Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (23)

21.
Двама стари приятели

— Искал си да ме видиш, Уриен!

— Да, Валантен. Ела да седнеш.

Майордомът на сеньор Трой се настани на една табуретка до камината, където обичаше да прави компания на колоса, когато той размишляваше вечер, зареял поглед в пламъците. Без съмнение на Уриен му се говореше. Валантен го познаваше добре! Те бяха заедно в Бромотул, заедно по пътищата на Ис и по пътищата на Несигурния свят. Заедно от толкова дълго време.

„Моят господар и приятел ще започне да говори, когато почувства нужда от това“ — помисли си Валантен и зачака търпеливо.

— Отегчавам се, стари ми другарю — каза най-после Уриен. — Отегчавам се и потъвам в един начин на живот, лишен от действия, лишен от интерес.

— Хайде, днешният ти живот, разбира се, е съвсем различен от преди, но досега никога не си се оплакал от това. Какво става с теб?

Уриен въздъхна тежко.

— Това чувство ме обзе, откакто посетих Ромарик в Бромотул. Струва ми се, че виждам себе си на неговата възраст. И най-вече имам чувството, че всички тези години се изнизаха бързо, като щракване с пръсти!

Танцуващите пламъци осветяваха с променливите си отблясъци сивата и гъста брада на гиганта, седнал в масивния си фотьойл.

Срещу него Валантен се усмихваше при вида на своя приятел, обзет от носталгични терзания. Икономът с кокалестото си лице, побелелите си коси, пъргавия си, висок и тънък силует представляваше учудваща противоположност на пълното и мускулесто тяло на Уриен. Разликата не беше само тази.

Като младежи навремето, когато, за да влезеш в Братството на рицарите, трябваше да принадлежиш на благородническо семейство, и единият, и другият бяха дошли в замъка Бромотул по различни пътища: Уриен — най-големият син на семейство Трой, беше влязъл като кандидат-рицар, а Валантен — най-малкото дете на едно скромно семейство от Даштиказар, като помощник-готвач.

Един ден, силно раздразнен от презрителното отношение на някои кандидат-рицари спрямо него, той беше предизвикал мнозина от тях и ги беше тръшнал на земята. Тези негови действия бяха се харесали на Великия рицар, който тогава ръководеше замъка Бромотул. И той му беше предложил да напусне кухнята и да започне обучение като кандидат-рицар. При условие че един от кандидат-рицарите ще приеме да му стане настойник. Само Уриен, който смяташе чистосърдечно, че единственото благородство беше благородството на сърцето, излезе напред, безразличен към неодобрителните крясъци на своите съученици… Валантен му беше безкрайно благодарен и едно здраво приятелство подсили тази връзка.

По-късно, когато двамата мъже решиха да станат партньори вече като рицари, ги нарекоха донкихотовци, заради идеализма им и тяхното приятелство.

Когато дойде време да се оттеглят и да отстъпят местата си на по-млади и по-буйни рицари, Уриен чисто и просто предложи на Валантен да живее с него в Трой. И за да избегнат клюките сред благородническите среди в Ис, Валантен предпочете да изпълнява ролята на майордом.

Златистите зеници на Валантен светнаха.

— Донкихотовците… Спомняш ли си?

Усмивка озари навъсеното лице на Уриен.

— Разбира се, че си спомням! Колко удари сме раздали заради този прякор, преди да го приемем за наше почетно име!

— Струва ми се, че никой не можеше да се сравни с теб в боравенето с бойната брадва. Нито пък в борбата с копие! Колко противници си победил по време на турнирите?

— А ти, несравним фехтовачо, колко претенциозни противници си победил със сабята си?

Двамата мъже се въодушевяваха постепенно, като си спомняха за преживяното.

— Мисля, че точно в Несигурния свят се изправихме срещу равностойни на нас воини — заключи Валантен, поклащайки глава.

— Все още е съвсем жив в мен споменът за силния удар с боздуган, който ми нанесе по ръката онзи гигантски орк — подкрепи го Уриен.

— Това се случи пред Фергана, когато преследвахме Скитащия, който заплашваше да разруши Вратата на Срединните острови, нали?

— Да… Какви приключения, боже мой, какви приключения! — Уриен удари силно с юмрук подлакътника на фотьойла. — А днес, днес, Валантен? — изпъшка той. — Цялото ми време минава в ядене, мечтаене и спане, както на почти всички жители на Ис! Да умирам от скука в този фотьойл, когато Сянката подготвя нови злини.

— Хайде, Уриен — опита се да го успокои Валантен, — ние изпълнихме нашия дълг, сега е ред на други да действат, днес…

— Какво говориш! — ядоса се Уриен. — Днес има работа само за Гилдията на магьосниците. Тя е тази, която решава всичко. Тя води хорото. Братството на рицарите се е превърнало в пале, което се подчинява послушно на магьосниците! Не, по дяволите! Сянката е може би демонично създание, но силата е тази, която го отблъсква всеки път, а не магическите им фокуси! Спомни си за Златистите планини…

Картини с натрупани по пътя трупове, злобно смеещи се орки и един силует, след който се носеше неясен ореол, изплуваха пред очите на Валантен, който тръсна глава и ги прогони, като потръпна.

— Даваш ли си сметка, добри ми Валантен — продължи Уриен с отчаян тон, — че страната Ис е стигнала дотам да изпраща хлапета срещу Сянката! Хлапета!

— Не е точно така — възрази Валантен. — Ромарик и неговата банда тръгнаха без знанието на властите, за да спасяват малката Балангрю.

— Ти се заяждаш! Искам да кажа, че няма повече мъже, достойни за името на Ис, и трябва да чакаме хлапетата да вършат работата вместо нас!

— Хлапетата не са толкова слаби — отвърна Валантен. — Изглежда, Гиймо е разрушил замъка на Тунку с една-единствена магическа дума.

— Глупости! — изръмжа Уриен. — Кадехар е бил там! Той е нагласил всичко! А след това Гиймо си е приписал заслугата!

— Не си справедлив — въздъхна майордомът. — Твоята омраза към момчето те заслепява. Но все пак то няма никаква вина.

— Гиймо е син на онзи страхливец, на онзи предател!

— Но също така е син на сестра ти.

— Много жалко за мен и за името Трой!

Лицето на Уриен се беше зачервило. Валантен знаеше, че на този етап от разговора беше безполезно да настоява.

Все пак толкова му се искаше неговият приятел да изпитва по-добри чувства по отношение на Гиймо, който изкупваше чужд грях! Той се чувстваше много близък до това момче, отхвърлено, както той някога, и длъжно да извършва подвизи, за да го признаят, докато за други бе достатъчно да са от добро потекло.

Валантен стана, отдалечи се от камината, като остави Уриен да се бори с черните си мисли.