Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (20)

Осемнайсета глава

Средно училище „Гевин“, което се намираше в Южен Бостън, изглеждаше като всяко друго училище в града, построено през първата половина на двайсети век. Сградата беше двуетажна, тухлена, разположена до църквата „Сейнт Мери“ на Дорчестър Стрийт, на ръба на Дорчестър Хайтс. През втората половина на века училището беше потънало в мизерия и нищета и части от сградата бяха покрити с яркожълта обезопасителна мрежа. От трите си страни училището граничеше със стари жилищни постройки с цвят на кал и депресия. Зидарията между тухлите се лющеше, поради което минувачите трябваше предпазливо да се навеждат.

Сградата беше проектирана да побере триста ученици от шести, седми и осми клас. Днес обаче към училището всеки ден се запътваха два пъти повече деца с надеждата да се образоват. Една трета от тях бяха включени в специални образователни програми. Останалите две трети или повтаряха, или пък показваха резултати под допустимите. Нито един ученик не беше класифициран като „напреднал“. Самото училище работеше като „преструктуриращо се“ — най-ниската класификация за държавно училище, което даваше право на родителите да могат да преместят децата си в друго училище в същия район. И мнозина така и постъпваха. Родителите на останалите в това училище ученици обикновено или нямаха средства и възможности, или им липсваше мотивация да потърсят по-добра алтернатива за децата си.

Това беше четвъртото училище, посещавано от Сали Мали в рамките само на три години. Беше напуснала първите две училища в резултат на скитанията и митарствата на родителите си. От третото беше изключена поради проблеми с дисциплината.

Беше обедно време и повечето ученици в момента бяха в кафенето. Сали чуваше виковете от разположената в приземния етаж столова дори от алеята, която отделяше училището от църквата „Сейнт Мери“. Тя мразеше тези викове. Сякаш всички ученици крещяха по всяко време, винаги когато можеха. Столовата беше най-лошото в това отношение място и тя избягваше да влиза там.

Щом иззвъня звънецът за обедното междучасие, тя се измъкна навън и оттам през алеята към една почти незабележима врата, водеща към подземието на църквата. Доколкото знаеше, никой не използваше тази врата — тя никога не беше виждала някой да влиза или да излиза оттам. Това беше нейното убежище.

Тя остави раницата на земята и извади от джоба на якето си кутия „Марлборо“ и кибрит. Извади цигара със зъби от кутията, драсна клечка кибрит и я доближи до цигарата. За миг се изкуши да остави цигарата и да си запали косата. Или може би лицето или ръката. Едно хубаво изгаряне щеше да й спести да посещава уроците за известно време. Вместо това обаче въздъхна и запали цигарата. Все още не беше изгубила инстинкта си за самосъхранение.

Вдиша цигарения дим и го остави да изпълни дробовете й. Колко ли време беше необходимо, за да хване рак? Вероятно нямаше да е толкова бързо, че да я спаси от часовете по математика.

Продължаваше да обмисля сценариите как да избегне училището следобед, когато ги чу да идват откъм задната част на училището. Бяха шумни. Смееха се по онзи груб и жесток начин, който веднага ги издава като пубертета, на които вече им е писнал животът. Говореха на силен диалект, характерен за бедняшките предградия, и на всяка втора дума псуваха.

Сали се отдръпна от козирката и се притисна колкото се може по-плътно до сянката. Не че се уплаши, съвсем не. Не и както би се уплашило друго момиче на нейно място. Това беше станало част от живота й, с която отдавна беше свикнала. Заплахите бяха буквално на всяка крачка и тя ги приемаше като неизбежни, затова се отнасяше към тях като към дребно неудобство. Ако можеше да избегне по-конкретно тази заплаха, супер. Ако не можеше, беше готова да я посрещне. И винаги щеше да е готова.

Бяха четирима и дори когато се изравниха с вратата, никой от тях не я забеляза. За миг тя си помисли, че ще има късмет и ще си спести сблъсъка. Но не би. Единият от тях се спря, за да вземе от земята камък, който да хвърли по един вече счупен прозорец на училището. Когато понечи да се изправи, главата му беше обърната към нея и той я забеляза.

— Я! — възкликна момчето и удари силно другия по ръката. — Глей кво има тук!

И четиримата се спряха, и се обърнаха към нея. В отговор тя ги изгледа спокойно и силно дръпна от цигарата.

Единият от тях беше по-голям от другите. Вероятно на седемнайсет. Лицето му беше покрито с акне, а косата му беше червеникавокестенява. Беше висок, устата му в единия край беше извита нагоре, а в другия — надолу, което го правеше да изглежда сякаш постоянно е озъбен като звяр. Другите бяха приблизително на нейната възраст — може би на петнайсет — и бяха само послушни членове. Водачът им кимна и те пристъпиха към нея.

Тя понечи да се измести от вратата, за да не я приклещят в капан, но за съжаление не беше достатъчно бърза. Отрязаха й пътя и образуваха полукръг около вратата. Това беше лошо и тя го съзнаваше. Иначе можеше да се спаси от тях, като избяга, но този вариант вече беше изключен.

— Имаш ли цигара? — попита я по-възрастният. Другите се разсмяха.

Тя бръкна в джоба и извади кутията, после извади цигара и му я подаде. В това време пресмяташе какви са шансовете й. Хрумна й да удари единия, да нанесе изпреварващ удар с надеждата, че ще ги свари неподготвени. Едва ли обаче щеше да постигне желания резултат, а и все още се надяваше, че само ще се позаяждат с нея и после ще я пуснат да си върви.

Момчето с акнето взе цигарата.

— Имаш ли огънче? — попита.

Отново подхилвания и подмятания от останалите, но вече като че се бяха напрегнали.

Тя отново бръкна в джоба и извади кибрита. Подхвърли му го и той го хвана. Облиза устните си и пъхна цигарата в устата си. После запали клечка кибрит и я доближи до цигарата, без изобщо да изпуска Сали от очи. Тя усети как погледите на всички започнаха да опипват младото й развиващо се тяло. Водачът дръпна от цигарата, върхът на която стана яркочервен. Издиша дим нагоре през ноздрите си, после издиша останалия дим в лицето й. Взе цигарата, хвърли я на земята и я стъпка.

— Имаш ли нещо друго? — попита той.

Тя се шмугна отляво на водача, между него и най-дребния от групата, опитвайки се да се изскубне и да избяга. Те обаче бяха по-бързи от нея и двамата я хванаха за врата и рамото, след което я бутнаха към вратата на църковното мазе.

Момчето с акнето поклати глава.

— Кви ги вършиш, бе? Ние тук се правим на възпитани, а ти отговаряш с неуважение? — Той шумно събра храчка в устата си и демонстративно се изплю пред краката й. Оранжевата слуз падна на милиметри от стъпалото й. — Явно някой има нужда от урок, каквито в училище не преподават. А?

Никое от останалите момчета не каза нищо, но и не отстъпиха настрани.

— Как шъ ти ареса, а? — продължи водачът. — Искаш ли да научиш нещо? — Той посегна и я блъсна грубо в гърдите. После погледна към приятелите си и се засмя. Това беше един от най-грозните звуци, които Сали беше чувала. После я опипа от врата й нагоре.

Погали я по бузата с пръсти и тя долови неприятна миризма. Той допря пръсти до устните й.

— Отвори си устата — каза.

Тя се запита кога ли за последно си е мил ръката и от тази мисъл потрепери. Въпреки това нямаше голям избор. Бавно отвори уста и отпусна челюстта си. Той напъха пръста си в устата й. Тя се погнуси и по брадичката й потече слюнка. Каза си, че отвращението й може да го накара да се откаже, но, изглежда, повече го възбуди. Той облиза устните си, докато я гледаше.

— Смучи го — каза й.

Тя си наложи да се отпусне, докато той напъха пръста си още по-навътре в устата й. Тя го гледаше, докато поглъщаше пръста до средната фаланга. Скоро всичко ще свърши, опита се да се успокои тя. Той затвори очи и леко наклони глава назад. Изглежда му беше приятно. Тя набързо се огледа. Останалите бяха като хипнотизирани към случващото се.

Тогава тя захапа здраво пръста му.

Той извика и понечи да издърпа ръката си, но зъбите й се бяха забили точно на кокалчето. Приятелите му стояха объркани, без да знаят как да постъпят.

— Махнете шибаната кучка от мен! — извика момчето, ръкомахайки безполезно с другата ръка. Тя усети как вкусът на кръв изпълни устата й и за миг си помисли, че ще повърне. Но не пусна пръста му и продължи да стиска зъби. Беше сигурна, че зъбите са се забили до кокал, и си помисли дали ако леко дръпне, пръстът няма да се счупи и откъсне. Така той щеше да получи заслуженото.

Той продължаваше да крещи толкова силно, че тя първоначално не чу гласа:

— Какво, за бога, става тук?

С крайчеца на окото си видя мъж в черно, застанал на стълбищната площадка, на стълбите, водещи към църковната ризница. Тя отпусна зъби и момчето се олюля назад, като продължи да вие от болка.

— Кучка такава! — извика.

Момчетата хукнаха да бягат. От ръката на водача им течеше обилно кръв.

— Ще те убия, курво! — извика той.

Свещеникът направи две крачки към момчетата и ги погледна заплашително, сякаш всеки момент ще ги погне. Тя знаеше, че няма да го направи. Той разбираше опасностите на квартала не по-зле от нея. Свещеническата якичка не му даваше по-добра защита. Целта обаче беше да ги подплаши и да ги откаже да я преследват.

Тя дишаше тежко и от напрежение трепереше. Извади от джоба цигара и взе от земята кибрита, който главатарят на бандата беше изпуснал. Запали цигарата и дръпна.

Свещеникът се обърна и се върна при нея, като я изгледа, сякаш беше извънземна.

— Добре ли си? — попита я.

Тя кимна.

— Да.

— Трябва да си на училище — каза той.

Тя избърса уста с опакото на дланта. Наведе очи и видя кръв по ръката си.

— Отивам — отговори тя.

Той извади от джоба кърпичка и й я подаде. Протегна докрай ръка, но като че не искаше да се приближава до нея. Тя я взе и избърса ръката си, после устата. Върху кърпичката се образува червено петно. Тя изплю на земята още кръв. Сигурна беше, че е кръвта на момчето, и това я отврати още повече. Изплю отново и после пак дръпна от цигарата.

Свещеникът стоеше и я гледаше и тя усети неговото отвращение и укор. Не го обвиняваше, защото и самата тя се чувстваше отвратена от себе си.

— Не бива да пушиш цигари — каза той след малко. Изрече го с такъв тон, че едва ли не тя самата си беше изпросила да я нападнат. Това беше повече, отколкото Сали можеше да изтърпи.

— А ти не бива да духаш на момчетата от хора — отвърна.

Лицето на свещеника се изкриви.

— Махай се оттук, от тази църква! — изсъска той.

Тя хвърли цигарата на цимента и отново избърса устата си. После му метна кърпичката, но той се отклони и кърпичката падна на земята.

— Отивам си — каза Сали. — Закъснявам за час по математика.

Тя взе раницата си, подмина свещеника, зави надясно и тръгна по алеята към главния вход на училището. Усещаше как я гледа през цялото време. Не й пукаше обаче. С какво повече би могъл да я накаже Бог?