Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (7)

7

Бях бодър, наистина. Знаех, че в моето терзание изживявам не своето, а тяхното унищожение. Това ме удовлетворяваше — умирахме, но носехме смърт и за тях.

Всеки унищожен унищожаваше и своя убиец. Защото всеки човек има съдба, има предназначение в живота. И всяка неосъществена съдба оставя една дупка в битието: едно небитие в битийността. Пунгашите не могат да заместят всички хора.

Това е ясно днес на емпирическо ниво. Русия, поради унищожените, страда от такава демографска слабост, че никога, дори и за столетие и при никакви обстоятелства на историята няма да я преодолее. Убитите от сталинизма са направили структурите трошливи. Отивайки си, те са оставили своята смърт в структурите на обществото. Благодарение на тези унищожени хора бе възможна и втората Цушима — Афганистан!

Ясно ми бе, че ме вкарват насила и в политическите борби.

От момче мразех политиката. Обкръжението ми бе на политикани — роднини, познати, близки, — всички спадаха към сектантството. Когато казвах, че не се интересувам от политика, ми се отвръщаше ядовито: „Тогава върви живей като вълк в гората“. Не ме оставяха на мира с моето съзерцание на природата.

Историята на изкуството и културата не им беше твърде понятна, но не ме оставяха и там на мира.

Тогава аз избягах в буквалния смисъл на думата.

Купихме с майка ми една вила в Панчарево и се пренесохме там. Пред нас бе една люлякова гора, пълна със славеи. Напролет песента на славеите бе така силна, че не можеше да се спи. Вилата бе съвсем усамотена и ние чувахме човешки глас веднъж месечно. Едно голямо куче вълча порода ни бе пазач. Кабинетът ми беше 40 кв. метра. Седнал край настолната лампа с кучето в краката, аз пристъпвах към първите си преводи — Бърнс и Шекспир. Четях Уолтър Пейтър и Ръскин. Какво общо имах аз с политиката?

Но сега влизах в политически двубой. Учех се да ставам политик и да мисля политически тук, в килията.

Трябва да кажа, че и сега, пишейки тази книга, която несъмнено има политически характер, аз бързам да я свърша, за да се върна към любимите си занимания, към своите книги и картини — „Par la nature, heureux comme avec une femme!“ („С природа, щастлив като с жена!“ — Рембо).

Но лумпените ме арестуваха и ме докараха при себе си на политически разговор.

Термините „лумпени“, „пунгаши“, „пущове“ не са обидни думи, а част от един социологически речник. Да си спомним полемиката на Лутер. Той казва на своя противник Др. Ек следното: „Аз чета вашето име без точката след «р».“ Това пък дава Дрек — помия.

Когато негативното название е адекватно, то разкрива същността и играе познавателна роля.

Завършва втория ден. Мислите ми стават все по-бегли. Все по-малко мога да се концентрирам. Вероятно това е първото влияние на безсънието, студа и самотата.

Навън джандарът продължава: „Марио, дилбер моме хубава“.