Фредерик Форсайт
Кобрата (5)

3

Поради съображения за сигурност Братството — суперкартелът, контролиращ цялата кокаинова индустрия — се събираше в пленарна сесия рядко. Преди години нещата бяха много по-лесни.

Настаняването в президентството на Колумбия на яростния противник на наркотиците Алваро Урибе бе променило това. Под негово ръководство бе извършено прочистване на някои елементи в националната полиция с последващо издигане на върха на генерал Фелипе Калдерон и забележителния началник на разузнаването в отдела за борба с наркотиците — полковник Дос Сантос.

И двамата бяха доказали, че може да се живее на полицейска заплата и да останеш неподкупен. Картелът не бе свикнал на това и бе направил няколко грешки, довели до загубата на ключови фигури, но накрая урокът бе научен. След което започна безмилостна война. Но Колумбия е огромна страна и има безброй места, където да се скриеш.

Неоспоримият шеф на Братството бе дон Диего Естебан. За разлика от бившия властелин на кокаина Пабло Ескобар, дон Диего не беше главорез-психопат, издигнал се от тъмните улички на предградията. Беше от старата аристокрация — образован, вежлив, с изискани маниери, истински испански възпитаник, наследник на няколко поколения идалго. Всичко го наричаха просто Дона.

Именно той, в този свят на убийци, бе събрал в един синдикат безнадеждно различните бандити в света на кокаина и бе започнал да го управлява като съвременна корпорация. Преди две години последният противопоставящ се на обединението отцепник беше екстрадиран във вериги за Щатите, за да не се завърне никога. Казваше се Диего Монтоя, шеф на Картел дел норте дел валле, и се гордееше, че е продължител на традициите и мрежата на Кали и Меделин.

Така и не се разбра кой точно бе направил телефонното обаждане до полковник Дос Сантос, довело до атаката срещу Монтоя, но след показването му в медиите с оковани ръце и крака опозицията срещу Дона престана да съществува.

Колумбия се разсича от североизток на югозапад от две високи планински вериги, разделени от провиращата се между тях река Магдалена. Всички реки на запад от веригата Оксидентал се вливат в Тихия океан или Карибско море, а реките източно от веригата Ориентал се втичат в Ориноко или Амазонка. Тази източна територия, обхващаща басейните на петдесетина реки, представлява хълмиста местност, „набодена“ тук-там от хасиенди с площта на държави. Дон Диего притежаваше поне пет, за които можеше да се докаже, че е собственик, и други десет, за които това не бе възможно. И всяка от тях разполагаше с няколко самолетни писти.

Срещата през есента на 2010 бе в Ранчо де ла Кукарача в покрайнините на Сан Хосе. Останалите седем членове на борда бяха привикани с лични емисари и пристигнаха с частни самолети, излетели сред десетки други, поели за различни заблуждаващи местоназначения. Макар използването на мобилни телефони за един-единствен разговор да се смяташе за изключително сигурно, Дона предпочиташе да изпраща съобщенията си с внимателно проверени куриери. Беше старомоден, но пък не беше залавян и никога не беше подслушван.

Тази слънчева утрин Дона лично приветства екипа си в господарската къща, в която вероятно спеше не повече от десетина пъти годишно, но която винаги се поддържаше за него като постоянна резиденция.

Сградата бе със староиспанска архитектура, подът беше теракотен, вътрешността прохладна в горещо време, във вътрешния двор бликаха фонтани, а под навесите дискретно сновяха сервитьори с бели униформи и разнасяха подноси с напитки.

Първият пристигнал от пистата бе Емилио Санчес. Като другите шефове на отдели, и той отговаряше за една-единствена функция — в неговия случай производството. Задачата му бе да контролира всеки аспект, свързан с работата на десетките хиляди крайно бедни селяни, кокалеросите, отглеждащи храсти в Колумбия, Боливия и Перу. Той изкупуваше пастата, проверяваше качеството й, разплащаше се с тях и доставяше до вратата на рафинерията тонове колумбийско „пуро“ — пакетирано и балирано.

Всичко това се нуждаеше от непрестанна охрана не само от силите на реда и закона, така наречените ПОО, но и от всевъзможни живеещи из джунглите бандити, винаги готови да откраднат продукцията и да се опитат да я препродадат от свое име. Частната армия се ръководеше от Родриго Перес — бивш терорист от ФАРК. Страховитата някога марксистка революционна група толкова често бе привиквана да въдворява ред, че на практика работеше за Братството.

Печалбата от кокаиновата индустрия бе толкова астрономическа, че самият океан от пари се превръщаше в проблем, който трябваше да се разрешава единствено чрез изпирането на доларите. Едва след това те можеха да се реинвестират в хилядите напълно законни компании навсякъде по света, но това ставаше след изваждане на разноските и специалната част лично за Дона, който вече разполагаше със стотици милиони.

Натовареният с „прането“ бе толкова бандит, колкото бе и самият Дон. Беше адвокат, специализирал финансово и банково право. Кантората му в Богота беше престижна и дори полковник Дос Сантос да имаше свое мнение по въпроса, съмненията му така и не бяха намерили някакво потвърждение. Сеньор Хулио Лус пристигна трети и Дона го приветства топло, докато от пистата приближаваше четвърти джип.

Хосе-Мария Ларго бе „супремо“ на пласмента. Неговата арена на действие бе светът на консуматорите на кокаин и стотиците банди и мафии, които бяха клиенти на доставяния от Братството бял прах. Той бе човекът, който сключваше сделки с бандите в Мексико, Щатите и Европа. Негова бе отговорността за преценката за платежоспособността на отдавна утвърдилите се банди и постоянния приток новодошли, които идваха, за да запълнят нишата, оставена след арестуването и затварянето на предшествениците им. Лично той бе решил да предостави европейския монопол на внушаващата ужас Ндрангета — италианската мафия в „пръстите“ на италианския ботуш Калабрия, притисната в сандвич между неаполитанската Камора и сицилианската Коза Ностра.

Понеже самолетите им бяха кацнали почти едновременно, Ларго бе споделил джипа си с Роберто Карденас — корав, нашарен с белези уличен боец от Картахена. Задържанията от митническите и полицейски власти в стотиците пристанища и летища на Щатите и Европа щяха да са поне пет пъти повече, ако не бе „подпомагащата“ работа на подкупени служители. Ролята им бе критично важна и той отговаряше за тях — вербуване и заплащане.

Последните двама се забавиха заради времето и разстоянията. Всъщност, когато от поредния джип слезе извиняващият се Алфредо Суарес, вече сервираха обяда. Вежливостта на Дона обаче бе неизменна и той благодари на подчинения си, сякаш последният бе имал избор дали да дойде, или да откаже.

Суарес и уменията му бяха жизненоважни. Специалността му бе транспортът. Негов бе рискът в осигуряването на безопасното и незабележимо транзитно преминаване на всеки грам от вратата на рафинерията до точката на доставка. Всеки куриер, всяко „муле“, всеки търговски кораб, лайнер или яхта, всеки по-голям или по-малък самолет и всяка подводница му бяха подчинени, заедно с целия си екипаж, стюардеси, пилоти и така нататък.

От години се спореше коя от двете философии е по-правилна: превозване на кокаина в малки количества, но с участието на хиляди отделни куриери, или транспортиране на огромни пратки, много по-малко на брой.

Според някои Картелът трябваше да неутрализира защитата на двата големи континента с хиляди нищо незнаещи „мулета“ за еднократна употреба, пренасящи по 1–2 килограма в куфар или само по един в глътнат пакет. Да, някои щяха да бъдат заловени, но много щяха да преминат. И щяха да пометат преградите чрез този начин на пренос. Или поне такава бе теорията.

Суарес обаче бе привърженик на алтернативата. При годишна норма от 300 тона на континент той предпочиташе по стотина операции годишно срещу Щатите и пак толкова срещу Европа. Каргото бе между един и десет тона и това оправдаваше големите инвестиции и грижливото планиране. А ако получаващите банди, след като платяха стоката, имаха желание да я разпределят в малки пакетчета, това вече си бе тяхна работа.

Но станеше ли провал… загубата бе тежка. Преди две години английската фрегата „Железният херцог“, патрулираща из Карибите, бе прехванала търговски кораб и бяха конфискувани пет и половина тона чист кокаин. Оценката му беше за 400 милиона долара, при това не улична цена, защото това бе преди разреждането му 6:1.

Суарес не беше спокоен. Бяха се събрали да обсъдят друго голямо прехващане. Катерът „Далас“ на американската брегова охрана бе иззел два тона от риболовен кораб, опитал да се промъкне покрай него нагоре по тясно речно корито край Корпус Кристи, Тексас. Така че сега се налагаше Суарес да защити пред Дона своята философия възможно най-убедително.

Онзи, от когото Дона се държеше на хладна дистанция, бе седмият му гост — нисичкият, почти джудже Пако Валдес. Външността му може и да бе нелепа, но никой и не помисляше да се засмее. Нито тук, нито никъде. Никога. Защото Валдес беше Главореза.

Беше само метър и шейсет дори със специалните си кубинки с дебела подметка. Главата му бе несъразмерно голяма, а лицето му имаше бебешки черти. Черната му коса бе зализана по темето, устните му бяха вечно недоволно нацупени. Единствено празните му очи издаваха садистичния психопат, обитаващ това дребно тяло.

Дона го приветства с официално кимване и мила усмивка. Въздържа се от ръкостискане. Знаеше, че мъжът пред него, познат в подземния свят с прякора Ел Анимал, Животното, веднъж бе измъкнал със същата тази ръка червата на жив човек, за да ги хвърли на мангала. Дона не беше сигурен дали изобщо си е мил ръцете след това, а бе гнуслив.

Храната бе прекрасна, вината подбрани, а дискусията разгорещена. Алфредо Суарес надделя. Философията му на големи пратки правеше нещата по-лесни за пласмента, обслужващите лица и прането на пари. Гласовете на тримата, отговарящи за тези дейности, му спечелиха мнозинството. Така че напусна хасиендата жив. Главореза бе разочарован.

 

 

Британският министър-председател проведе съвещание със „съответните хора“ същия следобед, отново в Чекърс. Докладът на Бериган бе раздаден и прочетен в пълна тишина. Същото стана и с по-късия документ на Кобрата, излагащ неговите условия. Накрая дойде време за изказване на мнения.

Край масата в елегантната дневна, която се използваше и за заседания, седеше секретарят на кабинета и началник на администрацията, от когото не можеше да бъде скрита никаква инициатива. До него седеше директорът на Тайната разузнавателна служба, неправилно наричана от медиите МИ-5 и по-позната сред работещите в нея и колегите като Фирмата.

След пенсионирането на сър Джон Скарлет, кремлинолог, прозвището Шефа (никога „генерален директор“) се падна на друг арабист — с перфектен арабски и пущу и с многогодишен стаж в Близкия изток и Централна Азия.

Присъстваха и трима представители на военните: министърът на отбраната, който по-късно щеше да информира, ако се наложеше, началника на генералния щаб (сухопътни войски), началника на военновъздушните сили и Първия лорд на адмиралтейството (флота). Останалите двама бяха директорът на военните операции и директорът на специалните сили. Всички присъстващи знаеха, че и тримата военни са прекарали част от кариерата си в Специалните сили. Премиерът, по-висш от тях по ранг, но по-млад, бе преценил, че ако тези тримата плюс Шефа не са в състояние да разиграят гаден номер на неприятен чужденец, значи работата е безнадеждна.

Обслужването в Чекърс винаги се извършва от Кралските ВВС. Когато сержантът сервира кафето и се оттегли, това бе знак за начало на дискусията. Секретарят на кабинета се спря на правните последици.

— Ако това лице, наричано Кобрата, желае да… — замълча, за да намери точната дума, — подпомогне кампанията срещу кокаиновата търговия, която вече е доста могъща, съществува опасността да поиска от нас да нарушим международното право.

— Доколкото разбирам, американците нямат проблем с това — отговори премиерът. — Те смятат да променят класифицирането на кокаина от „наркотик клас А“ в „национална заплаха“. Това прави терористи Картела и всичките им контрабандисти. В териториалните води на Съединените щати и Европа те си остават гангстери. Извън тях стават терористи. В този случай ние имаме правото да постъпваме, както правим в момента и както сме правили след 11 септември.

— Не можем ли и ние да го променим? — попита министърът на отбраната.

— Изглежда, ще се наложи — отговори секретарят на кабинета. — И отговорът е „да“ — това ще означава регламентиращ инструмент, а не нов закон. Ще мине тихомълком. Освен ако не надушат медиите. Или онези, дето се гушкат със зайчета или прегръщат дърветата.

— Поради това ще се придържаме към принципа за „нужда от информиране“, за да запазим минимална групата на запознатите със ситуацията — подчерта министърът. — И дори в този случай операцията ще трябва да бъде легендирана много убедително.

— Провели сме толкова черни операции срещу ИРА — намеси се директорът на специалните сили, — а след това и срещу Ал Кайда. Не знам дали някой е надушил дори върха на айсберга.

— А какво точно искат Братовчедите от нас? — попита министърът на отбраната.

— Доколкото ми е известно лично от президента: разузнаване, сведения и опит в тайните операции — отговори премиерът.

Дискусията продължи с много въпроси и малко отговори.

— Какво искате от нас, господин премиер? — Въпросът бе на министъра на отбраната.

— Съвет, господа. Може ли да се направи и трябва ли да се забъркваме?

Първи кимнаха тримата военни. После разузнаването. Накрая секретарят на кабинета, който мразеше този вид ситуации. Ако някога се разчуеше…

По-късно същия ден, след като Вашингтон бе известен, а премиерът предложи на гостите си печено говеждо, от Белия дом се получи отговор. В него се казваше: „Радвам се, че сте с нас“, и се предлагаше да бъде изпратен емисар, който да бъде приет в Лондон и да му бъде оказана първоначална помощ под формата на съвет… нищо повече на този етап. Беше приложена и снимка, като бе раздадена в допълнение на следобедния портвайн.

На снимката бе Кал Декстър, някогашен тунелен плъх.

 

 

Докато най-различни хора разговаряха в дебрите на Колумбия или сред овощните дръвчета в Бъкингамшир, мъжът с кодово име Кобра имаше проблем във Вашингтон. Подобно на директора на специалните сили от другата страна на Атлантика той също бе загрижен с измислянето на подходяща маскировка на операцията.

Вече бе регистрирал благотворителен фонд в помощ на бежанците от Третия свят и на негово име бе подписал дългосрочен договор за наемане на невзрачен паянтов склад в Анакостия, на няколко преки от Форт Макнеър. Тук, най-горе, над няколко етажа, задръстени с дрехи, брошури, брезентови тенти и одеяла, щеше да има офиси.

Не че в тях щеше да се разгръща някаква офис дейност от класически тип. Пол Деверо бе прекарал години в борба срещу трансформирането на ЦРУ от сериозно работеща шпионска организация в необятна бюрокрация. Ненавиждаше бюрокрацията, но онова, което му бе нужно и което бе твърдо решен да създаде, бе комуникационен център на невиждано ниво.

След Кал Декстър първият му служител беше Джереми Бишоп, който също бе пенсионер, но беше един от най-способните асове на компютрите и комуникацията, работил някога във Форт Мийд, Мериленд, централата на Агенцията за национална сигурност — огромен комплекс за електронно подслушване, известен още като Замъка на загадките^[1].

Бишоп започна с това да проектира комуникационен център, в който по силата на президентския указ да постъпва всяка дори привидно най-незначителна информация за Колумбия и кокаина, попаднала в която и да било от 13-те разузнавателни агенции на Съединените щати. За този център щеше да е нужно друго благовидно обяснение. На останалите агенции беше съобщено, че Овалният кабинет е разпоредил изготвянето на обобщаващ доклад върху кокаина и че сътрудничеството им е задължително. Агенциите изръмжаха недоволно, но се примириха. „Поредният двутомен доклад, който никой никога няма да прочете? Знаем как стават тия неща…“

След това идваше ред на парите. Докато работеше за отдел СИЕ (Съветите/Източна Европа) на ЦРУ, Деверо се бе запознал с Бенедикт Форбс — бивш банкер от Уолстрийт, кооптиран към ЦРУ уж само за една операция, но установил, че работата там е безкрайно по-интересна, отколкото да предупреждава хората за лица като Бърни Мейдоф^[2], и останал. Беше по време на Студената война. Сега беше пенсионер, но не бе забравил нищо.

Тясната му специалност бяха тайните банкови сметки. Поддържането на агенти е скъпо удоволствие. Има разноски, заплати, премии, покупки, рушвети. За всичко това е нужно да се депозират пари, до които да имат достъп както собствените, така и вербуваните агенти. Достъпът до тези пари става чрез секретни кодове за идентифициране. И тук в работа влизаше геният на Бишоп. Никой никога не бе успял да надуши скътаните от него „златни яйца“, а от КГБ бяха положили специални усилия. Защото паричната следа обикновено води до предател.

Форбс започна да тегли отпуснатите долари от озадачената хазна и да ги разпределя по сметки, където да бъдат достъпни, както и когато се наложи. В компютърната ера това означаваше „навсякъде и винаги“. Хартията бе отживелица. Няколко чуквания по клавиатурата можеха да донесат спокойни старини на всеки… стига да са натиснати правилните клавиши.

Докато щабът му все още се организираше, Деверо изпрати Кал Декстър в първата му трансконтинентална задача.

— Отиваш в Лондон и купуваш два кораба — нареди му той. — По всичко изглежда, че британците са в играта. Нека ги използваме. Те са добри в тези неща. В ход е регистриране на фиктивна компания. Ще й бъдат преведени пари. Тя ще стане собственик на корабите. После ще изчезне.

— Какви кораби по-точно? — поинтересува се Декстър.

Кобрата му подаде един-единствен лист, напечатан лично от него.

— Запомни и изгори. Остави британците да те съветват. На листа имаш името и личния телефонен номер на човека, с когото да се свържеш. Нищо няма да записваш, още по-малко да въвеждаш в компютър или в мобилен телефон. Всичко трябва да е само в главата ти. Това е единственото лично място, което ни е останало.

Нямаше начин Декстър да знае това, но позвъняването на дадения му номер щеше да стигне до голям блок, облицован със зелени плочи от пясъчник, на брега на Темза на място, наричано Воксхол Крос. Само че работещите вътре никога не го наричаха така — за тях то бе Офиса. Това бе централата на британската Тайна разузнавателна служба.

Името на листа, който трябваше да бъде изгорен, бе Медликот. Мъжът, който щеше да отговори на позвъняването, бе заместник-директор и изобщо не се казваше Медликот. Но използването на точно това име щеше да покаже на „Медликот“ кой му се обажда — един янки, който пък наистина се казваше Декстър.

А Медликот щеше да покани Декстър в клуб за джентълмени на улица „Сейнт Джеймс“ в компанията на колега на име Кранфорд, чието истинско име не беше Кранфорд. Тримата щяха да обядват, като третият щеше да знае всичко за корабите.

Тази „византийска“ процедура бе резултат от сутрешна оперативка в „офиса“ два дни по-рано. След изчерпване на служебните въпроси Шефа бе подметнал:

— Между другото след два дни ще дойде един американец. Премиерът ме помоли да му помогнем. Искал да купи кораби. Тайно. Някой от вас да разбира от кораби?

Пауза за размисъл.

— Познавам един човек, директор на голяма брокерска фирма за „Лойдс“ в Сити — обади се контролерът за Западното полукълбо.

— Добре ли го познаваш?

— Веднъж му счупих носа.

— Наистина доста близко познанство. Ядосал те е, предполагам?

— Не, играехме на „стена“.

Във въздуха повя хлад. Фразата означаваше, че двамата са учили в Итън Колидж — единственото място на света, където се играеше ексцентричната игра без правила, известна като „стена“.

— Добре де… покани го на обяд с твоя приятел и виж дали брокерската фирма може да му помогне да си купи корабите, без да се вдига много шум. Предполагам, че комисионата ще си заслужава труда. А и ще е компенсация за счупения нос.

И това сложи край на оперативката. След два дни Декстър се обади от стаята си в дискретния Монткалм Хотел. „Медликот“ прехвърли американеца на колегата си „Кранфорд“, който взе номера му и обеща да се обади. Така и направи един час по-късно, за да уговори обяд на следващия ден със сър Абхей Варма в Брукс Клъб.

— Там обаче държат на костюм и вратовръзка — извини се „Кранфорд“.

— Няма проблем — успокои го Декстър. — Мисля, че още не съм забравил как се връзва възел.

„Брукс“ е доста малък клуб на източната страна на Сейнт Джеймс. Като другите подобни на него, и той няма табела на входа. Логиката е, че ако сте член или сте поканени, ще знаете къде се намира, а ако не сте — местонахождението му е без значение за вас. Във всеки случай входът лесно се намира по саксиите с храсти от двете му страни. Като всички клубове на Сейнт Джеймс той има собствен стил и посетители и публиката му се състои основно от висши правителствени служители и по някой шпионин.

Оказа се, че сър Абхей Варма е директор на „Стейпълхърст & къмпани“ — сериозна брокерска фирма, специализирана в корабен транспорт и намираща се на средновековна уличка недалеч от Олдгейт. И той като „Кранфорд“ бе 45-годишен, възпълен и общителен. Преди да качи килограмите благодарение на многобройните обяди с гилдията на Сити, беше играч на скоуш от шампионска класа.

Както си му е редът, мъжете сведоха разговора на масата до баналните теми — времето, „как мина полетът“ и т.н., — след което се изнесоха в библиотеката за кафето и портвайна. Далеч от чужди уши вече можеха да се отпуснат и да поговорят по същество.

— Искам да купя два кораба. Много тихо, много дискретно, като собственик ще стане фалшива компания в данъчен рай.

Сър Абхей изобщо не се смути. Това се случваше през цялото време. По данъчни въображения, естествено.

— Какви кораби по точно? — попита той. Самоличността на американеца бе извън съмнение. Не че го интересуваше — за него гарантираше „Кранфорд“ и това бе предостатъчно. В крайна сметка не бяха ли учили заедно?

— Не знам — чистосърдечно призна Декстър.

— Забавно — коментира сър Абхей. — Имам предвид, че не знаете. Защото има много видове и размери, нали разбирате?

— Нека бъда откровен с вас, сър. Искам да ги откарам в дискретна корабостроителница, където ще бъдат реконструирани.

— А-а… преоборудване. Няма проблем. Как ще изглеждат накрая?

— Това си остава между нас, сър Абхей, нали?

Брокерът недоумяващо погледна шпионина, сякаш го питаше: „Ама що за хора си мислите, че сме ние?“.

— Каквото се каже в „Брукс“, си остава в „Брукс“ — тихо напомни „Кранфорд“.

— Добре тогава… всеки кораб ще се превърне в плаваща база на американските „тюлени“. Безобиден на външен вид, не толкова отвътре.

Лицето на сър Абхей просветна.

— Аха, за това значи. Е, нещата се изясняват. Пълно преоборудване. Не бих съветвал да са танкери. Формата им не е подходяща, изчистването е почти невъзможно, да не говорим колко тръби има на борда. Същото се отнася и до рудовозите. Формата им е добра за тези цели, но обикновено са огромни, много по-големи, отколкото изисква вашите нужди. Бих предложил бълкери^[3], превозвачи на зърно. Чисти, сухи, лесни за преоборудване, с подвижни палуби, които ще помогнат за бързото излизане или влизане на вашите момчета.

— Ще ми помогнете ли да купя два?

— Не през „Стейпълхърст“, защото се занимаваме със застраховка, но разбира се, ние познаваме всички на пазара… навсякъде по света, искам да кажа. Ще ви свържа с моя управителен директор Пол Егит. Млад, но безкрайно умен.

Стана и подаде визитната си картичка.

— Отбийте се утре в офиса. Пол ще ви приеме веднага. Гарантирам ви най-добрата консултация в Сити. За сметка на фирмата. Благодаря за обяда, Бари. Поздрави Шефа от мен.

Излязоха заедно на улицата и се разделиха.

Хуан Кортес свърши работата си и излезе от търбуха на 4000-тонния трампер^[4], върху който прилагаше магията си. След тъмнината на долния трюм лятното слънце беше ослепително и той си сложи слънчевите очила.

Изцапаният му работен комбинезон беше залепнал за потното му тяло. Под него носеше само гащета. Жегата долу наистина бе жестока.

Излишно беше да чака. Онези, които го бяха наели, щяха да дойдат чак сутринта. Щеше да им покаже какво е направил и как да използват тайната врата. Кухината зад обшивката на вътрешния корпус беше неоткриваема. Щяха да му платят добре. Какъв вид контрабанда щяха да пренасят в тайното отделение, което бе направил, не го интересуваше, а ако тъпите гринго смятаха да натъпчат ноздрите си с бял прах, това също си бе тяхна работа.

Неговата работа бе да облече вярната си съпруга Ирина, да сложи на масата храна и да купи учебници за раничката на сина си Педро. Прибра оборудването си в отделеното му шкафче и тръгна към скромния „Форд Пинто“. В подреденото бунгало — гордост за работник като него — в красивия жилищен комплекс в полите на хълма Серо Ла Попа го очакваше дълъг освежаващ душ, целувка от Ирина, прегръдка от Педро, вкусен обяд и няколко бири пред плазмения телевизор. Щастлив от живота, най-добрият заварчик на Картахена тръгна към дома си.

 

 

Кал Декстър познаваше Лондон, макар и не особено добре, но търговският възел, наричан Сити или Квадратната миля, му бе напълно непознат. Черното такси обаче, шофирано от млад кокни, роден и израсъл само на миля източно от Олдгейт, нямаше никакви проблеми с адреса. В единайсет без пет колата спря пред вратата на брокерска фирма за морски застраховки, намираща се в сграда, по времето на Шекспир сигурно била манастир. Усмихната секретарка го съпроводи до втория етаж.

Пол Егит работеше в малък отрупан с папки кабинет. Стените бяха украсени с поставени в рамки снимки на товарни кораби. Беше трудно човек да си представи милионите от застрахователен бизнес, които минаваха през тази бърлога. Единствено екранът на съвсем съвременния компютър доказваше, че Чарлс Дикенс не си е тръгнал оттук преди малко.

По-късно Декстър щеше да осъзнае колко заблуждаващ е външният вид на този вековен пазар на пари, чийто ежедневен оборот от покупки, продажби и комисиони се измерваше с десетки милиарди. Егит бе към 40-годишен, с разкопчана на врата риза с къси ръкави. Излъчваше приветливост. Сър Абхей Варма го бе информирал, но само за най-основното. Беше му казал, че американецът представлява нова компания за рисково инвестиране, която търсела да купи два излишни някому бълкера, по възможност за превоз на зърно. Обясни, че не знаел за какво ще бъдат използвани. Не било нужно да знае. Но му обещал „Стейпълхърст“ да предложи консултация, препоръки и някакви контакти в света на търговските кораби. Американецът бил приятел на сър Абхей. Така че услугата нямало да се фактурира.

— Бълкери? — поиска да се увери Егит. — С които се е превозвало зърно? Е, улучили сте точния момент. При това състояние на световната икономика има доста свободен тонаж в момента, както в морето, така и по сухите докове. Но ще ви трябва брокер, за да не ви одерат жив. Познавате ли такъв?

— Не — призна Декстър. — Кого бихте ми препоръчали?

— Ами, това е малък свят, в който всички се познаваме. Само на половин миля оттук са „Кларксън“, „Бремер-Сийскоп“, „Голбрайт“ и „Гибсънс“. Всички те се занимават с покупко-продажби и чартиране. Срещу заплащане, естествено.

— Разбира се. — Неотдавна получено шифровано съобщение от Вашингтон го известяваше, че има новооткрита сметка на о-в Гърнзи, в Ламанша — дискретен данъчен рай, който Европейският съюз безуспешно се опитваше да закрие. Съобщението съдържаше също името на банковия служител, към когото следваше да се обърне, и кодовото число, нужно за освобождаване на средствата в сметката.

— От друга страна, добрият брокер вероятно ще спести на купувача на кораба повече, отколкото е таксата за услугата. Имам добър приятел в „Парксайд&Ко“. Да му се обадя ли?

— Да, ако обичате.

Егит проведе петминутен разговор по телефона.

— Вашият човек се казва Саймън Линли — каза той и написа адреса на едно листче. — На една крачка оттук е. Като излезете, завийте наляво. На Олдгейт отново наляво. После право напред и питайте за Джупитер Хаус — всички ще ви ориентират. Успех.

Декстър допи кафето си, стана, стисна ръката на Егит и си тръгна. Указанията бяха перфектни. Стигна за петнайсет минути. Джупитер Хаус беше пълна противоположност на „Стейпълхърст“ — свръхмодерна сграда от метал и стъкло. Безшумни асансьори. „Парксайд“ се намираше на 11-я етаж и от панорамните прозорци на три километра в западна посока се виждаше куполът на катедралата „Свети Павел“. Линли го посрещна при асансьора и го въведе в малка заседателна зала. Веднага им донесоха кафе и сладки.

— Искате да купите два бълкера, вероятно за превоз на зърно? — поиска да се увери Линли.

— Такова е желанието на моите началници — поправи го Декстър. — Те са базирани в Близкия изток. Изключително много държат на дискретността. Оттук и идеята с представителната компания, оглавявана от мен.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Линли веднага. Арабски бизнесмени, издоили местния шейх, които не искат да свършат в някой от доста неприятните затвори в страните от Залива. До болка познато.

— От колко големи кораби се нуждаят вашите хора?

Декстър не знаеше много за тонажа на плавателните съдове, но му бе известно, че в основния трюм ще трябва да се побере малък хеликоптер с разтворен винт. Така че изрецитира списък на габаритите.

— Около 20000 брутен тонаж или 28000 тона водоизместване — резюмира Линли и започна да въвежда нещо в компютъра. В края на заседателната маса имаше голям екран, на който започнаха да се показват възможностите: Фриймантъл, Австралия… фарватерът на Сейнт Лорънс, Канада… Чесапийк Бей, Щатите.

— Най-голямо разнообразие има при COSCO. Това е „Чайна Оушън Шипинг Къмпани“, базирана в Шанхай, но ние работим с офиса им в Хонконг.

— Комунисти? — попита Декстър. Беше убил много комунисти в Железния триъгълник.

— О… това вече не ни тревожи — отговори Линли. — В наши дни те са най-големите капиталисти на света. Но са безупречни — кажат ли, че ще доставят нещо, доставят го. А, излезе Игъл Бълк, Щатите. По-близко ви е. Не че има някакво значение, разбира се. Или има…?

— Клиентите ми се интересуват само да се запази дискретност по отношение на истинския собственик — подчерта Декстър, — а самите кораби ще отидат в дискретна корабостроителница за реконструиране и обновяване.

„Банда мошеници — помисли Линли. — Вероятно искат да превозват много съмнително карго, за което им е необходимо корабите да се преконфигурират, да се преименуват и да се снабдят с нови документи, за да са неразпознаваеми. И какво от това? В Далечния изток е пълно с такива. Времената са трудни, а парите са си пари“.

Затова каза:

— Естествено. В Южна Индия има няколко много добри и изключително дискретни корабостроителници. Имаме контакт с тях чрез наш човек в Бомбай. Ако пожелаете да действаме от ваше име, ще трябва да подпишем споразумение за съгласие с авансово изплащане на част от комисионата. Предлагам следното: след като купите корабите, ги прехвърляме документално на управляващата компания „Тейм“ в Сингапур. В този момент и с новите си имена старите кораби практически изчезват. „Тейм“ никога не обсъждат клиентите си. Как да се свържа с вас, господин Декстър?

Съобщението от Деверо съдържаше още пощенския адрес, телефона и имейл адреса на новозакупена конспиративна квартира във Феърфакс, Вирджиния, която щеше да се използва като пощенска кутия и пункт за получаване на съобщения. Дело на самия Деверо, тя бе непроследима и можеше да престане да се използва само за шейсет секунди. Декстър даде адреса. В рамките на 48 часа споразумението бе подписано. „Парксайд“ можеше да започне търсенето.

Отне два месеца, но преди края на годината двата кораба за превоз на зърно бяха налице.

Единият дойде от Чесапийк Бей, Мериленд, а другият се оказа на котва в пристанището на Сингапур. Деверо нямаше никакво намерение да задържа екипажите, така че на хората беше платено щедро и бяха освободени.

Американската покупка мина лесно, може би защото наистина бе по-близо до дома. Нов екипаж от военноморския флот, представящ се за моряци на търговски кораб, се качи на борда, запозна се с особеностите на кораба и се отправи през Атлантика.

Екипаж от моряци на Кралския флот излетя за Сингапур, също така като моряци на търговски кораб, пое командването и се отправи през пролива Малака. Тяхното пътуване по море беше по-кратко. Но и двата кораба поеха към малка смърдяща корабостроителница на индийския бряг, южно от Гоа — място, използвано основно като корабно гробище, където морските съдове бавно се разфасоваха на съставните им части и където цареше престъпно пренебрежение към здраве, безопасност и опасност от непрекъснато изтичащите токсични химикали. Над мястото се стелеше непоносима воня, което бе причината тук да не идва никой, за да види какво се върши.

Щом влязоха в залива и хвърлиха котва, двата кораба на „Кобра“ практически престанаха да съществуват, но новите им имена с новите документи бяха дискретно регистрирани в списъка на „Лойдс“ за международно корабоплаване. Там бе отбелязано, че са зърновози под управлението на „Тейм“, Сингапур.

Според желанието на нацията-дарител церемонията се състоя в американското посолство на улица „Абилио Маседо“ в Прая, на остров Сантяго, република Кабо Верде. Нейно превъзходителство посланик Мариан Майлс председателстваше с обичайния си чар. Присъстваха кабовердските министри на природните ресурси и на отбраната.

За да се придаде тежест на събитието, със самолет долетя американски адмирал, който трябваше да подпише от името на Пентагона. Той нямаше ни най-малка представа за какво е тук, но блестящите чисто бели тропически униформи, в които двамата с адютанта му бяха наконтени, изглеждаха много впечатляващо.

Посланик Майлс предложи бюфет, а на заседателната маса бяха разстлани нужните документи. Присъстваше и военният аташе към посолството, както и гражданско лице, представляващо Държавния департамент, в чиито безукорни документи за самоличност пишеше, че се казва Калвин Декстър.

Министрите подписаха първи, след това адмиралът, накрая и посланикът. Върху всяко копие бяха положени печатите на република Кабо Верде и на Съединените щати, което бе последната формалност за влизане в сила на споразумението за помощ. Вече можеше да се започне работа по прилагането му.

Приключването на официалната част бе сигнал да се налее шампанско, след което се вдигнаха очакваните тостове. По-възрастният министър произнесе на португалски очакваната от него — така смяташе само той — реч. Речта се стори безкрайна на измъчения адмирал, още повече че той не разбра нито дума от нея. Затова само се усмихваше с флотската си усмивка и се чудеше за какъв дявол го бяха измъкнали от голф игрището край Неапол и го бяха пратили на тия бедни острови, заврени в Атлантическия океан на триста мили от африканското крайбрежие.

Причината, беше се опитал да му обясни неговият адютант, бе, че Съединените щати в акт на обичайната си щедрост към Третия свят бяха решили да помогнат точно на република Кабо Верде. Островите не разполагаха с никакви природни ресурси, освен един: океанът наоколо гъмжеше от риба. Републиката притежаваше флот, състоящ се от един катер, но нямаше никакви военновъздушни сили.

С разрастването в световен мащаб на риболовното пиратство и покрай неутолимия апетит на Далечния изток за прясна риба кабовердското море в двестамилните териториални води, които по силата на всички закони принадлежаха на републиката, беше обект на нашествие от бракониери.

Съединените щати щяха да получат контрол над летището на отдалечения остров Фого, чиято писта съвсем наскоро бе удължена благодарение на финансова помощ от страна Европейския съюз. Там американският флот щеше да изгради център за обучение на пилоти, естествено под формата на дарение.

Когато това приключеше, екип бразилски (заради общия португалски език) военни инструктори щеше да се нанесе с дузина самолети за обучение „Тукано“ и щеше да създаде Въздушен контрол на риболовната зона, като обучи за пилоти подходящо избрани кабовердски кадети. С помощта на версията „Тукано“ с далечен обсег на действие момчетата щяха да патрулират океана, да засичат нарушителите и да насочват към тях катера на бреговата охрана.

Прекрасна идея, съгласи се адмиралът, макар да продължаваше да недоумява какво точно бе наложило да бъде отвлечен от голф игрището в момент, когато му оставаше един удар, за да вкара топката.

След поредица ръкостискания, адмиралът напусна посолството, като взе със себе си човека от Департамента в лимузината, която трябваше да го върне на летището.

— Можете да летите с мен и до Неапол, ако пожелаете, господин Декстър — вече в по-добро настроение предложи той.

— Много любезно от ваша страна, адмирале, но ще пътувам обратно до Вашингтон през Лисабон и Лондон.

Разделиха се на летището в Сантяго. Военният самолет на адмирала излетя за Италия. Декстър изчака излитащия по разписание полет на португалските авиолинии ТАР.

Месец по-късно първият огромен кораб на спомагателните части към флота докара военни инженери на коничния изгаснал вулкан, обхващащ деветдесет процента от площта на Фого, наречен така, защото за португалците „фого“ означава „огън“. Корабът се установи на дрейф, като плаваща база за инженерите — късче от Америка с всички домашни удобства.

Военноморските инженери се гордеят с това, че могат да построят всичко навсякъде, но е крайно неразумно да бъдат разделяни от прославените канзаски говежди пържоли от специално узряло месо, пържените картофки и бурканите горчица с обем по един галон. В крайна сметка всичко работи най-добре с правилното гориво.

Щеше да им отнеме шест месеца, но в края на този период съществуващото летище щеше да може да приема транспортни самолети „Херкулес С130“, което ликвидираше досадния проблем със зареждането с гориво и отпуските. От друга страна, по-малки снабдяващи кораби щяха да доставят фермени конструкции, греди, цимент и всичко нужно за построяването на сградите, плюс храна, сокове, безалкохолни напитки и дори вода.

Шепата живеещи на Фого креоли се събраха силно впечатлени да наблюдават как армията строители дебаркира и превзе малкото им летище. Веднъж дневно от Сантяго пристигаше „совалката“ и излиташе обратно, когато пистата се освободеше от строителните елементи.

Когато всичко приключеше, центърът за обучение на пилоти щеше да разполага — съвсем отделно от бараките за цивилни пасажери — с модулно сглобяеми общежития за кадетите, вили за инструкторите, работилници за ремонт и поддръжка, резервоари за авиационно гориво за турбовитловите „Тукано“ и комуникационна кабина.

Дори някой от инженерите да бе забелязал нещо странно, никой не си позволи да го коментира. Няколко други съоръжения бяха построени и приети от цивилния представител на Пентагона, който се казваше Декстър и който пристигаше и си заминаваше със самолет на гражданската авиация. В каменната стена на вулкана бе издълбан допълнителен хангар с желязна врата, а освен него голям резервоар за гориво JP5 и оръжеен склад.

— Направо да си помисли човек — промърмори главен старшина О’Конър, докато проверяваше надеждността на желязната врата в тайния скален хангар, — че някой ще води война тук.