Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (24)

Епилог

Алтай, след 2000-та

Ножът блесна покрай главата ми и с глухо тупване се заби в дървената стена зад мен.

Скочих, столът падна. Ръката ми машинално се стрелна към колана — напразно. Пистолетът беше в раницата ми, а тя — под кревата в съседната стая.

Откъде можех да знам, че двамина гости с доста екзотичен вид, при това любители на хвърлянето на ножове, ще решат да уважат скромната ми самотна вечеря? Ако предполагах нещо такова, нямаше да седна на масата без верния си валтер. Но след като той отсъстваше, се налагаше да използвам каквото ми е подръка. Бутилката водка например. Беше почти пълна — преди да се появят скъпите ми гости, бях изпил две чашки по петдесет грама. Не обичам водка, но в това забравено от бога място май не признаваха други напитки. Сега обаче това ми беше от полза — гърлата на шишетата водка са страшно удобни, направо ти се лепват за ръката.

Метнах бутилката по единия си гостенин — не по този, който бе хвърлил ножа, а по другия, нисък и набит, той не знам защо ми се стори по-опасен. Улучих го в носа.

Бутилката, трябва да отбележа, не се счупи.

Ниският и набит изпъшка и се срина на пода. Скочих към хвърляча на ножове и приложих „двойка“ — единият юмрук в корпуса, другият в челюстта. Той се опита да блокира. Без успех.

Сега и двамата бяха на пода. Предпазливо надникнах през вратата — отвън не се наблюдаваше никаква група за поддръжка. Затворих, пуснах резето и грижливо вързах двамата си посетители със собствените им колани.

Измъкнах ножа от стената. Хубав нож, тежък, с острие от отлична немска стомана и дръжка от сибирски кедър.

Добра работа щеше да ми свърши.

— Как се казвате, юнаци? — попитах повалените пришълци, докато ги поливах с вода от чайника. Не беше вряла, разбира се.

Набитият надигна глава и ме изгледа със зъл, но леко разфокусиран поглед.

— Ти на кого посягаш бе? — изръмжа неуверено. — Знаеш ли кои сме ние? А? Знаеш ли?

— Нямам ни най-малка представа — отговорих честно. — Нали затова питам.

Понеже набитият очевидно не възнамеряваше да се представя, го хванах за носа с палец и показалец и го завъртях. Не помня как му казвахме на това като деца, но много боли.

— Пус-ни… — изстена той. — Пусни бе! Аз съм Артур. А това е Владо.

— Това вече с друго. — Пуснах му носа и избърсах ръка в крачола си. — Така трябваше да почнете. А аз съм Ким.

Взех стола, сложих го върху Артур и седнах отгоре.

— Сега на въпроса кой на кого посяга. Аз, момчета, не ви познавам. Седя си, вечерям си, никого не закачам — и вие ми налитате. Въпросът е следният: какво искате?

— Това си е наш район — изпъшка Артур. — Не щем външни хора.

— Чак толкова ли не ги щете, че веднага опитвате да ги убиете?

— Ми да — включи се в разговора дългурестият Владо. — К’во толкова.

— Тогава, момчета, инцидентът може да се смята за приключен — казах. — Щом цялата работа е, че не щете външни хора в района си, нямам повече въпроси към вас.

Станах, свалих стола от Артур, клекнах до него и опитах с пръст остър ли е ножът.

— Сега ще ви прережа гърлата, ще ви вържа камъни на краката и ще ви хвърля в езерото. Обещавам да го направя бързо, така че няма да боли много.

Артур се ококори невярващо. Натиснах леко ножа в гърлото му.

— По дяволите, тъп е. Извинявай, приятел, ще се наложи да се помъчиш малко…

— Не! — викна Артур. — Не ме коли! Не ме хвърляй в езерото!

— И мене — пак се включи Владо. — Може пък да се разберем с тебе.

— Какво има да се разбираме? — учудих се искрено. — Нали казахте, че не обичате външни хора; Аз пък не обичам да оставям живи хората, които са се опитали да ме убият. Всеки си има принципи, нали така.

Пак вдигнах кожа и Артур не издържа.

— Сляпата Роза ни прати! Не ни убивай!

— Каква е тая Роза? — попитах без особен интерес. — И защо да не те убивам?

— Ясновидка е. Нашата ясновидка… Видяла те в огледалото си.

— Както е сляпа — уточних.

Артур бързо закима.

— Тя още като дете е ослепяла, обаче вижда по-добре и от мен. Чак от Москва идват при нея. Тя каквото предскаже — сбъдва се.

— Лъжеш ме нещо, Артур — въздъхнах. — Ако можеше да предсказва всичко, вие изобщо нямаше да посмеете да дойдете тук.

— Дойдохме, понеже тя нищо не може да каже за тебе — бързо почна да обяснява Владо. — Вижда те, обаче не знае какво ще стане. Боляло я, така казва… И каза да те подплашим, та да се махнеш оттука…

— Изобщо не искахме да те убиваме — подкрепи го Артур. — Ние ако искахме, през нощта щяхме да те заколим. Ние така само, малко да те поизплашим…

— Що не идете в Холивуд да снимате филми на ужасите? На, погледнете ме, целият съм се разтреперил от страх.

Вдигнах бутилката от пода — колкото и да е странно, в нея бяха останали около двеста грама — и натиках гърлото й в устата на Артур.

— Пий, драги. Имам още. Ще стигне и за другарчето ти.

Циганинът стискаше зъби и плюеше, но аз стиснах главата му с колене и го накарах да гълта. После отидох за още.

Стопанката на къщата, в която бях отседнал, се казваше Валентина, вече възрастна алкохоличка, дребничка, със стреснат поглед, приличаше на силно очукана от живота детска учителка. Сега спеше пиянски сън в стаята си. В стария хладилник „Зил“, който тихичко бръмчеше до стената, лежаха в редица пет шишета водка — инвестиции за бъдещето, направени от Валентина с парите, които й бях платил. Взех две от тях, за да почерпя скъпите си гости.

— Пий, Владо — казах, докато кляках до втория циганин. — Нали си съгласен, че е по-добре пиян и жив, отколкото трезвен, но мъртъв…

Да ги напия до безсъзнание ми отне около час. През това време научих много интересни неща за Сляпата Роза, за предсказанията й и за това къде да я намеря. После ги обърнах на една страна, да не би да се задушат, ако повърнат. В джоба на Артур имаше ключове от кола и ги взех.

Взех си и раницата, за всеки случай извадих пистолета, за да ми е подръка, и си тръгнах, като оставих на масата няколко едри банкноти — компенсация за моралните щети. Понеже как ли щеше да реагира Валентина, като вместо изчезналия си квартирант открие в дома си двама мъртвопияни цигани?

Вече беше тъмно. Щом излязох от двора, натиснах копчето на ключовете на Артур и колата ми се обади някъде откъм езерото, дори ми намигна с фарове.

Оказа се, че гостите ми са пристигнали със съвсем сносен, макар и не съвсем нов джип „Хюндай Теракан“. Добре си живеят циганите, помислих, докато сядах зад волана. Колата миришеше на хубави цигари и скъп одеколон.

Подкарах по пътя покрай езерото. До градчето на сляпата Роза имаше само двайсет километра.

Самата Роза се споменаваше два пъти в архива на покойния Павел Мороз. И двата пъти — във връзка с олтара на Кръстосаните стрели.

Мороз умря два дни след посещението ми при него и остави архив, който дъщеря му ми продаде за всъщност скромна сума.

В архива имаше много интересни документи. Имаше например отчет за оперативната разработка на полковник Андрей Алексеевич Резанов, провеждана три месеца от специална група на държавна сигурност по личното нареждане на Богдан Кобулов. Хромия обаче вече беше мъртъв и нямах особено желание да се ровя в миналото му.

Виж, материалите, които Мороз беше събрал през осемдесетте, когато беше издирвал за Хромия всички археолози, работили в Тува преди и след войната, бяха наистина интересни. Мороз беше работил педантично, както всъщност трябва да работят истинските професионалисти. Беше картотекирал имената на всички археолози, провеждали разкопки в древните светилища на територията на републиката, проследил беше връзките им, дори беше направил библиографии на научните им трудове. В отделна тетрадка беше записвал свидетелствата на хора, имали някакво отношение към разкопките. Някой си Салчек Биче-оол, копач в експедицията на Роман Сергеевич Лопухин, беше разказал на Мороз, че изсеченият от цял къс малахит олтар на Кръстосаните стрели според слуховете бил откраднат от цигани, неочаквано появили се в Кизил през лятото на 1953 година.

„Откарали го с една голяма каруца някъде на запад — твърдеше копачът. — Когато руският професор се върна, олтара вече го нямаше“.

Педантичният Мороз започнал да търси кои са били въпросните цигани. Ако знаеш името на циганския барон, не е толкова трудно да проследиш движението на катуна. Именно така бившият следовател от министерството на държавна сигурност бе определил възможните похитители на малахитовия олтар. И тук в архива му за пръв път се появяваше името на Сляпата Роза.

През петдесет и трета тя била още съвсем младо момиче — и което не е без значение, още не била изгубила зрението си. Изгубила го малко по-късно, понеже я ударил гръм — поне така гласеше основната версия. Но имаше и втора версия, много по-интересна: според нея Роза ослепяла, когато докоснала някакъв свещен древен предмет. Ясновидският дар, който получила в замяна на изгубеното си зрение, също се свързваше с въпросния предмет. „Мисля, че става въпрос за олтара на Кръстосаните стрели, открит от Р. С. Лопухин през 1952 г.“ — пишеше Мороз. Като аналитик беше средна работа, но в случая нюхът му явно не го беше подвел.

Така че аз тръгнах по следите на циганите, минали през Кизил преди половин век…

Отбих от пътя, спрях, скочих на тревата и тръгнах към тихото тъмно езеро.

Водата беше студена — вероятно близо до брега имаше подземни извори. Отплувах доста по-навътре и се гмурнах.

Ушите ми заглъхнаха. Ритах силно с крака и се спусках почти вертикално. Езерото се казваше просто Дълбоко езеро. Не беше Байкал, разбира се, но беше съвсем подходящо за любителите на техно дайвинга.

След минута и половина мъчително ми се прииска да вдишам. Преборих се с това желание, като се спусках все по-надолу и по-надолу. След още трийсет секунди мъчителните спазми в гърлото изчезнаха. Все едно някой ми беше пъхнал в устата накрайник на акваланг и бях поел дълбока глътка наситен с кислород въздух. Никакъв акваланг нямах, естествено.

Просто можех да не дишам под вода. И вероятно и във вакуум. И освен това вероятно не можех да изгоря в огън.

Онзи, който докоснеше Чашата, получаваше в дар усещането за безпределно, божествено могъщество — изпитано само веднъж, впоследствие това чувство беше мъчително като спомените за отдавна свършила най-прекрасна любов. Но онзи, който имаше щастието да разбуди дремещите в древния артефакт сили, получаваше несравнимо повече.

Навремето старият Лопухин ми беше казал, че Чашата всъщност не прилича на онова, което хората виждат в нея, и че името, което й е дадено, изразява само една от възможните й функции — да е източник на сила. Но аз бях още млад й глупав и не обърнах никакво внимание на тези думи. Може би ако се бях отнасял с Чашата другояче, и нейните дарове щяха да са други. Но аз виждах пред себе си само Граала, Чашата, даваща безсмъртие. Какво друго можеше да ми даде?

И до днес не знаех границите на неуязвимостта си. И честно, не исках да ги установявам по експериментален път. Достатъчно ми беше, че останах жив след петте куршума, с които ме простреля изпратеният от Валентинов килър. Усещанията бяха наистина неприятни.

С ДД бързо постигнахме споразумение. Чашата формално е негова, но е у мен. Той и не помисли да възразява — според мен преживените вълнения завинаги убиха у него желанието за каквито и да било приключения. Преди пет години бях на защитата на докторската му дисертация. ДД беше умопомрачително елегантен и непоносимо солиден, всичко у него свидетелстваше, че няма проблеми с изпълняването на желанията си.

Моето желание, естествено, също се сбъдна. С Наташа живяхме чудесно две години, а после учудващо спокойно се разделихме. Тя замина за Канада, където продължи да се занимава с вечната си замръзналост в по-комфортни условия. Май се омъжи там.

Колкото до мен, аз реших да продължа търсенето.

Имах много време да обмисля всичко. Според мен ако съм по-сериозно подготвен за срещата си със силите, които проникват в нашия свят през подобните на Чашата врати, ще мога да ги използвам по-добре.

Кралският печат става и за друго, освен да трошиш орехи с него.

„Знаете ли къде е тъмното дъно на тайните човешки желания?“ — попита ме някога старият Лопухин. И досега не съм сигурен, че знам отговора, въпреки че почти сигурно това е именно онова място, което Хромия наричаше обиталището на Нощта. Разбирам го — той се е гмуркал, но нито веднъж не е стигал до дъното, а значи не е намирал успокоение. Надявам се, че на мен ще ми провърви повече. Поне не ми се налага да губя време да търся Чашата и Желязната корона. Остава само Кристалният череп.

Лопухин говореше за три Черепа на смъртта. Единият, изгубил силата си, е намереният в Лубаантун. Втория го унищожих аз в подземията на Обект 66. Третият, както смяташе Роман Сергеевич, бил някъде из безкрайните блата на Западна Африка. А може би не? Нали някакъв подобен череп са търсили нацистите в Близкия изток. Имало нещо и на дъното на Средиземно море, на половин левга от Магарешкия нос на южния край на Кипър. На Земята има още много тайни хранилища, които може да крият неизвестни ни древни съкровища.

Но първо исках да намеря олтара на Кръстосаните стрели.

След битката ни с Хромия претърсих всички нива на Обект 66: бях почти сигурен, че олтарът е там. Но не намерих и следа от огромен малахитов блок с изсечени в него кръгове за трите съкровища. Значи олтарът беше скрит другаде, вероятно дори близо до храма, където го е открил Роман Сергеевич Лопухин. Защо обаче Хромия беше пренебрегнал предсказанията и беше решил, че може да събере Чашата, Черепа и Короната и на друго място, а не на олтара? Надявал се е, че Триадата ще проработи и така? Не знам и мисля, че вече никога няма да разбера. Самият аз обаче не възнамерявам да допусна подобна грешка.

Стигнах дъното на езерото — равно, скучно, тинесто. Отблъснах се от него с крака и заплувах обратно към повърхността.

Беше нощ и звездите загадъчно трепкаха в тъмносиния небесен купол. Легнах по гръб и дълго гледах причудливите очертания на съзвездията. Някъде между Касиопея и Персей, които се пресягаха един към друг през невъобразимите дълбини на вселената, деловито мигаше самолет.

Изчаках го да се скрие зад хоризонта, обърнах се по корем и заплувах към брега. Време беше да видя сляпата Роза.

 

 

Тува, след 2000

Серьожка се събуди от студ.

Огънят беше почти изгаснал, червенееха само два-три въглена. Отвсякъде настъпваше мрак, обкръжаваше го с войнството си от страшни сенки.

Не ме е страх, каза си Серьожка. Трепереше целият. Не ме е страх от нощта, не ме е страх от тъмното, не ме е страх от това място, та ако ще то да е място на смърт.

Някога тук бяха живели хора. На склона, който се спускаше полегато към красивото кръгло езеро, тук-там чернееха обгорели греди от стара ограда. От високата трева се подаваха кръглите каменни основи на разрушена преди много години сграда. В тъмното приличаше на върха на древна потънала в земята кула. Много отдавна живелите тук хора бяха умрели. Костите им гниеха в земята. Серьожка ги беше видял, докато пътешестваше над горите и планините на Тува по време на припадъка си.

Два месеца му трябваха, за да стигне до Кизил. Няколко пъти се опитваха да го убият, два пъти — да го изнасилят. Хората открай време не бяха много благосклонни към него, но сега му се струваше, че целият свят му е обявил война. Все едно някаква невидима ръка не искаше за нищо на света да го пусне на запад. А друга ръка, напротив, го тласкаше след слънцето, буташе го в гърба, не му даваше да спре. На Серьожка му беше писнало от противоборството на тези сили, които си го подмятаха като топче за тенис, но знаеше, че няма да го оставят на мира.

Докато не стигне до мястото, което му беше показано във видението.

То вече беше някъде съвсем наблизо. Зад високата черна стена на дърветата, зад седловината между високите хълмове, които беше видял, преди слънцето да се скрие на запад. Беше там — и го викаше.

Колкото повече се приближаваше до точката на предназначението си, толкова по-чести ставаха пристъпите. Не бяха като старите — сега съзнанието му все едно се разцепваше и едната му част продължаваше да възприема заобикалящия го свят, докато другата се отправяше на невероятно пътешествие из странни, често плашещи места. Той виждаше огромни, съвсем различни от съвременните градове, хора с извезани със злато старинни одежди, войни, които се сражаваха с мечове и копия, кораби, по чиито платна бяха изрисувани дракони и звезди. Виденията ставаха все по-ярки и живи и Серьожка дори се плашеше, че един ден ще престане да прави разлика между действителността и съня. Още повече че това не бяха никакви сънища.

Ето одеве например беше сън. Сънуваше, че върви през безкрайна бяла равнина, пропада до колене в покрития с тънка ледена коричка сняг, хапещият вятър прониква през дрехите му чак до костите, а високо-високо, в черния кладенец на небето, е замръзнала самотна студена звезда. И естествено, че ще сънува такива неща, нали огънят беше изгаснал и той се беше сгърчил от студ. Добре че изобщо не беше зима, ами средата на юли, и макар че нощите по тези места си бяха студени, нямаше да замръзне. Защо обаче тогава ледените пръсти, които бяха стиснали сърцето му в съня, не го пускаха сега, когато вече се беше събудил?

Серьожка раздуха въглените, сложи първо тънки клечици и пак задуха, после сложи и по-дебели съчки, беше си ги приготвил още по светло. Седна по-близо до алените пламъци, намести се и въздъхна.

Ледените пръсти, които се бяха промушили през ребрата му, не го пускаха.

Някъде там напред е моят враг, помисли Серьожка. Онзи, за който ми каза старата циганка. Не знам кой е, но го усещам. Той обикаля в нощта като вълк и души за следата ми. Ако ме намери, ще ме убие. От това ме е страх. Затова са ме стиснали така тия ледени пръсти. Затова сънувам такива сънища.

Но ако той е вълк, нали аз съм Ловецът. Значи аз трябва да го преследвам през бялата равнина под замръзналите звезди. Аз трябва да му дишам в гърба. Него трябва да го е страх от мен, не мен от него.

Но кой ще се уплаши от мен, аз съм само на тринайсет. Циганката сигурно е сбъркала. Ще стигна до мястото, към което ме тласка невидимият зад мен, и врагът ми ще ме убие. Стига… стига да не намеря там нещо много важно. Нещо, което ще ме направи силен.

Серьожка потрепери. Привидя му се, че от другата страна на огъня седи човек с жълта дреха. Седи и го гледа през пламъците много внимателно с мъдрите си очи. Момчето примига и видението изчезна.

— Не ме е страх — упорито прошепна Серьожка. — Чувате ли, всички, не ме е страх!

Никой не му отговори. Нощният вятър се разхождаше из короните на дърветата. Вълните на невидимото в тъмнината езеро тихо се плискаха в брега. Дървата в огъня пукаха.

Серьожка постла ватенката си на тревата, легна по гръб и загледа нощното юлско небе.