Т. А. Барън
Изгубените години (35)

33
Облогът

Сърцето ми лудо заби. Не смеех да пристъпя на килима до Домну.

— Ела, рожбо, нямам цял ден — подсмихна се тя и показа неравните си зъби. — Нито пък ти.

— Не отивай при нея — паникьосано ми прошепна Шим.

— Чакам — изръмжа тя.

По челото ми изби пот. Какво да правя? Може би щях някак да спечеля помощта й, ако й угодя. Още щом мисълта се оформи в главата ми, осъзнах, че това е невъзможно. Домну никога не би ни изпратила в замъка, защото смяташе, че там със сигурност ще загубим живота си, а тя — своя облог. Наложи се мрачно да призная, че вероятно е права.

Въпреки това пристъпих към килима, влачейки скимтящия Шим. Нямах представа какво ще правя, нито с играта на шах, нито за да спася Риа. Знаех само, че сме стигнали твърде далеч и сме преодолели твърде много опасности, за да се откажа, преди да съм опитал всичко.

Щом стигнах до килима, Домну посочи черния кон с тежкия камък на гърба.

— Ти си на ход — заяви тя.

— Ама — запелтечих, — аз не знам правилата.

— Обзалагам се, че това не те е спирало преди.

Не знаех какво има предвид и опитах отново.

— Няма ли да ми ги обясниш?

— Играя така, че може сам да си ги измисляш. Поне докато нарушиш някое от моите.

— Не… не зная откъде да започна.

— В шаха, за разлика от живота, можеш да избереш как да започнеш.

— Ами ако допусна грешка?

— А — рече тя и сбърчи чело. — В това двете игри много си приличат. Така или иначе, изборът ти ще бъде решаващ.

Поех си дълбоко дъх и пристъпих сред червено-черните квадрати. Колебливо оставих тоягата, с мъка повдигнах черния жребец и го пренесох чак до другия край на килима, точно срещу червения цар.

— Хммм — замисли се Домну. — Рискован ход избра, рожбо — тя замлъкна и ме изгледа с любопитство. — Макар че едва ли е по-рискован от това да нахлуеш в Замъка под Покрова без армия.

Тя избута червения цар и го скри зад двойка таласъми.

— Сигурно имаш някаква причина.

— Имам. Причината е…

— Срамота е, че толкова бързаш да загинеш. Тъкмо започваш да се учиш да играеш! Обикновено с удоволствие бих ти помогнала да умреш по-бързо, но облогът си е облог.

— А ако аз се обзаложа с теб?

Домну почеса плешивата си глава.

— На какво?

— Ами… — заекнах аз, а умът ми препускаше. — Ако ме отнесеш до замъка…

— Ако отнесе нас — поправи ме Шим. Целият се тресеше, но пусна крака ми и застана до мен. — Ние отива заедно. Аз все така побъркан.

Кимнах и пак се обърнах към Домну.

— Ако ни отнесеш до замъка, ще се обзаложа с теб, че… че пак ще преживеем днешния ден. Въпреки Стангмар и всичките му таласъми и гулианти. Ти би могла да заложиш, че няма да успеем.

Домну замислено подръпна едното си ухо.

— Вдигаш залога, значи?

— Точно така.

— Ами ако не оцелеете?

— Е, тогава ще загубиш облога с Рита Гаур, но ще спечелиш този с мен. Така накрая резултатът ти ще е същият, докато ако не се обзаложим, само ще загубиш.

Тя се намръщи.

— Изключено. За пълен новак ли ме вземаш, момче? Ако те пратя в замъка, ще получиш нещо от мен, при това ценно. И да загубиш, имаш него. А какво получавам аз? Нищо.

Увесих нос.

— Но аз нямам какво да заложа!

— Толкова по-зле. Пак си на ход.

— Чакай — спрях я аз и извадих камата на Хон. — Мога да ти дам това.

Домну пак се намръщи и махна с ръка.

— Оръжие? Че за какво ми е то?

— Ами това? — попитах аз и свалих торбичката на Брануен. — Тези билки са лековити.

Домну изсъска.

— Това пък за какво ми е?!

Вдигнах тоягата, но тя ме спря, преди да й я предложа.

— И това не ми трябва.

Добре знаех, че единственото ми ценно притежание е Галатор. Подозирах, че и Домну го знае, но… ако се разделях с него, с мисията ми беше свършено.

— Ето — каза Шим и посегна да свали торбестата си риза. — Може вземеш това. От майка ми е, когато аз бил — спомни си той и тъжно въздъхна. — Жалко, че така и не ми умаляла.

Домну изкриви лице.

— Задръж си я — каза тя и черните й очи се впиха в мен. — Ако нямаш какво повече да предложиш, няма какво повече да говорим. Освен за шаха, разбира се.

Главата ми се въртеше. Не знаех почти нищо за силите на Галатор, но те явно бяха необикновени. „Непознаваеми“, по думите на Каирпре. Не можех да се разделя с последното Съкровище! Вече бе спасило живота ни веднъж и като нищо можеше отново да го стори. А и ако Стангмар толкова го искаше, можех да го използвам, за да се пазаря за живота на Риа. Нямаше как да съм сигурен, че още е жива, но без Галатор нямах никакъв шанс да я спася. Освен това медальонът бе подарък от собствената ми майка, беше ми го дала, за да го пазя. Ако се откажех от него, сякаш се отказвах от част от нейната любов.

И все пак… ако не го предложех на Домну, тя не би ми помогнала. Без нейната помощ никога нямаше да стигна до замъка и пак не бих могъл да помогна на Риа. Но пък каква полза да проникна там без Галатор?

— Ти си на ход — повтори тя и ме побутна нетърпеливо. — Хайде.

— Добре, аз съм на ход — повторих аз и бавно свалих Галатор от врата си. — Познаваш го, нали?

Домну се прозя.

— Виждала съм го няколко пъти през вековете. Какво за него?

— Значи знаеш колко е ценен.

Вещицата остана равнодушна.

— Дочух това-онова.

Шим ме подръпна за туниката.

— Недей! Това глупостно!

Пренебрегнах го и заявих:

— Аз залагам… Галатор. Ако ни отнесеш до замъка на Стангмар, ще… — думите ме задавиха. — Ще ти го дам.

Черните й очи се разшириха.

— Не! — извика Шим. — Той ни трябва!

Пристъпих към нея.

— Но ако аз или Шим се върнем живи при теб, независимо кога, трябва да го върнеш.

Стиснах кожената връв на амулета и й го подадох. Скъпоценният камък хвърляше матови отблясъци на неспокойната светлина.

— Това са условията ми.

Домну изкудкудяка, сякаш се канеше да погълне нещо вкусно.

— А ако се върнете, в което се съмнявам, рожбо… вярваш ли, че ще ви го върна?

— Не! — отсече Шим.

Изгледах я сериозно.

— Каза, че никога не нарушаваш правилата.

— Това е вярно — кимна тя и небрежно добави: — С едно-две изключения, разбира се. — Ръката й внезапно се стрелна към медальона и ми го отне. — Разбрахме се.

Сърцето ми се сви. Галатор го нямаше.

Домну погледна медальона, а зеленият камък се отрази в очите й. Пусна го в един от торбестите си джобове и се усмихна като човек, който току-що е спечелил огромен залог. Аз пък не можех да се отърся от усещането, че съм се отказал от последната си и най-голяма надежда.

— През цялото време това си искала — отроних горчиво.

— Май че е тъй, рожбо.

— Защо просто не ми го взе? Защо така проточи всичко?

Домну сякаш се обиди.

— Аз?! Да взема нещо, което не ми принадлежи? Никога! — сопна се тя и потупа джоба, в който беше амулетът. — Освен това Галатор трябва да бъде даден доброволно. Ако бъде откраднат, силите му са безполезни. Никой ли не ти го е казвал?

Поклатих отрицателно глава.

— Жалко — обобщи тя и отново се прозя широко. — Много жалко.

— Време е да изпълниш своята част от сделката — мрачно казах аз. — Как ще ни отведеш до замъка?

— Ще възразиш ли, ако поотложим? — попита тя. — В момента съм малко уморена.

— Да поотложим?!

— Да — пак се прозя тя. — До утре по някое време.

— Не! Ти обеща!

— Това е нечестностно!

Тя ни огледа внимателно.

— Е, добре. Сигурно може да стане и днес. Не ви е срам, да не позволите на една бедна старица да си почине! — плешивата й глава се надипли замислено. — Остава да измисля как да го направим.

Тя потупа облото си теме, а черните й очи се стрелкаха из стаята.

— А, сетих се. Криле! Ще ти трябват криле. Най-добре онези, с които си свикнал.

Сърцето ми прескочи, запитах се дали говори за легендарните криле, за които ми разказа Каирпре. Нима Домну щеше да ми върне онова, което жителите на Финкайра бяха изгубили толкова отдавна? Разкърших рамене в очакване, а тя зашляпа към входа. Отвори тежката врата, посегна в мрака и извади малка желязна клетка. В нея имаше ястреб. Мерлин.

— Беля!

Втурнах се към клетката, а птичката щастливо свиреше, пърхаше и чаткаше с нокти по решетките.

— Пусни го — замолих се аз, докато галех топлите перца.

— Внимавай — предупреди Домну. — Много е непослушен. Истински боец, малко телце, голям дух. Ако си науми, ще те разкъса на парченца.

— Не и мен.

Тя сви рамене.

— Щом настояваш.

Домну почука с пръст по клетката и тя изчезна мигновено. Беля започна да пада, но се усети точно преди да се удари в пода. Плесна два пъти с криле, отново изсвири и кацна на тоягата ми, а след това подскочи на лявото ми рамо. Отърка вратле в ухото ми, обърна се към Домну и гневно раздра въздуха с острите си нокти.

— Как го откри? — попитах аз.

Тя се почеса по брадавицата.

— Той ме откри, а как — не знам. Когато дойде, беше… да кажем, доста изнемощял. Сякаш някой се беше опитал да го направи на кайма. Цяло чудо е, че изобщо можеше да лети, окаяникът. Пооправих го, надявах се да го науча да играе на зарове, но този неблагодарен дивак категорично отказа.

Щом чу това, Беля рязко изсвири и отново раздра въздуха.

— Да, да, пъхнах го в клетка против волята му. За негово добро беше.

Беля отново й се накара.

— И за моя безопасност! Когато му казах, че нямам намерение да търся приятеля му, той ми се нахвърли. Опита се да ме нападне! Можех още тогава да го превърна в плужек, но реших да го оставя, ако си оправи обноските. Във всеки случай, сега ще ни бъде полезен.

Объркани, двамата с Беля наклонихме едновременно глави.

— Трябва да те предупредя — продължи Домну, — че мога да ти помогна да стигнеш до замъка, но не и в него. Ще трябва сам да влезеш. Както и да излезеш.

Тя надникна в джоба, където бе пъхнала Галатор.

— Повече няма да се видим, тъй че нека ти благодаря, че ми го даде.

Въздъхнах, но познатата тежест на рамото ми облекчи тъгата и аз вдигнах ръка към птицата.

— А аз ти благодаря, че ми го върна.

Домну се плъзна към нас и под зоркия поглед на Беля постави едната си ръка върху главата ми, а другата — върху темето на Шим. После замърмори със същия съсредоточен вид, както когато смали шахматните фигури.

Веднага усетих, че с мен става същото. Въпреки писъците на Шим дочух как Домну дава някакви наставления на Беля. Внезапно забелязах, че ястребът вече не е на рамото ми. Вместо това аз бях на неговото и летях високо над Мрачните хълмове.