Маги Стийвотър
Тръпка (37)

Тридесет и седма глава: Сам
6°С

Сетивата ми буквално бяха взривени от усещания, когато се втурнах в хола. Леденият полъх накара мускулите ми да се стегнат, а стомахът ми да се преобърне. Очите ми бързо се спряха върху назъбената дупка в стъклото на вратата към задната веранда — малки блестящи късчета стъкло бяха разпилени по целия под.

Столът, на който беше стояла Грейс, беше преобърнат. Мястото изглеждаше така, сякаш някой е плиснал червена боя, която рисуваше странно зловещи форми по теракотата в дирята, достигаща до кухнята. После надуших Шелби. За миг останах замръзнал върху стъпалата, стъписан от отсъствието на Грейс в цялата тази кошмарна сцена, вцепенен от миризмата на ухаещия на сняг зимен въздух, от миризмата на кръв и мокра козина.

— Сам!

Това трябваше да е тя, въпреки че гласът й звучеше странно и неузнаваемо… сякаш някой неуспешно се опитваше да го имитира. Затичах се, подхлъзнах се в кръвта, вкопчих се в плота, за да не падна, след което го прескочих, за да се озова в кухнята.

Всичко тук ми изглеждаше сюрреалистично под хладната неонова светлина. Кървавите стъпки от лапи, водещи към мястото, където Шелби се опитваше да впие челюстите си в седналата с притиснат към шкафовете гръб Грейс, която риташе с крака във въздуха, отбранявайки се отчаяно. Видях блясъка на болката в очите й, разширени, объркани. Шелби изви тяло, за да избегне поредния ритник, и изстреля муцуна напред към тялото на Грейс. Бях виждал тази сцена и преди.

Вече не усещах студа. Мернах с периферното си зрение някакъв тиган върху печката и го сграбчих за дръжката. Оказа се изненадващо тежък. Не исках да ударя Грейс погрешка, затова го стоварих върху бедрото на Шелби.

Тя извърна глава към мен с ръмжене; челюстите й изщракаха. Не беше нужно да говорим на един и същ език, за да разбера посланието й. Стой настрана. Съвършено ясен образ за миг изпълни цялото ми полезрение: Грейс лежи върху пода на кухнята, мятаща се от болка, умираща, докато Шелби стои изправена над тялото й и наблюдава агонията. Бях парализиран от този толкова кристален образ, избухнал насред собствените ми мисли. Грейс сигурно се беше чувствала по същия начин, когато й показвах златистите гори. Този раздиращ самото ми същество чужд спомен ми бе грубо натрапен: как Грейс се бори за въздух, докато кръвта блика от разкъсаното й гърло.

Пуснах тигана и се хвърлих върху Шелби.

Плъзнах ръка под челюстите, впили се в рамото на Грейс, напипах трахеята и забих пръсти в нея. Вълчицата изскимтя. Захватът й се отхлаби достатъчно, за да мога да се отблъсна с крака от шкафовете, и двамата с нея се претърколихме по пода, по-далече от Грейс. Ноктите на Шелби дращеха по теракотата, краката ми се плъзгаха в кръвта, която капеше от козината й.

Тя ръмжеше яростно под мен, опитвайки се да ме ухапе, но се спря миг преди да забие зъби в бузата ми. Образът на безжизнената Грейс продължаваше да изскача настойчиво пред очите ми.

Спомних си как чупех пилешките кости.

Вече знаех съвършено ясно какво би било усещането от убийството на Шелби.

Тя започна да се изплъзна от хватката ми, сякаш доловила какво си мисля.

— Татко, не, внимавай! — изкрещя Грейс.

Изстрелът избухна, поглъщайки всички други звуци наоколо.

За миг останах неподвижен, докато реалността затрептя край мен. А може би беше обратното. Ако този миг можеше да придобие физическо изражение, щеше да бъде пеперуда, махаща с крилца в отчаян опит да достигне слънцето.

Шелби се изплъзна от ръцете ми и падна на една страна. Загубил равновесие, ударих гръб в шкафовете зад мен.

Тя беше мъртва. Или по-точно умираше, защото тялото й продължаваше да трепери конвулсивно. Шокиращо, единственото нещо, за което мислех в този момент, беше как лошо съм нацапал кухненския под. Гледах блестящите квадрати на теракотата и следите от обувките ми, плъзгали се в кръвта. Забелязах един кървав отпечатък от лапа точно в центъра на пода, изненадващо останал непокътнат. Съвършена червена вълча следа.

Не можех да осъзная защо усещам миризмата на кръв от толкова близо, докато не погледнах надолу към ръцете си, към червената течност, обагрила дланите ми… китките. Опитвах се с всички сили да повярвам, че това е кръвта на Шелби. Тя беше мъртва. Нейната кръв. Не моята.

Родителите ми брояха бавно отзад напред, а кръвта се лееше от китките ми.

Щях да повърна.

Бях вледенен.

Бях…

— Трябва да го махнем оттук! — Гласът на това момиче беше неприятно гръмък в тишината. — Да го занесем някъде на топло. Аз съм добре. Добре съм! Просто… помогнете ми да го преместим.

Гласовете отекваха в главата ми. Прекалено шумни, прекалено много. Усещах движение край мен, усещах телата им, усещах мускулите и кожата си, които се извиваха болезнено, докато вътре, дълбоко в мен, имаше някаква частица, която оставаше съвършено неподвижна и спокойна.

Грейс. Трябваше да се вкопча в това едничко име. Ако успеех да го задържа в мислите си, всичко щеше да бъде наред.

Грейс.

Треперех. Треперех, а кожата ми се белеше.

Грейс.

Костите ми пукаха и се променяха, притискайки болезнено мускулите ми.

Грейс.

Вече не усещах пръстите, държащи ръцете ми, но все още виждах очите й над мен.

— Сам — говореше ми тя. — Не си отивай.