Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (19)

Храмът на мъртвите богове

Блатата южно от Вавилон, 244 г. пр.Хр.

Кедровият прът — бакърен под лъчите на разтеклото се по почти половината хоризонт огромно слънце — безшумно пронизваше полюшващата се кафеникава кожа на блатата. Малката кръгла лодка от бичи кожи, опънати върху лек корпус, бавно се плъзгаше по безкрайните безжизнени мазни тинясали води. Тук-там от водата се подаваха обрасли с непроходими гъсталаци островчета: крепяха се на подложка от преплетени корени и ако стъпиш на тях, краката ти пропадат. Имаше и черни стени камъш — зад тези стени на пространства, в които можеше да се побере град по-голям и от великия Вавилон, живееха само птици, гнездяха там в безчислени колонии. Всеки, влязъл в страната на камъша дори само на петдесет лакътя, не можеше да се върне оттам — освен по волята и с помощта на боговете. Там нямаше никакви ориентири; там изобщо нямаше нищо, освен черно-зелени шумолящи стъбла и еднакви тесни канали с мазно лъщяща вода, канали, които се пресичаха и преплитаха в огромна паяжина, а като попаднеше в нея, човек бързо умираше от изтощение или от страх и свършваше в тумбаците на безименните блатни ядачи на леш. Това бяха блатата Лагаш — огромният утайник на Месопотамия, който на юг стигаше чак до белия крайбрежен пясък на Персийския залив.

В самия център на Блатата плуваше кръгла лодка от кожи — единственият начин на придвижване из тези места, — управлявана от човек, облечен като воин.

Беше висок и слаб. Носеше кожен елек с пришити към него бронзови плочки, а на кръста му висеше къс железен меч, изпъстрен със странни полуживотински символи. Късите му кожени гащи с ресни се бяха протъркали от безбройните нощувки на голата земя. Такива дрехи можеше да носи само воин — наемник от гарнизоните на Птолемаида или Антиохия, че и откъде ли не още — след невероятните победи на Александър Велики, оковал света с тежката верига на крепостите си, такива войни имаше навсякъде и всичките си приличаха като братя.

Но лицето на човека в лодката не беше лице на наемник.

Наемниците нямат такова скосено чело, преминаващо в сферично гладката повърхност на абсолютно гол череп. Нямат такова високомерно застинало изражение, изражение, издаващо превъзходството не на меча, а на разума. Нямат такива очи. Това беше лицето на човек, за когото не съществуват тайни, лицето на човек, неподвластен на изкушенията на низките страсти, на човек, откъснал се от суетата и съблазните на света. Лицето на жрец.

И той беше спокоен, абсолютно спокоен и непроницаем за страха. Знаеше, че е достатъчно да сбърка само веднъж и вече никога няма да се измъкне от тези мъртви блата. Но знаеше също и че няма да сбърка.

Ориентираше се по слънцето, а нощем по звездите. Внимателно гледаше и запомняше накъде летят закриващите небето птичи ята, излитащи от дълбините на тръстиковата страна. Не пропускаше да забележи нито бавното течение в каналите и протоците, нито разликата в оттенъка на листата на храсталаците по редките островчета. Но най-вече се осланяше на слабия, но съвсем ясно различим зов, който идваше от дълбините на блатата, от самото им сърце.

С всеки ден този зов ставаше все по-силен. Ясно вече се чуваше нисък глух глас, който издаваше един-единствен безкраен звук — нещо като безкрайно проточено „ааааа“, и не млъкваше дори за миг.

Този глас звучеше само в главата му и беше почти непоносим. Понякога започваше да му се струва, че цялото безкрайно плоско блато около него издава този протяжен и безкраен стон, и тогава той затваряше очи. Но пък това бе единственият надежден ориентир и се налагаше да търпи.

Слънцето се скри, но лодката продължаваше по пътя си. Зовът вече беше почти непоносим.

А после стените камъш се разделиха, разцепени на две от широк проток, в чиито тъмни води мазно трепкаха големите южни звезди.

Човекът в одеяние на воин отпусна пръта и лодката послушно спря току пред зейналата паст на камъшовата страна. Беше много тихо; чуваше се само равномерният плясък на тежките черни вълни и далечният жален вик на блатна птица.

Човекът посегна и взе от дъното на лодката малка кожена торба. Извади от нея две питки, увити в лозови листа, и ги изяде. Отвори висока глинена съдина със странна форма и отпи няколко глътки. После глътна още нещо — неизвестно какво, някакво лекарство може би.

Лодката едва-едва се полюшваше върху дишащото тяло на блатото. Човекът седеше и чакаше, въпреки че гласът в главата му пееше неспирно. А после над рамото му заструи треперливо сребърно сияние и той се обърна.

И видя в небето, което толкова на юг е като черна яма, като бездна и пропаст към другите светове, да увисва тежката като бакърена топка чудовищна бяло-червена луна. Светлината й подпали тежките води на протока и за миг изглеждаше, сякаш целите блата, от край до край, стреснати от лунния пожар, ще надигнат огромния си мазен гръб като разбуден допотопен звяр.

И тогава прътът пак се вдигна и се заби — сега изглеждаше като изкован от сребро, — и лодката се плъзна по пламналия от студен огън проток навътре в камъшовата страна.

 

 

В самото сърце на блатата Лагаш, заобиколен от безкрайните полета тръстики, се извисяваше коничен хълм, най-големият остров в околностите. Преди много-много време той беше много по-висок и се виждаше отдалече. Но през дългите години, през които блатата бяха превземали процъфтяващите в древността земи на Лагаш, хълмът беше затънал дълбоко в черните мочурища и сега от повърхността се подаваше само върхът му. Беше сто лакти в диаметър и двайсет висок. Почти всички храсти по него бяха изсечени, а в южния му край имаше сплетена от ракита колиба, пред която гореше малък огън. Пред огъня седеше мършав чорлав побелял старец само по мръсна набедрена превръзка. Държеше над огъня глинена чаша, пълна с някаква отвара, и от време на време я вдигаше към лицето си и вдишваше гъстата пара.

Камъшите шушнеха. Огънят припукваше. Бавните вълни съскаха с равнодушно упорство по черния пясък на острова. Гигантската зла луна се издигна и заоглежда блатата. Старецът се вслуша. Стори му се, че далече, чак оттатък безкрайното поле унило шумолящи тръстики, чува равномерно мляскане — с такъв звук можеше да се придвижва само кръгла блатна лодка.

И тогава той се изправи и лисна съдържанието на чашата в огъня. Изригна яркосин пламък — и мигновено се издигна чак до небето. Чу се странен свистящ стон, все едно от пронизаните гърди на дракон, а после издигналата се над острова сияеща синя колона сякаш потъна в земята и останаха само малки пламъчета там, където се бяха пръснали капките. От колибата зад гърба на стареца се появи сянка и пъргаво клекна до стареца.

— Стана ли нещо, учителю? — попита мек напевен глас.

Старецът извърна поглед към сянката, без да извръща глава. Това беше Еми, втората и последна обитателка на острова. Преди двайсет… а може би трийсет или четирийсет години — трудно е да пресмяташ времето, когато живееш между два свята — той я беше извикал от небитието и й беше заповядал да изпълнява всичките му желания. През тези години тя изобщо не се беше променила, беше си останала същото петнайсетина годишно смугло девойче със зелени очи и смешно, не като на тукашните народи, чипо носле.

Старецът не знаеше защо е избрала именно този облик: лично на него повече му харесваха чернокосите шемитки с техните тежки налети бедра, но Еми се беше явила такава и той постепенно свикна. С нея можеше да се говори, тя не знаеше много неща и той я учеше и дори от време на време се учудваше на удоволствието, което получаваше от това отдавна изоставено занимание. Изобщо, тя беше чудесна робиня, при това посветена във всички тайни на Ищар, и старецът често забравяше, че от време на време трябва да обновява контура на пентаграмата — магическия знак, който сдържаше демонската й същност. Еми беше демон, сукуб, едно от съществата, обитаващи тъмното опако на света. Старецът се стараеше да помни това, както и другото, което се беше случило много отдавна, когато беше пил сок от хаома и заспа дълбоко за дни наред, така че пропусна времето за подновяване на пентаграмата.

— Стана ли, учителю? — нежно прошепна Еми.

— Да — отвърна старецът с дрезгав грачещ глас. — Той идва при нас.

— Нирах ли?

— Да — каза старецът. — Човекът от пустинята. Вече е близо.

Замълчаха, вслушваха се в дишането на нощта. Еми клечеше до стареца и луната хвърляше жълтеникави отблясъци по лъскавите й кръгли колене. Някога старецът не можеше да погледне тези колене, без да изпита възбуда… но оттогава бяха минали твърде много години.

Внезапно увисналата над камъшовата страна тишина се пръсна с невероятен шум: с писъци и плясък на криле в неподвижния въздух се издигнаха безбройните птици, решили да пренощуват близо до острова, забулиха небето все едно с великански плащ, скриха дори луната. Стана тревожно и сякаш по-студено, а когато птиците се подредиха в ято и полетяха на юг и луната отново показа пламтящия си лик, старецът и момичето видяха висока черна фигура да се плъзга към тях по водата по пътечка от разтопено сребро. Кръглата лодка изшумоли на пясъка и фигурата слезе на брега и хвърли дългия прът на земята.

Старецът се изправи с пъшкане, за да посрещне госта.

— Приветствам те, учителю — високо каза пристигналият с дълбок многозначителен глас.

Пристъпи към огъня и се видя, че е почти два пъти по-висок от стареца и два пъти по-широк в раменете. Еми — все така клечеше до огъня — трепна, когато огромната сянка на госта падна върху нея. Старецът вдигна лявата си ръка с дланта напред.

— И аз те приветствам, Нирах. Отдавна не си идвал да ме навестиш.

— Да, учителю. Минавах последния кръг на посвещението и…

Старецът го прекъсна с махване на ръка.

— После. Седни до огъня. Гладен ли си?

Тъмните очи блеснаха изпод надвисналото чело и се заковаха в очите на стареца.

— Благодаря, учителю, нахраних се вече.

— Уморен ли си? — продължи старецът. — Няма ли да легнеш да поспиш? Или да си легнеш с Еми?

Нещо като усмивка трепна на безстрастното лице на госта.

— Нали знаеш, че итеру, който премине всички кръгове на посвещението, се освобождава от всички желания, учителю.

Старецът изхъмка, наведе се, взе една суха клонка от земята и я хвърли в огъня.

— Станал си нетърпелив, Нирах, синко… Предлагам ти да си починеш и да се успокоиш. В очите ти блести алчно нетърпение, а това е слабост. Слабите не бива да слизат в Храма.

Гостът клекна до огъня и притвори очи. Костеливото му лице се напрегна.

— Два месеца пътувам за насам от Александрия. Носих одеяние на воин и живях като воин… Спях във войнишки палатки и в пастирски колиби… Бих се с наемници и убивах диви зверове… Пиех солена вода и ядях плесенясал хляб… Когато видях сигнала ти, ми се стори, че сърцето ми ще изхвръкне… А сега ти ми казваш да се успокоя!

Старецът се разсмя с неприятен бълбукащ смях.

— Че какъв итеру си ти, в името на демоните! Хвалиш се, че не искаш това момиче, а не можеш да се справиш с възбудата си! Какво от това, че тя не е породена от бедрата на Еми, а от лоното на Ерешкигал? С какво е по-различно момичето от богинята? С нищо — за истинно мъдрия. А ти приличаш на богаташ, който завижда, че съседът му има една мяра злато повече от него, но смята, че е по-горе от селянина, на когото му текат лигите, като гледа как селският старейшина обядва блажно. — Протегна ръка, стисна Нирах за ухото и почна да го дърпа като въженце на звънец. — За теб не бива да има разлика между блатната вода и водите на океана! Между градските стени и Стената на света! Между смъртта на едного и гибелта на всички! Разбра ли, нещастнико?

Нирах търпеше и се стараеше да не върти глава, само мускулите на челюстите му ту се издуваха, ту спадаха. А когато старецът свърши с наказанието, каза:

— Разбрах, учителю. Проявих глупост. Наистина трябва да се успокоя. Но тази нощ е пълнолуние и се боя, че ако я пропусна, няма да мога да вляза в Храма чак до следващата пълна луна…

— И какво толкова? — възрази свадливо старецът. — На тоя остров е скучно и няма да е зле да си имам компания. Поне ще има кого да дърпам за ушите… Ти всъщност, да не би да чуваш гласа?

Нирах кимна и без да казва нищо, докосна с пръст лъсналия си под луната череп.

— Гласът — все така свадливо продължи старецът и зашари с разкривените си от годините пръсти из набедрената си превръзка, — да, гласът… Че толкова много ли искат да те видят мъртвите, Нирах? Толкова ли нетърпеливи са станали?

Нирах усети кратко познато пулсиране в слепоочията си и хвърли бърз поглед на стареца. Той не забеляза, но на Нирах, който бе влязъл в състояние на повишено възприятие — „хара“ на езика на итеру — му беше достатъчен и този кратък миг, за да разбере какво изпитва учителят. Учителят беше уплашен. Беше уплашен до смърт да направи онова, за което се беше подготвял толкова години — и беше подготвял и Нирах. Но пък същевременно много искаше да разбере до какво ще доведе замисленият от него велик план.

— Учителю — почна Нирах, — аз не…

Старецът измъкна от диплите на набедрената си превръзка каменно флаконче и му го подаде през огъня.

— Изпий го.

Дългите силни пръсти обгърнаха флакончето. Нирах внимателно го отвори, подуши и каза замислено:

— Ефедра… тревата на Птах… някакви корени… друго какво?

— Пий! — викна старецът заповеднически.

Нирах безстрастно вдигна флакончето и изля съдържанието му в гърлото си. Очите му заблестяха.

— Легни — нареди учителят. — Еми, съблечи го.

Момичето — сянка пъргаво съблече гостенина. Нирах се отпусна по гръб под сребърната светлина.

Старецът даде указания на Еми и застана откъм главата на Нирах. Момичето донесе от колибата няколко гърненца с бои, нареди ги на земята, коленичи и под монотонния глас на учителя, които редеше древни заклинания, бръкна първо в кървавочервената боя и внимателно почна да изписва по непробиваемата мускулна броня на Нирах защитни знаци.

След около час гостенинът стана. Беше съвсем гол и от главата до петите покрит с изображения и надписи. Старецът спря да реди заклинанията и застина неподвижно. Луната тежко висеше над върха на хълма. Времето спря.

— Готов съм, Учителю — тържествено каза Нирах.

Старецът се почеса под мишницата и с малко странен тон попита:

— Още ли чуваш Гласа?

— По-силно от всякога, Учителю, мъртвите ме викат.

— Помниш ли пътя, който измина?

— Не помня нищо, освен пътя, Учителю.

— Готов ли си да принесеш жертвата?

— Самият аз съм жертвата, Учителю.

Старецът затвори очи. Ясно си спомняше онзи далечен ден преди много години, когато изтощеният и измършавял младок с последни сили изпълзя на черния пясък на острова. Две седмици се беше лутал из дебрите на камъшовата страна, докато случайно не се бе натъкнал на убежището на стареца. Случайно ли? Старецът вече не беше сигурен в това…

Тогава той беше пристъпил към непознатия — първия човек, който попадаше на острова, откакто се беше заселил тук, — и бе вдигнал обутия си в дървен сандал крак над тънката му шия. През онези години беше още здрав и силен и без труд щеше да се справи с полуживия пришълец. Но той отвори огромната си черна уста и успя да промълви: „Чакай, Нингишзида…“ След което припадна и пет дни се лута между долния и средния свят.

Старецът правеше церове и караше Еми да му дава да пие горчиви отвари. Гонеше от юношата малките, но пакостливи блатни духове и палеше свещени огньове. В края на петия ден подобният на скелет младок отвори очи и видя над тях да лъсва острието на нож. И чу въпрос:

— Откъде знаеш кой съм?

Нингишзида беше тайното име на стареца. Означаваше Прислужник на Далечната страна и се предаваше по наследство в клана на жреците на древния култ към мъртвите. Но никой в целия свят не можеше да знае за това име. Никой, освен учителя на стареца, който беше заминал за Далечната страна още тогава, когато сигурно не са били заченати дори родителите на странния изпосталял младеж. Защото Далечната страна е страната на мъртвите и онези, които заминават там, не се връщат. Затова старецът остави живота на това пале. Остави го, за да разбере по какъв път е стигнала до света тайната, принадлежаща на мъртвите.

И палето му разказа. Лакомо сърбаше вкусния бульон от сготвени с миризливи корени блатни кокошки и по гърдите му капеха мазни капки, ръфаше изпечените от Еми бели питки като звяр — и разказваше. Отначало старецът не му повярва, понеже не вярваше на никого на този свят, но после хипнотизира оздравяващия младеж и докато той беше в транс, му заповяда да говори истината — и чу същата история. Тогава повярва — още повече че итеру наистина не можеха да лъжат.

Палето беше от древния и могъщ клан на итеру — жреците пазители, остатък от многобройните култове, възниквали в дните, когато светът е бил млад. Никой не знаеше колко жреци има в клана, но не бяха много. Старецът беше чувал едно — друго за итеру, но без подробности — всъщност само това, че съществуват. Според гостенина в Иуна, откъдето бил дошъл, истинските итеру били само девет и от тях само двама били безсмъртни, тоест постигнали Пурпурната степен.

Висшите йерарси на итеру се приобщавали към безсмъртието посредством някакъв свещен предмет, пазен в щателно охранявано скривалище. Гостенинът не можеше да обясни що за предмет е това и къде е скрит, предполагаше, че може да е някаква съдина; не знаеше и нищо за процедурата за сдобиване с вечен живот. Но знаеше със сигурност, че най-старите йерарси помнят времената отпреди издигането на първите фараони и че дарът на безсмъртието се дава само на онези, които са преминали и деветте степени на Посвещението. А такива от незапомнени времена били малко, много малко…

Самият той беше минал три степени, тоест беше на равнището на младши ученик, предпазливо допускан дори до най-маловажните тайни на ордена, но старецът бързо разбра, че младият му гост владее някои неща, на които биха завидели и най-могъщите вавилонски магове. Освен това той жадно попиваше всяка информация, която можеше да получи, и не се гнусеше дори от мръсни слухове и елементарно подслушване. Точно така беше узнал за тайнствения съд и за блажения жребий на преминалите всички степени на посвещението. Беше узнал — и беше решил, че ще стане безсмъртен на всяка цена.

Но колкото повече мислел за това, толкова по-слаба ставала надеждата му да стане единственият избран. Защото от всички ученици трябвало да остане само един. А може би и никой — изпитанията били тежки и от няколко поколения не ги бил издържал никой възпитаник.

И колкото по-слаба ставала надеждата, толкова по-силно ставало желанието му да получи дара на безсмъртието. Разгаряло се все по-силно и по-силно, като горски пожар, и поглъщало защитните прегради, поставени от наставниците итеру…

Веднъж, докато се ровел в богатата библиотека на школата в Иуна, той попаднал на полуизтлял папирус, в който се разказвало за издигащия се в равнините на Лагаш Храм на мъртвите, древен още във времената на писача, записал легендата за него, и за служителите му, които водели потеклото си от първите шумери. В книгите на итеру били описани стотици култове и хиляди богове, но тъкмо разказът за Храма на мъртвите обсебил ума на юношата — младежът не можеше да обясни защо. И той, стремящият се към безсмъртие, заспивал на студения каменен под на килията си и сънувал властващия над равнината зловещ силует на зикурата. Виждал пламтящата луна над него. Виждал мъглявите лица на облечените в черни одежди жреци. Чувал странен далечен глас, идващ като че ли изпод земята, да пее безкрайна унила песен…

След завършването на третия кръг на посвещението всички ученици по традиция, датираща от много векове, трябваше да напуснат школата, за да намерят своя Учител. Да, разбира се, в школата те си имаха наставници, но законите на итеру изискваха и личен избор. Мнозина се връщаха в школата, обогатени с нови знания; някои не бяха способни на по-нататъшно усъвършенстване; трети изобщо не се връщаха. Но гостът на стареца твърдо знаеше, че ще се върне; точно както знаеше къде да намери своя Учител.

В една глуха зимна нощ той се събуди в килията си, защо усети нечие незримо присъствие. Все едно полъх студен въздух опари бузата му; и като отвори очи, той видя как тъмнината в ъгъла на килията се сгъстява. И видя сянката.

Не можеше да обясни на стареца чия беше тази сянка. В страната на мъртвите лицата са размити, а имената изличени. Но сянката му пееше и той слушаше, без да смее да помръдне. И чу, че идат последните дни на Храма в блатата Лагаш, защото пазителят му Нингишзида е стар, а няма ученик. И освен това чу, че мътят към дара на вечния живот може да му бъде посочен там, в Храма на мъртвите богове.

Утрото го завари в полуразрушена гробница в запуснатите гробища край Иуна. Стискаше за врата умряло куче, а пред него лежеше жълт озъбен череп. Не помнеше как е дошъл тук, не помнеше как е убил кучето и е намацал лицето си с кръвта му. Но това не беше важно. Беше научил пътя. И освен това беше научил името Нингишзида.

Не знаеше обаче, че през хилядолетията, откакто е написан папирусът, зикуратът е затънал в блатата и е изгубен сред безкрайните тръстики. Но той търсеше и търсеше — и най-после бе възнаграден. И сега лежеше в колибата на стареца, безпомощен като дете, а Нингишзида се двоумеше дали да го заколи, или да го даде на Еми да го разкъса.

— Защо дойде тук? — попита накрая: не можеше да реши кое от двете.

Гостът се учуди.

— Значи така и не разбра? Искам да ти стана ученик. Знам, че нишката на служителите на Храма е прекъсната. Твоят учител те е намерил някъде на изток, в Елам, а наоколо не виждам никой друг… Искам да се уча от теб. Искам да стана човек на Мъртвите богове.

— Защо? — пак попита старецът. — Мъртвите богове са мъртви. Много, много отдавна са били победени и заключени в страшните тъмници на долния свят. Те не могат нищо тук, на повърхността. Могат единствено да трупат злобата и омразата си и някой ден ще се задавят с тях… Служа им от много години и успях да ги намразя също толкова, колкото и самите те мразят всичко живо. Та ти дори няма да можеш да влезеш в светилището им, тъмната им воля ще те смаже… Защо са ти?

— Трябват ми, за да получа безсмъртие — отвърна пришълецът. — Итеру, моите наставници, не почитат богове. Аз обаче искам да се опра на дори и скована, но сила, дори и тъмна, но власт. Мъртвите богове ще ми помогнат да издържа всички изпитания и да стана единственият итеру, владеещ мощта и на горния, и на долния свят. А аз… аз им трябвам, защото съм единственият човек, който може да ги освободи.

Нингишзида го зашлеви. Главата на младежа се люшна от силния удар, но почернелите му устни се усмихваха.

— Това е сделка, обикновена сделка… Ти ще ме научиш на тайните на черната си магия. Аз ще получа оръжие, което ще ми позволи лесно да победя всичките си съперници по пътя към безсмъртието. А когато го получа, ще унищожа останалите итеру и ще освободя Мъртвите богове.

— Как? — изграчи старецът.

Пръстите му стиснаха по-здраво кокалената дръжка на ножа.

— Знай, о, Нингишзида, пазителю на портите, че в древността Мъртвите богове са били лишени от силата си и затворени в подземните тъмници с помощта на три магически предмета. Не питай какви са тези предмети и в какво се крие вълшебството им. Не знам това, както не го знае и никой, който не е стигнал до висшата степен на посвещението. Но знам, че тези предмети са у итеру и че смисълът на съществуването на нашия орден е да ги пази в тайна. Те са добре скрити от очите на непосветените… но когато стана Безсмъртен… когато стана единственият Безсмъртен, ще завладея тези талисмани и ще върна на Мъртвите богове славата им. Това е честна сделка и не виждам защо ти, Нингишзида, не виждаш изгодата в нея и не се присъединиш.

Гостът едва успя да изрече последните думи и се отпусна изнемощял на рогозката. Лежеше неподвижно, затворил очи, и тънката му шия беше съвсем беззащитна. Старецът пак погледна ножа в ръката си… после пак шията… после тъмната дупка на входа на Храма… и отпусна пръсти.

Беше приел предложението.

Нарече младежа Нирах. Според древните завети всички Пазители на портите получаваха имена на демони от долния свят. Нирах беше бог — змия и пълзеше между камъните. Непознатият не съобщи старото си име — всъщност Нингишзида и не държеше да го знае.

Нирах прекара на острова три години. Старецът го учеше на забравената шумерска магия, на съставянето на пентаграми и защитни заклинания. Повтаряше му имената на стражите на Подземната страна и му обясняваше номерата, които позволяват безпрепятствено да се премине през преградите им. Показа му изправящото косите от ужас забранено изкуство на съживяването на мъртви тела чрез електролитни батерии или атмосферни разряди — Факлите на анунаките. Но на първо място го обучаваше на изкуството на лъжата.

Итеру не можеха да лъжат. Възпитанието, което получаваха още от съвсем мънички, усилено от хипнотичното въздействие на наставниците им, ги правеше неспособни на каквото и да било изкривяване на реалността. Те можеха да не отговарят на дадени въпроси и да мълчат дори при чудовищни изтезания — но не можеха да лъжат. А за да изпълни честолюбивия си план, Нирах трябваше да се научи на първо място на това. Първо — за да скрие истината за обучението си: всеки итеру, влизал в контакт с адепти на черната магия, веднага биваше прогонван от ордена, като предварително му изтриваха паметта. И второ — за да се подготви за завладяването на трите талисмана. Така че старецът го учеше да лъже. Беше трудно, много трудно и той прилагаше чудовищни усилия, за да премахне поставената в мозъка на Нирах защита, да намери тайни пътечки към стиснатото в тесни рамки съзнание на юношата. Накрая успя и когато един ден Нирах, след като беше прекарал нощта с Еми, му каза, че бил чел клинописни таблички в Храма, Нингишзида го наби жестоко, но в сърцето си благодари на Мъртвите богове. От време на време старецът се чувстваше като Твореца и пращаше подигравателни проклятия на далечните наставници на юношата. Но понякога нощем се будеше, усещаше протягащата пипалата си изпод земята черна воля на онези, които от хилядолетия чакаха часа си, и разбираше, че не той, Нингишзида, с нищожните си усилия, а именно тази черна воля извайва новия облик на Нирах. И тогава не можеше да заспи чак до зори, въртеше се и тревожно се питаше каква ли жертва, ще поискат Мъртвите богове за толкова дръзка сделка. През тези три години старецът се привърза към младежа като към роден син и не искаше следите му навеки да се изгубят в прахта и пепелта на Далечната страна. Но времето минаваше и един ден Нирах напусна камъшовата страна, за да се върне вече истински итеру. Бяха минали почти двайсет години, но този ден дойде.

Сега той стоеше пред стареца, защитен от двойната броня на светлите и на тъмните сили, удивително същество, възпитано едновременно от Рая и от Ада, същество, съчетало непреклонното мъжество и леденото спокойствие на итеру с неукротимия зъл пламък на служител на подземните богове, и луната хвърляше треперливата си светлина по изпъстреното му със заклинания могъщо тяло. „Като Гилгамеш — с трепет помисли Нингишзида, — като Гилгамеш, който също търси дара на безсмъртието отвъд Водите на смъртта. Дано подземните богове са благосклонни към него!“ И тутакси се намръщи. Не можеше да очаква благосклонност от подземните богове, никога. Можеше само да се надява, че ще намерят за Нирах подходящо място в паяжината на отровните си замисли. Място, което поне да го опази жив.

— Върви — каза старецът и кимна към обраслото със сивкава остролиста трева хълмче на Храма. — Върви и нека звездата ти е с теб. Не забравяй за Чакащите зад прага, и Питащите в мрака също недей да забравяш. Помни, че мостът над бездната на съдбите е тесен и не всеки може да мине по него и да се приближи до лика на Ерешкигал. Не бой се от Змията и Скорпиона — първият бог пази теб, вторият — мен. Но в Кървавия мрак около Черния престол на Нергал може да има чудовища, за които не знам нищо дори аз; и ти трябва да ги избегнеш, защото нямаш заклинания срещу тях. И ако мъртвите те пуснат, не излизай от Храма, без да умиеш тялото си с вода от железния купел, който е до източната стена и е покрит с везан плат; иначе прахта на Далечната страна ще изгаря тялото ти под слънчевите лъчи. Върви, о, Нирах. Моля се за тебе на мъртвите.

Затаили дъх, Нингишзида и Еми гледаха как високият Нирах се приближава до порутения портик на Храма, как навежда бръснатата си глава и изчезва вътре. Внезапно лунната светлина затрептя по изронената резба на портала и им се стори, че на Портите има завеса от блестяща сребърна ризница. Но мигът отмина и входът пак си стана такъв, какъвто си беше открай време — черна беззъба паст.

— Той ще се върне ли, учителю? — плахо попита Еми.

Нингишзида я погледна недоволно. За сукуб, та дори опитомен и обезвреден с пентаграма, тя беше прекалено нежна и твърде лесно се привързваше. Старецът подозираше, че след онази нощ, която за Нирах завърши с жесток побой, Еми изпитва към този итеру нещо повече от обикновена привързаност, но не можеше да разбере това харесва ли му, или не. В края на краищата той се отнасяше към Нирах като към син, а за Еми все по-често и по-често мислеше като за дъщеря. Понякога си спомняше или пък сънуваше как преди много години в далечната си родина играеше със собствената си дъщеричка, която така и не доживя до възрастта на Еми. Не помнеше черният вятър на дошлия откъм изток мор ли я отвя, или пък я убиха брадатите войни, които дойдоха от север. Но когато гледаше как Еми рисува по пясъка покрай брега или сплита фигурки от тръстика, почваше да му се струва, че тъкмо тя е онова малко момиченце, което беше забравил, когато пое по пътя на Прислужник на Далечната страна.

— Ако такава е волята на Мъртвите богове — неочаквано сухо каза старецът.

Еми го погледна уплашено и не се осмели да пита повече. Прибраха се в колибата и момичето разтри Нингишзида с отвара, която връщаше на ставите гъвкавостта и премахваше болката. Когато луната се стопи в ставащото все по-синьо небе, старецът заспа.

Нирах не излезе от Храма нито този ден, нито през нощта, нито дори през следващите пет дни. На седмия ден Нингишзида накачи по себе си десетина амулета и като не спираше да мърмори заклинания, заслиза към недрата на зикурата. Не беше ходил там вече няколко години: леките му задължения на Прислужник се изчерпваха на практика с чистенето на предните помещения и с паленето на благовония пред ниските черни олтари. Но сега му се наложи да отметне тежката завеса и да заслиза по безкрайните изтъркани от безброй крака стъпала надолу и надолу, много по-надолу и от дъното на блатата, към главното светилище на Храма. Слизаше бавно, като палеше изсечените в стените маслени лампи и понякога доливаше някои — Нирах също бе минал оттук и ги беше палил, но те отдавна бяха изгаснали. Накрая, след безброй стъпала и завои, старецът се провря през входа на светилището.

Тук беше влажно; просмукващата се през стените и капещата от тавана вода се беше събрала в дълбоки локви по пода, по стените цъфтяха чудовищните мъртви цветя на селитрата. Плесен растеше по ъглите и гигантски гъби издигаха към тухления свод бледите си тела, но по средата на залата имаше кръг с диаметър двайсет лакътя, черен и абсолютно сух; и в този кръг, пред олтара на Повелителя на подземната страна Нергал, седеше Нирах. Беше неподвижен и с опъналата се по ребрата му кожа приличаше на мумия. Но все още беше жив — от време на време гърбът му трепваше и по цялото му тяло като че ли минаваха спазми.

Нингишзида понечи да се приближи до него, но на няколко крачки от кръга чу слабо припукване и усети в кожата му да се забиват милиони остри иглички. Тогава отстъпи уплашено и седя на най-долните стъпала на стълбата дотогава, докато пламъчетата на светилниците не започнаха да трепкат и да пращят. Сенките се издължиха и запълзяха по стените на светилището като змии; от дупките в тъмните ъгли се измъкнаха и запълзяха към Нингишзида безименни твари с огромни бели очи и той избяга уплашено, защото вече беше стар и се боеше от гнева на властелините на долния свят. И като излезе на светло пред Храма, си помисли, че Нирах е взет от Мъртвите богове и че никога няма да излезе от черния кръг.

Но Нирах излезе. Появи се в нощта на следващото пълнолуние и когато застана на прага на зикурата, приличаше на безплътна сянка, на лунен призрак, от онези, които летят над блатата и плашат хората. Но беше жив, макар и невероятно отслабнал през прекараните в подземието дни, и се олюляваше, и тялото му беше покрито с ужасни рани, повечето вече зараснали, и левият му крак беше нахапан от огромни челюсти. Нирах мина покрай стареца и тръгна към посребреното от луната блато; и вода се стичаше по измършавялото му тяло, но това беше вода от покрития с везан плат железен купел, с която се беше очистил от диханието на Подземната страна. А после той влезе в другата вода до шия и почна да пие жадно; и пиеше като слон в засуха. Гърдите му се издуваха и спадаха и той гълташе заедно с водата водни бълхи и малки рибки, и на няколко пъти повърна изпитото. Накрая се напи и излезе на пясъка и старецът и момичето видяха, че не се олюлява от слабост, а защото е хром. И Нирах падна на пясъка и спа две денонощия, а когато се събуди, отказа приготвените от Еми отвари и мехлеми, защото вече не се нуждаеше от тях.

— Вече не съм онзи младеж, който някога умираше в колибата ти, Нингишзида — каза той и това бяха първите думи, които старецът чу от него, откакто беше излязъл изпод земята. — Не ми трябват лекарства. Подземният огън изгори вътрешностите ми, Нингишзида, и аз вече не съм човек. Още не съм изпил Чашата на безсмъртието, но промените, които станаха с мен, са по-чудесни, отколкото можеш дори да си представиш, старче. Защото аз слязох в долния свят и говорих с властелините му, и се върнах жив.

Нингишзида гледаше преобразения си ученик със страх. Нирах седеше на рогозката и говореше спокойно и равномерно, но гласът му не бе гласът на предишния Нирах. Тътенът на подземните барабани се усещаше в него, и воят на флейтите, направени от кости на мъртъвци, и хохотът на ужасните демони. Но Нирах говореше и Нингишзида не смееше да го прекъсне.

— Слязох по стълбите на зикурата, издигнат някога от твоите предци, о, Нингишзида, зикурата, който е потънал дълбоко в лоното на земята и е скрит от бездънните блата от лъчите на небесните богове. Седнах пред олтара на Нергал и затворих очи, и изпратих двойника си Ка на пътешествие в страната, от която няма връщане. Защото цепнатината, през която може да проникне двойникът, е там, до самия олтар… И минах през Черните порти, и не се уплаших от Чакащите при прага, защото бях защитен. И шестимата Питащи в мрака напразно протягаха пипалата си към мен, защото знаех отговорите на въпросите им. Ти ме научи как да им отговоря, Нингишзида, и съм ти благодарен, но сега мъдростта ми е по-голяма от твоята. И като минах покрай Стражите, тръгнах по тънкия като косъм на Еми мост над бездната на съдбите и не се обърнах нито веднъж. И демоните, които живеят в бездната, напразно чакаха да падна в ужасните им пасти, и аз минах по моста и коленичих пред нозете на Ерешкигал. И й поднесох дарове, както ме научи ти, Нингишзида. И Ерешкигал, понеже помни злото, причинено й някога от Нергал, Повелителя на подземната страна, ми даде трите ключа от трите врати, зад които на Черния трон седи Нергал. И аз отворих вратите, и победих пазачите им, но в Кървавата мъгла пред трона на Нергал ме хванаха незнайни чудовища и ме хвърлиха по очи пред лицето на Властелина на мъртвите. И чух гласа, който ме викаше изпод земята през всичките тия години, и гласът беше страшен и неизразимо печален. И аз говорих с него.

— Говорил си с Нергал? — ахна старецът.

Нирах обърна лице към него и Нингишзида се дръпна уплашено — това не беше лице, а каменна маска, и тази маска сякаш удържаше бушуващия под нея адски огън. Все едно не мозък имаше зад огромното високо чело на Нирах, а мърдащо кълбо змии.

— С Нергал? — подигравателно повтори той. — Твоят Нергал е прах под нозете на ония, които спят в дълбините на мрачната бездна на долния свят. Защото след като говорих с Нергал и не се уплаших от него, бях допуснат по-нататък. И вървях по пустинните равнини на подземната страна, и дълъг беше пътят ми. И видях Енмешара, господаря на всичките закони, които управляват света, Енмешара, който ги е постановил в незапомнени времена и после ги е дал на младшите богове. Той спи, огромен и безформен като облак, и ще се събуди чак преди самия край на времето. И видях и други, които не приличат на нито едно обитаващо нашия свят същество, и говорих с тях. И ми беше разкрито, че трите талисмана на итеру са Чашата, или Съдът на безсмъртието. Камъкът в Короната и Черепът, който праща смърт. И че те са ключовете към трите свята: Чашата за горния, Камъкът — за нашия, и Черепът — на страната на мъртвите. И освен това ми бе разкрито, че събрани заедно, тези талисмани могат да изпълняват всички човешки желания, но че всъщност са създадени, за да счупят ключалките и да сринат стените на затвора, в който е хвърлена Нощта. Защото когато стигнах края на Далечната страна, видях стената, зад която е обиталището на Нощта.

Нингишзида направи знака, с който се пропъждат демони. Лицето му беше посивяло. Той все повече и повече се убеждаваше, че не Нирах говори сега с него, а някой друг, скрит в тялото му.

— Не се плаши, старче! — разсмя се Нирах, като видя уплахата му. — Аз съм си същият ученик, когото толкова често дърпаше за ушите и биеше с тоягата. Човешката ми същност се промени, но не съм си изгубил паметта. Нещо повече, видях и помня онова, което не е виждал нито един, роден под слънцето. Видях нощта, Нингишзида, видях я от стената в страната на мъртвите!

Внезапно лицето му неуловимо се промени — вече не беше каменна маска, а жив човешки лик, застинал в скръбна гримаса. В очите на Нирах Нингишзида видя смъртна печал и мъка и това го уплаши още повече от всички настъпили в ученика му промени.

— Нощта — почти изстена Нирах. — Нощта е прекрасна, Нощта е съвършена. Разбираш ли, Нингишзида — съвършена! В нея е всичко, и всичко в нея е започнато и свършено, и в нея няма никакво движение. Знаеш ли ти, Нингишзида, колко мерзко е устроено царството на боговете на светлината? Има живот, но я има и страната на мъртвите и ние цял живот напусто се мъчим да избегнем прага й, защото освен онези итеру, които владеят Дара на нощта, никой не може да спре пред този праг. А Нощта сама по себе си е безсмъртие, защото в нея няма живот и няма предели. Великолепието на Нощта не може да се обясни с думи, строгата форма на кристалите, които излъчват черна светлина, не може да се опише… И аз научих, Нингишзида, че някога Нощта е била хвърлена в най-далечния и мрачен затвор на подземния свят и заедно с нея са били оковани и Мъртвите богове, които са само нейни нищожни слуги. И ми беше казано, че онзи, който събере трите талисмана на итеру заедно, ще отвори вратите на затвора й и ще я пусне на свобода. И дори Мъртвите богове ще се преклонят пред него и той навеки ще стане Цар на нощта, и ще управлява безкрайно, понеже в нощта няма време. И аз се заклех, че ще събера талисманите и ще стана Цар на нощта, и стоях на стената, а Нощта се раздвижи в Обиталището си, и се надигна, и ме докосна.

Той трепна, все едно са допрели до него нажежено желязо. И Нингишзида трепна заедно с него, и го гледаше, безсилен да откъсне поглед от чудовищните белези.

— И аз се върнах, и пътят ми беше тежък. И Нергал, Повелителят на мъртвите, ме пусна да мина през владенията му и да се върна в света на хората, защото видя, че Нощта ме е благословила. Но поиска от мен жертва, че аз, единствен от смъртните, минавам по обратния път. И от Кървавата мъгла в подножието на трона му изскочи огромният пес Ебих и ми прехапа крака, и го счупи толкова лесно, все едно е кост на блатна птица. Но аз го вдигнах над главата си и го тръшнах на земята, и го победих. И Ерешкигал, която не обича Нергал, понеже със сила й е отнел скиптъра на долното царство, намаза раните ми с целителен балсам и костта се срасна, но останах хром, защото това е жертвата ми за Повелителя на мъртвите. А кучето Ебих, по решение на Мъртвите богове, ще дойде да ми служи, щом завладея Желязната корона. И така, аз напуснах Далечната страна и се свестих на пода в подземието на зикурата. Върнах се от страната, от която няма връщане, Нингишзида! Не съм ли достоен да нося титлата Цар на нощта?

Нингишзида го гледаше с ужас. С всяка клетка на съсухрената си от жестокото месопотамско слънце кожа старецът усещаше до себе си присъствието на нещо неизразимо страшно, чуждо и враждебно на целия огромен свят, простиращ се до безкрай около това малко островче. Макар самият той да беше служител на черен култ, Нингишзида видя мрак още по-ужасен от онзи, на който се бе покланял през целия си живот. Но Нирах не го гледаше. Нирах гледаше тъмния силует на Храма и увисналата над него кървава луна. После стана и беззвучно като огромна тръстикова котка тръгна към светилището.

Нингишзида разбра, че се е случило непоправимото. Равновесието, така грижливо пазено стотици, хиляди години, беше нарушено. Тъмата беше низвергнала от себе си чудовищно по рождение, заплашващо да унищожи световния ред. И той, Нингишзида, със собствените си ръце беше подготвил тази поява, той, той, нищожният жрец на един забравен култ, беше помогнал за раждането в света на това чудовище!

И с пресъхнали от страх уста старецът зареди заклинание. Тайните му слова се предаваха от учител на ученик от поколения, но през хилядолетията, откакто съществуваше култът, никой никога не ги беше използвал. Заклинанието можеше да се направи само в мига на най-голямата опасност, защото всъщност беше молба към Мъртвите богове да си вземат това, което са пратили в света. И тази молба можеше да бъде казана само веднъж.

Всеки, който искаше да стане жрец на Мъртвите богове, се упражняваше години наред, та да може да изрече сложните формули само за няколко мига. Нингишзида редеше заклинанието полугласно, без да променя изражението си. Но още преди да го свърши, върху него падна разкривената от огромната луна черна сянка на Нирах.

И Нирах се разсмя, и смехът му беше ужасен. Но Нингишзида не трепна. Вдигна глава и спокойно довърши заклинанието, втренчен в нечовешките очи на оногова, който доскоро му беше ученик.

Нирах рязко спря да се смее и каза със спокоен монотонен глас:

— Няма смисъл, старче. Не е по силите ти да хвърлиш предизвикателство срещу Нощта, а Мъртвите богове, които призоваваш, са само нейни нищожни слуги. Добре почна преди години, Нингишзида, но се уплаши и отстъпи пред най-важното изпитание. И никога няма да влезеш в Царството на нощта — моето царство!

Той вдигна ръка и лунната светлина заструи по нея и я облече сякаш в тънка блестяща броня.

— Ти ме учеше и се стараеше да си добър с мен. Няма да те докосна, старче. Но аз не оставям свидетели. Затова с дадената ми власт сега изтрих пентаграмата, която от толкова време пазиш на тайното й място в Храма. Ти ще отидеш при Нергал, старче, но не моята ръка ще те прати по този път. — И викна с глас като гръм: — Еми!

Послушна на призоваването му от мрака веднага изникна гъвкава дребна фигура.

Нингишзида се отдръпна и изтръпна от ужас. Да, това беше Еми, любимата му Еми, но какво беше станало с нея, богове, що за страшно превъплъщение бе претърпяла нежната петнайсетгодишна девойка! В очите й пламтяха кървавите отблясъци на увисналата над острова луна, ситните й остри зъби лъщяха кръвожадно зад призоваващо полуотворените устни. Малките й остри гърди бяха набъбнали като в миг на най-голяма възбуда, свитите й пръсти с дълги червени нокти сякаш дращеха въздуха. Еми бавно се приближаваше към стареца, но нещо все още й пречеше да разкъса последните окови и да се хвърли върху него като побеснял звяр, да го стисне за гърлото, да му прегризе гръкляна и да пие гореща, опияняваща кръв…

И Нирах пак се разсмя.

— Еми! С властта на Нощта — давам ти го. Той е твой, твой е до последната капка кръв. При следващото пълнолуние песът Ебих ще излезе от Храма и тогава си свободна. Свободна завинаги!

— Не, Еми — прошепна старецът, но шепотът му се изгуби в смеха на Нирах.

Дивият му, нечовешки вик потъна в мекия сумрак над блатата.

Без да се обръща, Нирах тръгна към лодката, която го чакаше.

Беше стъпил на този остров със сърце, изпълнено с честолюбиви планове. Тогава беше още човек.

Сега беше наточено оръжие, вдигнато срещу висшите итеру.