Патриша Хайсмит
Без милост (8)

Глава осма

Следващият понеделник вечерта Сидни дописваше последното изречение на втори епизод от „Удар на Бич“, в който Бич убива съпруга на своя приятелка, с която няма интимна връзка: „Съпругът, кръгъл простак и брутален мерзавец, почти без нито едно достойнство, почти — защото садизмът и себелюбието му, любовните геройства и алкохолизмът трябваше все пак да бъдат смекчени с няколко добронамерени щрихи, за да заприлича на човек, иначе кой щеше да повярва в него? Във всеки случай, за съпруга нямаше да има съчувствие, Сидни ясно си представяше как удушването му предизвиква радостна възбуда сред всички телевизионни зрители — и мъже, и жени, и деца. Бич се измъкна безнаказано, което се отнася и за съпругата, тъй като по негово нареждане тя е заминала да прекара последните два дни на безопасното разстояние от шейсет мили“. После Сидни написа следното:

Алекс, стари приятелю,

Изпращам ти още един епизод, пълен с подвизи, каквито само Бич ги може. Недей унива поради отказа. Ние ще ги чукаме по кратуните с нашия Бич, докато мъртвите им стъклени очи станат зрящи и не разберат, че разказите ги бива. Догодина ще пишем разкази на остров в Гърция, наш собствен.

Твой Сид

Припявайки си „След бала“ със свой текст, той слезе долу и занесе в кухнята празната си чаша, след което се почерпи с уиски. Радваше се на Алисиното отсъствие, това бе истински късмет за Бич.

Всъщност, нали Алисия бе мъртва! Сутринта, когато бе заявила намерението си да замине, нали я бе бутнал от стълбата. Той бе видял как куфарът й се претъркулва заедно с нея, разтваря се, и в дневната се изсипва бъркотия от дрехи, съдържанието на дамската й чанта, и сред всичко това — Алисия, просната само с една обувка. След това я уви в синьо-червения килим, стария, и с него я примъкна по пода, до вратата. Събра й нещата в чантата, чантата и дрехите в куфара, а него — в колата, и потегли — накъде? Към Паръм, на около пет мили, където има малка горичка. Трудно е да се намери в Сафък гора, където човек може да копае необезпокояван, но след като зарови куфара, той продължи с колата още четвърт миля, там приготви дупка за следващия ден, да зарови и тялото. Буйната лятна зеленина го закриваше и никой от пътя не можеше да види, че копае. Това беше в петък след обяд.

А в събота, в сумрака на зората, когато птичките започват да чуруликат, изнася килима с тялото през задния вход, и оттам право в колата. Госпожа Лилибанкс наднича през прозореца си, един господ знае какво очаква да види в този ранен час, или може би просто си е ранобудна, но тя го вижда с тежкия килим през рамо и ако го попита, ще й каже, че е отишъл да изхвърли някъде този боклук. Обаче, в събота вечерта тя не го пита за това. Дали го беше забелязала в здрача, или е счела за ненужно да задава такъв въпрос? А в събота следобед, подготвяйки почвата за бъдещите си действия, той звъни на Инес и Карпи, и на семейство Полк-Фаради. След някой и друг ден ще започне да проверява хотелите най-напред в Брайтън, след това лондонските, после — справки във въздушните линии с маршрут отвъд океана (макар че омразата на Алисия към полетите му бе известна, и той ще съобщи това), последвани от проверки на корабите и влаковете. Всичко това ще е необходимо, защото Алисия няма нито да се обади, нито да пише.

Родителите на Алисия ще бъдат известени и ще дотърчат от Кент. Сидни ще им каже — това вероятно ще бъде в четвъртък или петък — че е качил Алисия на влака в Ипсуич, миналия петък сутринта. Избра Ипсуич, защото мястото е по-оживено, така че е малко вероятно някой да го види. Непреклонно ще отказва петдесетте лири месечна издръжка на Алисия. Той действително не искаше парите й. Методът на Смит с „невестите във ваната“ не е за него, хем жалка плячка, хем изобличаваща, а Смит е имал и невероятната глупост да повтаря едно и също средство, което е част от провала му.

Във вторник Сидни отново подхвана „Големите планове“. Оставаха му двайсетина страници, но тъй като ги преработваше, щеше да отнеме повече от ден. Малко след пладне той чу кола да спира пред дома му. Шумът от мотора достигаше през задния прозорец, но той продължи да работи, като се чудеше дали са боклукчиите или някой е решил да се изтърси ненадейно, ще изчака да се почука. Колата отмина и чак тогава се отвори вратата на парадния вход.

— Сид? — гласът на Алисия.

— Здрасти — каза той без особен възторг, но по навик мина по коридора до гредата на площадката, облегна се на нея и провиси крак над първото стъпало.

Алисия стоеше долу, под него, с куфар в ръка, облечена в костюм и с обувки на висок ток.

— Добре ли прекара?

— Да, много добре, благодаря. Ти успя ли да свършиш работа? — тя махаше лявата си ръкавица.

— Да, доста — каза той и слезе по стълбата. — Искаш да го кача, нали? — беше хванал дръжката на куфара.

— О, остави, ако не ти се носи, не е тежко.

Но той го отнесе в спалнята им. Алисия влезе след него:

— Прости ми, че не ти пратих картичка, Сид. Повярвай, просто не можах! Надявам се да не си се тревожил много.

Никога преди не се бе извинявала за това, че не се е обадила.

— Съвсем не, никой не се е тревожил.

— Какво имаш предвид? Кой друг?

— Госпожа Лилибанкс, или Алекс и Хити.

— Предполагам, че си им обяснил.

Сидни присви очи. За първи път се усъмни, че жена му е имала среща с друг мъж. Кой ли е той — чудеше се Сидни. Нито едно име не му дойде на ум.

— Нещо интересно, срещна ли някого?

— Не — подхвърли небрежно Алисия, и лицето й, скрито под пуловера, който сваляше в момента, нищо не можеше да му подскаже.

Около два часа я чу да излиза, чу затварянето на задната врата и разсеяно се надигна да погледне през прозореца. Алисия прекосяваше градината зад дома, запътила се към госпожа Лилибанкс. Усети глад и слезе да хапне. Алисия бе прочела писмата си, разбра Сидни, минавайки през дневната. Бяха донесли три-четири за нея, едното от които бе от майка й. Направи си кафе докато ядеше хляба с кренвирш. Алисия бе извадила печеното свинско, картофите, тиквичките. Не изгаряше от нетърпение да прекара вечерта с нея. Нещо му подсказваше, че присъствието й тук е лош знак за съдбата на епизода, който тази сутрин бе изпратил на Алекс. Тя не можеше да се сравнява с Хити, опора и надежда за своя съпруг.

Сидни работи до към шест и отиде да пооплеви градината. Отряза няколко диви рози, растящи до гаража, и се върна да ги остави на масата.

Алисия готвеше и Сидни се захвана със салатата.

— Много си мълчалив — вметна Алисия.

— С мен не се е случило нищо интересно, а с теб — да.

— Разбрах, че сте вечеряли с госпожа Лилибанкс.

— Да, хубаво беше, в събота вечерта.

Сидни млъкна. Въртеше мелачката и магданозът се сипеше в соса.

— Върху какво работиш? „Големите планове“ ли?

Той си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Написах още един епизод от „Удар на Бич“ и го изпратих тази сутрин на Алекс.

Ето, каза го, и сега Бич беше като безпомощно, уязвимо, голо патенце под нейния прицел, „Грозното пате“.

— А сега, да, продължавам с „Големите планове“.

— Знаеш ли какво би казал Алекс, ако започнете документални едночасови епизоди, не точно документални, а построени около определена тема, например, жилищния проблем, или контролът върху раждаемостта и църквата?

Сидни погледна през нея.

— Напоследък в „Таймс“ прочетох статии за такива пиеси, едната беше за проблемите на работници и ръководители — тя изливаше горещата вода от тенджерата с картофи.

— Предлагаш ми да оставя Бич и да захвана нещо такова? Но какво знам аз за истинските проблеми на английските работници?

— О, нищо не предлагам, даже не бих се осмелила и да мечтая за подобно нещо — изненадващо троснато и враждебно каза Алисия. — Само отбелязвам какво е положението на пазара. Хората май са уморени от празното забавление и им се иска да има за какво да помислят, за какво да поговорят. Наистина е така.

— Предпочитам първо да видя какво ще стане с Бич.

— Можеш да работиш едновременно и двете.

— Също и „Големите планове“, така ли? Много ще ми дойде.

Но Алисия не мислеше, че да работиш три неща в едно и също време е кой знае какво натоварване.

— Исках просто да кажа, че трябва да ковеш желязото докато е горещо. И ти дори го каза веднъж. Необходим е цял месец, за да се завърти един новопредложен епизод, нали?

— Най-малко. Може да направя пет, шест, седем епизода. Мисля, че Бич не е забавление, лишено от смисъл.

— Не съм казала такова нещо — въздъхна Алисия.

Сидни приготви две питиета и й подаде нейното.

— Бич не е безсмислица — каза той, но тази забележка, направена две минути по-късно, увисна във въздуха.

Алисия вдигна очи да го погледне и той й се стори така чужд, че сама се изненада. Колко надуто беше отношението му към този Бич, все едно че Шекспир говори за крал Лир, ако не и повече. Героят на Сидни ни предлагаше нещо за продан, лековато като звуков ефект на рекламен клип, а Сидни го приемаше с неоправдана сериозност, и докато това не се промени, животът им ще бъде ад. Изведнъж й се прииска да е в Брайтън с Едуард, да прекарат заедно цялата вечер.

— Да се надяваме, че ще го продадем — гласът й бе леден, тя се обърна към мивката.

Ясно изречените думи на Алисия, поднесени с най-изискано произношение, стържеха по нервите на Сидни. „Предупредих те“ — щеше да заяви при следващия получен отказ, и при по-следващия, най-вероятно.

— Мисля да не се отказвам! — Сидни се опита да повтори леденостудения й тон, но с неговото американско произношение това бе непостижимо.

В четвъртък, по време на закуска, Сидни предложи да отидат до Ипсуич. Повод винаги се намираше — библиотеката, нещо за работилницата, което не можеше да се намери във Фрамлингъм, китайски обяд или вечеря, тъй като беше хубаво да разнообразяват менюто си. Но сега Сидни предложи, просто за да смени декора. Алисия се съгласи, но без въодушевление. Сидни усещаше нейното презрение. Смяташе го за по-долно качество, но бе твърде инертна или плаха, за да го напусне. Един развод ще е голямо главоболие за нея, както и за семейството й. Инстинктът на Сидни подсказваше, че и двамата очакват някакъв знак — за обич или омраза — знак, който би извадил от равновесие единия от тях, няма значение кого. Ако Алисия можеше да го прегърне и само да каже: „Скъпи, обичам те, малките ти несполуки не ме интересуват“, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Или да кажем, той да пристъпи към нея с думите: „Зная, че в последно време съм непоносим, но вече няма да е така, обещавам ти“. В действителност влачеха съществуванието на възрастна двойка със закостенели привички — ставаха, закусваха, оправяха леглото, чистеха дома, без почти да си продумват, не се ненавиждаха, но и едва се понасяха.

Тъкмо тръгваха тогава, в четвъртъка, и телефонът иззвъня. Сидни бе по-близо и вдигна слушалката, но забеляза тревогата, появила се за миг върху лицето на Алисия, последвана от престорено безразличие. Тя пристъпваше бавно към вратата, за да чува. Дали пък не се страхуваше, че ще й се обади приятел?

— Ало? — каза Сидни.

— Сид, Алекс се обажда. Получих епизода за Бич тази сутрин, преди да изляза, но си рекох да се обадя за сметка на службата. Хареса ми.

— Добре. Нещо да предложиш?

— Мисля, че бихме могли да раздвижим малко нещата около заподозрения. За полицията неговата вина трябва да е очевидна. Ще ти пиша. Всъщност, обаждам се да питам дали Алисия се върна.

— Да, във вторник.

— А, чудесно. Ама ти не ми се струваш особено възторжен — отбеляза Алекс, като че подобно състояние на духа е невъзможно за един съпруг.

— Може и да си прав.

— Братко мили, дано следващия път ти провърви наистина. Да замине и да изчезне, а, нещо такова! — Гласът бе добил страховит оттенък. — Удавена в алкохол, а, в Брайтън! Мъжлето й не може да я гледа, но нали й взема… — Сидни чу ликуващия лаещ смях на Алекс.

Парите, Алекс си мислеше за тях.

— Благодаря ти за благопожеланията. Ще стискам палци за следващия път.

— Трябва да привършваме, телефонът пиука. Чакай писмото ми и целуни Алисия.

Чу се щракване.

Алисия, с лице към изхода, бе продължила пътя си.

В Ипсуич Сидни смени книгите си в библиотеката и предложи същото на Алисия, но тя отказа, тъй като все още не била прочела тези, които има. Купила ги е в Брайтън — помисли той — но не й е останало време за тях. Уговориха се да се чакат след половин час пред паркинга на Кокс Лейн.

Сидни се защура нагоре-надолу с надежда да попадне на вехтошарския магазин, където си бе харесал бинокъла. Скоро го откри. Витрината му бе препълнена с любопитни нещица: месингови куки от улични лампи, стари войнишки торби, скринове с меден обков в ъгълчетата. Погледът на Сидни премина още веднъж по струпаните вещи, но не зърна бинокъла, ето защо надникна и в тъмния търбух на магазина, за да види дали не е преместен на някой от рафтовете, но и там не го откри. Бе твърде стеснителен, за да попита, и без това не беше сигурен дали ще го вземе, ако въобще му е по джоба. Отправи се обратно към пазарния център и паркинга.

Притъмня и запръска. Изникнаха чадърите на по-предвидливите, другите се изпокриха, а когато капките натежаха и зашибаха, хората се разтичаха.

Алисия го чакаше до колата, притиснала пакетите до себе си под шлифера. В краката й имаше пълна кошница.

— Сега ли реши да вали, точно когато съм без ключове — смеейки се каза тя.

— Съжалявам — отвърна Сидни и близна няколко капчици дъжд от горната си устна. Постара се да отвори вратата колкото може по-бързо.

Пътуваха към дома смълчани под дъжда, после мълчаливо разопаковаха храните. Алисия само подхвърли:

— За вечеря има черен дроб и бекон, става ли?

— Чудесно.

Телефонът иззвъня.

— Вероятно е госпожа Лилибанкс — каза Сидни. — Не искаш ли ти да вдигнеш?

Алисия тръгна към телефона, а той продължи да разопакова.

Тя се върна усмихната в кухнята и каза:

— Пак е Алекс. Забравил е да ни покани на събирането в събота, с преспиване, ако искаме.

Те и преди бяха оставали там. Канапето в дневната им се разтваряше като двойно легло.

— Не ми се ходи, но ако ти имаш желание, отиди.

— О, Сид, Хочкис ще бъде там и иска да се видите.

Хочкис бе новооткритото писателско дарование на издателството, където работеше Алекс. Сидни си спомни, че според Алекс бил на двайсет и шест години. Като Кийтс.

— Просто не ми се ходи, вземи колата и отивай. Или до Ипсуич с колата, а оттам с влака.

— Моля те, Сид, той още чака — Алисия безпомощно посочи телефона.

— Не искам — заинати се Сидни. — Иди сама.

Щеше му се да закрещи „колко пъти да ти повтарям…“.

— Кажи му, че трябва да работя.

Алисия се върна при телефона, поговори и отново се появи в кухнята. Сидни старателно избягваше очите й.

По-късно Сидни се качи в кабинета си, но шумовете в къщата му говореха, че Алисия няма намерение да отиде на събирането в събота.

Същата сутрин около осем, тя редеше празни бутилки от мляко пред вратата, когато раздавачът остави пощата: една сметка за електричеството и писмо до нея, което сигурно беше от Едуард Тилбъри и тя го мушна в джоба на халата си; отвори го едва след закуска, в студиото. Загъделичка я кикот от превзетия му тон: бяха протоколни редове, изразяващи неговата благодарност за отморяващия и здравословен ден, който бяха прекарали на морския бряг в Брайтън, а също така и увереността, че вече си е у дома, освежена от кратката почивка.

„… Вие сте ободряваща компания и ще бъда особено щастлив да Ви придружа, ако смятате отново да наминете към Брайтън.“

Едуард бе написал адреса и телефона си на улица „Слоун“. Изявлението, че иска да я види за нея бе така вълнуващо, че дори и прогизнала от дъжда в Ипсуич, тя се чувстваше щастлива, макар че Сидни бе развалил всичко, като отказа да отидат у Полк-Фаради. Нямаше никаква причина за противенето му, не залягаше чак толкова над работата си, просто си показваше рогата. Около четири часа отиде при госпожа Лилибанкс, защото бе усетила необходимост да промени обстановката. Разказа й за чудесните дни в Брайтън, показа й няколко от най-новите си скици, но без да споменава името на Едуард Тилбъри.

Той обаче не й излизаше от ума. Така й се искаше да приготвя сега вечерята за него, вместо за Сидни. Имаше особени моменти, когато улавяше колко непоправимо е отвращението му към нея, от ненавист би могъл да я убие, стига да набереше смелост. Тя разбираше, че той се чувства като в капан от постоянния недоимък, смяташе, че тя му носи нещастие в работата. Плоският му глуповат Бич щеше да се провали, в това тя не се съмняваше, но се плашеше от вероятността да се окаже в близост до Сидни, когато се случи — след месец или два.

Около седем и половина Сидни слезе в кухнята да пийне. Алисия тъкмо си бе наляла уиски и сода. Лицето му — буреносен облак. Загледа се в ястията, които Алисия бе подредила на масата: черен дроб, бекон, тиквички. В ръката си държеше домат и салата от градината.

— Какво се е случило? — попита Алисия.

— Дробът. Противен е! — понякога чувстваше, че не понася гледката на полусурово месо.

— Съгласна съм, жалко, че е толкова полезна храна! — с несдържан яд каза Алисия. — Сигурно от днешния ден те боли глава?

— Не съвсем — Сидни разбъркваше олиото в салатата.

— Ако ме нямаше, щеше да приемеш поканата на Полк-Фаради, нали? — попита Алисия.

Той вдигна глава и я изгледа:

— Не. Защо говориш така?

„Защото ако не бях тук, нямаше защо да се напъваш да ме уязвяваш“ — помисли си Алисия. Ходеше му се на гости, но да й противоречи бе по-голямо изкушение. Внезапен вътрешен подтик я бе накарал, макар и за миг, да помисли, че би могла да отиде и без него, но нямаше да й бъде приятно сама цялата вечер, а и този път до Лондон и обратно, пак сама…

— Понякога си готов да ме убиеш, нали, Сид?

Той закова очи в нея онемял.

Ясно беше, че е налучкала.

— Ще ти се да ме премахнеш от пътя си, поне за кратко, или пък завинаги, както правиш с героите си, които не ти трябват повече.

Той продължаваше да я гледа: недобелен картоф в лявата й ръка, нож в дясната.

— Престани да правиш театър, Алисия.

— О, защо не си представиш, че е така, за известно време. Аз ще изчезна за няколко седмици, а ти си работи колкото ти душа иска — Алисия се подразни от трепването в гласа си. — Да видим какво ще стане, съгласен ли си?

Сидни стисна устни и отвърна:

— Добре.

— Ти ще останеш тук, предполагам?

Той кимна:

— А ти при майка ти ли ще отидеш? По-евтино е, можеш да останеш колкото искаш.

— Сидни, преживяхме ужасни моменти, истинска криза, която бихме превъзмогнали само ако направим нещо необикновено, разтърсващо.

— Съгласен съм.

— Няма да поддържаме връзка. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Не зная колко ще отсъствам, но това е без значение, нали? Ще ти се обаждам когато поискам, но тогава може пък ти да не искаш да се видим — сега гласът й съвсем пресекна и Сидни се извърна смутено.

— Добре, съгласен съм. Обещавам, прибери се, когато искаш — каза той по-нежно от когато и да било напоследък.