Джеймс Туайнинг
Монетата (31)

28.

Белгрейвия, Лондон

20:00

Хари Ренуик живееше на широка улица в квартал с огромни тухлени къщи с високи прозорци. Автомобилите — комбита и джипове — бяха паркирани броня до броня с ферарита и поршета, използвани в почивните дни.

Том беше облякъл най-хубавия си костюм за случая — смес от мерино и кашмир, лека тъкан, която стоеше добре на стройното му тяло. Тъй като отлично познаваше Ренуик, накрая реши да си сложи и вратовръзка, макар че яката на новата риза жулеше врата му. Не си падаше по костюмите.

Слезе от таксито и си погледна часовника. Носеше „Танк“ от двадесетте години, които смяташе за най-добрия период на „Картие“. Часовникът беше златен и масивен, римските цифри бяха елегантно разположени на удължения циферблат. Беше точно осем. Беше пристигнал навреме.

— Влизай, влизай — извика Ренуик, щом отвори вратата. Беше блестящо черна, с излъскан месинг.

Хари беше със същите дрехи — без сакото обаче. Ризата му беше протрита на лактите. Том стисна ръката му, после му подаде бутилката, която носеше, и влезе в мраморното фоайе, аранжирано като шахматна дъска.

— Скъпо момче! — възкликна Ренуик. Лицето му засия, когато махна опаковката. — „Клод дю Меснил“ осемдесет и пета. Нямаше нужда.

— Знам — усмихна се Том. Чувстваше се много по-спокоен след първоначалната изненада от сутрешните събития. Сега повече от всичко беше заинтригуван от участието на ФБР. Фактът, че просто не го бяха арестували, говореше, че искат от него нещо, което му предоставяше възможност за маневриране. Въпреки че нямаше представа какво искат.

— Ще го отворим веднага — продължи Ренуик, докато го водеше към всекидневната. — Надявам се, нямаш нищо против, но поканих още един гост на вечеря. Томас, запознай се с Дженифър Браун. Дженифър, това е Томас Кърк.

Като видя Дженифър, която стана от стола, Том се вцепени, после гневно се вторачи в Ренуик. Какво ставаше? И Хари ли работеше за ФБР?

— Добър вечер, господин Кърк. — Държеше се така, сякаш изобщо не се бяха срещали, и разпръскваше ухание на „Шанел №5“.

Том се усмихна сковано, докато се ръкуваха.

— Много ми е приятно.

— Я стига. Не е необходимо да си толкова официален. Тук всички сме приятели — сгълча го Ренуик. — Дженифър работи във ФБР за един мой приятел. Той очевидно смята, че мога да й помогна в случая, който разследват. Страхотно вълнуващо. — Хари се ухили. — Тя е в града само за няколко дни и реших, че ще си допаднете.

— Много прозорливо от твоя страна, чичо Хари — каза Том и се насили да се усмихне. Почувства се малко виновен. Може би бе избързал с преценката си за Ренуик. По всяка вероятност той по-скоро беше нищо неподозираща пионка в играта на ФБР, отколкото доброволен съучастник.

— Питиета? Какво желаеш, мила? Шампанско? Отлично.

— Ренуик махна станиола и телта от бутилката и внимателно извади корковата тапа — тя излезе с тихо съскане. — Чаши. Подръж бутилката, Томас. Ще отида да взема чаши. И кофичка с лед, разбира се. Ледът не трябва да се забравя.

И забърза към кухнята.

— Това е твърде подло дори за мъже — изсъска Том.

— Мислите, че е игра? — възмутено отвърна Дженифър. — Ако искате да знаете, животът ви вече ще е такъв. Където и да отидете, накъдето и да се обърнете, ние ще сме там. Светът ще ви стане тесен.

— Щом имате проблем с мен, чудесно. Но Хари е външен човек. Няма да ви позволя да го въвлечете в живота ми.

— Той всъщност не ви е чичо, нали? Целият ви живот е лъжа.

— Това няма връзка със случая. — Том пристъпи към нея.

— Предупреждавам ви, не го замесвайте.

— Ако играете с нас, няма да се стигне дотам. — Дженифър го погледна предизвикателно.

Ренуик се върна с чаши и кофичка с лед и се засмя от вратата:

— Е, вие двамата очевидно разчупихте леда. Отлично.

Двамата смутено се дръпнаха един от друг. Хари наля, покани ги да седнат на канапето и се настани срещу тях. Отрупаният с каталози за търгове нисък тапициран със синя коприна диван служеше за импровизирана масичка за кафе. Голямата мраморна камина беше пълна с изсъхнали цветя.

— Бизнесът ти сигурно върви добре — отбеляза Том — помъчи се гласът му да прозвучи спокойно и нормално — и посочи стаята.

Помещението беше обзаведено с модерни канапета и рогозки от морски треви. Стените бяха украсени с внимателно подбрана колекция картини — пророк от Стария завет, красива Богородица с Младенеца, портрет на папа, митична сцена на вакханалия. Разбира се, Том мигновено позна ръката на Ван Ейк, Рембранд и може би дори на Верокио в някои от платната. Колекцията беше поразителна и би подхождала на ренесансовата галерия на всеки голям музей.

— А, тези ли? Повечето са нови — в смисъл за мен — отвърна Ренуик и ги погледна равнодушно. — Преди няколко месеца наследих къщата от роднина, пребоядисах я и купих нови мебели. Той работеше в търговския флот или нещо подобно. Спечели състояние след войната. Не знам как е живял, обаче къщата беше пълна с боклуци. Продадох повечето неща, но някои си заслужаваха да ги задържа.

— Виждам — одобрително каза Том.

— Утре ще дойде един човек да види онази там. — Хари посочи портрета на папата в отсрещния ляв ъгъл. — Предполага се, че е на някой от школата на Тициан, но лично аз подозирам, че я е рисувал самият той.

— Сериозно? — Том стана и се приближи до картината.

— А онези какви са? — попита Дженифър и посочи зловещо оцветените маски, окачени над камината.

— Те са си мои. — Гласът на Ренуик мигновено се зареди с енергия. — Колекционирам ги. Това са японски маски Но.

— Не съм чувала за…

— Но е вид японски театър, оформя се през четиринайсети — петнайсети век — обясни Ренуик. — Сюжетът е елементарен, но сериозен и символичен, а костюмите са богати, дори натруфени. Маските се използват, за да изобразят стилизирани герои или чувства, като в древногръцкия театър, и да позволят на един и същ актьор да изпълнява няколко роли. Колекционирам ги от дете. — Очите му блестяха, гласът му трепереше от вълнение.

— На колко години са?

— Най-старата е тази. — Ренуик стана и посочи една бяла маска със златни рога и изпъкнали очи. Устните бяха дръпнати назад, белите зъби бяха оголени в демонична усмивка. — Тя е от 1604 година, когато жанрът Но е бил възприет като официален театър в Япония под патронажа на управляващата класа самураи и шогуна. Другите датират от края на седемнадесети и осемнадесети век.

Том хвърли поглед на някои от останалите маски — мандарин с присвити от смях очи, грижливо подстригана брада и мустаци и трапчинка на брадичката и разтревожен млад японец с намръщено чело и ококорени очи.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, драга — каза Ренуик на Дженифър, — но ще вечеряме в кухнята. В трапезарията все едно е паднала бомба.

Заведе ги в кухнята — широко помещение с плочки на пода и дървена селска маса в средата, наредена за трима. Остъклените врати вдясно бяха открехнати към градината и в стаята проникваше уханието на орлови нокти. Вляво имаше плот от черешово дърво с повърхност от гранит, газов котлон и дълбока ирландска мивка, пълна с тенджери, тигани и чинии.

Ренуик седна начело на масата, а Том и Дженифър се настаниха един срещу друг. Том я погледна гневно. Знаеше, че нейното натрапване в живота му е номер, коварен начин да му покажат докъде могат да стигнат, за да получат онова, което искат.

— Ако знаех, че ще идваш, щях да приготвя нещо специално — извини се Ренуик.

— Храната изглежда превъзходно — отвърна Дженифър.

Беше облечена в тясно черно сако, бяла блуза и широк черен копринен панталон до глезените. Том забеляза, че докато говори, носът й потрепва в унисон с движенията на устните, като на зайче.

И въпреки всичко това го накара да се усмихне, което го вбеси още повече.