Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (11)

10.
11 декември
Невинен

Уайли се прибра вкъщи само за да открие едно много потиснато семейство.

— Какво има? — попита той Келси, докато внасяше новия си лаптоп в кухнята.

Тя се провикна:

— Мамо, той се върна.

Ник се появи, в погледа му се четеше страх.

— Защо си насякъл компютъра, татко? — попита със задавен глас.

— Трябваше да умре. Животът му беше изтекъл.

— Деца, качете се горе — обади се Брук.

Докато двамата се изкачваха по стълбите, Келси промърмори:

— Татко е луд.

Брук вдигна кутията от кухненската маса. В нея бяха събрани остатъците от стария му лаптоп.

— За какво е цялата гюрултия? — попита Уайли.

— За това, че си насякъл това нещо с брадва и аз настоявам за обяснение. Това поведение е твърде далеч от нормалното. Вече обмислям да отведа децата си оттук. За това става въпрос.

Опита се отворът му да звучи разумно. Дори се усмихна.

— Твърдият диск се беше повредил. Нищо не можеше да се изтрие.

— Затова си го насякъл с брадва?

— Направих го, за да съм сигурен, че файловете няма да могат да бъдат възстановени. Не можеш да оставиш компютър, пълен с файлове, които не могат да се изтрият, на бунището. В следващия миг целият ти живот ще се появи из интернет. Затова, любов моя, взех разумно решение и не мисля, че съм ти дал повод да отведеш децата оттук.

Тя поклати глава.

— О, Уайли, толкова е трудно. Вече взех да се уморявам.

— Ей, това сме ние. Аз и моето момиче.

— По дяволите, качвай се горе и свържи новия компютър.

Вместо да я послуша, той се приближи и я прегърна. Тя излъчваше безразличие, но все пак не се отдръпна.

— Моля те, Брук, изтърпи ме. Ти си всичко, което имам. Изтърпи ме.

Тя се разтрепери, после зарови лице в рамото му и заплака.

— Не започвай да крещиш — прошепна той, — не забравяй децата… не забравяй децата.

Тя се успокои в обятията му и бавно се отдръпна от него. Погледите им се срещнаха. Целунаха се.

От задното стълбище долетя развълнуваният шепот на Келси:

— Целуват се!

И така, неспокойният кораб на семейство Дейл продължи да плава, захвърлен в мрачния океан, загубил ориентирите си, но все още на повърхността.

Беше купил много добър лаптоп, с бърз процесор, огромна памет, впечатляващ твърд диск и всички екстри, които човек можеше да поиска.

— Хубав е — одобри Брук, когато той го сложи на бюрото и го включи.

— Всъщност не беше много скъп. Донякъде. Но има възможност за допълнителни добавки.

Тя седна на бюрото, докато Уайли пълзеше по пода, за да включи лаптопа в домашната мрежа. Използваше етернет. Безжичните връзки в района не бяха стабилни заради честите гръмотевични бури.

— Какво е това?

— Кое? — попита той иззад бюрото.

— Две хиляди и дванайсета — отвърна тя.

— Страхувам се, че си замина под брадвата.

Тя се изправи и посочи. Уайли се приближи, погледна екрана и видя написаното: „2012. Война за душите“. Това беше заглавната му страница.

Пресегна се и докосна екрана с пръсти.

— Но ти… о, Уайли, това е странно. Плаши ме!

— Плаши те? Аз размазах твърдия диск с брадва, а това е чисто нов компютър. Погледни го, току-що го извадих от кутията.

— Слушай сега, защото май ще ти повярвам. Готова съм да ти повярвам. И ако лъжеш и си направил това, за да ме впечатлиш или за да ме побъркаш, или по някаква си твоя причина, тогава приключваме, независимо колко много се обичаме, защото не мога… не мога… не обичам неща, които са толкова откачени, Уайли, не ги понасям.

— Брук, кълна се в честта и душата си, във всичко, което ми е скъпо, че донесох тази машина тук чиста и празна. Не съм направил нищо и наистина не мога да си представя как е станало.

Тя кимна. После го целуна по бузата.

— Уайли, реших да ти повярвам. Видях как си насякъл онзи компютър, а твърдият диск е все още в него. А ти ме уверяваш, че не си качил „Две хиляди и дванайсета“ на външно устройство…

— Със сигурност. Какво външно устройство? Дори не притежавам такова.

— Знам. Ето защо трябва да помислим как действа проклетото нещо. Наистина е странно, не е нормалната откаченост ала Уайли. И инстинктите ми казват, че трябва да защитя децата. Много, много внимателно.

— Не мога да споря с подобно становище.

Тя въздъхна.

— Ще ти покажа нещо, което не смятах да ти давам. Но сега ми се струва, че трябва да го видиш, и съжалявам, че го скрих от теб.

Тя му подаде втората половина от „Рикордър“ на окръг Лаутнер, и там, на втората страница за местни новини бе поместена фантастична и обезпокоителна история. Мъж, който живееше на около шестдесет километра оттам, беше изчезнал, докато карал колата си близо до езерото Кумбс. „Местни жители, които пожелаха да запазят анонимност, съобщиха, че са го видели да се издига сред стълб изключително ярка светлина. Досегашното издирване не е открило следи от Уилям Нънъли. Кучетата не успяха да хванат дирята му освен по изоставеното превозно средство.“

Уайли прочете статията. После още веднъж. Накрая взе телефона.

— Трябва да се обадя.

Мат беше изключил мобилния си, затова му позвъни на служебния телефон.

— Полицейско управление.

— Аз съм.

— Не и на тази линия!

— Тогава си пусни скапания мобилен.

— Не искам, ако го направя, ще ми звъниш и ще ме занимаваш с глупости, докато съм на работа.

— Това не са глупости.

— Тъкмо съм при онзи пиян негодник Джо Райт, който пак налита да бие жена си, и ти се обаждаш. Непрекъснато се случва. Или сядам да ям. Тогава със сигурност ще ми позвъниш.

— Свърши ли речта?

— Затварям.

— Искам да съобщя за нещо.

— Ако става въпрос за скункс, пор или миеща мечка, моля те, обади се на ФБР.

— Става въпрос за възможно отвличане от НЛО в окръг Мелроз.

— Затварям.

— Обади се там и после ми звънни, става ли?

— Не, разбира се. Това не е работа на полицията.

— Един човек е изчезнал. Това е работа на полицията.

— Фактът, че тази трагедия те интересува, не е полицейска работа. А сега наистина затварям. Трябва да се видя с господин Ленард, чиято огромна змия отново е избягала.

— Не затваряй, по дяволите. Ало? Мамка му! — Затръшна ядно слушалката. — Трябвало да отиде да хване някаква тъпа змия.

— Онова грамадно чудовище на Ленард ли? Кой, по дяволите, би искал петметров питон за домашен любимец?

— Аз се замислих за питон веднъж.

— А после се родиха децата.

Телефонът иззвъня. Брук вдигна слушалката. Послуша малко и я подаде на Уайли.

— Виж, истината е, че ми дадоха задача и тръгвам за там след няколко минути. Ако искаш, ела с мен.

— Шегуваш ли се?

— Не, и нямам намерение да те чакам.

— Ами змията?

— Майната й на змията. Става въпрос за живота на човек. Ще те взема след петнадесет минути.

Уайли затвори. Брук го погледна въпросително.

— И?

— Ще отида там с Мат.

Тя погледна вестника, вдигна очи към него и каза:

— Знаеш, че те обичам много. Никога не го забравяй.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Напоследък си мислех… Знаеш, че ни беше трудно. Разбирам, че не е лесно да се живее с мен.

— Пишеш книга, която те побърква, а аз съм съпруга на писател. Мое задължение е да те предпазя да не се побъркаш, докато не бъде завършена и не си получим парите. После можеш да откачиш, докато не започнеш да ми липсваш, тогава ще трябва да се върнеш.

— Дали ще се върна?

Тя стисна ръката му.

— Ще се върнеш.

Погледна я.

— Къде са децата?

— В стаите си.

— О, да.

Тя сложи ръка на челото му.

— Никъде няма да ходиш, целият гориш.

Че се клаксонът на Мат.

— Ще взема два аспирина и ще се оправя.

— Работиш непрекъснато в продължение на дни и няколко аспирина няма да ти помогнат.

Мат влезе вътре.

— Ей, Уайли, нямам цял ден на разположение!

Брук застана между тях.

— Болен е, няма да дойде.

— Господи, сигурно е станало внезапно.

— Изтощен е, не може да спи! — Тя хвана Уайли под ръка. — Ще вземеш хапче и ще си легнеш. Без коментар.

— Добре, Уайли, оздравявай.

Уайли се отдръпна от Брук и тя настоя:

— Не можеш да го направиш.

— Трябва! Трябва!

— Няма защо да се забъркваш в това.

Той посочи компютъра.

— Трябва да видя, може да е свързано.

— Зарежи го, по дяволите!

Тишина. Сякаш се чуваше как прахът се рони от тавана. И тогава Уайли сякаш бе завладян от непоколебимо решение, пое дъх и заяви:

— Трябва да го направя, или ще изгубя душата си.

Брук заплака и кимна, после прошепна безсилно:

— Довиждане.

— Брук…

Тя поклати глава, направи крачка назад и внезапно се обърна към мивката и започна да мие чиниите.

Докато потегляха, Уайли чуваше потракването им.

Видя я през прозореца и си каза, че нещо между тях наистина е изгубено. Беше като яма от подвижни пясъци, появила се изневиделица в брака им. Всичко, което правеше, за да се спаси, го караше да затъва все повече и повече.

Седеше мълчаливо до Мат, който също не продумваше. Бяха приятели от много време и имаше моменти, когато приятелите просто не говореха.

Минаха през Хароу, после продължиха на юг.

— Задава се буря — каза Уайли, — погледни само.

На запад небето беше затлачено от огромни облачни кули и Уайли знаеше, че ако в тази вселена има буря, то в другата ще се разрази десет пъти по-ужасна. Тревожеше се за скиталците там, крачещи в дъжда и вятъра, чудеше се как ли се справя Мартин в отчаяното си търсене — блестящият археолог усещаше, че може да спаси загиващия си свят само ако успее да свърже още няколко точки, искаше да открие сина си, а Уайли искаше да спаси и двамата.

Най-лошото беше, че не можеше да им помогне. Знаеше, че страдат, но не можеше да направи нищо.

Не можеше да предупреди Ал Норт за Самсън. Не можеше да помогне на Мартин да открие Тревър. Не можеше да върне душата и на един скиталец.

Защо тогава всичко това се случваше с него?

Пътуваха мълчаливо. Мат следваше джипиеса по все по-уединени черни пътища.

— Къде е това място?

— По средата на нищото. Сигурно са някакви боклуци с каравани.

— Хора с каравани.

— И все пак боклуци, приятелче. Престъпници и отрепки.

Уайли чуваше гласа му, но съвсем слабо. Не го интересуваше бърборенето.

— Мъжът е излетял в стълб светлина?

— А кучетата не са успели да уловят миризмата никъде другаде, освен в колата.

— Което значи, че се е случило.

— Което значи, че кучетата трябва да се проверят, и точно това ще направим.

Отбиха по някаква алея.

— Стигнахме — каза Мат.

Спряха, но не пред каравана, а пред изящна, ултрамодерна къща. Архитектурно бижу. Десетина полицейски коли бяха паркирани в двора, светлините на някои от тях продължаваха да проблясват. Освен щракането на превключвателите, нищо не нарушаваше тишината.

— Хубаво местенце — отбеляза Уайли.

— И аз мисля така.

Появи се жена, скована като своя ултрамодерен дом, напомняше на Уайли за една от безкрайно тъжните картини на Андрю Уайът, на модела Хелга Тесторф.

Когато приближи, Уайли видя, че лицето й е подпухнало от сълзи. Младо момче, облечено с широки джинси и черна тениска, се появи на вратата зад нея.

Жената се приближи и застана мълчаливо пред Уайли. Беше толкова близо, че той можеше да подуши потта и киселия й дъх. Тя склони глава на гърдите му и го сграбчи.

— Съжалявам, госпожо — каза Уайли, — наистина съжалявам.

Тя го погледна в очите.

— Познавам ви.

За Бога, не от това имаше нужда.

— Аз съм от Хароу. Вероятно сте ме виждали наоколо.

— Не, от книгата ви. В книгата твърдяхте, че те са добри.

— Написал съм, че са много странни.

— Не са добри. Не, господин Дейл, не са добри. Той имаше всички ваши книги, разбирате ли. Опитваше се да осъществи контакт. Отиде на хребета, за да ги посрещне. И ето какво се случи.

— Госпожо Нънъли, трябва да имате предвид, че нямаме ясна представа какво правят извънземните. Дори не знаем със сигурност дали са извънземни. Затова книгата ми не дава отговори, а задава въпроси. Защото не разбираме.

Тя сложи ръце на раменете му. Очите й сякаш прегаряха дупки в душата му.

— Имаше светлина — прошепна тя. — Преди две нощи цялата къща беше облята от нея.

О, Господи!

— И какво направи тази светлина? — попита той.

— Заля всичко. После изведнъж изчезна и се чу гръм, но нямаше облаци. И тогава той каза: „Те са“, а на следващия ден отиде на хребета. Светлината се появи отново и той се издигна с нея.

Значи не беше убиващата светлина. Беше нещо друго. Но какво?

— И фермерите ли са видели това?

Тя кимна и рече:

— Вие имате връзка с извънземните. Така пише във вашия уебсайт. Искам да се свържете с тях!

Ник и неговите приятели бяха създали уебсайт на Уайли Дейл. Беше доста грубоват, но той не помнеше в него да пише нещо подобно, а и беше написал много книги след тази за срещата с извънземните.

Момчето излезе навън.

— Господин Дейл, кажете им да върнат татко у дома.

Беше най-много на седемнадесет, високо, с тъжно лице. Изглеждаше сякаш изпитва физическа болка и сигурно беше така.

Уайли реши, че е постъпил доста глупаво, като дойде тук.

— Обади им се — изсъска момчето.

— Не мога!

— Не ни отказвай!

В този миг се появи полицай, идваше от задната страна на къщата. Лицето му беше мрачно.

— Госпожо Нънъли…

— Не! Не!

— Госпожо…

— О, Боже… Боже…

Тя се сгърчи, после се обърна и стисна момчето в прегръдките си.

Уайли видя полицаите да идват откъм мочурището, бяха на триста метра от къщата. Светлината играеше по сребристите пречки на носилката и черния найлонов чувал.

— Госпожо Нънъли, трябва да го идентифицирате.

Тя се преви от мъка, но не издаде нито звук, което беше дори по-ужасно.

Мъж с измокрени джинси разкопча торбата и Уайли видя нещо толкова неочаквано, че извика. Видя глава на човек с празни орбити на мястото на очите, а зъбите стърчаха от уста с изрязани устни.

— Можете ли да го разпознаете? — попита един от полицаите.

— Татко — извика момчето. — Какво се е случило с баща ми?

— Ускорено разлагане, заради тресавището.

— Не говорете глупости — изпищя госпожа Нънъли. — Обезобразили са мъжа ми, сякаш е добитък.

Уайли знаеше за странните обезобразявания на крави, които се случваха през последните петдесет години. Фермери откриваха говеда с премахнати устни, очи, езици и гениталии и обърнати навън ректуми. Често изглеждаха размазани, сякаш са били пуснати отвисоко, а в нощите, преди да бъдат открити, се появяваха силни светлини.

Ужасна мисъл нахлу в ума му.

Имам хубав дом в уединена област. Ами ако са търсили мен?

— Госпожо, трябва да кажете дали това е господин Нънъли — каза един от полицаите.

Тя кимна.

— Мисля… мисля, че е той. О, Господи…

Вкопчи се в Уайли.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Беше ужасно да стои до нея. Усещаше острата миризма на потта й. Страхуваше се, че ще повърне отгоре й.

Момчето проплака през сълзи:

— Ами ако се върнат, какво ще стане с нас, господин Дейл?

Какво, наистина?

Не можеше да си замълчи, но не знаеше какво да каже или да направи. Спомни си съществата, които беше видял, и фигурата, която Ал Норт беше съгледал в стаята си — деликатното, твърдо лице, и разбра какво е, какво трябва да е: опитваха се да преминат бариерата на вселена, която не ги приемаше за истински, и това беше страничният ефект от борбата им.

Момчето се хвърли към него и внезапно Уайли се озова на земята, блъскан от мощни юмруци. Опита се да се защити, но момчето продължи да го удря.

Мат и един от полицаите го хванаха и го издърпаха.

— Баща ми искаше да се срещне с тях! Е, определено успя, копеле. Лъжец! Лъжец! Шибан лъжец!

— Махнете го оттук — нареди един от полицаите на Мат. — За Бога, махнете този откачен оттук.

— Мислех, че ще помогне. Той знае доста за тези неща — оправда се Мат.

— Хайде, стига — каза полицаят и се обърна към Уайли. — Няма закон срещу простотиите, които пишете, господине, но трябва да ви кажа, че в ада сигурно има специално място за боклуци като вас. Лъжливи боклуци! Този мъж е умрял, не знаем как, но не е убит от шибани зелени човечета, мамка му!

— Не — възрази Уайли толкова тихо, че привлече вниманието им. — Не съм лъжец. И наистина тъжното е, че ако този човек беше разбрал по-добре или беше взел нещата по-насериозно, нямаше да умре.

Отиде до колата, качи се и затвори вратата. За по-сигурно я заключи.

Мат потегли и Уайли се вгледа в прекрасната къща насред нищото.

— Видях някого — каза Мат — при твоята къща.

— Шегуваш се.

— Миналата нощ, приятелю.

— Не съм видял никого.

— Беше долу.

— А ти… къде беше?

— На хребета. Излязох да проверя дали не си посегнал на пурите и просто видях онзи човек в двора ви. Отиде до къщата и погледна през прозореца към вас, после заобиколи отзад и няколко секунди по-късно компютърът ти се включи.

— Кога е станало това? — попита Уайли.

— Около осем.

— Осем! Тогава всички бяхме будни!

— Не направи нищо. Движеше се бързо.

Мат зави по магистралата. Бурята се приближаваше. Той натисна няколко бутона на полицейското радио и механичен глас започна да съобщава предупрежденията на националната метеорологична служба. Силни ветрове в Хейл Сентър, отнесени покриви на къщи в Холкомб, торнадо в окръг Мидууд. Бързо приближаваща опасна буря.

Мат натисна газта и попита:

— Мислиш ли, че ще ни удари?

— Доста силна е, боя се, че да.

Бурята надвисна, в ниското сред мрака проблясваха мълнии.

— Мат, толкова съм уплашен, че няма накъде повече.

— Разбирам те.

— Онзи човек ли беше? Като нас?

— Приличаше на дете. На възрастта на Ник, около дванадесет-тринадесет години.

— Значи е било от града? Някое момче, което е търсило Ник. Негов приятел, може би.

— Не. Това хлапе отиде отзад, огледа къщата, надзърна през прозорците.

Никое от градските деца, не би го направило. Имаше може би около стотина дванадесетгодишни в градчето и Уайли ги познаваше всички.

— Не е било тукашно значи — заключи той.

— Определено не. Изглеждаше… не знам, Уайли, но ми се стори объркано. Взираше се отново и отново в къщата. Сякаш се опитваше да разбере нещо, ала не можеше.

— Сигурно не се е опитал да влезе. Къщата е отключена до късно.

— Влезе, мина през кабинета ти и излезе. После отиде към Сондърс. Така че го последвах. Бях точно зад него. Мислех си, че е някое дете от града. Но когато стигна потока, не го прекоси. Просто изчезна.

— Изчезна?

— Кълна се в Бога.

— Защо не дойде вкъщи?

— Вие пак се карахте.

— Но как така изчезна? В какъв смисъл?

— Направи три или четири стъпки из малките бързеи. В плитчините, където е лесно да се пресече, и когато стигна средата, просто се изпари. Изпари се, Уайли.

Мили Боже, това сигурно беше Тревър. Беше прекосил границата между двата свята и вероятно не беше го осъзнал. Беше тръгнал към дома си, но се бе озовал тук.

От доста време Уайли се чудеше дали странните котки, черните пантери, които се появяваха в тукашните гори от време на време, не са от паралелна вселена. Имаше книга, наречена „Ловът на върколака“, написана за ранчо в Юта, където учените бяха документирали движението на такива животни. Сигурно не идваха от света на Мартин, а от друга паралелна вселена, в която съществата от ледената епоха все още се разхождаха по земята.

Между двамата се възцари тишина. Мислите на Уайли се върнаха на обезобразения мъж. За какво правеха всичко това? Беше ли част от усилията им да навлязат в този свят. Без съмнение.

Бяха разрязвали човек и преди, бяха взели части от него.

Потръпна. Имаше чувството, че ако изчака още малко, ще разкрие всичко, а то няма да се окаже хубаво. Никак даже.

— Знам, че нещо не е наред — каза Мат накрая. — Просто не искам да е… По дяволите, тези странни неща те следват навсякъде.

Пристигнаха до дома на Уайли. Когато излезе от колата, той видя, че по лицето на Мат се стичат сълзи. Не му каза нищо, само благодари за возенето и го изпрати с поглед.

Малкото поточе течеше нормално. Дъждът, който ги бе валял по пътя, беше ускорил течението му на места, но това беше единственото необичайно нещо.

— Здравей, тате.

— Ник!

— Видях те, че идваш.

— Аз, да…

— Хлапето е от другия свят.

Уайли беше толкова поразен, че не можа да каже нищо.

— Прочетох книгата ти, тате, и знам, че е истина.

Ник беше потайно хлапе. Умен, както показваха оценките му, но не много общителен. Но с Уайли се разбираха добре.

— Чел си книгата ми?

— Чета всичките ти неща.

— А онова дете? Видя ли го?

— Ела, тате.

Ник го заведе малко по-надолу по потока. Бяха точно пред малките бързеи. Отекна гръм и свиреп повей на вятъра отнесе няколко листа. Беше невероятно прекрасно, помисли си Уайли, но и напълно нормално.

— Гледай — каза Ник. Вдигна речно камъче и го хвърли над водата, сякаш се опитваше да го плъзне, но се бе прицелил твърде високо.

Докато летеше, камъкът направи нещо много странно. Подскочи. Не много, но подскочи.

Ник хвърли още един и този път явно се прицели по-добре, защото камъкът изчезна. Така и не удари във водата. Изпари се.

— Господи, сине, кога откри това?

— Той го направи този следобед.

— Бил е тук?

— В кабинета ти. Целият е мръсен, изглежда наистина уплашен и мисля, че е Тревър. Започна да чете книгата ти.

Светът сякаш натежа и не беше от бурята.

— О, Господи! — прошепна Уайли.

Обърна се и се затича към къщата. Ник го следваше по петите.

— Какво става? — попита Брук, когато двамата влетяха вътре. — Не виждате ли, че вали?

— Тя може да им помогне — изкрещя Уайли, докато тичаше по стълбите. — Книгата може да им помогне!

— Какво? Ник, какво става?

Ник се поколеба на стълбите.

— Колкото повече наближава двайсет и първи, толкова по-широко се отварят порталите. Има един край Сондърс, точно при бързеите. Между нашия свят и този на Мартин, и те го използват. Мислим, че е Тревър. Опитал се е да се прибере вкъщи миналата вечер, а вместо това е минал през портала.

— Ако прочетат книгата, скъпа, тя може да им помогне! — обади се Уайли. — Можем да има кажем, че Самсън е зъл.

— Тате…

— … можем да им помогнем да открият скиталците, може би ще успеят да преобърнат всичко!

— Тате, мисля, че Тревър е дошъл тук по случайност. Затова е бил толкова объркан и уплашен. Мислел е, че си отива вкъщи. Не е могъл да разбере защо всички мебели са различни, защо в къщата има непознати хора. После е попаднал на книгата.

— Но ще се върне. Разбира се.

— Не можем да сме сигурни.

Уайли влезе в кабинета и седна пред лаптопа.

— Има нещо повече. И то е създало този портал. То ми попречи да унищожа книгата.

— Ъ… тате, ние бяхме.

— Моля?

Ник кимна.

— Мама има юесби. — Той замълча за малко. — Не ми се сърди, но аз написах кода, който ти попречи да я изтриеш.

— Можеш да програмираш? Не знаех.

— Само от няколко реда е.

— Трябва да намерим Тревър. Трябва да напиша за него. Да му кажа къде е баща му. Да му дам план за действие.

— По-добре е да не говорим за това. — Брук стоеше на вратата. В ръката си държеше юесбито.

— Но ти… ние…

Тя сложи пръст на устните си.

— Не говорете за това, и двамата. Нека да отлежи.

Келси влезе и седна в скута на баща си.

Настана тишина. Уайли разбра, че не всичко е каквото изглежда. Всъщност нищо не беше каквото изглеждаше.

— Какво става?

— Уайли…

Келси доближи лицето си до неговото и го хвана за ушите.

— Това е нещо, за което никога, никога не говорим, тате. — Тя поклати глава. — Никога.

Целуна го и избяга в коридора със смях.

Ник и Брук се взираха настойчиво в него. Отново се замисли за Нънъли и колко близо до тяхната къща беше станало нападението.

Влечугите бяха докопали Нънъли и можеха да дойдат и тук. Преди пет години бяха отворили портал, недалеч оттук. Какво щеше да им попречи да последват Тревър през портала при реката.

— Можем да си имаме неприятности — заяви Уайли.

— Разбрал си го най-сетне — отбеляза Брук.

— Но не знам за какво да пиша, не знам откъде да започна.

— Тревър, мисли за Тревър — каза нежно Брук.

Уайли затвори очи.

— Остави го да се случи — добави Ник. — Нека просто се излее.

Видя лице. Бяла коса, сиви очи, як и изпълнен с достойнство мъж.

— Господи, не ми трябва Ал Норт.

После го връхлетя — потоп, който заля ума му, пречупи мисълта му и го завладя напълно.

Той отхвърли глава назад, сякаш отпиваше здрава глътка от бутилката, и започна да пише. Наблюдаваше как пръстите му летят по клавиатурата. Накрая се загледа в думите, които се изливаха от него.

— Ал — прошепна той, — ти си, сигурно си ти.

Навън тътнеха гръмотевици и се сипеше градушка. Дърветата стенеха. Безпомощните викове на Уайли към човек, който не можеше да го чуе, отекваха из къщата.

Брук му донесе вода, а Ник слезе долу и взе пушките.