Джак Ванс
Господарите на Драконите (7)

ГЛАВА 7

Под студените сутрешни дъждове, при светлината само на мълниите, Ървис Карколо с хората си и драконите се придвижваше напред. Когато първите лъчи на слънцето докоснаха Маунт Деспойр, те вече пресичаха пътя Модлин.

Колкото по-далеч стигнем, толкова по-добре, мислеше Карколо. Изправи се високо на стремената и огледа местността. Нито следа от войската на Бенбек. Той седна отново и отвреме на време поглеждаше към далечния край на хребета Нортгард, който се чернееше на фона на небето. Мина минута, после две. Хората търкаха вледенените си ръце, драконите неспокойно тъпчеха на едно място. Нетърпението започна да обхваща Карколо, въртеше се в седлото и ругаеше. Нима не може дори и най-простия план да се осъществи без особени затруднения? Но ето, хелиографа от връх Барч блесна, после другият — от юг, от склона на Маунт Хертрон. Пътят е свободен! Карколо заповяда на армията да тръгне напред. Долу по пътя Модлин потеглиха първо покритите със стоманена броня Дългороги Убийци, после Мегерите, с наведени при бягането глави и накрая останалите войски.

Пред тях се появи клисурата Старброк — един плавен спусък, но осеян с метеоритни кратери, които приличаха на цветя сред сиво-зелените мъхове. От всички страни се издигаха високи остри върхове, които покрлити със сняг се белееха в утринната светлина.

От всички разузнавателни групи идваха едни и същи съобщения — никакви следи от войските на Бенбек. Карколо се замисли. Възможно е Джоз Бенбек да не благоволи да приеме битката.

Тази мисъл го ядоса и напълни сърцето му с велика ярост. Ако стане така, то Джоз скъпо ще плати за пренебрежението към противника.

На половината спускане те се натъкнаха на един заслон, зает от стотина деца на Дяволите. Двама старци и едно момче наглеждаха кошарата и сега с ужас следяха приближаването на войските на Карколо.

Но той не пипна кошарата. Ако победи, драконите ще станат част от плячката, а ако загуби, то от децата на Дяволите няма защо да се страхува, те няма да му причинят някаква вреда.

Старците и момчето стояха на покрива на глинената къща и гледаха минаващите войски: мъже в черни мундири и дракони — подскачащи, дърпащи се, поклащащи се, в съответствие с природата си. Сред проблясващите драконови люспи се мярваха мътните краски на Мегерите, тъмнозелените цветове на Джагерите и Убийците, отровното сияние на Сините ужаси.

Карколо вървеше с десния фланг, а Баста Хейвън — в тила. Сега Карколо се придвижваше по-бързо, гонен от безпокойството си, че Джоз може да вдигне своите Дяволи и Джагери и да го нападне по фланга. Но войската стигна безпрепятствено Хребета Бенбек. Карколо свали от главата си шапката, хвърли я нагоре и тършествено се развика:

— Джоз Бенбек е лентяй! Нека се опита да се пъхне тук! — и огледа Долината Бенбек с погледа на завоевател.

Баста Хейвън, изглежда, не споделяше тържеството на началника си и с тревога оглеждаше обкръжаващите ги планини.

Карколо го изгледа с периферното си зрение и викна:

— Ей, какво ти става?

— Може и да ми става, може и да не ми става — отвърна Хейвън. — Изглежда Джоз Бенбек, както и преди, ни е хванал в клопката — продължи той със студения си тон, който така дразнеше Карколо.

— Защо приказваш така?

— Сам прецени. Защо ни допусна до тук, без никаква съпротива?

— Глупости! — измърмори Карколо. — Лентяят се упива от последната си победа.

Той потърка брадата си и тревожно погледна надолу към Долината Бенбек. Оттук изглеждаше поразително спокойна. По полетата и в бараките цареше странна неподвижност. Хлад се промъкна към сърцето на Карколо и той завика:

— Погледни в конюшните, там ли са драконите на Бенбек?

Хейвън огледа долината, а после се обърна към Карколо.

— В кошарите има три Мегери, които преди малко са се излюпили. — Той се изправи, като загуби всякакъв интерес към долината и се захвана с хребетите на север и изток. — Сигурен съм, че Джоз Бенбек е тръгнал преди разсъмване, изкачил е хребета, пресякъл е Синьото Спускане…

— А как ще постъпи със Синята Клисура?

— Може да я заобиколи от север и да се промъкне през Сканс и върха Барч.

Карколо с удвоено внимание заразглежда Нортгард. Но какво е това? Движение, блясъци на брони?

— Отстъпление! — изрева Карколо. — Посока връх Барч!

Изплашената армия обърка реда си и хукна през Хребета Бенбек по разпръснатите скали към връх Барч.

Карколо трескаво съображаваше. Смяташе Убийците си за най-добрата част на войската си и много се гордееше с тях. Ако се допусне, че ги хвърли в бой, и макар стрелците на Бенбек бързо да ги унищожат, останалата войска ще успее да се скрие по склоновете на върха.

Но Убийците на Бенбек се отказаха от сбижаването и се изкачиха нагоре по склона на Барч. Карколо изпрати напред своите Мегери и Сини Ужаси. С гръмовен рев двете линии се срещнаха. Мегерите на Бенбек под ударите на Крачещите Убийци на Карколо побягнаха.

Останалата част от войската на Карколо, възбудена от вида на бягащия враг, не издържа, развърна се и се нахвърли на врага по склоновете на Барч.

Крачещите Убийци на Карколо догонваха Мегерите на Бенбек, хвърляха ги по гръб и разпорваха незащитените им розови кореми. Но в този миг Дългорогите убийци на Бенбек удариха по фланга Крачещите Убийци на Карколо, като ги пронизваха с копията си и окованите в стомана рогове. Но по някакъв начин те не видяха Сините ужаси на Карколо, които ги връхлетяха. С брадви и боздугани те просваха Убийците и при всеки успешен удар по отвратителен начин избухваха в буйно веселие. Синият Ужас стъпваше на жертвата си, хващаше я за рога и го изтръгваше, като разкъсваше кожата от главата до опашката. Така Джоз Бенбек загуби тредесет Мегери и около двадесет Убийци. Но въпреки това атаката му беше изгодна, тъй като задържаше неприятеля и му позволяваше да въведе в боя намиращите се при Хребет Нортгард рицари, Дяволи и Джагери, преди Карколо да може да се изкачи на Барч.

Армията на Карколо с кос строй отстъпваше по склона, като същевременно шестима души отидоха в кошарата, където децата на Дяволите трепереха от страх, като гледаха битката. Тези войници строшиха вратата, убиха двамата старци и погнаха децата на драконите към войската на Бенбек.

Дракончетата се подчиниха на инстинкта си и се мятаха на шията на първия срещнат възрастен дракон и така му пречеха да се движи. А инстинктът на възрастните дракони не им позволяваше да отблъснат децата със сила.

Тази хитрост — блестяща импровизация — внесе смут в редовете на войската наБенбек. Сега Карколо с всичките си сили удари в центъра. Двадесет Мегери се развърнаха като ветрило и нападнаха хората, Убийците — единственият род войска в който Карколо имаше преимущество — бяха насочени против Дяволите на противника, а в същото време собствените дяволи на Карколо, като размахваха тежките стоманени кълбета на опашките си, връхлетяха на Джагерите.

Започна общ бой. Линиите се смесиха. Хора и дракони се сблъсваха и разкъсваха на части. Във въздуха се носеха свистенето на куршумите, рева, ръмженето, виковете, стоновете, воят, воплите…

Смелата и неочаквана и за самия него тактика на Карколо доведе до резултати, които не съответствуваха на числеността на войските му. Неговите Дяволи дълбоко се врязаха в редиците на трепналите и почти безпомощни Джагери на Бенбек, като в същото време Убийците и Сините Ужаси на Карколо заставиха Дяволите на Бенбек бавно да отстъпват.

Самият Джоз Бенбек попадна под атаката на Мегерите и спаси живота си, като избяга под защитата на отряда си Сини Ужаси. Макар и разярен, но даде заповед за отстъпление и армията му започна да изкачва склоновете, като остави полето на битката осеяно с мъртви и гърчещи се тела.

Карколо захвърли всякаква сдържаност, изправи се на седлото и заповяда да вкарат в боя своите Джагери, които иначе пазеше като собствените си деца.

С рев и грохот те се хвърлиха в атака, захапваха с уста по малките дракони, късаха месата им и ги захвърляха настрани, докато по-големите — Мегерите, Сините Ужаси и Убийците викаха под ударите на острите им нокти.

Шест от рицарите на Бенбек се опитаха да задържат атаката, като стреляха с мескетите си право в дяволските муцуни, но бързо бяха повалени и изчезнаха от погледа.

Шумът на битката се спускаше по склона на Старброк.

Отделните схватки ставаха по-малко и преимуществото на войските на Карколо постепенно се разсейваше. Самият Карколо дълго се колебаеше. Той и армията му бяха като в огън, но отровата на неочаквания успех бе размътила разума му.

Нима тук, на склона на Старброк, те ще изгубят това, което бяха постигнали, и то само заради численото преимущество на войските на Бенбек? Предпазливостта подсказваше на Карколо необходимостта да опстъпи към Барч — и така да се удовлетвори с ограничената си победа. Силният отряд на Дяволите на Бенбек вече се готвеше да нападне малкото на брой Джагери. Приближи се Хейвън и настойчиво предложи да започнат отстъпление. Но Карколо продължаваше да изчаква, като се уповаваше на загубите нанесени на противника от шестте му Джагери.

Лицето на Баста Хейвън беше мрачно.

— Трябва незабавно да отстъпим! Когато се нахвърлят на фланговете ни, ще бъде късно! Ще ни унищожат!

Карколо го хвана за ръката.

— Виж! Там се събират техните Дяволи, там се разхожда Джоз. Щом ни нападнат, изпрати от всяка страна по шест Крачещи Убийци. Нека го убият!

Хейвън отвори уста да възрази, но погледна натам, където сочеше Карколо и като си замълча, отиде да изпълнява заповедта.

И ето, Дяволите на Бенбек бавно, но с увереност тръгнаха към Джагерите на Карколо. Джоз следеше придвижването им изправин на седлото си. Внезапно го нападнаха от две страни Крачещите Убийци. Четири рицари и шест корнета с тревожни викове го заобиколиха да го защитят. Чу се звънтене на удари на стомана в стомана и на стомана в плочките на драконите. Убийците се сражаваха с мечове и боздугани. Мускетите на рицарите на такова близко растояние станаха безполезни. Те отблъсваха нападението със саби и гинеха един след друг. Над Джоз надвисна изправен на задните си крака Убиец. Той с труд отби нанесения удар. Убиецът отново вдигна меч, но един куршум изстрелян от растояние педесет метра попадна в ухото му. Като обезумя от болка драконът изпусна оръжието си и се тръшна на Джоз, мятайки лапи и гърчейки се с тяло. В този миг атака подеха Сините Убийци на Бенбек и Убийците на Карколо се заоттегляха.

Ървис Карколо застена отчаяно. Само още миг и щеше да усети вкуса на победата. Джоз Бенбек, макар и окървавен и порядълно изпотъпкан, все пак спаси живота си.

На върха на хълма се появи конник — един невъоръжен младеж бясно пришпорваше Паяка си. Хейвън го посочи на Карколо:

— Вестоносец от долината.

Момчето яздеше надолу по склона към Карколо и викаше нещо, но гласът му потъваше в шума на битката. Най-после се приближи достатъчно.

— Базовите! Базовите!

На Карколо притълня пред очите.

— Къде?

— Кацна голям черен кораб, широк е колкото половината долина. Аз бях в полето и затова избягах.

— Говори, момко! — викна Карколо. — Какво правят?

— Не видях, бързах да те известя.

Карколо погледна полесражението — Дяволите на Бенбек почти бяха стигнали до неговите Джагери, които бавно се отдръпваха назад с наведени надолу глави и озъбени челюсти. Той размаха отчаяно ръце и каза на Хейвън:

— Дай сигнал за незабавно отстъпление.

Размаха бяла кърпа и тръгна към мястото, където Джоз още лежеше на земята — току-що мятащият се в агония Убиец бе извлечен от краката му. Джоз се изправи и лицето му беше бяло като парчето плат в ръцете на Карколо. При вида на врага си очите му се разшириха и помътняха, а устата се изкриви от дива ярост.

Карколо направо извика:

— Отново са дошли Базовите, спуснали са се в Щастливата Долина и унищожават хората ми!

Джоз Бенбек стана на крака с помощта на своите рицари. Той стоеше прав но се поклащаше — тялото още не искаше да му се подчинява напълно — и мълчаливо гледаше Карколо в лицето.

— Ние трябва да сключим примирие — заговори отново Карколо, — тази битка е напразна! Нека с всички сили тръгнем към Щастливата Долина и да нападнем чудовищата преди те да ни изпотрепят напълно! Помисли, какво бихме могли да постигнем, ако притежевахме оръжието на Базовите!

Джоз продължаваше да мълчи. Минаха няколко секунди. Карколо гневно се развика:

— Казвай нещо, защо мълчиш?!

Отвърна прегракналият глас на Джоз:

— Никакво примирие. Ти пренебрегна предупреждението ми, ти искаше да разориш Долината Бенбек. Защо да ти помагам? Защо трябва да избирам между вас? Ти си ми също враг, както и Базовите. Готви се за битка и пази живота си, не давам примирие!

Карколо отстъпи със същото бяло лице като Джоз в началото на разговора.

— Никога няма да имаш спокойствие. Макар и да спечели тази битка, ти не ще вкусиш сладостта на победата. Ще те преследвам, докато не поискаш пощада. — Джоз направи знак на рицарите си: — прогонете това куче!

Карколо се дръпна назад пред заплашващите го мечове, обърна се и си тръгна. Ходът на битката рязко се измени. Дяволите на Бенбек преследваха Сините Ужаси на Карколо. Един от Джагерите вече бе загинал, друг като гледаше преближаващите се от три страни Дяволи щракаше зъби и размахваше чудовищния си меч. Дяволите великолепно избягваха ударите, приближаваха се все по-близо и по-близо и изчакваха изгоден момент за стоманените си топки. Джагерът нанесе удар, но мечът само се плъзна по бронята на Дявола. А на негов съратник се удаде да достигне краката на противника си. Джагерът закуца и се откри напълно. Третият Дявол го засегна в корема и Карколо остана само с четири Джагела.

— Назад! — завика той. — Излизайте от боя!

Нагоре по Барч се мъкнеше войската му, а фронтът на схватката представляваше объркан ревящ хаос от костени брони, метални брони и блестящ метал. За щастие на Карколо отстъпващите се бяха изкачили достатъчно високо и след десетина ужасни минути успя да въведе известен ред. Но още два негови Джагера бяха паднали в боя. Останалите два се катереха нагоре. Хващаха грамадни камъни и ги хвърляха в атакуващите, които след няколко удачни попадения прекратиха преследването.

Карколо, като яростно размахваше меча си, поведе войската си в обход на връх Барч и скоро вече пресичаше Сканс. Джоз започна да се оттегля към Долината Бенбек. Новината за нападението на Базовите потресе всички. Хората вървяха мрачни, с наведени глави и често се оглеждаха. Дори драконите изглеждаха разтревожени и за нещо си бърбореха един с друг.

Когато преминаха Синия Спусък, вятърът, който почти не преставаше, затихна. Мегерите, по подобие на хората, заоглеждаха тревожно небето. Джоз с удивление си помисли, че те може би усещат Базовите.

Той сам оглеждаше небето и когато армията му се проточи през клисурата, той видя високо над Маунт Хетрон мъничък блестящ правоъгълан предмет, който скоро се скри зад канарите.