Мат Ридли
Геномът (10) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозоми X и Y
Конфликтът

Xq28 — Благодаря за гените, мамо.

Надпис върху тениски,

продавани в книжарници, посещавани предимно от хомосексуалисти и лесбийки през 90-те години на XX век

Отклонението, което направихме в лингвистиката, ни сблъска с изненадващите заключения на еволюционната психология. Ако то е оставило у вас тревожното чувство, че нещо друго ви управлява, че вашите езикови и психични способности зависят от инстинкти, а не от собствените ви качества, пригответе се за нещо още по-лошо. Историята, която е описана в тази глава е може би най-неочакваната в цялата история на генетиката. Свикнали сме да мислим за гените като за инструкции, които пасивно очакват да бъдат изпълнени под ръководството на колективните нужди на организма: с една дума — гените, слуги на тялото. Сега ще се срещнем с друга действителност. Тялото е жертвата, играчката, поле за действие и транспортно средство за амбициите на гените.

Следващата по размер хромозома след хромозома 7 се нарича X хромозома. Тя е необикновената, различната. Нейната хомоложна хромозома не е, както във всички други случаи, идентична хромозома, а е Y хромозомата — малко и почти инертно парченце. Това е валидно, ако не за всички, то поне за мъжките бозайници и мухи, както и за женските пеперуди и птици. При женските бозайници и при мъжките птици има две X хромозоми, но поведението им е малко особено. Вместо всяка от тях да бъде активна във всяка клетка на тялото, едната от тях се превръща в стегнато топче, известно като телце на Бар, и остава инертна.

Хромозомите X и Y са известни като полови хромозоми по простата причина, че те определят пола на тялото. Всеки получава по една X хромозома от майка си. Но ако сте наследили Y хромозома от баща си, сте мъж, а ако сте наследили X хромозома и от него, сте жена. Съществуват редки изключения на това правило, жени, които имат по една X и една Y хромозома. При тях обаче най-важният „мъжки“ ген върху Y хромозомата липсва или е повреден. Това са изключения, които само потвърждават правилото.

Повечето хора знаят всичко това. Не е необходимо човек да е учил много биология в училище, за да се е сблъсквал с X и Y хромозомите. Повечето хора също така знаят, че причината за това мъжете по-често да боледуват от далтонизъм, хемофилия и някои други заболявания е, че гените за тези болести са върху X хромозомата. Тъй като мъжете нямат „резервна“ X хромозома, вероятността да страдат от подобни заболявания е много по-голяма. Или както се изразява един биолог, „при мъжете гените от X хромозомата са като летци, които пътуват без втори пилот“. Повечето хора обаче не знаят неща за X и Y хромозомите, които са странни и смущаващи и които са променили основите на биологията.

Подобен език се среща извънредно рядко в едно от най-сериозните научни списания, а именно в „The Philosophical Transactions of the Royal Society“: „Y хромозомата при бозайниците по всяка вероятност е въвлечена в битка, при която е победена от противника. Логично следствие от това е, че Y хромозомата бяга и се скрива, изхвърляйки по пътя всички транскрибирани (презаписани) последователности, които не са съществени за нейната функция.“⁽¹⁾ „Битка“, „победена“, „противник“, „бяга“? Едва ли това са думи, с които можем да опишем това, което молекулите на ДНК правят. Но същият език, малко по-наукообразен, е използван в друга научна статия върху Y хромозомата, озаглавена: „Вътрешните врагове: конфликт във вътрешността на генома, междулокусна състезателна еволюция и вътревидовата Червена царица.“⁽²⁾ В статията между другото се казва: „Вечното междулокусно състезание между Y хромозомата и останалата част от генома следователно може да доведе до подкопаване на генетичните свойства на Y чрез «пренасяне на автостоп» на умерено вредни мутации. Упадъкът на Y се дължи на генетично стопаджийство, но междулокусната състезателна еволюция е тази, която действа като катализатор при антагонистичната коеволюция на мъжете и жените.“ Дори и да не разбирате нищо от това, има думи, които не може да не привлекат вниманието: антагонизъм, борба. Неотдавна излезе и учебник на същата тема. Той е озаглавен: „Еволюцията: война от четири милиарда годиниза“⁽³⁾. Какво, по дяволите, става?

В определен момент от миналото предшествениците ни превключили от общоприетия за влечугите начин на определяне на пола чрез температурата на яйцето към нов, генетичен начин. Вероятна причина за тази рязка смяна е, че в такъв случай всеки пол започва да се подготвя за функциите си още при зачеването. Хората, които притежават гена, определящ пола, са мъже, а тези, при които той липсва, са жени. При птиците се е случило точно обратното. Този ген скоро привлякъл към себе си други гени, които били полезни за мъжките: гени за силни мускули, склонност към агресия и др. Но понеже те не били необходими за женските — на тях енергията била нужна, за да могат да отглеждат потомството, — тези вторични гени се превърнали в преимущество за единия пол и в недостатък за другия. В специализираната литература те са известни като полово антагонистични гени.

Дилемата била разрешена, когато се появил ген, който започнал да потиска нормалния процес на размяна на генетичен материал между сдвоените хромозоми. Сега вече полово антагонистичните гени можели да дивергират и да тръгнат по различен път. Версията, която била върху Y хромозомата, можела да използва калция, за да изгражда рога, а версията върху X хромозомата можела да използва калция, за да прави мляко. Така двойка средни по размер хромозоми, някога дом за всякакъв вид „нормални“ гени, била „отвлечена“ от процеса на определяне на пола. Тя се превърнала в двете полови хромозоми, всяка от които привличала различен набор от гени. Върху Y хромозомата се натрупват гени, които са добри за мъжете, но често — лоши за жените. Върху X хромозомата се натрупват гени, които са добри за жените, но са вредни за мъжете. Например има един новооткрит ген върху X хромозомата, наречен DAX. Макар и рядко, но се срещат хора с по една X и Y хромозома, но с две копия от този DAX ген върху X хромозомата. Резултатът — въпреки че генетично тези хора са мъже, те се развиват като нормални жени. Като че ли причината за това е, че DAX и SRY — генът върху Y хромозомата, който прави от мъжете мъже — си противодействат, антагонистични са един спрямо друг. Един SRY ген „побеждава“ един DAX ген, но два DAX — гена „побеждават“ един_ SRY_⁽⁴⁾.

Този антагонизъм между гените може да бъде опасен. Метафорично казано, като че ли двете хромозоми вече нямат общи интереси, нито пък ги е грижа за собствения им биологичен вид. Или по-точно, нещо, което може да е полезно за разпространението на един ген, който е на X хромозомата, същевременно може да поврежда Y хромозомата или обратното.

Представете си например, че върху една X хромозома се е появил ген, който определя рецептата за някаква смъртоносна отрова, която унищожава сперматозоидите, в които има Y хромозоми. Мъж с такъв ген ще може да има не по-малко деца от други мъже, но те всички ще бъдат момичета. Всяка от тези дъщери ще носи новия ген. Следователно генът ще се среща два пъти по-често в следващото поколение. Той ще се разпространи много бързо. Такъв ген би спрял да се разпространява едва след като с унищожил толкова много мъже, че самото оцеляване на вида ще е вече подложено на опасност, а мъжете ще са ценна рядкост.⁽⁵⁾

Смятате, че отивам прекалено далеч? Ни най-малко. Точно това се е случило при пеперудата Acrea encedon. При нея 97% са женски. Това е само един от многото случаи на подобен еволюционен конфликт, известен като натиск на половите хромозоми. Най-известните примери са от насекомите, но това се дължи единствено на факта, че учените са им посветили много внимание. Надявам се, че използването на необичайния език на конфликта, който цитирах по-горе, става по-разбираем. Нека приведа малко елементарна статистика: тъй като жените имат две X хромозоми, а мъжете — една X и една Y, три четвърти от всички полови хромозоми са X. Една четвърт са Y. Или с други думи, една X хромозома прекарва две трети от времето си у жените и само една трета у мъжете. Затова вероятността X хромозомата да развие способност за унищожаване на Y хромозомата е три пъти по-голяма от вероятността Y да развие способността да унищожава X. Всеки ген върху Y хромозомата е уязвим на атаки от страна на всеки нов ген от X хромозомата. В резултат на това Y хромозомата е изхвърлила голяма част от гените си, а останалите е изключила, прилагайки тактиката „бягай и се крий добре“.

Толкова добре, че по-голямата част от нейната ДНК е некодираща и не служи за нищо друго освен да предоставя няколко мишени, по които гените от X хромозомата да насочват ударите си. Върху Y хромозомата обаче има и един малък участък, наречен псевдоаутозомен участък, който изглежда сравнително неотдавна е успял да се прехвърли тук от X хромозомата. В този участък е разположен един изключително важен ген, SRY генът, който беше споменат по-горе. От този ген започва цялата последователност от събития, в резултат на които зародишът се превръща в мъжки. Едва ли съществува друг ген с толкова много власт. Въпреки че той играе ролята само на превключвател, последствията са огромни. Гениталиите се превръщат в пенис и тестиси, формата и структурата на тялото стават различни от женското тяло, различни хормони започват да действат върху мозъка. Преди няколко години в едно от най-реномираните научни списания „Science“ беше публикувана една шеговита карта на Y хромозомата, в която бе показано, че са идентифицирани гените на типични за мъжете черти като навика да сменят постоянно телевизионните канали, способността да помнят и разказват вицове, интереса към спортните страници на вестниците, пристрастяването към филми на ужаса, неспособността за изразяване на привързаност и обич по телефона и др. Закачката не е лоша дори само затова, че ние разпознаваме тези черти като типично мъжки, но и затова, че без да осмива идеята, че такива навици са генетично обусловени, тя всъщност налага тази идея. Единственото, което не е вярно е, че всеки един от тези мъжки навици е представен като свързан с определен ген. Истината е, че те се дължат на действието на хормони (например тестостерон) върху мозъка. Резултатът е склонност към този тип поведение. Така в известен смисъл много от мъжките качества са продукт на самия SRY ген, от който започва серия от събития, които водят до проявите на мъжественост, както в мозъка, така и в тялото.

SRY генът е особен. Неговият текст е забележително постоянен у всички мъже: при хората не се наблюдават практически никакви точкови мутации (т.е. разлики от по една буква). SRY генът е ген без вариации, който практически не се е променил от времето на общия за всички хора предшественик преди около 200 000 години. Но човешкият SRY се различава съществено от гена при шимпанзето или горилата. Разликите в този ген между отделните биологични видове са десет пъти по-големи, отколкото е характерно за много други гени. В сравнение е други активни гени, SRY е един от най-бързо еволюиращите.

Как може да се обясни този парадокс? Според Уилям Еймъс и Джон Харуд отговорът се крие в процеса на бягство и криене, който те наричат селективно прочистване на гени. От време навреме върху X хромозомата се появява по някой ген, който атакува Y хромозомата, защото е разпознал белтъка, синтезиран по инструкция на SRY. Веднага всеки рядък мутант на SRY, който е достатъчно различен, за да не може да бъде разпознат, получава предимство. Той започва да се разпространява за сметка на другите мъжки индивиди. Отначало X хромозомата нарушава съотношението между половете в полза на жените, но разпространението на мутантния SRY възстановява равновесието. Крайният резултат е един нов SRY ген, който е еднакъв за целия биологичен вид. Ефектът от този внезапен взрив на еволюция (който може да се осъществи толкова бързо, че да не остави забележими следи в еволюционните записи) е създаването на SRY гени, които силно се различават в различните видове, но са практически еднакви вътре в един вид. Ако Еймъс и Харуд са прави, поне едно такова прочистване се е осъществило, след като преди 5–10 милиона години предшествениците на хората и шимпанзетата са се разделили. Това се е случило най-малко преди 200 000 години, когато се е появил общият за всички хора предшественик.⁽⁶⁾

Може би сте малко разочаровани. В началото на тази глава обещах да разкажа за насилие и конфликт, а излиза, че става дума за подробности от молекулната еволюция. Не се безпокойте. Още не съм свършил и възнамерявам да свържа тези молекули с действителен човешки конфликт.

Водещият учен в областта на половия антагонизъм е Уилям Райс от Калифорнийския университет в Санта Круз. Той е извършил серия забележителни експерименти, за да изясни проблема. Нека се върнем към предполагаемия наш далечен общ предшественик, който току-що се е снабдил с обособена Y хромозома и е зает с това да изключва повечето от гените си, за да ги спаси от X гените. Тази насцентна Y хромозома, както я нарича Райс, е вече място, където се концентрират гените, които са изгодни за мъжа. Тъй като Y хромозомата няма никога да е у жените, тя има правото да събира гени, които са много вредни за жените, стига те да са поне малко добри за мъжете (ако все още си въобразявате, че еволюцията се извършва в името на това, което е добро за биологичния вид, просто спрете да мислите по този начин веднага). При плодовите мушици, както и при човека, мъжкият еякулат е съставен от клетки на спермата, суспендирани в хранителен бульон, наречен семенна течност. Семенната течност съдържа белтъци, продукти на гени. Предназначението им е неизвестно, но Райс има оригинална идея. По време на половия акт на плодовата мушици тези белтъци проникват в кръвообращението на женската и могат да достигнат и до мозъка й. Попаднали там, те намаляват сексуалния нагон на женската и увеличават броя на овулациите. Преди тридесет години бихме казали, че всичко това се прави за доброто на вида. Време е женската да спре да търси сексуални партньори и вместо това да потърси къде да си свие гнездо, за да отгледа поколение. Семенната течност на мъжкия насочва поведението й към тази цел. Можете да си представите коментарите на списание „Нашънъл Джеографик“, нали? В днешно време тази идея придобива още по-зловеща окраска. Мъжкият се опитна да манипулира женската така, че тя да не се съвкупява с други мъжки, а вместо това, да снася повече яйца за неговата сперма. Той върши това, изпълнявайки повелята на полово антагонистични гени, които по всяка вероятност са върху Y хромозомата (или пък са отключвани от гени върху Y хромозомата). Женската е под селективен натиск да бъде все по-резистентна на подобен род манипулации. Резултатът от тази ситуация е равновесие без надмощие.

За да провери идеята си, Райс провежда оригинален експеримент. В продължение на 29 поколения той предпазва женски мухи от развиване на устойчивост, като отделя една линия женски, в които никакви еволюционни промени не могат да се осъществят. Междувременно позволява на мъжките да произвеждат нова и все по-ефективна семенна течност. След 29 поколения той събира двете линии. Резултатът далеч надминава очакванията. Мъжката сперма е станала толкова действена в определяне поведението на женските, че е станала токсична и е в състояние да убива женските мухи.⁽⁷⁾

Райс сега смята, че половият антагонизъм е в действие навсякъде. Той оставя следи във вид на бързо променящи се гени. При един вид морски охлюви например, белтъкът лайзин, който спермата използва, за да пробие гликопротеиновата обвивка на яйцето, се кодира от ген, който се променя много бързо (подобно нещо сигурно се случва и при хората), може би, защото съществува „надпревара във въоръжаването“ между лайзина и обвивката. Бързото проникване е добро за спермата, но лошо за яйцето, защото пропуска паразити и втори сперматозоид. При хората плацентата се контролира от бързо променящи се гени (при това те са бащини гени). Съвременните теоретици на еволюцията, от школата на Дейвид Хейг, разглеждат плацентата като нещо подобно на паразитно завладяване на тялото на майката от гените на бащата в плода. Плацентата се опитва, въпреки съпротивата на майката, да контролира нивото на кръвната захар и кръвното налягане в полза на плода.⁽⁸⁾ За това ще разкажа повече в главата, посветена на хромозома 15.

А как стои въпросът с ухажването? Общоприето е, че красивата опашка на пауна е предназначена и създадена да съблазнява женските. Ученият Брет Холанд има друго обяснение. Той смята, че пауните наистина са развили такива опашки, за да съблазняват женските, но това се е случило, защото женските все повече и повече се оказвали невъзприемчиви към този начин на съблазън. Наистина мъжките използват демонстрациите по време на ухажването като заместител на физическото насилие. Женските пък проявяват избирателност, за да запазят контрол върху времето и честотата на чифтосване. Това обяснява един изненадващ резултат от изследване на два вида паяци. При единия от видовете върху предните крака има сноп четинки, които той използва при ухажването. Когато на женска покажат видеозапис на такъв мъжки, по поведението й може да се разбере дали демонстрацията я възбужда или не. Ако записът бъде изменен така, че четинките да изчезнат, вероятността женската да се възбуди от демонстрацията е същата. Но при един друг вид паяци, които не притежават тези четинки, изкуственото им добавяне във видеозаписа удвоява привлекателността на мъжките. С други думи, изглежда, че еволюцията при женския пол върви в посока на по-малко забелязване на старанията на мъжкия пол. Така поповият отбор е израз на антагонизма между гените, отговорни за опитите за съблазняване, и гените, отговорни за съпротивата срещу него.⁽⁹⁾

Райс и Холанд стигат до смущаващото заключение, че колкото по-социален е даден биологичен вид, толкова по-често при него се срещат сексуално антагонистични гени. Общуването между половете осигурява средата, необходима за съществуването на антагонистичните гени. От всички биологични видове на планетата най-социален е човешкият. Изведнъж сякаш става ясно защо отношенията между двата пола при хората са изпълнени с толкова много скрити опасности и защо в понятието „сексуален тормоз“ мъжете и жените влагат толкова различен смисъл. Сексуалните отношения са се привеждали в движение от това, което е било полезно в еволюционен смисъл — не за мъжете или за жените, а за техните хромозоми. Способността да се прелъсти жена е била полезна за Y хромозомите; способността да се устои на мъжа е била полезна за X хромозомите.

Този тип конфликти между комплекси от гени (такъв комплекс например е Y хромозомата) не се отнася само до пола. Представете си, че съществува версия на ген, която увеличава склонността на човека към лъжа (предположението не е много реалистично, но би могло да има гени, които, макар и индиректно, действат върху това дали казваме истината или не). Такъв ген би просъществувал, ако притежателите му са преуспяващи фалшификатори на картини. Но представете си, също така, че съществува и версия на друг ген, може би върху друга хромозома, който повишава способностите за разкриване на имитации. Такъв ген ще преуспява, ако притежателите му успяват да не се хванат на лъжите на художниците фалшификатори. Двата гена ще се развиват антагонистично, като всеки ген „подбутва“ другия. Между тях по израза на Райс и Холанд съществува „междулокусна състезателна еволюция“. Точно такъв конкурентен процес по всяка вероятност е бил движещата сила на нарастването на човешката интелигентност през последните три милиона години. Идеята, че човешкият мозък е станал голям, за да помогне на човека да прави оръдия на труда или да пали огньове в саваната, отдавна е загубила популярността си. Повечето еволюционисти приемат теорията в стил Макиавели, че по-големите мозъци са станали необходими при „надпреварата във въоръжаването“ между измамата и съпротивата срещу измамата. „Явленията, които наричаме интелигентност, може да са страничен продукт на конфликт между гени, които осъществяват атака и защита в рамките на езика“, пишат Райс и Холанд.⁽¹⁰⁾

Извинявайте за отклонението към интелигентността. Нека се върнем към пола. Може би едно от най-сензационните, спорни и бурно обсъждани открития в генетиката, е съобщението на Дийн Хеймър през 1993 г., че е открил върху X хромозомата ген, който има силно влияние върху сексуалните наклонности на хората. Или както побързаха да го нарекат в медиите, „ген на хомосексуалността“⁽¹¹⁾. По същото време, освен изследването на Хеймър, бяха публикувани и други съобщения, в които се стига до заключението, че хомосексуалността е „биологична“, а не — следствие на натиск от културата или на съзнателен избор. Някои от тези изследвания бяха проведени от учени, които са хомосексуалисти, като например неврологът Саймън Ле Вей от института Солк, който много държеше да убеди общественото мнение в това, в което то сякаш беше вече убедено, а именно, че хомосексуалистите се „раждат хомосексуалисти“. Учените вярваха, до известна степен основателно, че предразсъдъците ще се проявяват много по-слабо, когато начинът на живот не е плод на доброволен избор, а на вродена склонност. Нещо повече. Ако причината за хомосексуализма е генетична, родителите ще са по-спокойни, че децата им няма да станат хомосексуалисти само защото виждат около себе си хомосексуалисти, освен ако самите деца нямат нещо вродено. А консерваторите, нетолерантни към хомосексуализма, се отдадоха на атаки към доказателствата за генетичния му произход. „Трябва много да внимаваме, преди да приемем твърдението, че някои хора «се раждат хомосексуални», не само защото не е вярно, но и защото подобно твърдение осигурява подкрепа на много организации, които защитават правата на хомосексуалистите“, писа консерваторката лейди Янг в „Дейли Телеграф“ на 29 юли 1998 г.

Но колкото и силно някои от изследователите да са желали друг резултат, изследванията са обективни и сериозни. Няма място за съмнение, че хомосексуалността е до голяма степен наследствена. Резултатите от едно изследване показват следното: от 54 мъже хомосексуалисти, които имат братя двуяйчни близнаци, 12 също са хомосексуалисти. 29 от братята на 56 хомосексуалисти, които имат еднояйчни братя близнаци, също са хомосексуалисти. След като независимо от това дали са еднояйчни или двуяйчни, близнаците живеят в едно и също обкръжение, подобен резултат показва, че ген или група от гени може да обясни половината от склонността на човек да бъде хомосексуален. Десетина други изследвания доведоха до подобен резултат.⁽¹²⁾

Заинтригуван, Дийн Хеймър решава да търси въпросните гени. Той и колегите му интервюират 110 семейства, в които има мъже хомосексуалисти и установяват нещо изненадващо. Хомосексуалността като че ли се предава по женска линия. Ако един мъж е хомосексуалист, то най-вероятно от предишното поколение не баща му, а вуйчо му е бил хомосексуалист. Това веднага подсказва на Хеймър, че съответният ген е разположен върху X хромозомата, единствения набор от ядрени гени, които човек наследява изключително от майка си. Сравнявайки набор от генетични маркери на хомосексуални и хетеросексуални мъже в семействата, които изследвал, той бързо намира вероятен участък в Xq28 на върха на дългото рамо на хромозомата. 75% от хомосексуалните мъже имали една и съща версия на този маркер, а 75% от хетеросексуалните мъже имали пак една и съща, но различна версия на маркера. Статистически погледнато, това изключва с вероятност 95% възможността за случайно съвпадение. По-нататъшните изследвания потвърждават резултатите и изключват всякаква връзка между същия участък от хромозомата и лесбийска ориентация.⁽¹³⁾

За по-внимателните еволюционни биолози, какъвто е Робърт Трайвърс, предположението, че такъв ген е разположен върху X хромозомата, определено подсказва нещо. Основният проблем при ген, определящ сексуалната ориентация, е, че версията, която води до хомосексуализъм би трябвало да изчезне много бързо. Но очевидно това не е така, защото този ген явно е налице в съвременната популация. Около 4% от мъжете определено са хомосексуални (малко по-нисък процент са бисексуални). Тъй като обикновено мъжете хомосексуалисти са по-малко склонни да имат деца от останалите мъже, генът би бил обречен на изчезване, освен ако неговото присъствие не води до някакво компенсиращо предимство. Трайвърс твърди, че след като X хромозомата прекарва два пъти повече време у жените отколкото у мъжете, всеки полово антагонистичен ген, който е благоприятен за плодовитостта на жените, би могъл да оцелее, дори и ако е два пъти по-вреден за плодовитостта на мъжете. Представете си например, че генът, открит от Хеймър, определя възрастта, в която жените навлизат в пубертета или че определя големината на гърдите (не забравяйте, че това е само едно предположение). Всяка от тези характеристики може да окаже влияние върху плодовитостта на жените. През средновековието големите гърди може да са означавали повече мляко и са можели да привлекат по-богат съпруг, чиито деца са имали по-голяма вероятност да оцелеят. Дори генът да намалява плодовитостта на мъжете, като действа така, че синовете са привлечени от мъже, такъв ген би оцелял поради преимуществото, което дава на дъщерите.

Все пак, докато генът на Хеймър не бъде напълно разгадан, връзката между хомосексуалността и половия антагонизъм ще си остане само смело предположение. Остава някаква възможност връзката между Xq28 и сексуалността да е подвеждаща. Неотдавнашните изследвания на Майкъл Бейли върху родословието на хомосексуални мъже не можаха категорично да докажат, че хомосексуалността се предана по линия на майката. И други учени не успяха да намерят връзката с Xq28, която Хеймър откри. В момента изглежда напълно възможно тази връзка да е била характерна само за семействата, които е изследвал Хеймър. Самият той предупреждава, че докато генът не бъде напълно изучен, всякакви обобщения биха били прибързани.⁽¹⁴⁾

Още повече че се появява и усложняващ фактор: съвършено различно обяснение на хомосексуалността. Все по-ясно става, че сексуалната ориентация е свързана с реда ни ражданията в семейството. Вероятността един мъж да е хомосексуален е по-голяма, ако той има един или повече по-големи братя, отколкото ако няма братя, ако той е най-големият от тях или има една или повече по-големи сестри. Този ефект изглежда е толкова силен, че всеки по-голям брат увеличава вероятността за хомосексуалност на по-малкия си брат с около една трета (независимо от това, че вероятността остава ниска, например увеличена е от три на четири процента). Досега този ефект е бил наблюдаван в Англия, Холандия, Канада и Съединените Щати при най-различни извадки.⁽¹⁵⁾

За повечето хора най-близкото до ума обяснение би било полу-фройдистко: нещо в динамиката на израстване в семейство с по-големи братя предразполага към хомосексуалност. Но както често се случва, Фройдистката нагласа е погрешна. (Старата Фройдистка идея, че хомосексуалността се предизвиква от покровителствена майка и дистанциран баща, смесва причината и следствието. Развиващите се женствени интереси на момчето отблъскват бащата и това води до компенсиращо прекалено покровителство от страна на майката). По всяка вероятност обяснението отново е свързано с половия антагонизъм.

Важно указание е, че ефектът на реда на ражданията в семейството не се наблюдава при лесбийките. Тяхното появяване в семейството е случайно. Освен това броят на по-големите сестри в семейството е без значение за мъжката хомосексуалност. В това да обитаваш утроба, в която преди теб са живели други момчета, има нещо особено, което увеличава вероятността за хомосексуалност. Най-доброто обяснение е свързано с набор от три активни гена върху Y хромозомата, наречени H-Y минорни антигени за тъканна съвместимост. Подобен ген кодира белтъка, наречен антимюлеров хормон, вещество, което е жизнено важно за превръщането на тялото в мъжко. В мъжкия зародиш то предизвиква закърняването на Мюлеровите тръби, които са предшественици на матката и фалопиевите тръби. Какво точно правят тези три H-Y гена, не е съвсем ясно. Те не са от съществено значение за оформянето на мъжките гениталии, което се контролира от тестостерона и антимюлеровия хормон. Едва напоследък значението им започва да се изяснява.

Тези генни продукти се наричат антигени, защото е известно, че предизвикват реакция от страна на имунната система на майката. Тази имунна реакция обикновено се усилва с всяка следваща бременност, при която бебето е момче (бебетата момичета не произвеждат H-Y антигени и не повишават имунната реакция). Рей Бланшар, един от тези, които изследват ефекта на реда на ражданията в семейството, твърди, че задачата на H-Y антигените е да отключат други гени в определени тъкани, и по-специално в мозъка. Съществуват доказателства, че поне що се отнася до мишките, това е така. Ако е така и при хората, силната имунна реакция срещу тези антигени от страна на майката, би довела до поне частично намаляване на маскулинизацията на мозъка, но не и на гениталиите. Тези момчета ще бъдат привличани от други момчета, или поне няма да бъдат привличани от момичета. Опитно е установено, че бебета мишки, които са били имунизирани срещу H-Y антигените, са неспособни да се чифтосват, когато пораснат, но за съжаление, тези, които са провели експеримента, не обсъждат причината. Аналогично, мъжката плодова мушица може необратимо да бъде принудена да показва само женско сексуално поведение чрез активиране в определен момент от нейното развитие на ген, наречен „трансформиращ“.⁽¹⁶⁾

Разбира се, хората не са нито мухи, нито мишки и съществуват много доказателства в полза на това, че половата диференциация на човешкия мозък продължава и след раждането. Може определено да се каже, че с много малко изключения хомосексуалните мъже в никакъв случай не са женски „души“, затворени в телата на мъже. Благодарение на хормоните мозъците им поне частично са мъжки. Възможно е обаче някой от важните хормони да им е липсвал в ранен и очевидно съществен период и това завинаги да се е отразило върху сексуалната им ориентация.

Бил Хамилтън, човекът, който пръв излага идеите, които доведоха до тезата за половия антагонизъм, разбира колко дълбоко разтърсващо е новото разбиране за гените: „Стана ясно“, пише той по-късно, „че геномът не е монолитна база данни плюс екип от изпълнители, които са се посветили на една единствена цел — оцеляване и раждане на деца, — както дотогава си го представях. Вместо това геномът все повече заприличваше на заседателна зала на фирма, на сцена на борба за власт между егоисти и различни фракции.“ Новото разбиране на Хамилтън за гените оказва влияние върху разбирането му за собствения му ум:⁽¹⁷⁾

Моето собствено съзнателно и привидно неделимо „аз“ се отдалечаваше от старите ми представи за него и не виждам защо трябва толкова много да се срамувам от самосъжалението си! Бях посланик на някаква нестабилна коалиция, носител на противоречиви заповеди, наложени ми от неуверените господари на разкъсана империя… Докато пиша тези думи, дори за да мога да ги напиша, аз претендирам за цялостност, която сега съм дълбоко убеден, че не съществува. Самата ми същност е смесица от мъж и жена, родител и дете, воюващи хромозоми, които са били обречени на борба милиони години преди реката Севърн да е видяла келтите или саксонците от стихотворението на Хаусман „Момчето от Шропшир“.

Идеята за враждуващи гени, за генома като бойно поле на родителски гени и гени на детството или на мъжки и женски гени, не е много известна история извън кръга на еволюционните биолози. Въпреки това тя успя да разтърси философските основи на биологията.