.

Маги кимна.

— Тя ми разказа малко за вас. — После се обърна към Фин: — А вие сте нейният шеф, адвокатът?

— Аз съм.

Тя попита и за двама ви. Това бяха почти единствените й думи. Каза, че няма да говори с никой друг, освен с вас двамата. — Сестрата ги изгледа, сякаш за да прецени дали доверието на пациентката в тях е оправдано. — Можете да влезете при нея — добави накрая. — Последната стая по коридора, вдясно.

Козловски и Фин тръгнаха по коридора.

— Хей! — провикна се Маги след тях. Двамата се спряха и тя отиде при тях. — Трябва да ви кажа още нещо — добави тихо сестрата и ги погледна в очите. — Смятаме, че е била изнасилена.

Козловски беше прободен в сърцето от ужасна болка като с огнен кинжал. Уплаши се, че ще припадне.

— Какво означава „смятаме“? Какво означава това? — попита Фин.

— Не сме напълно сигурни. Направихме оглед и тестове, не открихме семенна течност, но той може да е използвал презерватив. А пък има и други индикации.

— Като например? — попита Фин.

— Синини в областта на влагалището. И когато съседката й я е открила, тя била гола, свита на кълбо.

— Какво каза Лиса? — попита Козловски този път.

— Не иска да говори. Синините може да са причинени и от доброволен секс, но тогава трябва да е водила доста активен полов живот през последните дни.

Той се изчерви, докато слушаше как сестрата спокойно и научно обясняваше особеностите на анатомията на Лиса. После сякаш онемя и не знаеше как да реагира.

— Просто си казах, че трябва да знаете — добави Маги. — Ще й е необходима голяма подкрепа. Тя ще го преодолее — силна е, то се вижда — но въпреки това ще й трябва помощ. Трябва да го знаете.

Козловски я погледна с отчаяние, готов да изслуша всеки неин съвет. Тя само поклати глава. Детективът си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Благодаря, Маги — каза. После двамата с Фин продължиха по коридора към стаята, в която лежеше Лиса.

* * *

Когато влязоха в стаята, тя лежеше по гръб, с лице, обърнато към вратата, и със затворени очи. Фин едва я позна. Долната й устна беше сцепена, зашита с дебели грозни временни шевове. Носът й беше изкривен, а останалата част от лицето й беше цялото в синини и подутини. Ръцете й бяха бинтовани. Не можеше да повярва, че това беше същата онази жена, която идваше в офиса му всяка сутрин в осем часа.

Тогава тя отвори очи. Очите рядко лъжеха. И макар нейните да показваха умора и страх, в тях имаше и пламъчета на гняв и предизвикателство, кураж и непоклатимост. Фин веднага позна нейните очи.

Тя видя двамата и извърна глава към тавана.

— Страхотна гледка, а? — каза и една сълза се търколи по бузата й.

— И по-лоши съм виждал — излъга Фин.

Козловски застана от едната страна на леглото, адвокатът отиде от другата.

— Да бе, сигурно. Само в моргата.

— Не, не — опита се да я успокои той, — ще видиш, че ще те оправят и за танците на Бъдни вечер ще си като нова. — Погледна към леглото и забеляза, че Козловски е хванал дланта й. Но си замълча.

— Носът не е толкова важен. Така или иначе не си беше мой, знаеш ли?

Фин поклати глава.

— Не знаех.

— Беше подарък за седемнайсетия ми рожден ден. Не си харесвах носа. Но имах страхотни устни. — Тя присви очи от болка, докато говореше.

— Какво се случи? — попита я шефът й.

Лиса преглътна тежко два пъти.

— Той каза, че иска чрез мен да ти изпрати послание. Каза, че Салазар трябва да остане в затвора. В противен случай пак ще се върне.

— Дадено, оттеглям се от случая — отвърна Фин, без да се замисли изобщо. После се обърна и закрачи из стаята. — Мамка му, аз и без това не исках да го поемам още от самото начало.

— Ако се откажеш от случая — каза Лиса, — тогава по-добре си търси друга асистентка.

Той се обърна рязко към нея:

— Сигурна ли си? Тези хора не си поплюват.

Тя го изгледа твърдо, гневът и непреклонността в очите й се засилиха. Страхът беше изчезнал.

— Нито пък ние, нали така? Вече няма да си поплюваме.

— Точно така — съгласи се той.

— Добре. Защото няма да си губя времето да работя за някакъв шибан пъзльо, който се оставя да го изнудват.

— Добре. — Фин се облегна на стената и оцени сцената: Лиса в леглото, изпотрошена, но не и победена; Козловски, застанал над нея, мълчалив, но кипящ отвътре, хванал дланта й.

— Фин? — обърна се младата жена към него.

— Да?

— Може ли да ни оставиш за една минута насаме с Коз?

Отначало той се стъписа от въпроса.

— Д-да, разбира се.

Фин отвори вратата и една мисъл му мина през ума — мисъл, която го беше глождила и преди — но той бързо я прогони като абсурдна. Погледна към тях и ги видя в тяхната истинска същност — за първи път и двамата търсеха едно и също нещо, което сега им беше необходимо повече от всякога.

— Аз ще чакам отвън — добави.

Когато излезе, знаеше, че изобщо не са го чули.

* * *

— Добре ли си? — попита Лиса Козловски.

Не, той не беше добре. И фактът, че тя му зададе този въпрос, а не той на нея, само засили чувството му за срам и вина и го накара да стисне зъби.

— Аз съм виновен — рече. — Трябваше да се досетя, че си в опасност. Трябваше да го предвидя, да остана с теб.

— Не ставай глупав.

Той не отговори и двамата потънаха в мълчание за известно време. Козловски не можеше да събере кураж да я погледне в очите, а яростта му продължи да нараства.

— Коз?

— Да?

— Нищо.

Той силно искаше да говори с нея. Да я прегърне. Но поради някаква незнайна причина вече не знаеше как да го направи; не и в ситуацията като тази. Искаше му се да може да реагира, да изрази емоциите си. Изведнъж стоицизмът, който му беше служил като щит през целия живот, стана в собствените му очи жалък.

— Какво има? — попита той.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Каквото кажеш.

Тя затвори очи.

— Искам да спипаш този тип. Да спипаш хората, за които работи. — Лиса отвори очи и го погледна. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Да, разбирам.

— На полицията не й пука. Дори и да го хванат, дори да го накарат да говори, аз няма да съм спокойна и в безопасност, докато не приключа с тях.

— Да. — За първи път осъзна, че държи дланта й. Не си спомняше кога я беше хванал. Дали в мига, в който влезе в стаята, или по-късно? Както и да беше, той го беше сторил спонтанно и без страх. Леко стисна дланта й и усети как тя стисна по-силно неговата. После се отдръпна.

— Върви — каза му. — Имаш доста работа за вършене.

Той погледна към празната си длан. Беше живял сам през целия си живот, но никога не се беше чувствал по-самотен от сега. Не и до този момент.

— Да — отвърна и се усмихна тъжно. — Ще дойда по-късно.

— Аз няма да ходя никъде. Ще се радвам да те видя отново.

Той отчаяно търсеше думи, които да й каже, нещо, с което да я утеши и успокои. Отиде до вратата. Преди да отвори, тя отново го повика:

— Коз?

Той се обърна към нея.

— Да?

— Не ме попита.

— За какво?

— Какво се случи. Не ме попита какво се случи с мен. Не ме попита дали… Сякаш лекарите само това ги интересуваше. Дали той е… или не е. Дори видях въпроса в очите на Фин. Но не и в твоите. Не ме попита. Дори не прояви любопитство. Защо?

Той се замисли, после се върна до леглото й и седна на ръба.

— Аз не съм добър в тези работи, не ги умея. Ако ти поискаш да говорим за нещо, ако поискаш да ми кажеш нещо, готов съм да те изслушам. Може и да нямам още отговори за теб, може и да не мога да оправя всичко, но мога да слушам. Никога няма да те питам за това, защото не ме интересува. Не ме интересува, защото нищо, случило се на теб, и нищо, което би могло да ти се случи, е в състояние да промени чувствата ми към теб. Разбираш ли?

Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса с дланта си. Хубаво беше той по-скоро да излезе от стаята, защото иначе щеше да се срине емоционално.

— Мисля, че да. — Тя взе дланта му и я доближи до гърдите си. — Благодаря ти. — Той кимна. — А сега върви да спипаш този негодник.

* * *

Фин чакаше пред стаята. Козловски излезе и мина покрай него, устремен нанякъде.

— Коз! Чакай ме! — провикна се адвокатът и се затича, за да го настигне. Той продължи напред мълчаливо. — Коз! Чакай! — Фин успя да го настигне и го спря с ръка на рамото, за да го накара да забави крачка. Козловски се извъртя рязко към него. — Боже, само исках да ме изчакаш! — Фин изостана и се отдръпна леко.

— Какво? — попита го Козловски с изкривена от ярост физиономия.

Фин погледна назад към стаята на Лиса, после го погледна в очите.

— Откога е това между вас? — попита.

Въпросът свари Козловски неподготвен и той разбра, че правилно е предполагал. След секунда на вътрешна борба Козловски накрая се примири.

— От една седмица, може би малко по-малко.

Фин издиша продължително, обмисляйки последиците.

— Това е добре — накрая каза. — Добре е и за двамата.

— Да. Страхотно, няма що.

— Предполагам, че не си очарован от последните събития.

— Брей, ти си бил ясновидец!

Адвокатът се почеса по главата.

— И? Какво мислиш да правиш?

— Мисля да разкажа играта на тези нещастници. На всички, до последния. Проблем ли е за теб?

— Не. Изобщо. Имаш ли план?

Козловски поклати глава.

— Хубаво. Плановете така или иначе са доста надценени. — Фин продължи да го гледа. — Добре, с теб съм.

Козловски кимна, после тръгна към изхода, вече по-бавно.

— Предполагам, че със светлите черти от характера ти беше дотук, а? — попита го Фин.

— Светлите ми черти си остават, но тези хора просто ги пристъпиха и минаха всякакви граници.

* * *

Беше десет часът, когато Джими се добра до Източен Бостън. Той извървя пеша целия път, твърде предпазлив, за да вземе такси или автобус в сегашното си състояние. Кървенето от рамото му беше намаляло, но не беше спряло напълно и той беше изгубил доста кръв. Трябваше му лекар и това не можеше да стане без помощта на Карл ос.

Той заобиколи отстрани ректорията — къщата на свещеника — и се шмугна в мазето през отворената врата до гаража. Там го чакаше Раул, един от доверените хора на Карлос.

— Видяхме, че дойде от улицата. Надявам се, че никой не те е проследил — каза Раул. — Трябва да си по-внимателен, особено след като датата на доставката е толкова скоро. — Нещо в позата на Раул накара Джими да се напрегне, но си каза, че параноята се дължи на умората му.

— Трябва ми лекар — Джими посочи рамото си, в същото време с тревога установи, че не може да движи ранената си ръка. — Простреляха ме.

— Карлос е горе в неговата църква. — Раул се обърна и тръгна нагоре по стълбите. — Идваш ли?

— Трябва ми лекар — повтори Джими. Някакъв вътрешен глас му шепнеше да бяга, но той беше изтощен и не знаеше къде да отиде.

— Карлос е горе — повтори Раул и продължи да се качва. След секунда Джими го последва.

Църквата беше свързана с ректорията чрез къс покрит коридор и двамата мълчаливо преминаха по него, като внимаваха да не бъдат забелязани от случаен минувач. Падре беше в църквата, коленичил пред олтара — само една обикновена катедра, понеже църковното ръководство беше прибрало всичко по-ценно. Раул направи знак на Джими да седне на предната скамейка, после излезе и тръгна обратно към ректорията. Джими седя няколко минути. По едно време му се стори, че ще припадне, и дори си помисли да прекъсне медитацията на Карлос, но си даде сметка колко лоша идея е това. Накрая Карлос вдигна глава и стана.

Обърна се и погледна към младежа. Несъмнено беше забелязал присъствието му още от самото начало.

— Върнал си се — каза Падре.

— Раниха ме. Трябва ми лекар.

— Може да ти трябва не само лекар — произнесе с леден тон той. — Разбрах, че адвокатът още е жив.

Паника стегна гърдите на Джими и в неговото отслабнало състояние и от прилива на адреналин той се разтрепери силно.

— Жив е — каза. — Измъкна се, но вече не е проблем.

— Вече не е проблем? Още е жив, но вече не е проблем? Впечатляваш ме, много ме впечатляваш. Особено след като ясно ти казах, че адвокатът ще бъде проблем за нас, докато е жив. Да не би да ми казваш, че не съм бил прав?

Младежът трябваше внимателно да си проправи път през въпросите на Карлос като през минно поле. Ако кажеше, че Карлос не е бил прав, това щеше да се възприеме като директно оспорване на властта му. Ако кажеше, че е бил прав, това щеше да се възприеме като признание за провала му. Като всичко с Падре и това беше тест и независимо колко уморен беше той, трябваше да запази концентрация и да премине този тест.

— Измислих друг начин — отвърна накрая.

— Друг начин? Много си бил изобретателен. И какъв е този друг начин?

— Изпратих му послание. Чрез една от неговите служителки.

— Изпратил си му послание?

— Много ясно послание. Вече няма да имаме проблеми с адвоката.

— И си сигурен? Знаеш точно как ще реагира адвокатът на посланието ти?

— Да, мисля, че да. — Джими искаше да си почине. Главата го болеше, а ръката му беше изтръпнала.

— Ти мислиш?

— Сигурен съм.

— Което означава какво?

Джими премълча.

— В бизнеса, както и във войната, няма нищо по-опасно от несигурността. Ти беше изпратен да разрешиш тази ситуация веднъж завинаги.

— Смятам, че я разреших. — Усещаше, че разговорът започва да му убягва. Както и успехът. Отново му мина през ума да бяга, но знаеше, че е безсмислено. Не му бяха останали никакви сили.

Карлос се приближи и седна на пейката до Джими.

— Имах големи надежди за теб. Знаеш ли?

— Да, Падре — отвърна Джими и осъзна, че плаче. — Съжалявам.

— Много големи надежди. Ти не си салвадорец, но си мислех, че си силен. В известен смисъл в теб виждах повече от моя характер, отколкото във всеки друг. В известна степен те приемах като син. Някога имах син, знаеш ли?

Джими поклати глава, сълзите се търколиха по лицето му.

— Синът ми вече го няма, но ти ми напомняше на него.

— Падре, много съжа…

Карлос го потупа по коляното и го прекъсна:

— Не се притеснявай. Всички рано или късно отиваме в Божиите ръце. — Той погледна към витража над олтара. Сутрешните слънчеви лъчи преминаваха през стъклото и хвърляха многоцветни светлини върху татуираното лице на Карлос. От този калейдоскопичен ефект на Джими му се зави свят.

— В Църквата ли беше възпитаван като дете, Джими?

— Не. Майка ми беше… Тя не беше религиозна. Баща ми беше американец.

Карлос кимна.

— Знаеш ли притчата за Авраам?

Джими поклати глава.

— Авраам е бил избран от Бога. Бил е неговият любимец. Бил е човекът, когото Бог е обичал най-много. Но Бог знаел, че трябва да подложи Авраам на изпитание. Човекът трябвало да докаже своята надеждност и отдаденост на Бог. Затова Бог го изпратил в планината. Казал му да доведе най-големия си син. — Той се изправи, хвана Джими за ръка и го отведе при олтара. — Бог накарал Авраам да построи голям олтар. После му казал, че синът му трябва да легне върху олтара. — Леко натисна Джими надолу да коленичи. — И тогава Бог казал на Авраам да извади меча си и да убие собствения си син като знак на подчинение на Бог. Карлос се пресегна и взе мачетето, което беше подпряно на стената. И го вдигна над главата си. — Авраам вдигнал меча си, готов да убие плът от своята плът и кръв от своята кръв в името на Бог. Като видял, че може да има доверие в Авраам, Бог се смилил над него. И когато Авраам надигнал меча си, Божията ръка го спряла и пощадила сина му.

Джими беше коленичил, вперил през сълзи поглед в Карлос, докато слънчевите лъчи, проникващи от горния прозорец, заливаха със светлина помещението. Той изглеждаше божествен на Джими.

— Така че, Джими, днес пред нас двамата стои само един въпрос.

— Кой? — изхлипа младежът.

Карлос го погледна.

— Дали Бог ще се смили над нас.

След тези думи замахна плавно с мачетето към главата на Джими. Младежът се дръпна назад, опитвайки се да избегне острието. Мачетето се заби в лявата му ръка, точно над огнестрелната рана, сряза мускулите и костта и ръката падна на олтара пред него.

— Не-е! — изкрещя Джими. Той взе отсечената си ръка, напълно обезумял. — Не! — извика отново и се опита да изтича към вратата на църквата. Умствената дейност беше сведена до една дума: „Бягай!“

За негово съжаление олтарът беше станал хлъзгав от кръвта, която продължаваше да се лее от мястото на отсечената ръка. Подхлъзна се и падна пак на колене, като изпусна крайника на пода.

Карлос го последва. Застана до него и стисна мачетето с две ръце като бейзболна бухалка. Джими вдигна очи към него.

— Моля те! Недей!

Карлос направи крачка и удари с мачетето под гръдния кош на младежа, като разпори корема му. Джими с ужас видя как червата му се изсипаха на пода. Миризмата беше ужасна. Опита се да пълзи, но горната и долната половини на тялото му вече не бяха в състояние да функционират като един организъм и той се загърчи на пода сред собствените си вътрешности.

Карлос го погледна.

— Съжалявам Джими. На Бог не му остана милост.

Той отново вдигна мачетето и Джими безпомощно видя как острието полетя към врата му. Нямаше какво да направи. Ударът се падна точно в гърлото и отсече главата му.

Може би все пак на Бог му беше останала малко милост. Джими вече не усещаше нищо.