Патриша Корнуел
Нощен патрул (22)

Глава двадесет и втора

Сензационната съдебна драма с двете обичани и уважавани полицайки, седнали на първия ред и разигравани от злобната съдийка, се понесе в ефира. Новината се понесе из Каролина. Дон Аймъс я украси, както си знае, а Пол Харви довърши историята.

Хамър тичаше към болницата и обратно и не чу нищо, а Уест обикаляше из улиците на Шарлът и търсеше Бразил, който бе изчезнал от четвъртък. Сега бе събота сутрин.

Пакър бе на двора с кучето си, когато Уест се обади. Той се завлече до телефона раздразнен и объркан. Не бе чул и дума от Анди. В Дейвидсън госпожа Бразил хъркаше на канапето във всекидневната, а по телевизията гърмеше службата на Били Греъм. Телефонът звънеше безспирно. На масата за кафе лежаха препълнен пепелник и празна бутилка от водка. Уест мина покрай сградата на вестника и затвори мобифона си гневно.

— По дяволите! — изруга тя. — Анди! Не прави глупости!

Госпожа Бразил едва отвори очи. Успя да се надигне, тъй като й се стори, че чува нещо. Църковен хор в сини роби и златни украшения славеше Бога. Вероятно шумът бе дошъл оттам. Тя се протегна към чашата си. Ръцете й трепереха жестоко, докато довършваше започнатото предишната нощ. Госпожа Бразил се отпусна обратно на възглавницата. Вълшебното питие затопли кръвта й и я отнесе нанякъде. Тя отпи отново и осъзна, че горивото й свършва, а наоколо няма нищо друго, освен бакалница. Предполагаше, че оттам може да си купи бира или вино. Къде ли беше Анди? Дали не е отишъл някъде, докато тя спеше?

Настъпи нощ. Уест си остана у дома. Не искаше да вижда никого. Сърцето й бе стегнато от тревога и не можеше да седи дълго време на едно място или да се съсредоточи. Райнс звънна няколко пъти, но само телефонният секретар прие обажданията му. Изглежда, Бразил бе изчезнал. Уест не можеше да мисли за нищо друго. Това беше пълна лудост. Знаеше, че той не би направил нищо глупаво. Но непрестанно в мислите й се появяваха ужасите, на които бе ставала свидетел по време на работа.

Беше виждала умрели от свръхдоза наркотик, самоубийци с огнестрелно оръжие, които биваха открити чак през следващия ловен сезон. Представяше си коли, покрити от загадъчните води на езера и реки, докато пролетното топене или проливни дъждове не изкарваха от тях онези, които бяха решили да прекратят живота си.

 

 

Дори Хамър въпреки всичките си проблеми и заетостта си се свърза с Уест няколко пъти, загрижена за техния млад приятел. До момента Хамър бе прекарала уикенда в болницата. После бе повикала синовете си, докато баща им потъваше все по-дълбоко в долината на сенките. Очите му гледаха невиждащо към жена му, когато тя влизаше в стаята, а и въобще не можеше да проговори.

Мислите му бяха накъсани. През главата му прелитаха неясни спомени и чувства, които не успяваше да изрази. Беше отслабнал, упоен и окичен със системи. По време на кратките съзнателни моменти през деня, когато можеше да сподели с Хамър достатъчно, за да може тя да разтълкува намеренията му, болката го приковаваше към леглото, безмълвен и измъчен. Гледаше през сълзи към единствената жена, която някога бе обичал. Чувстваше се адски изморен и ужасно съжаляваше. Бе имал достатъчно време да мисли.

Съжалявам, Джуди. Не направих нищо свястно, откак се познаваме. Прочети мислите ми, Джуди. Не мога да говоря, толкова съм скапан. Режат ме непрекъснато и вече не знам какво е останало от мен. Наказах те, защото не можех да те възнаградя. Обаче го разбрах прекалено късно. Исках да се грижиш за мен. Погледни ме сега. Чия е вината все пак? Не твоя. Иска ми се да подържиш ръката ми.

Хамър седеше на същия стол и наблюдаваше съпруга си, за когото бе омъжена от двайсет и шест години. Ръцете му бяха завързани отстрани, за да не може да извади системите си. Лежеше на една страна, цветът му бе измамно добър и се дължеше на кислорода, който вкарваха в него. Хамър намери това за иронично. Сет бе привлечен към нея от силата и независимостта й, а после я бе намразил заради тях. Искаше да го хване за ръката, но той бе прекалено крехък, неподвижен и накичен с маркучи, ремъци и превръзки.

Тя се наведе към него и положи ръка върху неговата. Замъглените му очи премигнаха и се загледаха в нея сънливо. Хамър бе сигурна, че макар и подсъзнателно, той усеща присъствието й тук. Надали осъзнаваше много повече от това. Скалпели и бактерии бяха унищожили хълбоците му, а сега скапваха корема и бедрата му. Вонята беше ужасна, но Хамър вече не я забелязваше.

— Сет — каза тя с тихия си, властен глас. — Знам, че не ме чуваш, но ако случайно това стане, искам да ти кажа нещо. Синовете ти идват насам. Ще пристигнат следобед и веднага ще дойдат в болницата. Аз също ще остана тук. Всички ние сме адски притеснени за теб.

Той премигна и я погледна. Не помръдваше, докато вдишваше кислорода, а мониторите регистрираха кръвното налягане и пулса му.

— Винаги съм те обичала — продължи тя. — По свой собствен начин. Но отдавна осъзнах, че ти ме искаше, за да ме промениш. А аз те исках, защото се надявах да си останеш същият. Глупаво, нали?

Тя замълча за момент, а сърцето й трепна, когато усети, че очите му са приковани в нея.

— Можехме да направим много неща по различен начин. Но сега трябва да ти простя и да простя на себе си. А и ти трябва да простиш на мен и на себе си.

Сет бе съгласен с това и му се искаше да може да й покаже по някакъв начин какво мисли и чувства. Тялото му обаче бе като повредена или останала без батерии машина. Той размърда мозъка си, но нищо не стана. И всичко това, защото бе пиянствал в леглото си и си бе играл с пистолета, за да я накаже.

— Ще започнем отново — каза Хамър, като преглътна сълзите си. — Съгласен ли си, Сет? Ще оставим това зад себе си и ще се поучим от него. Ще продължим напред.

Хамър усети, че й е адски трудно да говори.

— Вече не е важно защо сме се оженили. Ние сме приятели, партньори. Не съществуваме, за да създаваме поколение или да изживяваме безкрайни сексуални фантазии един за друг. Заедно сме, за да си помагаме, когато остаряваме, и да не се чувстваме самотни. Приятели — завърши тя и го хвана за ръката.

От очите на Сет потекоха сълзи. Това бе единственият знак, че я е разбрал. Хамър не издържа и също избухна в сълзи. Плака около половин час, докато жизнените сили бързо напускаха Сет. Отровата на стрептококите го превземаше, без да се страхува от антибиотиците, имуноглобулина и витамините, вкарвани в нещастния пациент. С невероятна скорост той се превръщаше в труп.

Ранди и Джъд влязоха в болничната стая в шест без петнайсет и не го завариха в съзнание. Сет не разбра, че стоят до леглото му, но мисълта, че искаха да го видят, му бе достатъчна.

 

 

Уест мина покрай „Кадилак грил“, „Джазбоун“ и накрая се отправи към Дейвидсън, като реши, че Бразил може да се крие вкъщи и да не вдига телефона. Отби към дома му и разочаровано установи, че само вехтият кадилак е паркиран отпред. Тя излезе от полицейската кола и тръгна по пътеката, обраснала с плевели. Натисна звънеца няколко пъти, после почука. Накрая вбесено удари по вратата с полицейската си палка.

— Полиция! — извика тя високо. — Отворете!

Това продължи известно време и най-после госпожа Бразил надникна да види какво става. Тя се опря на рамката на вратата, за да се задържи.

— Къде е Анди? — попита Уест.

— Не съм го виждала — отговори майка му, като притисна ръка към челото си и се намръщи. — Предполагам, че е на работа — измърмори тя.

— Не, не е. И от четвъртък не е бил — каза Уест. — Сигурна ли сте, че не се е обаждал тук?

— Спях.

— Ами телефонният секретар? Проверявали ли сте го? — запита Уест.

— Той си заключва стаята — отговори госпожа Бразил, която нямаше търпение да се върне на канапето си. — Не мога да вляза вътре.

Уест, макар и да не носеше кочана с инструментите си, все пак можеше да проникне почти навсякъде. Тя свали топката на вратата и влезе в стаята на Анди след минута. Госпожа Бразил се върна във всекидневната и просна подутото си, отровено тяло на канапето. Не искаше да влиза в стаята на сина си. Той й бе забранил това още преди години, когато я беше обвинил, че е откраднала някакви пари от портфейла, скрит между чорапите му. После я бе обвинил, че рови из документите му, че е съборила шампионската му купа по тенис, като я е нащърбила ужасно и е отчупила малкото човече.

Червената лампичка на телефонния секретар, поставен до спретнато оправеното легло с проста зелена покривка, светеше. Уест натисна бутона, за да чуе съобщенията, и огледа рафтовете, отрупани със сребърни и месингови купи от спортни състезания, и закачените с кабарчета по стените грамоти и дипломи. Чифт кожени маратонки „Найк“ лежаха под стола. Видът им накара Уест да настръхне. За момент тя се почувства отчаяна и ужасно разтревожена. Представи си как Анди я гледа със сините си очи. Припомни си гласа му по радиото и странния начин, по който опитваше кафето с език, макар тя да му бе казвала хиляди пъти, че не така се пробва дали нещо е горещо или не. Първите три обаждания на телефонния секретар бяха изпълнени с мълчание.

— Ей — започваше третото. — Аксъл е. Имам билети за Брус Хорнсби…

Уест натисна копчето.

— Анди? Пакър е. Обади ми се.

Тя отново натисна копчето и чу собствения си глас. Превъртя напред и попадна на още две мълчаливи обаждания. Отвори вратата на гардероба и паниката й се засили, когато вътре не намери нищо. Влизайки и ролята си на ченге, тя провери чекмеджетата и те също се оказаха празни. Анди бе оставил в стаята компютъра и книгите си и това задълбочи объркването и тревогата й. Това бяха най-любимите му неща. Не би ги изоставил, освен ако не бе започнал някакъв самоунищожителен поход. Уест погледна под леглото, вдигна матрака и огледа всеки сантиметър от стаята. Не можа да намери пистолета, който му бе дала.

Тя прекара по-голямата част от нощта, шофирайки из града, като попиваше потта от лицето си, гълташе хапчета и включваше и изключваше климатика в зависимост от горещите и студени вълни, които я заливаха. На улица „Саут Колидж“ тя премина бавно покрай хората, загледани мрачно един в друг, сякаш очакваше, че Анди внезапно се е превърнал в един от тях. Позна Пойзън, младата проститутка от касетата на Мънго, която се разхождаше по тротоара, пушеше и очевидно се радваше, че я наблюдават. Пойзън загледа тъмносинята полицейска кола с враждебен, стъклен поглед, на който Уест отвърна твърдо. Тя си помисли за Бразил и любопитството му към тези хора и това, което ги бе направило такива.

Те правят избора си. Винаги му бе повтаряла това и самата тя вярваше, че е права. Но все пак завиждаше на наивността на Анди и невинния му, ясен поглед върху нещата. Той наистина виждаше живота с мъдрост, равна на нейната, но неговата бе родена от уязвимостта, а не от опита, който понякога намаляваше съчувствието на Уест и скриваше чувствата й зад множество твърди пластове. Нейното състояние съществуваше от дълго време и най-вероятно бе необратимо. Уест смяташе, че ако ежедневно се сблъсква с най-ужасните неща в живота, човек стига до точка, от която няма връщане. Бяха я били и стреляли по нея и тя беше убивала. Беше пресякла границата. Тя имаше мисия, а нежните, топли части от живота бяха за другите.

На улица „Трайън“ тя спря на светофара пред „Дженкс“, друго от любимите й места за закуска. Телма можеше да направи чудеса с пържоли и баници, а и кафето беше добро. Уест се загледа напред, почти на няколко пресечки от себе си, и позна формата на тъмната кола и овалните й стопове. Още не беше достатъчно близо, за да види номера, но щеше да направи нещо по въпроса.

Светофарът светна зелено и Уест натисна газта на мощния форд. След секунди се озова точно зад старото БМВ. Сърцето й трепна, когато видя регистрационния номер. Тя натисна клаксона и му махна, а Бразил продължи напред. Уест го последва и свирна отново, но той очевидно не възнамеряваше да й обърне внимание. Тя последва лъскавата, хромирана броня към центъра на града. Бразил знаеше, че тя е зад него, но нарочно не спря. Той нагло отпи солидна глътка от бирата, която стискаше между краката си. Наруши закона пред заместник-началничката на полицията. Знаеше, че тя го вижда, но не му пукаше.

— Мръсно копеле — изруга Уест и включи лампите на колата си.

Бразил изфуча напред. Уест не можа да повярва на очите си. Как можа проклетото хлапе да постъпи по тоя тъп начин?

— О, по дяволите! — отново изруга тя и включи сирената.

Бразил бе участвал в преследвания, но никога в ролята на беглеца. Обикновено седеше до Уест на предната седалка. Той отпи нова глътка от бирата, после си помисли, че има нужда от още една, затова реши да се върне обратно. Хвърли празната кутия на задната седалка и тя изтрака на пода при другите. Разваленият му скоростомер поддържаше вярата му, че се движи с около петдесет и пет километра в час.

Всъщност шофираше с над деветдесет, когато отби към магистралата. Уест упорито го последва, като тревогата и гневът й нараснаха още повече. Ако се обадеше за подкрепление, Бразил щеше да бъде съсипан. Дните му като ченге щяха да приключат безславно, а истинските му неприятности тепърва да започнат. На всичкото отгоре нямаше гаранция, че видът на още ченгета щеше да го накара да спре. Можеше напълно да откачи. Можеше да се почувства отчаян, а Уест знаеше как това би могло да завърши. И преди бе виждала подобни финали — смачкан метал, счупени стъкла, кръв и черни чували за трупове на път към моргата.

Скоростта му стигна сто и четиридесет километра в час. Бразил я поддържаше упорито, а Уест решително го гонеше с включени лампи и сирена. Въпреки замаяното си състояние Анди осъзна, че Уест не бе повикала подкрепления. Щеше да я чуе по радиото, а и патрулните коли щяха да са се появили досега. Не знаеше дали това трябва да го накара да се чувства по-добре, или по-зле. Вероятно тя не го взимаше на сериозно. Никой не се отнасяше сериозно към него и така щеше да си остане за в бъдеще. И всичко това заради Уеб, заради несправедливостта и безсърдечността на хората.

Бразил отби към изхода към „Сънсет Роуд“ и започна да намалява. Беше свършено. Имаше нужда от бензин. Бездруго преследването си имаше граници. Вече можеше да спре. Депресията го завладя с пълна сила и го прикова към седалката. Той паркира в края на банкета, далеч от минаващите огромни камиони. Загаси двигателя, облегна се назад и затвори очи, очаквайки наказанието си. Уест нямаше да му прости. Тя беше в униформа и с оръжие и над всичко — твърдо и нелюбезно ченге. Нямаше значение, че са били партньори, стреляли са заедно и са си говорили за разни неща.

— Анди — извика тя и почука с пръст по стъклото му. — Излез — нареди тя на нарушителя на закона.

Бразил изморено се измъкна от колата, която баща му бе обичал толкова много. Свали якето на баща си и го хвърли на задната седалка. Навън бе почти двайсет и пет градуса. Пеперуди и комари се въртяха под ярките светлини на уличните лампи. Бразил бе мокър от пот. Той пъхна ключовете в джоба на тесните си джинси, които според Мънго доказваха престъпните наклонности на Анди. Уест насочи лъча на фенера си към задния прозорец и освети бирените кутии на пода. Преброи единайсет.

— Всичките ли изпи тази вечер? — попита тя, докато той затваряше вратата.

— Не.

— Колко изпи?

— Не съм ги броил — отвърна той, като я гледаше враждебно.

— Винаги ли бягаш от полицейски коли със запалени лампи и сирени? — гневно попита тя. — Или тази вечер имаше специална причина за това?

Бразил отвори задната врата на БМВ-то и ядосано грабна от седалката една тениска. Без да проговори, свали мокрото си поло и облече тениската. Уест никога не го бе виждала полугол.

— Трябва да те заключа — каза тя неубедително.

— Давай — отвърна Анди.

 

 

Ранди и Джъд Хамър долетяха на летище „Шарлът“ с четиридесет и пет минути разлика. Майка им ги посрещна при лентата за багаж. И тримата бяха сериозни и притеснени. Потеглиха към болницата, без да се бавят. Хамър ужасно се радваше да види синовете си и стари спомени нахлуха в мислите й. Ранди и Джъд бяха наследили фините кости и правилните бели зъби на майка си. Бяха благословени с проницателните й очи и остър интелект.

От Сет бяха получили четирицилиндровите си двигатели, които ги придвижваха бавно напред без солидна мощност и възможност. Ранди и Джъд бяха доволни просто да съществуват и за никъде не бързаха. Радваха се на мечтите и редовните си клиенти в ресторантите, където работеха от време на време. Бяха щастливи с разбраните си жени, които ги обичаха. Ранди се гордееше с ролите си във филми, които никой не беше гледал. Джъд се въодушевяваше от баровете с джаз, където групата му свиреше понякога и удряше барабаните със страст, независимо дали публиката се състоеше от десет човека или над сто.

Странното бе, че човекът, който не можеше да се примири с ограничените постижения на синовете й, не бе енергичната им майка. Сет бе този, който се чувстваше засрамен и недоволен. Баща им не ги разбираше и се отнасяше с тях прекалено строго, така че в крайна сметка синовете му бяха изчезнали далеч от него. Разбира се, Хамър беше наясно с положението. Омразата на Сет към синовете им бе всъщност омраза към самия себе си. Не беше нужно да си кой знае колко умен, за да осъзнаеш това. Но познаването на причината не променяше нещата. Бе нужна истинска трагедия, смъртоносна болест, за да се събере най-после семейството.

— Мамо, държиш ли се? — запита Джъд, който седеше зад нея и масажираше раменете й, докато пътуваха.

— Опитвам се.

Хамър преглътна затруднено, когато Ранди я загледа загрижено от предната седалка.

— Е, аз всъщност нямам никакво желание да го видя — каза Ранди и помириса цветята, които бе купил за баща си от летището.

— Това е разбираемо — отвърна Хамър и премина в другата лента.

Дъждът започна отново.

— Как са бебетата ми? — попита тя.

— Страхотно — отговори Джъд. — Бенджи се учи да свири на саксофон.

— Нямам търпение да го чуя. А Оуен?

— Още не е достатъчно пораснала за инструменти, но има слух. Всеки път, когато чуе музика, започва да танцува със Спринг. Ще умреш от смях, като я видиш. Невероятна е.

Спринг бе майката на Оуен — художничка от Гринич Вилидж, с която Джъд живееше от осем години. Нито един от синовете на Хамър не бе женен. И двамата имаха по две деца и полицейската началничка обожаваше всяка златна косичка по малките им прекрасни глави. Най-неприятната й мисъл бе, че те растат в далечни градове и прекалено рядко виждат прочутата си баба. Хамър не искаше да е човек, за когото те щяха да говорят след години, но когото никога не са познавали истински.

— Смит и Фен искаха да дойдат — каза Ранди и погали майка си по ръката. — Всичко ще се оправи, мамо — добави той и усети нов изблик на омраза към баща си.

 

 

Уест не знаеше какво да прави със затворника си. Бразил седеше отпуснато на седалката и очевидно не съжаляваше за станалото. Отказваше да я погледне в очите, а седеше вторачен в прозореца и мушиците по него. Наблюдаваше шофьорите на камиони в остри каубойски ботуши и джинси, облегнати на кабините, с вдигнат на стъпалото крак, които палеха цигарите си с жестовете на мъжа от рекламата на „Марлборо“.

— Имаш ли цигари? — обърна се той към Усет.

Тя го изгледа, сякаш се съмняваше, че си е загубил ума.

— Забравѝ — каза тя.

— Искам цигара.

— Да бе. Никога в живота си не си пушил, а аз няма да съм причината да започнеш сега — отвърна Уест, която също умираше от желание да запали.

— Не знаеш дали съм пушил цигари или марихуана, или каквото ще да е — каза той мрачно. — Мислиш си, че знаеш всичко. А всъщност не е така. Ченгета. С малки ограничени мозъци.

— Така ли? Мислех, че и ти си ченге. Или и от това реши да избягаш?

Той се загледа нещастно през страничния прозорец.

Уест го съжали, макар да му беше ужасно ядосана. Искаше да узнае какво точно бе станало.

— Какво, по дяволите, те прихвана? — опита друга тактика тя.

Бразил не отговори.

— Опитваш се да съсипеш живота си ли? Ами ако някое друго ченге те беше видяло преди мен? — сериозно запита Уест. — Имаш ли представа в какви неприятности щеше да се забъркаш?

— Не ми пука — отговори той с треперещ глас.

— О, да, пука ти. Я ме погледни!

Бразил остана вторачен навън. Очите му се замъглиха, докато гледаше неясните образи на хората, които влизаха и излизаха от ресторанта. Мъже и жени, чийто живот бе различен от неговия и които не можеха да се поставят на негово място. Биха го презрели, че е привилегирован и разглезен, защото не можеха да разберат действителността, в която живееше.

Бъба чувстваше абсолютно същото. Той бе паркирал до бензиностанцията. Първо забеляза БМВ-то, а после патрулната кола с враговете в нея. Не можеше да повярва на късмета си. Отиде да си купи бира и последния брой на „Плейбой“.

 

 

Бразил се мъчеше да се овладее, а Уест усети, че гневът й преминава. Тя изпитваше към младежа чувства, които не можеше да определи ясно, и точно поради тази причина той я притесняваше и объркваше толкова много. Радваше му се като на талантлив и способен новобранец, човек, когото можеше да учи и да се наслаждава на постиженията му. Уест нямаше брат и би искала такъв като него — млад, умен, чувствителен и мил. Анди беше добър приятел, макар тя да не му даваше много възможности да се прояви като такъв. Беше и невероятно хубав, но очевидно не забелязваше това.

— Анди — каза тя кротко. — Моля те, разкажи ми какво стана.

— Той е успял да проникне по някакъв начин в компютъра ми. Във файловете. Всичко се появи по телевизията, преди да излезе вестника. Прецака ме — обясни той с треперещ глас, вбесен от слабостта си, която го излагаше пред Уест.

Тя се шашна.

— Той? — запита полицайката. — Кой е той?

— Уеб — с омраза отговори Анди. — Същото лайно, което чука колежката ти.

— Какво? — тотално се обърка Уест.

— Гуди — обясни той. — Всички знаят за това.

— Аз не знаех — каза Уест, като се зачуди как е могла да пропусне подобна информация.

Бразил изглеждаше с напълно разбито сърце, а Уест не знаеше как точно да му помогне.

 

 

Бъба предпазливо се върна обратно към пикапа си. Дебелото му лице с изкривен нос бе закрито от козирката на бейзболната му шапка. Той се качи в кабината с покупките си, седна и се загледа в полицейската кола. Прегледа набързо списанието, като спираше само на по-големите материали. Имаше доста такива и той се опита да не мисли за жена си и да я сравнява с момичетата от снимките, за да не се разсейва, докато обмисля плана за нападение.

Тази вечер бе леко въоръжен. Само един колт в кобура на глезена, който не би избрал, ако знаеше, че ще се сблъска с ченгетата. Добре че между седалките му бе пъхната карабина с пълнител с трийсет патрона, подвижен мерник и покрита с манганов фосфат, който не проблясваше в тъмнината. С такова оръжие Бъба спокойно можеше да се справи с неприятелите си. Той обърна нова страница и се замисли върху следващата си идея.

 

 

Никога преди на Уест не се бе налагало да успокоява лице от мъжки пол и тъй като нямаше никакъв опит в това отношение, тя реши просто да го вразуми. Бразил бе скрил лицето си с ръце. Тя наистина го съжаляваше. Каква неприятна история.

— Положението не е толкова лошо — каза тя за пореден път. — Ясно ли е? Ще намерим начин да оправим нещата. Съгласен ли си? — запита тя и го потупа по рамото, но когато и това не свърши работа, Уест най-после се отчая. — Ела тук — каза тя.

Уест обви ръка около раменете му и го придърпа към себе си. Анди внезапно се озова в скута й и я обгърна с ръце. Горещите вълни, които я заливаха, се усилиха, хормоните й се събудиха. Анди я галеше и прегръщаше и тя се стресна от възбудата си. Той придвижи устни по врата и лицето й и накрая спря на устата. За секунда и двамата загубиха трезвия си разсъдък. Измъчените им мозъци отстъпиха пред по-настойчивите инстинкти, тъй като майката природа действаше по този начин, за да подмами хората към създаване на потомство.

Уест и Бразил още не бяха стигнали до момента, когато да обмислят най-подходящите за нуждите, предпочитанията и фантазиите им противозачатъчни мерки. Този начин на комуникация бе нов за тях, затова не бързаха, докато се изучаваха един друг. Внезапно Уест се осъзна, надигна се и погледна през прозореца на полицейската кола, спомняйки си, че е на работа, а в скута й лежи някакъв мъж.

— Анди — каза тя.

Той не й обърна внимание.

— Анди — пробва тя отново. — Анди, стани. Ти си върху… пистолета ми.

Уест опита да го премести, макар и без енергия и ентусиазъм, тъй като й се искаше той вечно да остане там. Тя се намираше в ада и не искаше да го напусне.

— Седни — каза тя и избърса лицето си, като си помисли, че животът й е свършен. — Това е престъпление, педофилия — промърмори тя и си пое дълбоко дъх.

— Права си, права си — разсеяно промълви той, докато проучваше чудесата на великолепното й тяло.

Нямаше начин да се предвиди докъде щеше да стигне тази история, ако Бъба не се бе намесил. Наблизо имаше хотел „Холидей Ин“ със закрит басейн, кабелна телевизия и чудесни безплатни закуски. Вероятно Уест и Бразил щяха да наемат една от стаите му и да се набутат в още по-солидни неприятности. Сигурно щяха да спят заедно, а това бе моментът, когато Уест теглеше чертата. Сексът бе едно, но тя не можеше да спи с човек, в когото не е влюбена. Точно заради това Уест не спеше с никой друг, освен Найлс.

Разбира се, човек бързо спираше да обмисля подобен развой на събитията, когато някой почука на прозореца му и насочи към главата му карабина, която напомня за Босна или поне за Маями. Уест беше без очила, но селяндурът с пушката, застанал до колата, й се стори познат.

— Надигни се и седни много бавно — каза тя на Анди.

— Защо? — изненадано запита той.

— Послушай ме — посъветва го тя.

Стъклата на колата бяха запотени и Бъба не виждаше какво точно става вътре, но си представяше. Това усили възбудата му и той реши да им направи нещо много лошо, преди да ги очисти. Двете неща, които Бъба не можеше да понася, бяха хомосексуалисти, правещи секс, и хетеросексуални, правещи секс. Когато видеше педали да флиртуват и да се докосват, имаше желание да ги пречука от бой и да ги захвърли да умрат в някоя канавка. А когато забележеше това, което си представяше, че става в момента в патрулната кола, чувстваше абсолютно същия импулс. Хора с пари, власт или нормален сексуален живот, а най-вече и трите заедно, изпълваха Бъба с негодувание. Той бе длъжен да ги унищожи в името на Америка.

Уест не бе така уплашена от огромната пушка, както бих се стреснали повечето хора. Мозъкът й се размърда. Беше онзи задник от стрелбището, когото арестуваха за ексхибиционизъм в „Лата Парк“. Тя се досещаше за причината да намери тубата с лепило в храстите си и й се искаше Бразил да не бе разбил носа на кретена.

Уест се подготви за сблъсъка. Когато видеше насочено оръжие, реакциите й се изостряха и забързваха. Тя откачи микрофона и го постави до себе си. Натисна бутоните с дясната си ръка и изключи останалите канали в околността. Сега диспечери, ченгета и репортери можеха да чуят единствено нейния глас. Уест открехна леко прозореца си.

— Моля ви, не стреляйте — каза тя високо.

Бъба бе изненадан и зарадван от подчинението й.

— Отключи вратите — заповяда той.

— Добре, добре — продължи Уест със същия висок, напрегнат глас. — Ще отключа вратите бавно. Моля ви, не стреляйте. Можем да се разберем, нали? Ако започнете да стреляте, всички в ресторант „Седемдесет и шест“ ще ви чуят. А това няма да е разумно, нали?

Бъба вече бе мислил по въпроса и знаеше, че тя е права.

— Вие двамата ще се качите в пикапа ми — каза той. — Ще се повозим малко.

— Защо? — запита Уест. — Какво искате от нас? Ние не ви закачаме.

— Така ли?

Бъба стисна здраво карабината. Страхотно се кефеше на молбите на кучката към него — Великият Бъба.

— Ами оня път на стрелбището, когато педалчето ме удари?

— Ти започна — отвърна Бразил и всички по втори канал чуха гласа му.

— Можем да се разберем — повтори Уест. — Слушай сега. Хайде просто да се върнем на „Сънсет“ и да се видим някъде, където да поговорим за това. Тук идват толкова много камиони и всички ни виждат. Ти не искаш свидетели и тук не е най-подходящото място за уреждане на спорове.

Бъба смяташе, че вече са се разбрали по този въпрос. Планът му бе да ги застреля край езерото, да окачи каменни блокове на труповете им и да ги хвърли някъде, където никой нямаше да ги намери преди рибите и костенурките да ги изръфат целите. Беше слушал подобни истории. Раците също можеха да ти помогнат да се отървеш от труп, както и домашните животни, особено котките, ако са заключени с мъртвите си собственици, гладни са и нямат друг избор.

Докато Бъба мислеше, осем патрулни коли с въртящи се лампи фучаха по магистралата, на минути от тях. Пушките на ченгетата бяха готови за стрелба. Полицейският хеликоптер се издигаше от площадката на покрива на управлението. Снайперистите седяха в него с насочени пушки. Екипът за бързо реагиране също бе готов. ФБР също бе получило обаждане и агентите чакаха търпеливо, в случай че се наложеше да се заимства екипът за спасяване на заложници.

— Излезте от колата — нареди Бъба.

В мислите си той не бе облечен в карирани шорти, бели чорапи и тениска, непрана отдавна, а в защитна униформа, черна боя по лицето, късо остриган и с огромни мускули, хванал оръжието си и готов да спечели още две точки за страната си и за момчетата в ловния клуб. Великият Бъба. Знаеше едно идеално място на езерото, където да изпълни дълга си, като преди това се позабавлява с жената. Щеше да й покаже у кого е силата.

 

 

Полицейските коли завиха по „Сънсет“. Движеха се една зад друга в спретната редица. Синьо-червените лампи по покривите им се въртяха. В ресторанта няколко от шофьорите на камиони, които вярваха, че са били кочияши на дилижанси в миналия си живот, изоставиха хамбургерите и бирите си. Загледаха се през прозорците, любопитни да научат какво става в края на паркинга.

— Няма начин това да е пушка — каза Бетси, докато дъвчеше бисквитата си.

— О, да, пушка е — възрази Ал.

— Тогава трябва да излезем и да помогнем.

— На кого? — запита Текс.

Всички се замислиха по въпроса. Полицейските коли се приближиха, а шумът от перките на хеликоптера стана по-ясен.

— Изглежда, Бъба е започнал разправията — реши Пит.

— Тогава трябва да излезем и да го хванем.

— Чувал ли си за оръжията му?

— Бъба няма да стреля по нас.

 

 

Спорът се бе проточил прекалено дълго. Бъба усети мрачните армии, които наближаваха към него, и се отчая.

— Излезте веднага или ще стрелям! — изкрещя той и вкара нов патрон във вече заредената цев.

— Не стреляй — каза Уест и вдигна ръце, без да пропусне да забележи двойното зареждане, което бе задръстило оръжието. — Ще отворя вратата.

— Веднага! — извика Бъба и насочи пушката.

Уест се нагласи колкото се може по-удобно и постави крак на вратата. Повдигна дръжката и ритна с всичка сила. Осемте патрулни коли ги обградиха, разкъсвайки нощната тишина със сирените си. Бъба бе ударен в корема и излетя назад. Падна по гръб, а карабината се плъзна по асфалта. Уест бе вън от колата и върху него за секунда. Не изчака подкрепленията си. Не й пукаше от едрите груби шофьори, които се изсипаха от вратата на ресторанта, за да помогнат. Бразил също излетя от колата. Двамата заедно обърнаха Бъба по корем и му закопчаха белезниците. Искаше им се да го пречукат от бой, но се въздържаха.

— Проклето копеле! — наруга го Бразил.

— Мръдни, и ще ти пръсна мозъка! — извика Уест, притиснала пистолета си в дебелия врат на Бъба.

Полицаите отведоха Бъба към затвора без помощта на шофьорите на камиони, които се върнаха към храната и цигарите си.

Уест и Бразил поседяха мълчаливо известно време в колата й.

— Винаги ме набутваш в неприятности — каза тя и подкара колата.

— Хей! — възкликна той. — Къде отиваш?

— Ще те заведа у вас.

— Аз вече не живея у дома.

— От кога? — запита тя, като се опита да скрие изненадата и радостта си.

— От оня ден. Взех си апартамент в „Шарлът Удс“.

— Тогава ще те откарам там.

— Колата ми е тук — напомни й той.

— Пил си цяла нощ — каза Уест и закопча предпазния колан. — Ще се върнеш да си вземеш колата, когато изтрезнееш.

— Сега съм трезв — каза той.

— В сравнение с какво? — запита Уест. — Утре няма да помниш нищо от тази вечер.

Бразил бе убеден, че до края на скапания си живот щеше да помни всяка секунда от нощта. Той се прозя и разтърка очи.

— Да, вероятно си права — съгласи се той.

Очевидно станалото не означаваше нищо за нея. Тогава и той щеше да се направи на незаинтересуван.

— Разбира се, че съм права — усмихна се тя насила.

Уест виждаше ясно, че Анди е изпълнен с безразличие. Още един типичен използвач. Какво все пак представляваше тя? Жена на средна възраст, в не особено добра форма, която никога не беше ходила в по-голям или вълнуващ град от този, в който работеше, откак бе завършила колежа. Той просто се обучаваше с нея. Шофираше за първи път поовехтяла, старомодна кола, с която можеше да си позволи да прави грешки. Уест имаше желание да натисне спирачката и да го остави да си отиде пеша. Когато спря на паркинга пред новото му жилище, тя го изчака да излезе от колата, без да му каже и дума.

Бразил застана до колата и се загледа в нея през отворената врата.

— Е, по кое време ще се видим утре?

— Десет — отговори тя лаконично.

Анди затръшна вратата и се отдалечи бързо, наранен и обиден. Жените бяха еднакви. Топли и нежни в една минута, възбудени и доволни, а в следващата — в лошо настроение, забравили за случилото се. Той се опита да си обясни как бе възможно те двамата да преживеят подобен великолепен момент на паркинга, а после Уест да се държи, сякаш почти не се познаваха. Беше го използвала, това е всичко. Цялата история беше без значение за нея. Вероятно винаги действаше по този начин. Беше по-възрастна, властна и опитна, да не споменаваме и хубава, с тяло, което му взимаше акъла. Уест можеше да си играе с всеки, с когото си поиска.

 

 

Същото можеше да направи и Блеър Моуни III, поне така мислеше жена му. Поли Моуни сериозно се тревожеше за това, с което съпругът й щеше да се захване утре, когато отпътуваше за Шарлът с полет номер 392 от Ашвил, където семейство Моуни живееше във великолепна къща в квартал „Балтимор Форест“. Блеър Моуни III, произхождаше от стар и богат род. Той току-що се бе прибрал от клуба след тежък тенис мач, душ, масаж и няколко питиета с приятелите му. Моуни бе наследник на няколко поколения банкери, започващи с дядо му, Блеър Моуни, който бе основал компания „Американски тръст“.

Бащата на Блеър Моуни III, Блеър Моуни младши, бе вицепрезидент, когато „Американски тръст“ се сля с Първа национална банка от Рали. Сложи се началото на разпростираща се из целия щат банкова система, последвана от нови сливания и създаването на Национална банка на Северна Каролина. Това продължи и през осемдесетте, когато поради кризата някои банки се продаваха на невероятно ниски цени. Национална банка на Северна Каролина стана четвъртата по големина в страната и бе прекръстена на ЮЕС Банк. Блеър Моуни III знаеше всички подробности за забележителната история на уважаваната си банка. Също така знаеше и какво получават председателят, президентът, вицепрезидентът и генералният директор.

Самият той беше вицепрезидент на ЮЕС Банк за Каролина и често му се налагаше да пътува до Шарлът. Моуни приемаше тези пътувания с радост, тъй като човек имаше нужда да се откъсне от жена си и децата си, тъкмо навлезли в пубертета, а само колегите му в техните лъскави офиси съчувстваха на напрежението, на което бе подложен. Само приятелите му осъзнаваха страха, прокрадващ се в сърцето на всеки банкер, че един ден Кахун, който не се славеше с търпението си, щеше да уведоми работягите като Моуни, че са в немилост. Блеър хвърли спортния си сак на пода на наскоро ремонтираната си кухня и отвори вратата на хладилника, за да си вземе бира.

— Скъпа? — извика той, докато отваряше кутията.

— Да, скъпи — отвърна жена му и бързо влезе. — Как мина играта?

— Победихме.

— Браво на вас — усмихна се тя.

— Уидърс направи поне двайсет грешки — каза той и отпи. — Направи и няколко фала. Какво ядохте? — запита Моуни, без да поглежда към Поли, която бе негова съпруга от двайсет и две години.

— Спагети, салата и ръжен хляб.

Тя отвори сака и извади потните, вмирисани шорти, чорапи и тениска, както бе правила винаги и щеше да прави и занапред.

— Останаха ли някакви спагети?

— Много. С удоволствие ще ти приготвя една порция.

— По-късно — каза той и се протегна. — Наистина съм схванат. Мислиш ли, че може да е артрит?

— Разбира се, не. Искаш ли да ти направя един масаж, скъпи?

Докато съпругът й се наслаждаваше на масажа, тя щеше да му съобщи какво й бе казал пластичният хирург. Нали го бе разпитвала за лечението с лазер, което щеше да я отърве от фините бръчки по лицето й и кафявото петно на брадичката й. Поли Моуни бе обзета от ужас, когато лекарят й обясни, че нищо не може да замести скалпела. Толкова лошо бе положението й.

— Госпожо Моуни — каза докторът. — Мисля, че няма да сте доволна от резултатите. Някои от бръчките са прекалено дълбоки.

После нежно опипа лицето й. Тя се отпусна облекчено. Госпожа Моуни обичаше да ходи на лекар. Обичаше да я докосват, преглеждат, анализират и проверяват след операция или промяна в лечението й.

— Добре — каза тя на пластичния хирург. — Щом вие препоръчвате така. Предполагам, че говорите за опъване на лицето.

— Да. И очите — отговори той и й подаде огледалото.

Кожата под очите й започваше да се отпуска и подпухна. Това беше необратимо. Никакви хладни компреси, краставици, намаляване на алкохол и сол не можеха да й помогнат.

— Ами гърдите ми? — запита тя.

Хирургът отстъпи назад, за да я огледа.

— Какво мисли съпругът ви? — попита той.

— Мисля, че би ги харесал, ако са по-големи.

Лекарят се засмя. Всеки мъж, ако не бе педофил или гей, харесваше по-големи гърди. Пациентките му лесбийки мислеха по същия начин. Просто бяха по-толерантни или се преструваха на такива, ако онази, която обичаха, не предлагаше много.

— Не можем да свършим всичко наведнъж — предупреди я докторът. — Повдигането на лицето и имплантирането на силикон са две различни операции. Трябва да ги поотдалечим една от друга, за да имате време да се съвземете.

— Колко да ги отдалечим? — разтревожи се тя.