Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бунтовници и мошеници
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Outsider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Непознатият

Преводач: Антония Баева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Коломбина Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Печатница: „Балкан Прес“АД

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-079-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6231

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Съмър вървя мили наред в тъмнината. Хващаше, която пътека й се изпречи пред очите. В главата й бе пълен хаос.

Само събитията от тази вечер бяха достатъчни, за да получи психически шок. Почти я изнасилиха, след това прави любов за пръв път в живота си. Това бе твърде много и можеше да разклати равновесието и на най-устойчивата жена, каквато бе тя в нормални обстоятелства. — Но последната седмица не можеше да се нарече „нормална“, още по-малко уикендът. Агонията при мисълта, че никога повече няма да види Камерън, както и напрегнатото очакване на хората от компанията, които трябваше да решат съдбата на ливадата, бяха истински ад.

Но най-лошо от всичко бе истината за Камерън Дивайн. Тя поклати глава. В името му имаше ирония и той неслучайно го беше избрал, както и образа си на мъжа от „Марлборо“. Историите, които й разказа, бяха напълно невъзможни.

Продължи да върви. Не се страхуваше, въпреки това, което й се случи с Халърд Дън. Беше сигурна, че Камерън я наблюдава, както бе убедена, че самата тя отгоре до долу е човек. Той ще я пази. Той я обича.

Измори се. Ако спре да си почине, обърканите мисли още повече щяха да я измъчват. Добре, вярваше му, че не е земен жител. Това обясняваше много неща, които не би могла да си обясни по друг начин. Но защо трябваше да я убеждава, че самата тя е от планетата Сайтерън? Може би се надяваше, че така по-лесно ще го възприеме? Но нали така или иначе вече го обичаше и му го каза.

Може би смяташе, че по този начин по-лесно ще възприеме бъдещото си дете като част от самата себе си, защото то нямаше да бъде изцяло човек? Нима не знаеше, че тя ще обича това дете, независимо какво е?

Ами ако крие нещо от нея? Ако детето, което се роди, бъде. Някакво чудовище? Сигурно иска да я подготви като я накара да мисли, че и тя носи вина за това. Ако беше така, защо трябваше да й говори, че ще се роди момченце със сини очи и руси коси?

Не можеше да си обясни всичко това.

Докато се блъскаше над тези въпроси на изток небето просветля. Без ясно определена цел тя прекоси царевичната нива от южната страна на града и хвана неравната пътека, която вървеше зад ред порутени къщи и водеше до къщата на Мили Осгуд. С ръце в джобовете застана зад един голям дъб на безопасна дистанция и зачака.

Мили ставаше рано. Съмър го знаеше, защото старата жена бе споделяла как сутрин по изгрев-слънце идват птици, които храни. Със сигурност, преди някой от съседите да се е събудил, тя щеше да излезе в задния двор с торбичка семена.

Мили наистина се появи в двора и напълни хранилката за птици, закачена на дървената врата. Съмър нямаше представа защо дойде тук. Може би защото старата жена бе единствената й приятелка, а тя сега имаше нужда да говори с някой, въпреки че Мили едва ли щеше да й помогне с нещо, тъй като не знаеше нищо повече от самата нея. А може би все пак щеше да й даде полезен съвет.

Жената в градината вдигна поглед и я забеляза. Върху набръчканото й лице изгря усмивка и тя й направи знак да се приближи. Отвори задната врата на къщата и двете мълчаливо влязоха вътре. Момичето седна до кухненската маса. Съмър знаеше, че Мили предпочита съседите да не разберат за идването й и това малко я натъжи. Питаше се какво ли би било, ако имаше истински приятели, при които да гостува, когато иска и да влиза в домовете им, без да е необходимо да се крие.

— Така… — обади се Мили, куцукайки из кухнята. — Ще ти направя чай. Изглеждаш сякаш не си спала няколко дни.

В този момент Съмър наистина се почувства смъртно изморена и изтощена докрай. Болеше я не само тялото, но и душата.

Чаят бе горещ и освежаващ. Тя обхвана чашата с ръце и усети как топлината нахлува през дланите й. Спомни си, че майка й. Също приготвяше такъв чай.

— Снощи се е случило нещо при доковете — прекъсна мислите й старицата. — Някой е пребил от бой Халър Дън. Добре че са го пооправили, преди да го е видяла жена му. Говори се, че посегнал на някоя хубавица, но се появил приятелят й.

Съмър потръпна и вдигна въпросителен поглед към Мили.

— Самият той нищо не казал, но панталоните му били разкопчани. Здравата са го изритали точно на онова място. Ако питаш мен, така му се пада! От години тормози града и не му е за пръв път да налита на момиче. Лош човек е той. Дано ритникът да го осакати завинаги.

Съмър смъртно пребледня. Нима Камерън го е направил?

— Такива като него заслужават само юмруци — продължи старата жена. Наля си чай и се обърна към гостенката си с по-мек глас: — Нещо те тревожи, момиче, ще ми кажеш ли какво?

Съмър въртеше чашата между дланите си. Приближи я към устните си и отпи глътка.

Нямаш работа тук, обади се вътрешният й глас. Ван Ворн не търсят помощ от местните. Те сами се грижат за себе си.

Но на никоя Ван Ворн преди нея не й се беше случвало подобно нещо. Или поне тя не знаеше за това. Погледна колебливо към Мили и заговори:

— Познаваше майка и баба, нали?

— Разбира се.

— Какво си спомняш за тях?

Мили замълча.

— Бяха хубави. И двете. С руси коси и сини очи. Не, не, само баба ти имаше сини очи, майка ти беше с кафяви като твоите.

Сини очи. Сини като на Камерън, но и като на милиони други хора.

— Имаха добри сърца — продължи жената. — Винаги се усмихваха. Баба ти ме черпеше със сладкиши. Аз бях толкова малка, че се побирах под бюрото на баща ми. Тогава той работеше в пощата. Тя идваше и носеше сладки като тези, които сега Езра продава, само че много по-хубави.

Съмър бе чувала за тези сладкиши. Самата тя не ги беше опитвала, но майка й много ги хвалеше. Баба й бе починала, без да остави рецептата. Майка й много пъти се опитваше да ги направи същите, като използваше различни съставки, но така и не успя.

— Те бяха умни жени. Като теб — добави Мили.

Точно в този момент Съмър не мислеше, че е достатъчно умна. Обратното, чувстваше се много глупава. Имаше толкова въпроси, които не бе задала на майка си. Може би не я беше разпитвала за миналото, защото животът, който водеха, й харесваше. Може би й е липсвало любопитство? А може би майка й не е искала да дава отговори?

Тя заби поглед в чашата чай.

— Те не идваха често в града, нали?

— Какво каза?

Съмър повтори, сещайки се, че приятелката й не дочува.

— Не се появяваха по-често от теб, сама знаеш.

— Ами прабаба?

— Също.

— Прапрабаба?

— О, това е било преди да съм родена.

— Не си ли чувала нещо за нея?

— Да, чувах нещо.

— Сигурно, че е била различна от местните хора?

— Точно така.

— И какво друго си чувала? — попита тя, въпреки че нямаше надежди да научи нещо по-различно, от това, което сама знаеше. — Какво говорят хората, как първата Ван Ворн е дошла на острова?

При този въпрос лицето на Мили изведнъж се оживи. Погледът й се замъгли и тя сякаш се замечта, така, както когато четеше романите в пощата.

— Разказват, че станало по време на страшна буря. Тя дошла на острова с вятъра и дъжда. Намерили я на плажа. Спомняла си само името, нищо друго. Нито откъде идва, нито коя е. Не искала да стъпи в града. Държала да живее в гората. Затова я оставили да отиде там. На следващия ден, когато един от местните минал да види как е, тя вече била построила къщата си. Оттук тръгнали слуховете за нея…

— Само защото е построила къщата?

— Не е било възможно крехка жена като нея да се справи сама. Говорят, че била дребна, също като теб и майка ти.

— Може някой да й е помогнал. Някой от града.

— Трябва да й е помагал целия град, за да успее за един ден. Освен това, никой не бил стъпвал там.

— Вероятно това не е била никаква къща, а само заслон. С годините истории като тази се преувеличават.

— Напротив. Още тогава тя е построила къщата, в която живееш днес. Не е само това. След като построила дома си, посяла различни неща в градината си. Откъде е взела семената? Когато за пръв път се появила в града, разполагала с много пари. Откъде? На плажа след бурята нямала абсолютно нищо в себе си.

Съмър сви рамене.

— Очевидно някой й е дал семена и пари — предположи тя. — Може би някой от кораба, на който е била и който е потънал, също се е спасил и е попаднал на острова.

Мили я погледна скептично.

— Твърдят, че освен нея нямало никой друг. След това заживяла напълно сама, въпреки че в града имало много мъже, които я харесвали. Била истинска красавица.

— Виждаш ли. Може би някой неин обожател й е помагал.

— Не. Говори се, че никой не можел да се приближи до нея, защото около къщата имало нещо като невидима бариера. Тя спокойно влизала и излизала, но останалите не можели.

— Глупости! — протестира Съмър. — У нас винаги свободно са влизали хора.

— Но не е било така по времето на прапрабаба ти, също и на прабаба ти. Невидимата бариера изчезнала едва когато се появила твоята баба.

Съмър надигна чашата към устните си, здраво стискайки дръжката, за да не си проличи как трепери ръката й.

— Ако е имало някаква бариера, тя е била единствено в мозъците на хората, които вече са решили, че е странна жена.

— Може би — призна Мили. — Но има и още нещо. Все още си спомнят очите й. Много тъмно сини. Когато започнала да лекува, сякаш виждала вътре в болните и така разбирала от какво са болни и как да ги лекува. Рядко се срещат очи с такъв цвят и такива способности. Не можеш да виниш местните, че са я намирали особена. Твоето момче има същите очи. Всъщност, кой е той?

Съмър полагаше огромни усилия, да не се разтрепери външно, така, както трепереше отвътре. Взе една салфетка от масата, избърса устните си и стана от масата.

— Приятел. Срещнах го по време на плаването. Трябва да тръгвам. Благодаря за чая.

Старата жена я изпрати до вратата.

— Ела пак. Не ме интересува какво ще кажат съседите. Мисля, че си много добро момиче. Ще поровя в паметта си, може да се сетя още нещо за твоите прародители. Жалко, че никоя от тях не е оставила дневник. За теб щеше да е много интересно. Това е добра идея — претърси къщата, може да намериш нещо. Ако откриеш, донеси го, за да ти го прочета.

Съмър махна с ръка и се затича към гората. Мина през нивата и забави ход едва когато усети познатия аромат на борови иглички. Бе задъхана, но не от тичането, а от вълнение. Стигна до малък хълм, недалеч от къщи. Там падна на колене пред няколкото камъка, които обозначаваха гробовете на прародителите й четири поколения назад. На нито един надгробен камък нямаше надпис. Не беше необходимо, защото никой, освен нея, не ги посещаваше. На Съмър не й бяха нужни надписи, за да знае кой лежи под земята.

— О, мамо! — изплака тя. Беше се вкопчила в тревата и леко се поклащаше напред-назад. Двата гълъба, които бяха кацнали на камъка, излетяха. — Ако в теб е живяло същество от друга планета, тогава трябва да можеш да ми отговориш и от гроба! Трябва да разбера истината! — Тя пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, но това не помогна. — Не може да бъде! Просто е невъзможно. Аз съм родена като всички останали, живях нормален живот. Не съм ходила на училище като другите деца, но от теб научих много повече и то без магия, а с упорита работа. Ти ми четеше часове наред. Когато не разбирах нещо, обясняваше. Не ни беше лесно. Ако бяхме извънземни, може би много беди щяха да ни бъдат спестени.

Боровете около нея се разлюляха от слаб ветрец.

— Нямах баща — продължи тя, — но и много други деца нямат. Ти също си отраснала без баща. Въпреки това, животът ни бе хубав. Нормален. Аз ядях хамбургери, пица и сладолед като всички останали. Имахме пералня, сушилня, печка като другите. Ние бяхме първите на острова, които си купихме видео. Нямахме кола, но не ни трябваше. Тук разстоянията са малки, освен това понитата винаги бяха на наше разположение.

При спомена за миналото тя се усмихна замислено.

— Много обичах да яздя понитата, спомняш ли си? Когато бях малка, постоянно те молех да ме слагаш върху гърбовете им, а ти ми обясняваше, че тези коне не са за яздене. Аз обаче бях малка и лека и те почти не ме усещаха на гърба си. Когато ги яздех, имах чувството, че плувам. Беше прекрасно.

Усмивката й изчезна и момичето се загледа замислено в гроба на майка си.

— А може би е странно, че съм толкова привързана към понитата? Може би тъкмо това ме прави различна от другите? Но толкова хора обичат домашните си животни. Толкова хора говорят с тях с глас, с. Докосване… В това няма нищо свръхестествено. С годините положени грижи, стопаните научават езика на своите любимци и животните научават езика на човек.

Тя пое дълбоко дъх и отметна глава назад. Над нея небето бе лазурно синьо. Денят беше прекрасен, също като дните, когато двете с майка й отиваха да берат боровинки в гората. След това се връщаха вкъщи, измиваха плодовете и майка й вареше сладко.

— Нима в това има нещо невероятно! Всички го правеха. Може би странното в тях бе, че живееха сами? Или че лекуваха с билки?

Тя отново погледна с надежда към гроба на майка си.

— Отговори ми, мамо! Моля те.

Но отговор нямаше. Съмър се разплака.

— Истина ли е? Трябва да знам!

През последната седмица, когато Камерън си тръгна, имаше моменти, в които се чувстваше самотна. Понякога бе объркана и копнееше да може да поиска съвет от майка си. Случи се да бъде уплашена, дори ужасена. Но досега нито веднъж не се бе чувствала така непоносимо сама.

О, Съмър. Моля те, мила моя. Не се самоизмъчвай така.

Думите нахлуха в главата й. Първо си помисли, че говори майка й, но после разбра, че това беше Камерън. Изведнъж усети прегръдката му.

Първата й реакция бе да го отблъсне, да му каже да я остави намира и да не превръща живота й в хаос. Но точно в този момент имаше нужда от него.

А може би постоянно се нуждаеше от Камерън. Вероятно срещата им бе съдба и бяха предопределени един за друг.

Тя вдигна очи и го видя, застанал на хълма, недалеч от нея. Бе с ръце в джобовете, леко прегърбен, което не бе характерно за него. Още повече я изненада несигурният му поглед. Досега никога не бе виждала подобно изражение върху лицето му. Вероятно причината бе тя. Не искаше да го вижда такъв.

Имам нужда от теб, Камерън, каза си наум Съмър. Имам нужда от помощта ти. Прегърни ме.

Преди да си го е помислила, той тръгна към нея. Коленичи и я прегърна. Сълзите й пресъхнаха. Ръцете му я обгърнах през кръста и той здраво я притисна към себе си.

— Защо толкова те плаши мисълта, че в жилите ти тече кръв на същество от друга планета?

Тя въздъхна дълбоко. Трябваха й няколко секунди, за да събере мислите си и да му отговори. Заслуша се в умерените, спокойни удари на сърцето му и това малко я успокои.

— През целия си живот съм се различавала от останалите — започна тя. — Различавах се по необясним начин. Винаги съм си казвала, че това не ме интересува и че ми е все едно, дали хората около мен ме приемат или не. Все пак, някъде дълбоко в себе си исках да съм като другите, а сега разбирам, че съм още по-различна, отколкото съм предполагала.

— Ти не си съвсем същата, каквато си била досега — увери я Камерън. — Разликата е, че сега имаш обяснение на своите странности.

— Не съм казвала, че приемам това обяснение за истина — обади се тя.

— Разбира се, че го приемаш. Не ти се иска да е така, но знаеш, че ти казвам истината. Разбирам те. Двадесет и осем години си се възприемала по един начин, а сега трябва коренно да промениш представата за себе си. Не знам как да ти помогна да го приемеш по-леко — призна той, — защото усещам чувствата ти в момента, но не познавам живота ти и затова не мога да определя с какво точно толкова те плаши мисълта, че си извънземна. Да си такава е…

— Наполовина извънземна — поправи го тя. — Ако въобще има някаква истина в това, което казваш.

Той не продължи това, което беше започнал. Подържа я в прегръдките си и нежно я целуна по челото.

— Хайде да повървим — предложи той и й помогна да се изправи.

Тръгнаха един до друг. Преди да превалят хълма тя спря и хвърли последен поглед към гроба на майка си.

— Ако и тя е наследник на извънземни, би трябвало да може да ми отговори, когато я виках.

— Твърде далеч е, за да ти отговори.

— Искаш да кажеш, че е мъртва.

— Не, искам да кажа, че е далеч — на Сайтерън. Съмър спря рязко и се обърна към него.

— Твърдиш, че след като тялото й на земен човек е загинало, тя е отишла на твоята планета?

— Точно така.

— Знаела ли е, че й предстои такова пътуване?

— В края, да.

— Ако майка ми е на Сайтерън, защо ти си тук? Ако наистина изследваш ефекта от смесените бракове с хора от земята, защо просто не попиташ такива като нея, които са на твоята собствена планета? Пътуваш години наред, след като имаш информацията под носа си.

— Защото вие сте от друго поколение, друго въплъщение на кръвта на Сайтерън. Освен това наблюденията са много по-ценни в средата, в която сте родени и живеете.

— Значи аз съм някакъв експеримент! — ядоса се тя. Пусна ръката му и спря. — Какво ви дава правото да си играете така с живота на хората! Аз съм много повече човек, отколкото сайтерън.

— Значи все пак прие, че в жилите ти тече кръв от Сайтерън?

— Единственото, което знам със сигурност е, че имам човешка кръв. Колкото до другото, дори не съм сигурна, че вие имате кръв.

Тя продължи да върви напред с наведена глава. Камерън я настигна. Известно време крачеха така един до друг, без да се хванат за ръце. Накрая той се престраши и обгърна пръстите й с едрата си длан. Тя не е възпротиви, защото ръката му бе топла и успокояваща.

Съмър нямаше представа накъде вървят. Може би подсъзнателно се насочиха към онова място на брега, където Камерън я изнесе от морето по време на бурята. Сега водата се бе отдръпнала и пясъчната ивица беше по-широка. Приближиха вълните и спряха там, до, където се плискаше водата. Той приближи ръката й до устните си, нежно я целуна, след това я пусна, пъхна ръце в задните си джобове и се загледа в морето.

— Онзи ден, когато падна зад борда и започна да потъваш, усети ли нещо особено, точно преди да те извадя над водата?

— Усетих паника — отговори тя, като ясно си спомни ужасния случай.

— Освен това? Усети ли нещо като прераждане? Почувства ли как някаква непозната сила в теб оживява?

Съмър поклати глава.

— Не, беше само паника. Защо ме питаш?

Камерън зарови пети в пясъка.

— Това е едно от нещата, които все още не можем да установим. Знаем, че когато някой като майка ти е на прага на смъртта, у него съвсем ясно се появява усещането за нова енергия. Човешката енергия умира и на нейно място идва енергията на Сайтерън. Не знаем точно в кой момент осъзнавате това. А може би ти не си била толкова близо до смъртта?

А може би не съм от Сайтерън, помисли си тя. Може би си сбъркал.

Той я погледна със съжаление и после заби поглед в пясъка, върху който чертаеше фигури с крак.

— Всички знаци сочат теб, Съмър. Не можеш да отречеш фактите. Просто се опитай да погледнеш на всичко това по-обективно.

Тя понечи да заговори. Искаше да му каже, че не е честно да говори така. Как да види нещата обективно, след като той постоянно манипулира мислите й! Замълча, защото мъжът сякаш разбрал упрека й, стоеше на разстояние от нея и въобще не я поглеждаше в очите. Не искаше да й влияе по никакъв начин. Тя изцяло контролираше мислите си.

— Какви са тези знаци? — поинтересува се момичето.

Той сякаш чакаше да го подкани да заговори:

— Например това, че предусещаш бурите. Температурата ти се покачва, кожата ти става много чувствителна. Начинът, по който свириш на саморъчно направената си флейта и на клавесина. Правиш го, без да познаваш нотите. Твоите лечителски способности.

Тя отвори уста да каже нещо, но той вдигна ръка и направи знак да замълчи.

— Знам какво мислиш: че твоите способности са най-обикновена, прастара народна медицина. Това може да е донякъде истина, но не обяснява всичко. Спомняш ли си пожара у семейство Сълтърс преди няколко години?

— Но това беше още преди мама да почине — изненада се тя. Откъде можеше да знае?

— Майка ти ни разказа. Тогава тя е била заета с бащата, а на теб е оставила сина. Той е бил толкова лошо обгорен, че ако не си била ти, е щял да умре същата нощ. Не му е помогнал само мехлемът, с който си го намазала. Спасило го е твоето докосване. Сърцето ти едва издържало на болката, която си съпреживявала заедно с него.

Докато Камерън й припомняше случая, в главата й изплуваха думите на майка й:

„Концентрирай се, събери цялата си енергия и я насочи върху това, което искаш да лекуваш“, учеше я тя.

— Точно така, това правим и ние, на Сайтерън — прочете мислите й той.

— Мама знаела ли е?

— Че използва методите ни? Не. Научила ги е от майка си, а тя от своята майка.

— Значи майка ми наистина ти е разказала случая със семейство Сълтърс! — не можеше да повярва тя.

— Не на мен. На друг, който ми го преразказа, преди да тръгна към Земята. Помисли, откъде другаде бих могъл да знам?

Тя се замисли, но не можа да намери обяснение. Спусна надолу ръкавите на пуловера си и се обърна към него.

— Хайде, продължавай, какви други знаци има, че тъкмо аз съм наел едничката на Сайтерън?

— Това, че можеш да предизвикваш да се случват неща, които искаш.

— Не е вярно, не мога — възпротиви се тя.

— Спомни си за змиите, за бръмбарите, локвите…

— Не съм ги причинила аз!

— Наоколо няма никой друг, който би могъл да го предизвика. Освен, ако не приемем, че е някакъв каприз на природата. Тогава ще повярваш ли, че братята Мънди случайно започнаха да кашлят, Джеб случайно падна от стола, а клавесинът ти случайно изсвири сонатата на Бах. Ти притежаваш същата сила като мен.

— Не е вярно. Бих искала да притежавам твоята сила, но я нямам. Знаеш ли колко пъти съм опитвала да предизвикам разни неща, но не съм успявала.

— Успяваш. Невинаги и не напълно, но все пак можеш. Разбира се, майка ти и баба ти са притежавали по-голяма енергия от теб. Ти сама го каза. С всяко поколение способностите ви намаляват. Това, в комбинация с липсата на вяра и самочувствие, наистина погубва силата.

— Все пак, мисля, че грешиш — настоя тя, но вече малко разколебана.

— Когато си казваш, че не можеш да направиш нещо, наистина не успяваш. Но ако се ядосаш достатъчно, че да забравиш задръжките си, можеш да постигнеш всичко, което желаеш. Точно така е станало след смъртта на майка ти, когато почти са те изнасилили.

— Не разбирам какво имаш предвид? — попита тя, въпреки че отдавна усещаше, че в случая има нещо нередно.

— Мразила си онзи мъж с цялата си душа, нали? Желала си му смъртта и точно така е станало.

— Това бе злополука — протестира момичето.

Той продължи спокойно да гледа вълните.

— Нима съм убийца! — извика тя с ужас.

— Не си, защото не сито направила съзнателно. Той е получил това, което е заслужил.

Онър потръпна, сви ръце в юмруци, пусна ръкавите на пуловера отгоре и скръсти ръце.

— А какви са мъжете, от които забременяват жените Ван Ворн? Откъде идват?

— Всеки от различно място. Те са били хора.

— Съвпадение ли е това, че всички са оставали само по една нощ?

Камерън поклати глава.

— Продължавай, не спирай точно сега — нетърпеливо настоя тя, тъй като той замълча.

— Тези мъже са били подбрани според физическите, интелектуалните и психическите си данни.

— Избрани?

— Ние ги избирахме. Има определени хора от нашата планета, които се занимават с това.

— Сводници! — засмя се тя. Историята ставаше все по-сложна и объркана. За съжаление нямаше доводи срещу нито една негова дума. Нито можеше да спре да задава въпроси.

— Как са попадали на острова?

— До известна степен под силата на внушение. Просто им пускаме пчелата в главата и останалото става от само себе си.

— „Мухата“, искаш да кажеш — усмихна се тя.

— „Пчела“ е по-сполучливо — пошегува се той.

— Камерън!

— Всички тези мъже са били авантюристи по дух, така че не е било трудно, да бъдат доведени на острова. След това безумно са се влюбвали в жените Ван Ворн.

— Щом като са били толкова влюбени, защо не са се връщали?

— Защото ние не сме го допускали. Споменът за любовта е изчезвал само след няколко дни.

— Това е жестокост! — протестира тя. Съвсем скоро сама бе разбрала какво означава да обичаш и да загубиш любовта си.

— Така е, но много по-жестоко щеше да бъде, ако тези мъже бяха отвели жените Ван Ворн от Прайд. Вие не можете да просъществувате на континента, защото сте предназначени за много по-прост и спокоен живот, като този на острова. — Камерън се намръщи и погледна надолу към пясъка. — За съжаление тук нещата също не са идеални — продължи той. — Знаем, че прабабите и майка ти са преживели голяма тъга. Трябваше да измислим нещо, което да успокои болката. Затова са понитата.

В този момент нещо я жегна.

— Какво за понитата? — нетърпеливо попита тя.

Мъжът я погледна и леко се усмихна с онази крива усмивка, която стопляше цялото й тяло.

— Познай.

— Те също са изпратени от вас!

Той кимна.

— Значи и дърветата на ливадата са особени и не растат на друго място?

— Точно така.

— И къде отиват конете през зимата? — продължи да пита тя.

Камерън я погледна многозначително.

— На Сайтерън! Шегуваш се…

Той поклати глава.

— Значи онези растения бънкенбери растат на твоята планета — заключи тя и се засмя, спомняйки си какво беше казал на тримата от местната управа. — Това е мястото с много специалните атмосферни условия! Сигурно сега разпитват из целия град, дали някой е чувал за тези плодове. — Тя продължи да се смее, но изведнъж си спомни, че това е поредният абсурд, с който се сблъсква. Тревогата я обхвана отново.

Той усети настроението й и заговори:

— Спомняш ли си първият път, когато ме срещна. Тогава си помисли, че отнякъде ме познаваш. Причината за това е, че у теб също има частица от Сайтерън. Очите ти може да не са сини като моите, но има нещо друго, отвъд външния вид, нещо, което не може да се назове с думи, и е неуловимо за останалите хора. Същото го има у теб, у прабабите ти и майка ти. Това си видяла в мен. Това е причината и за проблемите ни.

— Какво проблеми?

— Аз например, както си забелязала, понякога бъркам идиомите. Това е защото думите, взети поотделно, извън целия израз, нямат смисъл. Затова трудно ги запомням. Ти имаш проблем с четенето.

— Нямам никакъв проблем — протестира тя.

— Не можеш да четеш.

— Мога.

— Можеш да четеш отделни прости думи, но трудно ги свързваш.

— Не е вярно.

— Тогава защо не четеш книги?

— Така съм решила.

— Защо?

— Защото няма нужда да чета. Слушам касети, гледам телевизия. Не ме гледай така. Това че съм решила да не чета, не означава, че не мога.

Той я изгледа изпитателно.

— Добре, нека да проверим.

Ужасена, тя го наблюдаваше как клекна и написа няколко думи на мокрия пясък. Различи буквите, някои отделни думи, но колкото и да се опитваше, не можа да прочете написаното. Той замълча в очакване. За щастие, не я погледна в лицето. Имаше чувството, че ще умре от срам.

— А сега опитай да прочетеш това — обади се той и продължи да пише.

Сърцето й щеше да се пръсне, докато очакваше да се появят новите редове под ръката му.

— Е? — попита той и я погледна с любопитство.

— „… Това изкуство е по-прекрасно и по-топло дори от летен ден…“ — прочете тя с тих, несигурен глас. Не можеше да повярва, че успя да го прочете! — Това е Шекспир! — възкликна Съмър. — Майка ми четеше сонетите вечер докато заспивах. — Не можеше да откъсне очи от думите върху пясъка. — Какво направи, че успях да го разчета? — Първият ред беше напълно непонятен, а вторият кристално ясен. — Едно и също ли си написал?

— Да, абсолютно едно и също.

— Но защо не можах да го прочета първия път, а втория се справих без никакво усилие? Не мога да повярвам!

Той се изправи и изтупа пясъка от коленете си.

— Защото втория път използвах знаци, които са понятни за мозъка на един сайтерън. Много от нашите хора, дошли на земята, имат този проблем с четенето. В началото, когато образованието все още не е било толкова разпространено, не е правило впечатление, ако някой не може да чете. Но сега нещата са се променили.

— Напиши ми още нещо по този начин — нетърпеливо помоли тя.

Той отстъпи няколко стъпки в страни и продължи да пише.

— „Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен“ — през смях прочете момичето.

— Още нещо!

— Заболя ме пръстът.

— Моля те, нещо съвсем кратко.

Той се усмихна, наведе се над пясъка и изпод ръката му се появиха големи, едри букви:

— „Je t’aime“.

Тя се хвърли към него и обви с ръце врата му. Трябваше да се заземи за нещо, защото имаше чувството, че ще полети във въздуха от щастие.

— Мислех си, че съм глупава и затова не мога да чета.

— Не си. Просто си сайтерън.

— Винаги съм смятала, че съм повредена. Майка ми нямаше проблем с четенето.

— Не всички имаме. Аз също нямам затруднения. Това зависи от начина, по който са се съчетали гените. Като цвета на очите. Възможно е нашият син да може да чете перфектно.

— Ами, ако не може! — ужаси се тя.

— Ако не може, ще прави това, което току-що ти направи.

— Щом вашата цивилизация е толкова напреднала, би трябвало да можете да направите нещо по този въпрос.

— Все още не можем. Имаме възможност да трансформираме текста с компютър, но не и да правим трансформации в мозъка.

— Нямаш представа, колко неадекватна се чувствам понякога. Не искам синът ми да преживее същото.

Той прехвърли ръка през рамото й.

— Ако живее на Сайтерън, няма да има подобни проблеми.

— Да живее на Сайтерън! Кой е казал подобно нещо! — Тя се дръпна от прегръдката му и отстъпи назад. — Не, никога няма дати позволя да го направиш, Камерън! Детето има нужда от майка си. Няма да ти го дам!

— Разбира се, че ти също ще бъдеш с нас.

В този момент тя изпита цяла гама от чувства — объркване, неверие, страх, болка.

— Ще бъдем заедно. По дяволите, защо иначе ще ти разказвам всичко това за Сайтерън! Това е част от процеса на твоята адаптация към мисълта, че ще те заведа там. Ще те взема с мен. Не се ли досети сама?