Ан Мейджър
Мъж за милиони (2)

Втора глава

— Чухте ли? Блейд Тейлър се е върнал! — Новината се разнасяше от ухо на ухо, разклащаше като вятър игличките на кипарисите, набраздяваше с вълнички гладката повърхност на реката, нахлуваше през открехнатите прозорци, за да достигне навсякъде до всички.

В градче като Зачери Фолс слуховете се разпространяваха светкавично. Червеното порше на Сюзън още не бе взело последния завой преди моста над река Бланко, а хората вече говореха само за това.

Никой нямаше коси с цвета на Блейд — наситено златни, като хълмовете на Тексас в късна есен. И никой не ходеше толкова рошав. Какво караше хората да си мислят, че в тази коса току-що са се ровили женски пръсти в пристъп на любовна страст? Бе напълно в стила на Блейд да се уреди с жена, още преди да стигне до градчето. А ако тя е Сюзън Харпър това вече бе клюка. Те двамата винаги са били лика-прилика!

Джени чу новината в железарския магазин. Беше дошла да пита Дон Уилкърсън за някаква телена мрежа. Искаше да огради мястото зад къщата, за да може Кати да играе там, без да е необходимо някой да я наблюдава.

До щанда с подправките и кухненските принадлежности стояха две жени. Шепотът им бе мъчително тих. Въпреки добродетелите си Джени бе обикновено човешко същество. Приближи се към тях, за да чува по-добре.

— Блейд Тейлър се е върнал! Видели го в кафене „Блубонет“ със Сюзън Харпър. Между тях май пак има нещо!

— Защо ли се е върнал? Няма да е за добро! И едва ли е от любов към Зачери Фолс.

— Не разбирам, какво намираше в него Кейлъб Зачери!

— Някои неща са трудни за разбиране.

— Хубав е проклетникът! Висок и строен, жените се лепят по него, макар че за нищо свястно не го бива.

— Мъж като него само разбива сърцата!

— Баща му беше същият. Нали помниш какво стана с него?

Джени забрави за какво бе дошла в магазина. Обзеха я противоречиви чувства. Блейд се е върнал! Но бе отишъл със Сюзън Харпър в „Блубонет“! Дъхът й секна. Изпита силна болка при мисълта, че той е със Сюзън. Заслуша се в разговора на жените. Гняв и възмущение изместиха първоначалните й хаотични чувства.

Тези стари кокошки — Кейти Скадър и Маргарет Харис, нямаха право да говорят така за него! Проблемът на Блейд беше, че никой в Зачери Фолс не му даваше възможност да бъде добър. Готова бе да избухне, но успя да се овладее навреме.

Какво ли щяха да си помислят, ако се нахвърлеше върху тях като разярена оса — тя, добродетелната Джени Зачери, да нападне две от най-уважаваните жени в градчето, за да защити покварения си девер? Трябваше да стане ясно, че и тя не пада по-долу от известната на всички Сюзън Харпър. Защо изобщо трябва да се застъпва за Блейд?

„Защото някой трябва да го защити!“ — крещеше съвестта й. В същото време един друг вътрешен глас в нея нареждаше подигравателно: „Ти си покварена, Джени Зачери. Нищо не може да се промени. Не се променят сърцата и душите на хората. В градче като Зачери Фолс нещата са си същите.“

Никой не разбра за гнева й, нито за онова, което го бе причинило. Но тя се почувства като ужасна лицемерка.

Изминаха два дни. Шумът около Блейд утихна, макар че нови и по-интересни теми за клюки не се появиха. Джени се впрегна да работи по-усърдно от когато и да било. Строителната фирма завършваше ремонта на десет стаи точно навреме за настъпващия летен сезон. Преди Джени да подпише последния чек, строителната фирма трябваше да доизпипа някои неща — да се боядисат первазите и да се прокарат електрически контакти в баните. Имаше и накриво залепени тапети. Предстоеше да се боядиса басейнът и да се купят някои градински мебели. Затова бе необходимо да отиде в Сан Антонио. Трябваше да намери главен готвач. Заплащането в Зачери Фолс не бе най-доброто. Понякога идваха кандидати за работа от по-големите градове. Тя се опитваше да ги убеди, че животът тук е по-евтин, ала всички виждаха само малката заплата.

Разкъсваше се между Кати и курорта, но все пак успя да изпече сладки за сбирката на църковното настоятелство. Помогна за украсата. Постоянно си намираше работа. В мислите й обаче цареше пълен хаос. И в центъра му бе Блейд Тейлър.

Защо не дойде да й каже поне „здрасти“? Нали бе израснал в ранчото Зачери? Нима бе толкова безчувствен? Забравил ли бе Кейлъб? Най-много я измъчваше въпросът дали не е забравил и самата нея.

Ясно, беше я забравил. Била е за него само една от многото авантюри. Сигурно изобщо не си спомняше за нея. Колко ли красиви и опитни жени бяха минали през ръцете му…

Друго нещо е мъжът. За момент Джени завидя на Блейд за бурния живот, който водеше. О, да бе свободна! Да не бе нужно да се прави постоянно на благовъзпитана! Каква несправедливост — обществото поставя вериги на жените, а оставя мъжете да ги изкушават. Ако жената се поддаде на изкушението, то тя е порочно, грешно същество… Въпреки всички приказки за еманципация, в Зачери Фолс нищо не се бе променило.

 

 

В петъчната вечер Джени Зачери хвана под ръка Майк Килпатрик, за да я придружи на сбирката на църковното настоятелство. Той носеше скъп костюм. А тя бе една съвсем объркана жена. Кати щапукаше по пътеката пред тях към елегантния син кадилак.

Той бе добър. Солиден. Мъж, на когото можеше да разчита. Трябваше да се омъжи за него. Щеше да е мил с нея и с детето. Защо тогава копнееше да види Блейд?

Когато се прибраха, минаваше полунощ. Кати спеше в прегръдките й. Майк спря колата пред бялата къща. Ръката му се отпусна върху рамото й. Наведе се към нея и нежно докосна устните й. В този миг Кати се размърда и заплака.

Джени се отдръпна от него и притисна детето до гърдите си, за да го успокои.

— Съжалявам, Майк — каза тя. В действителност не съжаляваше.

— Всичко е наред — отвърна той с глас, изпълнен с безкрайно търпение, от което Джени се възхищаваше. — Тя беше царицата на бала и е уморена.

— Виж каква кукличка е! — промърмори гордо Джени, припомняйки си как Кати тичаше между хората, смееше се и бърбореше очарователно. — Понякога е голяма сладурана. — Детето започна да рита и да се дере от плач. — Както казах, такава е само понякога.

Майк излезе от колата, за да й отвори вратата.

Тя пристъпи по пътеката със спящото дете в ръце и неочаквано забеляза светлина в стаята над гаража. Някога Блейд живееше там. Когато тръгваше с Майк за сбирката, лампата не беше запалена. В това помещение държаха стари документи, разписки и папки. Сигурно Чък бе донесъл нещо и бе забравил лампата. Беше много немарлив.

— Заповядай вкъщи, Майк — покани го тя, когато стигнаха до входа. — Ще ти направя кафе. Почакай само да сложа Кати да спи.

— Ще вляза за малко. Но пих достатъчно кафе на сбирката и предлагам да го отложим за друг път. Иначе няма да мога да заспя.

— Трябваше да пиеш пунш!

— Не обичам пунш.

Джени го остави, за да сложи Кати да спи. Облече й нощничката. Детето гушна одеялцето и засмука палеца си. На сбирката дамите бяха посъветвали Джени да бъде по-строга с дъщеря си.

— Тя е само на две годинки — опита се да я защити Джени.

— Моята Лоти престана да си смуче палеца на по-ранна възраст — заяви гордо Луиз. — Трябва да й намажеш с боя пръста и ще престане да го лапа.

В Зачери Фолс хората се интересуваха и от най-незначителните подробности в живота на ближния. Решаваха кое е правилно и кое е грешно, без да му мислят много. Джени често се улавяше, че разсъждава еретично — искаше да е като Блейд! Да не и пука какво ще си помислят другите. Винаги обаче се съобразяваше с тях. И сигурно така щеше да продължи и в бъдеще.

Майк я очакваше търпеливо. Приближи се към него.

— Малкото чудовище най-после заспа.

— Най-после — усмихна се той под мустак. — И сега вече си само моя. — Привлече я на дивана и впи устни в нейните.

Тя отвърна покорно на целувката му с надежда, че този път ще я развълнува истински. Но, макар че целувките му бяха силни и продължителни, а той — любовник с опит, прегръдката на Майк не предизвика у нея тръпката, която копнееше да изпита.

— Омъжи се за мен, Джени! Да не отлагаме повече! — каза той задъхан, като се отдръпна от нея. — Не зная колко още бих могъл да издържа така… Познавам те твърде добре и няма да поискам да спиш с мен преди сватбата. Не си жена, която ще легне с мъж, с когото не е обвързана.

Тя ли нямало да го направи? Разбунтува се срещу добродетелите, които й налагаха. От друга страна, наистина не искаше да спи с Майк. Не го желаеше. Иначе не бе лошо хората да я мислят за по-добра, отколкото бе в действителност.

Безпокойството, което я обземаше напоследък, можеше да направи живота й много по-труден. Човек не може да избяга от тайните, които носи в душата си.

— Прегърни ме, Майк — помоли го тя. — Прегърни ме! Толкова ме е страх! Напоследък сякаш не съм аз. Не знам какво искам! Не знам какво да правя…

— Много е просто. Омъжи се за мен! Ще поема комплекса и работата. Вече свикнах с Кати. А теб винаги съм обичал!

Джени обаче нямаше такива намерения. Изобщо не мислеше за Майк.

Впи в него поглед, изпълнен с болка. И той й предложи единственото, с което можеше да я утеши. Държа я в обятията си, докато тя заспа на рамото му. Внимателно се освободи от прегръдката й и я нагласи на канапето. Зави я с шал, целуна я по челото и си тръгна, като затвори грижливо входната врата след себе си.

Джени се събуди от хлопването на вратата. Разбра, че си е заминал и я е оставил сама. Отиде в спалнята. Щорите на прозореца бяха вдигнати. Светлината от стаята над гаража й напомни, че можеше да помоли Майк да види какво става там. Сега трябваше да го направи сама.

Блейд чу леките стъпки на Джени по стълбите и придърпа чаршафа с одеялото над бронзовото си тяло, още влажно от душа. Килпатрик навярно си бе тръгнал най-после. Блейд не съжаляваше за това, разбира се. Тъмната къща и колата отпред преди час му бяха омразни. Не можеше да понесе мисълта, че Джени е сама с Майк. В същото време се надяваше, че няма да се наложи да застане лице в лице с Джени преди утрото. Умори се, докато разчисти жилището си. Стаята бе натъпкана с кашони, които едва успя да премести. Отнесе вехториите в гаража.

При мисълта, че ще види Джени сега и ще трябва да й обяснява плановете си, силно се притесни.

Тя влезе в стаята и щом разбра, че там има някой, изпищя уплашено.

— О, по-скоро аз би трябвало да викам — усмихна се той непринудено. — Мислех, че дамите чукат на вратата, преди да влязат в мъжка спалня. Гол съм, дрехите ми са на стола. Ако искаш, ще стана да облека нещо прилично…

— Н-не ставай — извика тя засрамена. Под завивката се очертаваше неговото тяло, което й бе забранено да гледа. Затрепери. Надяваше се, че той няма да забележи това.

— Блейд… Аз… Видях, че тук свети и дойдох да загася лампата. Не знаех, че си тук.

— Това е ясно. Радвам се да те видя, Джени. Заповядай! Знаеш, че съм мъж, на когото среднощните посещения на жени никога не са били неприятни, още повече, ако това е милата ми снахичка.

Джени се изчерви и той съжали за казаното. Кой дявол го накара да се шегува с нея! Знаеше, че тя взема всичко на сериозно. Никога не бе сигурен как да постъпи с нея, тя бе най-специалната жена, която познаваше.

Господи, колко красива бе тя! По-красива, отколкото я виждаше в мечтите си! Червилото й бе размазано, вероятно от целувките на Килпатрик. Не се беше преоблякла — носеше дрехите, с които бе ходила на сбирката на настоятелството. Възможно ли бе, Килпатрик да прекара толкова време сам с нея в тъмната къща, без да я люби? Блейд бе доволен, но и озадачен. Джени харесваше такова джентълменско отношение. Ала как би могъл да се овладее мъж като Килпатрик?

Облечена бе в бяла дантелена рокля с дълъг буфан ръкав. Ръцете й прозираха под тънката материя. Разбира се, дрехата беше без деколте. Копченцата бяха плътно закопчани догоре. Върху якичката й светеше мъничко златно кръстче.

Сексапилната Сюзън Харпър не би носила такива дрехи и бижута, но той ги харесваше на Джени. Роклята подчертаваше малките й стегнати гърди, гънките на плата меко обгръщаха бедрата и коленете й. Блейд не желаеше дрехите да разкриват тялото й пред мъжете. Беше я любил един-единствен път и оттогава непрекъснато я желаеше. Мисълта, че и други мъже могат да я притежават, му бе противна. Било то Дийн или Килпатрик. Що се отнася до Килпатрик, Блейд внезапно осъзна, че се е върнал точно навреме.

Когато Джени реши да се омъжи за Дийн, Блейд за малко щеше да умре от мъка. Страхотно намрази брат си. И как да го обича! Той притежаваше всичко, което Блейд страстно желаеше. Беше законен син на Кейлъб, наследник на ранчото, за което той самият се бъхтеше, макар и с радост, от сутрин до вечер. Кръвта на пропадналия Джейми Тейлър не течеше във вените на самодоволния Дийн Зачери. От дете се радваше на обичта и почитта на градчето, докато Блейд бе презиран. Всички го смятаха за отрепка каквато той не беше, но със сигурност щеше да стане, ако Кейлъб не го бе осиновил. Освен него, никой в Зачери Фолс не се интересуваше от съдбата му.

Без Кейлъб Блейд не би се задържал в колежа пет години. Не би завършил офицерската школа. Десет години живя далече от Зачери Фолс и се увери, че не е отрепка. Срещаше хора, които не знаеха нищо за баща му и го уважаваха заради самия него и делата му.

Спомни си деня, когато Джени се омъжи. Искаше му се да умре. Отиде при Кейлъб и му разкри онова, което не бе признал дори пред себе си — обичаше Джени — още от времето, когато бяха малки деца. Но тя вече принадлежеше на друг и той не можеше да остане в ранчото. Кейлъб го разбра. Изпрати го в колежа.

Може би това не бе единствената причина Кейлъб да помогне на Блейд да напусне Зачери Фолс. Навярно бе видял как Джени гледа Блейд, когато Дийн не бе наблизо. Блейд я беше обладал по този начин, защото твърде често усещаше върху себе си пламъка на зелените й очи и не можеше повече да се владее. Тя може би не съзнаваше какво му причинява с този поглед. Но когато я любеше в онзи далечен следобед, тя се оказа много по-отзивчива, отколкото би могъл да мечтае.

Да, Кейлъб разбираше много неща, които другите хора и особено тъпият му син Дийн, не можеха да проумеят. Той се ожени за Джени, обаче никога не я опозна истински.

Ако не бяха обичта и грижите на Кейлъб, дълбокият яростен гняв, който преследваше Блейд от малък, щеше да го погуби. Дори той вярваше, че носи в себе си някакво зло по рождение. То бе убило баща му и бе накарало майка му да го изостави. Ала Блейд бе твърдо решен да се издигне над него. Кейлъб разбра какви качества се крият в обиденото сираче, което ненавиждаше целия свят. В онези години само един човек, освен Кейлъб, проявяваше доброта към Блейд. Това бе Джени.

Дийн, Джени и Блейд бяха връстници и учеха в един и същи клас. Блейд бе само на шест години. Беше отишъл на училище с насинено око. Джейми го бе ударил със стола. Дрехите му бяха скъсани. Нямаше храна за обяд. Децата му се подиграваха. Всички, освен Джени. На следващия ден тя му донесе сандвич. Предложи му го срамежливо, но той бе твърде горд, за да приеме. Отказа й грубо, с цялата нетактичност, на която е способно едно шестгодишно момченце спрямо момиченце на същата възраст. Тя избяга разплакана. Стана му много тежко, че я накара да плаче. Не знаеше какво да прави. Не разбираше защо му е приготвила сандвич. Запомни тази добрина за цял живот…

Бяха в пети клас. Джейми бе умрял наскоро и Блейд още не бе осиновен от Кейлъб. В училищната сладкарница Кели Робинсън и приятелките й се тъпчеха с пасти. Блейд бе зад автомата за сода и чу как се гаврят с него.

— Този Блейд Тейлър е толкова зъл и гаден! Само като те погледне с неговата омраза в очите! И все се забърква в някакви каши. Пълен боклук. Скапан помияр, казва майка ми. Да пукне дано! — говореше благочестивата Кели. Мнението й бе закон за момичетата от нейното обкръжение.

След като чу думите й, намрази всички. Искаше му се да направи нещо толкова ужасно, че Кели да съжали за казаното. За негова изненада обаче плахият гласец на Джени побърза да го защити:

— Според мен Блейд не е лош. Просто е самотен, няма си никого и навярно му е много тежко. Майка му избяга, баща му изгоря. Вие как ще се чувствате, ако останете съвсем сами?

— Ти пък, откъде знаеш толкова много за него? — подиграха й се момичетата с гаден намек.

— Аз мисля така и не ме интересува какво ще кажете вие! — Бе готова да се разплаче. — Ако му дадете възможност, той ще стане по-добър…

Това бе денят, в който Блейд я обикна. Криеше тази любов дълбоко в себе си. Но веднъж за малко не се издаде.

Завършваха десети клас. Джени държеше на оценките си. Най-трудна й беше биологията. На изпита Блейд седеше зад нея. Навярно е била съвсем отчаяна, защото си бе приготвила пищов. Но не бе лъгала никога през живота си и не знаеше как да го извади и да препише. Изнервена и подплашена, събори изобличителния лист на пода. Беше толкова очебийно, че господин Джефриз незабавно се озова на пътечката между чиновете и го грабна.

— Джени! — Гласът на учителя бе безмилостно леден. Блейд не можеше да гледа бледото, уплашено лице на Джени. — Млада госпожице, знаете ли какво означава да те хванат, че преписваш на годишния изпит?

Знаеше разбира се. Означаваше слаба оценка. От ужас Джени не можеше да говори. Целият клас я бе зяпнал. До този момент тя винаги бе за пример.

Блейд нямаше време да мисли. Скочи от стола с предизвикателно самопризнание.

— Не е неин листът, господин Джефриз. Мой е — изрече с онзи непочтителен, враждебен тон, който учителите ненавиждаха. — Откраднах й записките.

— Блейд, ти… — опита се да го спре тя.

— Млъкни, Джени. Винаги си ми била приятелче. Няма да го оставя да ти припише това.

— Добре, Тейлър. От теб друго не можеше и да се очаква — заключи учителят.

Изключиха го за три дни и получи слаб по биология. Кейлъб му чете конско. За Блейд това беше без значение, защото Джени дойде чак в ранчото да му благодари.

Намери го да поправя оградата. Спусна се от коня бавно и срамежливо. И той изведнъж видя колко е стройна и хубава в джинсите, лъчезарна и свежа, с великолепна пусната коса. Ръцете й несъзнателно се протегнаха да го докоснат, а неговите се разтвориха в прегръдка.

Гласът й бе пресипнал:

— Искам да ти благодаря за онова, което направи за мен, Блейд. Ужасно съжалявам, че те изключиха…

Джени неудържимо се разплака. Той я обгърна здраво. Притискаше я до гърдите си и от това на нея й бе много хубаво. Почувства се силен мъж. Искаше да я закриля, да я утешава. Цял живот бе очаквал този миг.

— Никога, никога повече няма да лъжа! Какви неприятности ти довлякох само… — успя да изрече тя между хълцанията.

— Нищо. Загазвал съм и преди. Един път повече или по-малко няма значение.

Милваше копринените й коси. Ризата му бе разкопчана и той усещаше сълзите й върху гърдите си. Топлината й го изпълни с болезнено желание. Разбираше, че трябва само да сведе глава, за да докосне устните й; да разтвори блузката, за да погали гърдите й; да свали ципа на джинсите, за да открие меката женска плът… Представи си колко е прекрасна гола.

— О, Блейд — каза тя нежно, — всички казват, че си лош, но ти не си такъв. Знам, че грешат.

Думите й го спряха, не му позволиха да я прелъсти в този момент. Красивите й очи блестяха, когато вдигна нагоре лице, за да го целуне в знак на благодарност по бузата.

Но тя не успя да стигне до бузата му. Той изви глава и устните им се срещнаха. Странно, тя не се отдръпна от неговата продължителна, силна целувка, докато кръвта не запулсира във вените му и нейният пулс не запрепуска в същия ритъм. Той се изплаши, че губи контрол над себе си. Боеше се от онова, което би й сторил, ако не я пуснеше от прегръдките си. Отблъсна я грубо.

— Извинявай — промърмори. — Не трябваше да го правя.

Тя опипваше с пръсти подутите си устни. Лицето й бе придобило напрегнато изражение. Красотата й му причиняваше болка.

— Това е първата ми целувка — промълви благоговейно. И като скочи на коня си, порази окончателно Блейд с думите: — Не бива да съжаляваш за тази целувка, Блейд Тейлър. Защото аз не съжалявам.

След този случай тя му хвърляше зелени погледи винаги когато мислеше, че няма кой да я види. Той разбра, че Джени се срамува от онова, което бе изпитала с него, защото щом я погледнеше, тя свеждаше очи. Уважаваше я и реши повече да не я закача. Беше приятелка на Дийн от училище. Вярно, бе защитила Блейд, когато бяха деца, но той знаеше, че е твърде добра, за да изпитва към него това, което той изпитваше към нея. И така, той ходеше с различни разпуснати момичета, привлечени от лошата му слава. А тази слава растеше и увеличаваше разстоянието между него и Джени…

 

 

Бе потънал в спомените. Същото се случи и с нея. Не сваляше поглед от Блейд. Очите й грееха нежно. Обстоятелството обаче, че се намира в стаята му, явно я смущаваше. Това беше лудост! Блейд лежеше гол в леглото… Навън бе чудна пролетна нощ. Трябваше само да загасят лампата и да се докоснат… С него се чувстваше непринудена и женствена, имаше значение единствено това, че той е мъж, а тя — жена.

— Какво правиш тук, Блейд? — попита тя с напрегнат глас.

— Като знам колко са приказливи хората в Зачери Фолс, предполагам, вече си чула, че съм се прибрал.

— Чух. Ала ти не отговори на въпроса ми.

Блейд неволно бутна възглавницата си. Чаршафът се свлече до кръста му и откри загорелите мускулести гърди и плоския корем. Джени гледаше тялото му като хипнотизирана. Влажната му златиста коса блестеше. Видът му я замая.

Той бе прекрасен, греховно прекрасен и явно съзнаваше това. Защо, за Бога, не се завие! Не можеше да го помоли да направи това, защото щеше да разбере как й действа — копнееше да го докосне. Толкова отдавна не се беше любила с мъж… Но знаеше, че за Блейд случилото се някога бе само смътен спомен за една лятна авантюра.

— Ами, аз някога живеех тук — започна той с глас, който я накара да потръпне. — И сега пак смятам да живея тук. Дойдох си, Джени. Завинаги.

— Това… Не го мислиш сериозно, нали, Блейд? Какво ще си помислят хората? Двамата не можем да живеем заедно! — Късно разбра какво е казала и как би могло да прозвучи то на мъж като него. Зениците й се разшириха от ужас.

Пламенният му син поглед срещна нейния.

— Не съм споменал такова нещо, поне засега. Ти и аз да живеем заедно? Да, като идея не е лошо. Харесва ми повече, отколкото можеш да си представиш! А какво щели да си помислят хората — нали знаеш, това никога не ме е интересувало.

Очите му се плъзнаха по тялото й като ръце, които я обгръщат, припомняйки й какво бе изпитала в обятията му през пролетния следобед, в който отне девствеността й. Нямаше право да я кара да се чувства така! Джени го ненавиждаше за властта, която притежаваше над нея и… над всички жени.

— Ще ти свърши работа, която и да било жена, Блейд. Чух за Сюзън. Целият град знае.

— Какво знае?

— Знае, че ти и тя…

— Да де, но какво точно аз и тя? — Впи поглед в нея. В очите му танцуваше дяволито пламъче. Тя почервеня от гняв. Не можеше да говори спокойно за секс и той винаги й се присмиваше.

— Това… Това всъщност не е моя работа — промълви обидено.

— Бих искал и останалата част от града да се отнася с такова благородно безразличие към моите дела!

— Сюзън казала, че сте ходили с колата й при потока — изтърси тя.

Болката в думите й сграбчи сърцето му. Искаше да открие причината за тази болка. Не беше толкова самонадеян, че да забрави какво изпитваше тя към него. Никога обаче не бе допускал, че може да го ревнува. Преди мислеше, че не е достатъчно добър за нея. По-късно постигна доста неща в живота, но болезнената мисъл още се таеше в душата му.

В миналото бе живял твърде бурно, за да може жена като нея да разбере и прости подобен начин на живот. После дойдоха ужасите в Ливан. Не можеше да се отърси от спомените за смъртта, за децата… Пропъди мисълта за войната, за да се върне към жената, застанала пред него.

Преди десет години, тя бе привлечена от непокорството и свободолюбието му. Но, осъзнала грешката си, побърза да се омъжи за Дийн. Всички казваха, че бракът им е съвършен. На Блейд му бе неприятно да слуша това. Ала вярваше, че е истина. Срамуваше се за стореното с нея точно преди сватбата. Съзнаваше, че то я е накарало да го намрази, както и останалите почтени момичета. Беше се пазила за Дийн. Блейд се питаше как е минала първата им брачна нощ. Все още изпитваше срам.

Думите му прозвучаха безизразно:

— Грешно ли е двама стари приятели да си поговорят?

— Само това ли правихте? — В гласа й отново прозвуча болка, която той не можеше да проумее.

— Не вярваш ли?

— Хората в Зачери Фолс казват, че ти няма да се задоволиш само да поговориш с жена като Сюзън Харпър.

— Ти така ли мислиш?

— Нарочно ме объркваш! Не знам на кого да вярвам.

— Знаеш ли, не е твоя работа, нито на когото и да било друг, какво съм правил със Сюзън. Казах ти истината, но ако предпочиташ клюките, можеш да вярваш на тях.

— Аз… Аз не предпочитам клюките.

— Може би се чувстваш по-сигурна, като си внушаваш, че си падам по Сюзън. — Гледаше я напрегнато. — Страх те е от мен, нали, Джени? Боиш се, че ще те пожелая…

Тази мисъл го завладя толкова силно, че отвърна поглед от покрусеното й лице. Тя не му възрази и Блейд се почувства още по-зле.

— Пак грешиш, моето момиче — каза той грубо. — Не се тревожи. Нямам намерение да се възползвам от онова, което се случи някога. — Внезапното й изчервяване го преряза като нож. От чувството за вина гласът му стана още по-рязък: — И двамата знаем, че то беше грешка. Тук всички ме смятат за сексуален маниак, макар да не съм такъв. Никога не съм бил с жена, която не ме желае. И сега няма да го направя. Не съм дошъл, за да те притеснявам. Това е домът ми. Както и твоят. Надявам се, че ще бъдем приятели.

Душата на Джени виеше от мъка. Господи, та той наистина щеше да живее тук! Нямаше ли начин да му попречи? Приятели? Как би могла да му бъде приятелка? Нима той не разбира какво става с нея само като го види?

Хукна към вратата.

— Джени!

Затича се презглава по стълбите. Блейд скочи от кревата, забравил, че не е облечен.

— Джени!

Но тя си бе отишла. Не можеше да хукне след нея в този вид. Чувстваше се ужасно. Знаеше, че тя не го иска в къщата, а той не можеше да направи нищо, от което да й олекне, защото не биваше да променя намеренията си. Нещата нямаше да се оправят, когато й кажеше защо се е завърнал. Боеше се от предстоящия разговор с нея.

Лежеше в леглото и мислеше за Джени. Колко хубава бе в бялата рокля! Заспа усмихнат, с мисълта за нея.

В съня му Джени бе онази, която го взе на автостоп. Носеше същата официална бяла рокля. Стигнаха с колата до онова отдалечено тайно място, където се бяха любили преди години. Треперещите й пръсти бавно разкопчаваха копченцата на роклята, докато се откриха стегнатите й гърди. Той разтвори краищата на меката дреха и започна да целува зърната, докато се втвърдиха.

Тя започна да го люби буйно и необуздано с език. Целуваше го на места, които жена като Джени Зачери никога не би докоснала. После Блейд пое устните й с безжалостната настойчивост на умиращ от жажда.

След дългите разтапящи целувки, тя се качи върху него, покри бронзовите му мускули със стройното си тяло и започна да се движи, отначало бавно, а след това все по-бързо, като се извиваше ритмично. Възбуждаха го стоновете й на удоволствие, нейното желание го влудяваше. Лицето й, надвесено над него, бе неописуемо красиво. Лице на силно влюбена жена. Той отново я целуна, този път по-нежно. Тогава тя коленичи до него и устата й го пое. Кестенявата й коса се разпиля върху корема му. Езикът й го любеше страстно, както той я бе любил някога, докато тялото му се възпламени от нежните движения…

Събуди се треперещ и възбуден, с пулсиращо тяло. Дълго лежа, облян в пот. Беше постъпил идиотски. Въпреки всичко не преставаше да мисли за Джени в нейното самотно легло. Искаше му се да е при нея и тя да го желае така, както той нея. Разбираше, че тези мисли бяха не по-малко откачени от съня му. Та тя бе избягала като подплашена сърна само при мисълта, че той ще живее тук. Какво ли би направила, ако я докоснеше, или, не дай Боже, се опиташе да я люби?

Ако тя се отдръпнеше от него като от нещо скверно, той не би го понесъл. Както всички в Зачери Фолс, и тя сигурно считаше Блейд за измет, а себе си — за твърде добродетелна, и се пазеше да не се зарази с неговата похотливост.

По дяволите! Щеше да покаже на Джени Зачери какъв е в действителност!