Джоди Пико
Домашни правила (41)

Джейкъб

Тук съм — живо доказателство, че понякога мечтите наистина се сбъдват.

1. Седя с детектив Матсън и си бъбрим.

2. Той споделя с мен резултатите от текущо разследване.

3. Нито веднъж не се прозя, нито си погледна часовника.

По никакъв начин не показа, че не му е приятно да говори с мен надълго и нашироко за разследването на местопрестъпление.

4. Иска да говори с мен за местопрестъплението, свързано с изчезването на Джес — местопрестъпление, което подредих лично аз.

Сериозно, какво по-хубаво от това?

Или поне така си мисля, преди да започне да ме обстрелва с въпроси, които приличат на куршуми. Устата му се усмихва наполовина и не мога да си спомня дали това означава, че е щастлив, или не. А разговорът се измества от практичното — теглото на човешкия мозък, природата на посмъртните токсикологични тестове — към личното.

Удоволствието да разглеждаш черен дроб под микроскоп загубва част от въздействието си, когато детектив Матсън ме кара да си спомня, че въпросният черен дроб принадлежи на човек, когото познавах, с когото съм се смял и съм очаквал с нетърпение срещите ни, а това се различава значително от чувствата ми по отношение на общуването с повечето хора. Колкото и теоретично да искам да разглеждам смъртта, оказва се, че има значителна разлика, когато става въпрос за царевичен сироп и оцветяване с храни, вместо истинския Маккой^[1].

Макар логично да разбирам, че Джес си е отишла, и това означава, че няма смисъл да искам да е другояче, защото тя не може да поправи ситуацията, това не обезсилва факта, че се чувствам така, сякаш в тялото ми балон с хелий продължава да се издува и може да ме разкъса.

Точно когато си мисля, че положението не може да стане по-лошо, детектив Матсън ме обвинява, че аз съм наранил Джес.

— Ти си я сграбчил за ръцете, нали?

Не бях аз. И му го казах.

— Не си ли я душил? Нали няма да ме излъжеш?

Знам отговора, разбира се, но този отговор е оплетен в дебрите на синтаксиса. Както когато на вечеря те питат: „Не искаш тази последна пържола, нали?“ когато, разбира се, я искаш. Ако кажеш „да“, какво казваш? Че искаш последната пържола? Или че не я искаш?

— Какво те накара да я удушиш?

— Скарахте ли се? Тя каза ли нещо, което не ти хареса?

Ако Джес беше тук, щеше да ми каже да си поема дълбоко въздух. „Кажи на човека, че трябва да говори по-бавно — би отвърнала тя. — Кажи му, че не разбираш.“

Да, но Джес не е тук.

— Нищо не ме е накарало да удуша Джес — успявам да изрека най-накрая и това е абсолютната истина. Но лицето ми е зачервено, а когато си поемам въздух, изпитвам усещането, че от мен се изсипват стърготини.

Веднъж, когато бяхме малки и Тео ме нарече бавноразвиващо се джудже, запратих по него една от възглавничките на дивана и тя събори една лампа, която майка ми имаше от баба си.

— Как се случи това? — попита майка ми, когато най-после си възвърна дар слово.

— Една възглавница я събори от масата.

Това неоспоримо беше истината, но ръката на майка ми се спусна и ме зашлеви. Не помня да е боляло. Помня, че бях толкова притеснен, че имах чувството, че кожата ми ще се разтопи. И макар по-късно майка ми да ми се извини, у мен остана чувството за разделение: ако кажеш истината, това би трябвало да те освободи, нали така? Тогава защо си навличах неприятности, когато кажех на някоя майка, че новороденото й бебе прилича на маймуна? Или когато прочетох домашното на друго хлапе в час, когато трябваше да поправяме работата на съучениците си, и признах, че е отвратително? Или когато казах на майка ми, че се чувствам като чужденец, изпратен на земята да анализира семейства, тъй като, изглежда, никога не съм бил част от нашето?

Или сега?

— Души ли я, докато тя спря да диша? Удари ли я в лицето?

Помислям си за Люси и Етел в бонбонената фабрика. За онзи път, когато влязох в океана и не можех да се измъкна от прииждащите вълни, преди предишните да са ме съборили на колене. В „Ловци на престъпници“, в края на епизодите, детективите разпитват заподозрените и заподозрените винаги се пречупват пред лицето на студените жестоки доказателства.

Сега нищо не се случва така, както съм го замислил.

Или може би планът ми просто работи прекалено добре.

Не исках да нараня Джес, затова следващият въпрос ме улучва като острие.

— Как тогава зъбът й се е оказал избит?

Гледам как всичко се разгръща пред мен — мигновено невидимо повторно пускане на лентата. Как смъкнах Джес по стълбите и я изпуснах на последното стъпало.

— Съжалявам! — извиках, макар че нямаше нужда: тя вече не можеше да ме чуе.

Каквито и думи да използвам обаче, са недостатъчни, защото детектив Матсън не ме разбира. Затова решавам да предприема драстична стъпка, да му покажа вътрешността на съзнанието си тук, веднага. Поемам си дълбоко въздух и впервам поглед в очите му.

Струва ми се, че някой дере ивици от кожата ми отвътре навън. Като игли, които се забиват във всеки нервен център на мозъка.

Господи, боли!

— Стана случайно — прошепвам. — Но го запазих. Сложих го в джоба й.

И това е истина, но тази истина го кара да подскочи на мястото си. Сигурен съм, че чува пулса ми също толкова високо, колкото и аз. Това е признак на аритмия. Надявам се, че няма да умра тук, в кабинета на детектив Матсън.

Очите ми се плъзват към лявата му страна, после към дясната и накрая нагоре — навсякъде, където да не трябва да го гледам директно. Точно тогава забелязвам часовника и осъзнавам, че часът е 16:17.

Дори когато движението не е натоварено, пътят от полицейското управление до къщата ми е шестнайсет минути. Това означава, че няма да се приберем преди 16:33, а „Ловци на престъпници“ започва в 16:30. Ставам. Ръцете ми трепкат пред гърдите като колибрита, но дори не се опитвам да ги спра. Струва ми се, че сме в онзи момент от сериала, когато извършителят най-после поддава, свлича се на металната маса и избухва в плач, обзет от чувство на вина. Искам да гледам този сериал, не да го преживявам.

— Свършихме ли? — питам. — Защото наистина трябва да тръгвам.

Детектив Матсън става и си помислям, че може да ми отвори вратата. Вместо това той ми препречва пътя и се навежда към мен толкова близо, че не мога да дишам, защото, ако вдишам въздуха, който той издишва?

— Знаеш ли, че си й причинил фрактура на черепа? — пита той. — Кога се случи, по същото време, когато й изби зъба ли?

Затварям очи.

— Не знам.

— Ами бельото й? Облякъл си го обратно, нали?

Рязко вдигам глава.

— Обратно ли е било?

Откъде бих могъл да знам? Нямаше платнени етикети, както на моите боксерки. Пеперудата не трябваше ли да е отпред, а не отзад?

— Значи освен всичко друго си й съблякъл бельото?

— Не, нали казахте, че е било на нея…

— Опита ли се да правиш секс с нея, Джейкъб? — пита детективът.

Онемявам. Самата мисъл за това кара езика ми да се подуе като свит юмрук на маймуна.

— Отговори ми, по дяволите! — изкрещява той.

Отчаяно се опитвам да намеря думи, каквито и да било думи, защото не искам пак да ми се разкрещи. Ще му кажа, че онази нощ съм правил секс с Джес осемдесет пъти, ако това иска да чуе, ако това ще го накара да отвори вратата.

— След като е умряла, си я преместил, Джейкъб. Нали?

— Да! Разбира се, че я преместих!

Не е ли очевидно?

— Защо?

— Защото трябваше да подготвя местопрестъплението и тя трябваше да е там.

Точно той би трябвало да разбере.

Детектив Матсън накланя глава.

— Затова ли го направи? Искал си да извършиш престъпление и да видиш дали ще успееш да се измъкнеш?

— Не, не е заради това…

— Тогава заради какво? — прекъсва ме той.

Опитвам се да намеря начин да облека в думи всички причини да направя това, което направих. Но ако има една тема, която не разбирам — нито вътрешно, а още по-малко външно, — това са връзките, които ни обвързват.

— Любовта означава никога да не казваш, че съжалява — измърморвам.

— Това шега ли е за теб? Някаква страхотна шега? Защото за мен не е. Едно момиче е мъртво и в това няма нищо забавно.

Приближава се, докато ръката му се отърква в моята. Едва успявам да се съсредоточа от бръмченето в главата си.

— Кажи ми, Джейкъб — продължава детективът. — Кажи ми защо уби Джес.

Ненадейно вратата се отваря с трясък и го удря в рамото.

— Не отговаряй на този въпрос! — изкрещява някакъв странен мъж. Зад него стои майка ми, а зад нея — двама униформени полицаи, които също като нея току-що са дотичали по коридора.

— Кой, по дяволите, сте вие? — пита детектив Матсън.

— Аз съм адвокатът на Джейкъб.

— Нима? — пита той. — Джейкъб, това ли е адвокатът ти? Поглеждам към мъжа. Носи панталони в цвят каки и риза, но не и вратовръзка. Има пясъчноруса коса, която ми напомня на Тео, и изглежда прекалено млад за истински адвокат.

— Не — отговарям.

Детективът се усмихва триумфално.

— Той е на осемнайсет, господин адвокат. Казва, че не сте негов адвокат и не е помолил за такъв.

Не съм глупав. Гледал съм достатъчно серии на „Ловци на престъпници“ и знам накъде отива всичко това.

— Искам адвокат — оповестявам.

Детектив Матсън вдига ръце.

— Сега си тръгваме — приближава се майка ми. Посягам към палтото си, което все още е преметнато на гърба на стола.

— Господин… как се казвате? — пита детективът.

— Бонд — отговаря новият ми адвокат. — Оливър Бонд. Ухилва ми се.

— Господин Бонд, клиентът ви е обвинен в убийството на Джесика Огилви — съобщава детектив Матсън. — И никъде няма да ходи.