Лорън Донър
Рот (18)

Глава 17

Някъде наблизо прозвуча аларма на кола и събуди Лорън. Тя се напрегна, все още не осъзнавайки напълно къде се намира, но здравата прегръдка на 140 бързо я върна в реалността. Беше заключена в една клетка с него, лежеше на ръката му, а звукът, който чуваше, беше нещо обичайно.

— Всичко е наред! — успокои я той. — Понякога чуваме такива звуци.

— Автомобилна аларма — подсказа му тя. — Напоследък като че ли всички имат такива. Предполагам, че навън е ветровито или някоя котка е скочила върху капака. Моят Тайгър го прави доста често.

— Тайгър?

— Домашният ми любимец.

— Стопли ли се?

— Да. Благодаря ти! — Той я държеше на топло, правейки спането в ограниченото пространство на клетката по-поносимо, и Лорън затвори очи, готова да заспи отново.

Изведнъж 140 изръмжа, напрегна се и вдигна глава.

— Какво става? Да не видя някой плъх?

— Не. Подушвам хора.

— Аз също — изсъска един от останалите Видове.

— Непознати — изръмжа друг.

— Слава богу! — Зарадвана, Лорън опита да се измъкне от прегръдката на 140, но той не й позволи. — Пусни ме да стана! Кавалерията пристигна.

— Кой? — 140 не я пускаше.

— НСО. Намерили са ни, получили са съобщението ми и са го разгадали. Запазете спокойствие — прошепна тя. — Те са добри момчета и с тях има и ваши хора. — Очите й се напълниха със сълзи. — Рот трябва да е с тях.

Изведнъж мъжки глас изкрещя нещо и това даде начало на бърза поредица от събития, които предизвикаха объркване в Лорън и тя изпищя от ужас. Дъските, които покриваха прозорците, се разлетяха, стъклата се пръснаха и я оглуши силна експлозия. Последваха мъжки викове, ослепителни светлини и задушлив дим.

Огромни фигури влетяха през вече унищожените прозорци и тялото зад нейното изведнъж изчезна. 140 почти я настъпи, когато я прикова между прасците си и застана приведен над нея. Изръмжа.

Лорън премигна няколко пъти, за да се приспособи към светлината на фенерчетата, прорязваща огромното пространство. По стария дансинг затропаха ботуши, тъмни силуети се втурнаха покрай стените на клетките. Един от тях удари по решетките на тяхната клетка и изръмжа. Лорън моментално обърна глава в тази посока и видя Рот, който приседна на пети, за да може да го вижда добре.

— Рот! — Лорън опита да се завърти по корем и да изпълзи до него, но 140 не й позволи да помръдне.

Вида над нея се обърна, изръмжа към Рот и отказа да я пусне. Рот му се озъби, но не издаде никакви заплашителни звуци. Само вдигна фенерчето си, за да може тя да го види по-ясно. Това беше най-хубавото нещо, което Лорън бе виждала някога.

— 140? Това е Рот. Всичко е наред. Би ли ме пуснал да отида при него?

Той се изправи и пристъпи встрани, а младата жена измина пълзейки разстоянието, което я делеше от любимия й. Той провря ръце през решетките, обхвана лицето й с длани и я дръпна толкова близо, че страните й опряха в метала. Когато погледна очите му, те й се сториха почти черни. Вниманието й беше погълнато от него и тя не чуваше заповедите, които идваха от специалния отряд.

— Нарани ли те? Взе ли те насила? В момента нищо не мога да помириша, заради начина по който влязохме.

— Не.

Тя протегна ръце през решетките, за да го докосне. Той беше толкова топъл. Остави я да милва лицето му и дори се наведе, за да бъде на нейната височина.

— Истината ли ми казваш? Не си наранена?

— Добре съм. Чувствам се страхотно! Ти си тук! Дойде да ме спасиш.

— Винаги! — закле се той.

Рот отдръпна лице от нейното, за да погледне към нещо зад гърба й.

Тя също се обърна и видя, че 140 ги наблюдава от отсрещния край на клетката. Той се намръщи, присви очи и поклати глава.

— Аз си имам половинка. Тя е долу. Само помагах на твоята да се стопли. Нейната температура е по-ниска от нашата. Моля те, намери половинката ми!

— Тя е болна — каза Лорън на Рот. — Не знам какво са й направили, нито защо, но я държат в мазето.

Внезапно се появи Брас.

— Заемам се веднага! Ще я намеря. — След което се втурна да изпълни задачата.

Рот пусна Лорън и отиде до вратата на клетката. Там стоеше човек от специалния отряд. Той коленичи, насочи фенерчето си към ключалката и извади малък комплект инструменти от джоба на панталоните си.

— Лесна работа — засмя се мъжът и се обърна към Рот. — Може ли да ги пусна навън? Безопасно ли е? — Той погледна предпазливо 140. — Ние сме тук, за да спасим теб и твоите хора. Ще съм ти благодарен, ако не ме нападаш. Вие, момчета, можете да ни сритате задниците.

— Знаем, че не сте наши врагове — кимна 140 и се обърна към другите три Нови вида. — Успокойте се, те са тук, за да ни освободят.

— Пусни ги! — нареди Рот. — Ако някой от тях нападне, аз ще се справя с него.

Мъжът на пода започна да работи върху ключалката. След тридесет секунди беше готов. Изправи се, отвори вратата и се дръпна встрани. Лорън се хвърли в разтворените ръце на Рот.

Той почти я смачка, когато я повдигна на нивото на лицето си. Тя го прегърна през врата и уви краката си около кръста му. Зарови нос в шията му, щастлива, че отново може да го докосва. По-силната светлина в помещението най-накрая привлече вниманието й и тя вдигна глава, за да се огледа.

Бяха мъжете от специалния отряд, които влязоха с акумулаторни фенери и спокойно ги наблюдаваха. Младата жена се разсмя, когато Рот започна да я души.

— Имам нужда от душ. Може би искаш да изчакаш с това, докато замириша по-добре.

— Не ме интересува — засмя се той. — Сега си в безопасност.

— Знаех, че ще дойдеш. — Тя прикова поглед в него. — Изобщо не се съмнявах.

— Няма да те пусна да си тръгнеш отново — изръмжа Вида.

— Моята половинка — обади се раздразнено 140. — Може ли да отида при нея?

Рот наклони глава, за да погледне зад Лорън. Вече не я стискаше толкова силно, но все още отказваше да я пусне.

— Изчакай тук, на безопасно място! Веднага щом установят, че движението няма да й навреди, ще я доведат при теб. Никой няма да я нарани!

140 крачеше нервно из клетката и Лорън се учуди, защо не излиза от там, въпреки че вратата зееше широко отворена. Тя се огледа и забеляза, че нито един от Видовете не напуска затвора си, макар човекът от специалния отряд да беше отключил вратите им. Плъзна поглед из стаята в търсене на причина и осъзна, че поне десетина човека от отряда и петима Нови видове гледат новоосвободените. Дали страхът не им пречеше да излязат?

— Можете да напуснете клетките си — каза им Лорън.

Златокосият котешки Вид пристъпи бавно и предпазливо навън, готов да атакува при нужда. Движение близо до вратата привлече вниманието на Лорън и тя зяпна високата, дългокоса жена от Видовете, която тъкмо влизаше в помещението. Тя беше облечена само с дънки и тениска, не с униформа, като мъжете от екипа. Погледът й премина покрай Рот и Лорън и бързо се насочи към Вида, който стоеше като вкаменен пред вратата на клетката си.

— Преди ме наричаха 52, но сега се казвам Миднайт. — Тя се приближи към него, открито огледа лицето му и на устните й се появи топла усмивка. — Техниците, които ви държаха, вече не са заплаха за вас и повече няма да зависите от милостта им. — Тя замълча за момент. — Свободни сте! Ще дойдете у дома с нас, при нашите хора и никога повече няма да бъдете в плен. — Жената леко наклони глава надолу, преди отново да срещне смаяния му поглед. — Ние се наричаме Нови видове и сега вие имате семейство. Всички ние сме семейство — каза тя на четиримата Видове, преди отново да съсредоточи вниманието си върху златокосия мъж.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва! — Русият котешки Вид се отдалечи от клетката и погледна към Лорън. — Не си се опитвала да ни заблудиш с онези истории, които ни разказа.

— Не! Не съм — поклати глава тя.

Тъмнокосият кучешки Вид излезе от своя затвор и се отправи към Миднайт. Жената леко се напрегна, но не отстъпи, а срещна открито погледа му. Той се приближи твърде много до нея, бавно я огледа и я помириса. Лорън щеше да удари шамар на всеки мъж, които така открито проявява сексуален интерес към нея, но жената от Видовете не възрази. Новият й събрат се поколеба.

— Може ли?

— Искаш да ме помиришеш по-отблизо? — присви очи Миднайт.

Той не отговори, просто стоеше и я гледаше.

— Добре, но без да ме докосваш. Не те познавам.

Позата й остана напрегната, но тя не помръдна от място, докато мъжът бавно я обикаляше, миришеше и оглеждаше най-подробно тялото и дрехите й.

— Какво прави? — попита шепнешком Лорън.

— Не е сигурен как да се държи спрямо нея и всички аромати, които долавя, са нови за него. За нас е удоволствие да избираме нещата, които използваме, заради начина, по който миришат. Шампоан, сапун и дори праха за пране. Той никога не би проявил любопитството си пред някой мъж, затова доведохме жена, с надеждата, че това ще им помогне по-бързо да ни се доверят — обясни й Рот много тихо, като устните му почти докосваха ухото й. — Тя представлява по-малка заплаха за тях.

Лорън наблюдаваше как мъжът се намръщи и бавно отстъпи назад.

— Ти си една от нас, но миризмата ти е съвсем различна.

— Това е свободата. — Миднайт погледна към останалите Видове, които тъкмо бяха излезли от клетките, след което се обърна към 140. Помириса въздуха, бавно отиде до клетката, в която стоеше той и спря до отворената врата.

— Къде е жената Вид? — попита тя Шадоу. — Негова половинка ли е? Усещам аромата й по него.

— Брас и екипът отидоха за нея. Държат я в друго помещение в сградата.

— Искам я! — изръмжа 140.

— Спокойно — каза му тихо Миднайт и разтвори длани в помирителен жест. — Тя ще бъде в безопасност с тях. Веднага щом я освободят, ще я доведат при теб. — Отново се обърна към Шадоу. — Защо се бавят?

— Не знам.

— Какво ще стане с нас сега? — попита тъмнокосият Вид и пристъпи по-близо до Миднайт. Отново нахлу в личното й пространство, но не я докосна.

Жената и този път остана на място и просто спокойно срещна погледа му.

— Ще ме последвате навън. Там ни чакат автомобили, с които ще отидем у дома и ще се срещнете с други като нас. — Тя замълча за малко. — Там работят хора, които са мили и не са заплаха за нас. Те ще проверят дали имате нужда от лечение и през това време вие ще се отнасяте добре с тях.

Мъжът повдигна учудено вежди.

— Те са наши приятели. — Жената се поколеба. — Знам, че не можеш да разбереш как е възможно това, но те никога не са ни наранявали. Не са работили за Мерикъл и ни помагат. Ние не сме обучавани за лекари, но те са. Разбираш ли?

Мъжът изръмжа и Миднайт направи нещо, от което Лорън ахна, а Рот се напрегна. Жената внезапно се завъртя, изпъна крак и подсече Вида. Той падна тежко по гръб, а тя скочи отгоре му и го яхна през кръста. Наведе се към него и изръмжа. Обхвана с длани лицето му и толкова се приближи, че можеше да го целуне.

— Не мърдай! — заповяда му. — Стой спокойно и ме слушай внимателно! Един от тези хора е жена — половинка на един от нашите. Ще ми бъде изключително неприятно да те заведа вкъщи, само за да бъдеш убит от него, когато не му оставиш друг избор, освен да я защити. Всеки човек, с когото ще се срещнеш, е наш приятел. Разбра ли ме?

Той изръмжа, но не започна да се бори.

Миднайт се поколеба, после го пусна и се изправи на крака, след което му подаде ръка.

— В момента си слаб. Бил си затворен в клетка и се съмнявам да са те хранили добре. Мога да спечеля двубоя с теб, така че се дръж прилично! Вече си свободен, но това не означава, че можеш да се държиш като задник.

Лорън затвори уста, докато наблюдаваше как силната жена изправи мъжа на крака. Той повече не издаде и звук и се отдалечи от нея. Изглежда целият му гняв бе излетял от него, заедно с въздуха от дробовете му, в момента на удара в пода.

От златокосия котешки Вид се чу меко ръмжене и Миднайт веднага се извърна към него. Напрегна се и лицето й придоби сурово изражение.

— И ти ли имаш нужда да те тръшна на пода и да си поговорим?

Той поклати глава и бавно се усмихна.

— Ти си безпощадна жена. Има ли още като теб там, където отиваме?

Тя отпусна ръце и се засмя.

— Да. Ти си по-скоро любовник, а не боец, така ли?

Вида я подуши.

— Не усещам мирис на мъж по теб. Имаш ли си някого?

— Да, въпреки че не ми е половинка. За теб има достатъчно други жени от които да избираш. Ще поговорим за това, докато пътуваме към вкъщи. Ще ти обясня как е правилно да подходиш към тях.

— Добре.

— Къде е моята половинка? — 140 започна нервно да крачи из клетката си. Миднайт го доближи.

— Спокойно! — прошепна му. — Скоро ще я доведат. — Погледна притеснено към Шадоу.

— Може ли да отида при нея? Знам къде е. Моля ви! Ще бъде… — изведнъж 140 млъкна и се обърна към коридора. Бързо излезе от клетката и тръгна в тази посока.

В този момент от там се появи Брас, носейки на ръце висока, крехка жена Нов вид. Тя беше увита в одеяло, но то не можеше да скрие болезнената й слабост. Главата й лежеше на гърдите му и изглежда беше в безсъзнание. Брас видя 140 и замря на място.

140 стигна до тях и отвори ръце.

— Дай ми я!

Брас се поколеба.

— Тя се нуждае от лекар. Трябва да я изпратим в нашия медицински център. — Той огледа помещението, търсейки някого. — Тим? Незабавно вземете един от нашите хеликоптери. Тя е в критично състояние.

— Дай ми я! — изръмжа 140.

— Добре — каза Брас. — Може да я носиш, но трябва да я заведем при нашите лекари. — Той приближи до разстроения Вид и подаде крехката жена в ръцете му. — Знаеш ли какво са направили с нея? Хората, които заловихме, не искат да говорят.

140 нежно прегърна жената и допря буза до главата й. Когато проговори, гласът му бе изпълнен с болка.

— Даваха й хапчета, от които се чувстваше зле. Не знам какви бяха. Не искаха да ни кажат какво правят. Моля ви, помогнете й!

Брас се обърна към един от членовете на специалния отряд.

— Свържи се с Хоумленд и предай да събудят всички. Нека подготвят медицинския център. — Той погледна към един от Видовете. — Слаш, обади се на Джъстис! Информирай го за ситуацията и че трябва да разберем какво са й направили. Изпращаме затворниците в Хоумленд и искам тези копелета да бъдат разпитани от Даркнес. Той ще ги накара да проговорят. — Брас отново насочи вниманието си към 140. — Ще направим всичко възможно, за да я спасим. Имаш думата ми!

Лорън едва сдържаше сълзите си. Жената беше толкова бледа и безжизнена, че изглеждаше вече мъртва. Мрачната атмосфера в стаята потвърждаваше, че всички са наясно колко болна е тя.

— Следвай ме! — Брас подкани 140 да побързат. — Обещавам, че никой няма да ти я отнеме! Можеш да останеш с нея, но когато пристигнем при нашите лекари, те трябва да си свършат работата. Налага се да им позволиш да го сторят. Кълна се, че ще направят всичко възможно да спасят живота й!

— Моля ви! — прошепна Вида.

Брас тръгна и всички им направиха път, за да излязат по-бързо. Няколко от мъжете срутиха напълно стената под един от прозорците, за да не се налага 140 да я прескача. Чу се звук от приближаващ хеликоптер. Лорън прегърна Рот, благодарна, че имаха по-голям късмет, отколкото 140 и неговата половинка.

— Ти можеше да си тази, която да се нуждае от лекар.

Лорън погледна красивите, измъчени очи на Рот и разбра, че мислят за едно и също. Той продължи да я държи, докато тя не започна да се върти.

— Пусни ме, не съм много лека!

— Не! — поклати глава той. — Да се махаме от тук! Ще те заведа обратно в моя дом.

Може би трябваше да се чувства неудобно от многото погледи, които ги наблюдаваха, докато Рот я носеше навън, но не беше. Зарови лице във врата му, затвори очи и просто продължи да го прегръща.

Пусна я, чак когато стигнаха до джипа, за да отвори задната врата. Лорън бързо се вмъкна вътре, Рот я последва, а Шадоу влезе през другата врата. Чувстваше се в безопасност между двамата мъже. Погледът й се отклони към полуразрушената сграда, прозорците на която вече бяха просто зейнали дупки, и се надяваше, че никога повече няма да я види. Някога „При Джаспър“ й навяваше приятни спомени, но вече не беше така.

Неочаквано Рот се обърна към нея, пъхна ръце зад гърба и под бедрата й и я сложи да седне настрани в скута му. Тя нямаше нищо против, просто се облегна на топлото му тяло и се сгуши в прегръдката му.

— Наистина ли си добре, Лорън?

— Да — кимна тя. — Просто се радвам, че всичко свърши.

— Ти си много смела жена — каза Шадоу. — Намерихме мъжа, когото си убила в дома си. Гордея се с теб!

Стомахът й се сви при това напомняне и тя не знаеше как да му отвърне. Мълчеше, докато не се отвориха предните врати на автомобила и двама от човешките членове на специалния екип не се качиха. Познато лице й се усмихна от пасажерската седалка.

— Здравей, Лорън! — каза Браян. — Радваме се, че се върна при нас! Как си?

— Много по-добре. А ти как си? Последният път, когато те видях, беше окървавен и в безсъзнание.

— Добре съм. Какво са леко сътресение и малко загуба на кръв? Затова и не шофирам днес. Чух какво се случва, кой е бил отвлечен и просто нямаше начин да не помогна.

— Благодаря ти! — гласът й секна от завладелите я емоции. — Моля те, благодари от мое име на всички, които днес бяха тук!

— Хайде да се прибираме вкъщи! — изръмжа грубо Рот. — Веднага! Лорън има нужда от душ. Палете двигателя и ни закарайте в щаба! Не знам колко дълго мога да се контролирам.

Лорън се обърна към него. Изненада се от явното му намерение да я съблече, но и я развесели.

— Толкова много ли ти липсвах?

Вместо отговор той само изръмжа, но не беше възбуден. Приглушените светлини в автомобила й позволиха да види ядосаното му изражение, което я обърка и Лорън се надяваше, че не е заради разговора й с Браян. Спомни си, че според Рот, при предишната им среща мъжът бе флиртувал с нея.

— От теб се носи мирис на друг мъж — обясни й Шадоу. — Беше много разтревожен, че няма да успеем да те спасим. Представяше си всевъзможни сценарии на онова, което можеше да ти сторят онези задници. В момента е силно стресиран и това, че миришеш на друг мъж, само усложнява положението. Трябва да се изкъпеш, за да може да се успокои. Това е специфична черта на Новите видове. Не ни харесва, когато усещаме мирис на друг мъж върху жената, към която имаме чувства. — Шадоу се засмя. — Ако споделите секс, след като се отървеш от тази миризма, със сигурност настроението му доста ще се подобри.

Лорън погледна в очите любимия си, без да е напълно сигурна, че разбира причината да е толкова разстроен. Просто прие, че той не е обикновен мъж.

— Нищо не се случи между мен и 140. Той просто ме топлеше. Съжалявам, че си разстроен! Ще те оставя да ми измиеш гърба, става ли? Само изчакай още малко!

— Знам. Омразно ми е, че не бях там, за да те защитя.

Младата жена не беше сигурна как да го успокои. Той беше наистина разстроен и за това тя отново се сгуши в ръцете му. Рот я прегърна силно.

Телефонът на Шадоу иззвъня, той вдигна, слуша няколко минути и затвори.

— Новоосвободените Видове са в безопасност в хеликоптера. С тях има лекар, който е прегледал жената, но изгледите не са добри. Ще направят всичко възможно да й помогнат.

Лорън се натъжи. Горкият 140! Вдигна глава и срещна погледа на Рот. Ако го загубя завинаги… Тя отхвърли тази мисъл. Дори не искаше да си представи живот без него.

— Можех да помириша колко е болна — каза Рот. — Този кошмар ще свърши ли някога, Шадоу? Тези копелета ще спрат ли някога да измъчват нашия народ?

— Ще ги намерим всичките! — закле се Шадоу. — Заловихме човеците и те ще ни кажат какво са направили с жената. — Той замълча за малко. — Между другото, Лорън, ти си страхотна! Искам да те поздравя за блестящия ти ум! Всички много се гордеем с начина, по който си подлъгала човека да се обади в Хоумленд. И Рот щеше да ти го каже, но в момента е твърде развълнуван.

— Бях уплашена, а Марк беше достатъчно отчаян, за да приеме всяка отдала му се възможност за изход от тази бъркотия. Каза, че преди е работил за Мерикъл, но в крайна сметка е останал на служба при жената, която ръководеше тази адска дупка. Съжалявам за лъжите, които изрекох — че съм половинка на Рот и имам право да сключвам сделки от името на НСО. — Тя срещна погледа на Шадоу. — Трябваше да кажа доста неверни неща, за да оцелея и да ви упътя къде да ни намерите.

— Справила си се много добре, а лъжите ти са били с добра цел. — Шадоу се засмя. — Ти удиви и впечатли Джъстис Норт. Сигурен съм, че ще пожелае да се срещне с теб, Лорън. Каза, че си много смела жена.

— Радвам се да го чуя! Много пъти съм го виждала по телевизията. Изглежда много мил.

— Такъв е — засмя се Шадоу, — освен ако не се занимава с бивши служители на Мерикъл или някой, който ни е предал. Тогава определено не е.

— Ще говорим за това по-късно. — Рот погали косата и лицето й и силно я притисна към себе си. — Имам нужда да те прегърна, за да се убедя, че наистина си тук.

Лорън се отпусна в ръцете му и остана така, докато пристигнаха в щаба. Все още нямаше представа къде се намира той, защото отново забрави да гледа пътя. Рот й помогна да слезе от джипа, взе я на ръце и заедно с Шадоу се отправи към асансьора.

— Мога да вървя.

Рот не й обърна внимание, а заговори с Шадоу.

— Ако обичаш, би ли й донесъл нещо за ядене? Стомахът й къркори.

— Разбира се! Ще изпратя някой да й купи нещо вкусно. Няма да отнеме много време и когато пристигне, ще почукам, за да знаеш, че е пред вратата.

— Благодаря! — Щом вратите на асансьора се отвориха, Рот влезе вътре. — Ще оставя дрехите й в коридора. Ще ги изхвърлиш ли вместо мен, моля те?

— Дрехите ми? — учуди се Лорън. Защо иска да ги изхвърли? Имаха нужда от пране, но доколкото можеше да види, нямаха петна или дупки.

— Добре — съгласи се Шадоу, натисна едно от копчетата на таблото и се обърна към Лорън. — Той не иска да вижда никога повече дрехите, с които си облечена. Ще му напомнят колко близо е бил до това да те загуби.

Шадоу ги придружи до стаята на Рот и отвори вратата за приятеля си, който беше решен да я носи постоянно. Лорън видя как вратата зад тях се затвори и се обърна към Рот. Най-накрая бяха сами.

Той избегна погледа й, занесе я в банята и я сложи да стъпи на пода. Помещението не беше много голямо, за разлика от Рот, и стана още по-тясно, когато той се наведе да пусне водата.

— Съблечи се! — нареди й с дрезгав глас, докато настройваше температурата на водата. — Побързай!

— Добре съм, Рот. Ти си много мил, но вече можеш да се отпуснеш. Ние сме тук, заедно, и всичко ще бъде наред.

От гърлото му излезе ръмжене. Обърна се и хвана ръцете й. Не я заболя, но определено беше бърз. Размерът му беше смущаващ, но още повече я притесни видът на острите му кучешки зъби.

— Не се страхувай от мен! Никога не бих те наранил! Ядосан съм на себе си, че позволих да изпаднеш в беда. Опитваш се да ме накараш да се почувствам по-добре, но не можеш. Не биваше да те изпускам от поглед. Трябваше да дам ясно да се разбере от всички в Хоумленд, че не желая да се прибера, за да разбера че си си тръгнала. Трябваше да настоявам незабавно да те доведат обратно при мен. Аз те предадох — оставих те уязвима за враговете и те можеха да те убият.

Очите й се напълниха със сълзи. Сърцето й се късаше да го гледа толкова объркан и да разбере колко много държи на нея.

— Ти нямаш вина, Рот. Моля те не се обвинявай! Знаеш ли на кого трябва да си ядосан?

Хватката на ръцете му стана по-нежна.

— На кого?

— На онези престъпници, които ме отвлякоха, но аз се радвам, че го направиха.

Лицето му се скова от гняв.

— Ако не го бяха сторили, никога нямаше да разберем за петимата Нови вида. Бях уплашена, гладна и там беше отвратително, но да не забравяме крайния резултат. Благодарение на моето отвличане, петима от твоите хора сега са в Хоумленд. Според мен всичко, което преживях, си струваше заради тях.

— За мен твоят живот е по-важен!

Сърцето й ускори ритъма си, а очите й отново се насълзиха.

— Ти наистина го мислиш. — В нея се зароди надежда, че той я обича толкова, колкото и тя него. Думите напираха в гърлото й, но нямаше възможност да ги изрече.

Мъжът погледна встрани, пусна ръцете й и отстъпи назад. Изведнъж протегна ръка и затвори вратата на банята.

— Ще говорим за това по-късно. Лорън, трябва да се отървеш от мириса му.

— Добре.

Рот се вгледа в очите й.

— Не се страхувай от мен!

— Не ме е страх — и наистина не беше.

Рот хвана блузата й и я свали. Тя не се възпротиви, когато падна на колене пред нея и съблече и останалите й дрехи, докато не остана напълно гола. Тогава той се изправи, хвана я за бедрата, а Лорън се вкопчи в раменете му, за да запази равновесие, когато я поднесе под струите топла вода.

След това спря наполовина вътре, наполовина вън от душ кабината. В бързината да се съблече, скъса дрехите си и ги хвърли на пода. Лорън се наслаждаваше на всеки сантиметър от перфектната му кожа, сърцето й ускори ритъма си, когато Рот пристъпи под душа при нея. Никога мъж не беше бързал толкова много да се озове гол под душа с нея и това я остави без дъх.

Докато го оглеждаше, забеляза огромната му ерекция. Суровата му мъжественост я караше да се чувства още по-женствена и дори дребна в сравнение с него. Той се приближи, погледна надолу към нея и изръмжа с онзи негов дълбок секси глас.

— Имам нужда да измия всеки сантиметър от теб.

Лорън се облегна на плочките и разпери ръце и крака, за да му даде по-добър достъп до тялото си.

— Цялата съм твоя, бебчо!

От горещото желание, пламнало в тъмнокафявите му очи, тя едва не се разтвори и не се разтече по пода там, където стоеше. Той протегна ръка, взе душ гела от рафта и напълни шепата си. Бутилката падна на пода и силният звук я стресна, но тогава Рот плъзна ръце по тялото й. Широките му длани обхванаха раменете й, плъзнаха се надолу, покриха гърдите й и продължиха да се движат към бедрата й.

Лорън трябваше да си напомня да диша, докато стоеше облегната на плочките, а ръцете на Рот оставяха пътечки от пяна от шията до талията й. Стана още по-трудно, когато той коленичи и продължи надолу по краката й. Грубата повърхност на мазолестите му пръсти я възбуждаше.

— Не си се шегувал, че ще ме измиеш, а?

— Не! — изръмжа той. — Обърни се!

Рот едва се сдържаше да не вие. Почти беше изгубил Лорън. Друг мъж можеше да предяви права над нея, а знанието, че я бяха докосвали, все още го измъчваше, макар да беше измил мириса на 140.

Тя е моя! Тази мисъл го накара да плъзне ръце нагоре, до местенцето, където се съединяваха бедрата й, да ги разтвори и да изследва нейната женственост. Тихото ахване на Лорън го насърчи да продължи. С кокалчетата на пръстите си подразни гънките на розовата й сърцевина и погледът му се устреми натам. Имаше нужда да припомни и на двама им на кого принадлежи тя.

Разтвори по-широко краката й. Искаше да зарови лицето си там и да я ближе, докато не започне да го моли да я вземе. Изръмжа, обзет от непреодолимо желание да вкуси възбудата й, да се увери, че и тя го иска със същата сила.

Моя! Залят от примитивни емоции, Рот я притисна до стената. Зарови лице в корема й, докато пръстите му изучаваха съблазнителните гънки на нейната женственост. Знаеше, че губи контрол, но в момента нямаше значение. Имаше нужда от нея и щеше да я вземе.

Невероятният му слух долови звука от отварянето на вратата на стаята и той се ядоса. От гърлото му се разнесе ръмжене и Рот се надяваше, че който и да е, ще си тръгне. Това обаче не се случи и на него му беше необходима всяка частица контрол, която притежаваше, за да се въздържи и да не принуди Лорън да разтвори по-широко бедра и да гмурне езика си в топлата й, съблазнителна сърцевина.