Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (8)

Глава осма
Четвъртък през нощта

Все още бе следобед, но сивият арктически сумрак вече се сгъстяваше над морето, когато Юлисис постепенно забави ход. Вятърът бе напълно утихнал, отново непрекъснато валеше сняг, упорит и гъст, и видимостта бе намалена едва на един кабелт. Беше адски студено.

Офицери и матроси на групички от по трима-четирима си проправяха път по десния борд към кърмата. Изтощени, напълно измръзнали хора, повечето от които потънали в мрачни мисли, те вървяха безмълвно и уморените им нозе вдигаха малки облачета пухкав сняг. На юта се построиха безшумно зад капитана и образуваха редица във форма на буквата „Г“ около дългата симетрична колона от покрити със сняг хамаци, които се издигаха направо от непокътнатата белота на кърмовата палуба.

До капитана бяха застанали трима от офицерите му — Карслейк, Едъртън и началникът на медицинската служба. Карслейк стоеше до парапета — долната част на лицето му до очите бе увита в бинтове. На два пъти през последните двадесет и четири часа той бе причаквал Валери и го бе умолявал да преразгледа решението си да го разжалват. В първия случай Валери се бе държал непреклонно, почти презрително, а десетина минути преди това отношението му бе вече ледено и грубо — той заплаши Карслейк със строг арест, ако продължава да му досажда. И ето че сега Карслейк се взираше с невиждащи очи в снега и мрака, с потъмнели и натежали от омраза бледосини очи.

Едъртън стоеше точно зад лявото рамо на Валери и неудържимо трепереше. Всички лицеви мускули над побледнелите му здраво стиснати устни непрестанно потрепваха — само очите му гледаха твърдо, замъглени от някакво мрачно заслепение и вперени в страшната купчина пред нозете му. Брукс също бе стиснал устни, но с това се изчерпваше и приликата между двамата мъже — със зачервено лице и сърдити сини очи той се ядосваше и кипеше от гняв така, както само един лекар, чиито разпореждания са открито пренебрегнати от тежко болен, може да се ядосва. Валери, както му бе обяснил убедително и непочтително Брукс, изобщо не трябваше да идва тук и бе заклеймен като последен глупак, че напуска леглото си. Но както бе изтъкнал кротко Валери, все някой трябваше да извърши погребалната служба и това бе задължение на капитана, щом свещеникът не бе в състояние да я извърши. А именно днес свещеникът не бе в състояние да я извърши, защото самият свещеник лежеше мъртъв пред нозете му… пред неговите нозе и пред нозете на Едъртън — човека, който несъмнено го бе убил.

 

 

Свещеникът бе загинал преди четири часа, наскоро след като „Чарли“ си бе отишъл. Тиндъл бе много неточен в предвижданията си. „Чарли“ не се появи до един час. „Чарли“ се появи едва късно сутринта и долетя в компанията на трима свои събратя. От норвежкия бряг до тук, десетия градус западна дължина, полетът наистина е продължителен, но не и за тези гигантски кондори „Фоке Вулф 200 S“, чиито сенки редовно описваха призори полукръг от Тронхайм до окупирана Франция и покрай западните брегове на Британските острови.

„Кондори“ в групов полет винаги предвещаваха беда и тези не направиха изключение. Те се устремиха право към опашката на конвоя. Преградният артилерийски огън от бойните и от търговските кораби бе силен и бомбеното нападение започна с подчертана липса на ентусиазъм — „кондорите“ бомбардираха от височина около 2300 метра. В ясното мразовито утро бомбите се забелязваха почти в мига на отделянето им от самолета — имаше предостатъчно време за съответната маневра. Най-неочаквано самолетите прекъснаха бомбардировката и изчезнаха на изток, впечатлени, но очевидно незасегнати от оказания им „топъл“ прием.

При тези обстоятелства нападението изглеждаше твърде подозрително. Благоразумният „Чарли“ обикновено правеше разузнавателни полети, но в редките случаи, когато решаваше да нападне, правеше това смело и решително. Набързо прекратената атака бе твърде плаха и съвсем очевидно безнадеждна в тактическо отношение. Естествено, твърде възможно бе от новите попълнения в Луфтвафе да се изисква предпазливост, която изключително много липсваше на техните предшественици, или може би им бе строго заповядано да не излагат на риск своите ценни машини. Но най-вероятно, почти сигурно можеше да се смята, че несполучливото нападение целеше само да отвлече вниманието, а главната опасност трябваше да се очаква от друго място. Наблюдението над морската повърхност и под нея бе подсилено.

Изминаха пет, десет, петнадесет минути, но нищо не се случи. Екраните на радара и хидролокатора си оставаха упорито чисти. Накрая Тиндъл реши, че повече няма смисъл да държи в бойна готовност целия корабен екипаж, който така остро се нуждаеше от почивка, и сирената изсвири отбой.

Бе възстановена обичайната ходова вахта. Работите по кораба до обед бяха отменени и свободните от вахта офицери и матроси почти до един отидоха да подремнат малко. Но не всички. Брукс и Никълс трябваше да се погрижат за пациентите си, щурманът се върна в щурманската кабина, Маршъл и неговият помощник Питърс продължиха прекъснатата си обичайна обиколка, а Едъртън, нервен, неспокоен, прекалено чувствителен и горящ от желание да изкупи вината си в случая Карслейк — Ролстън, остана свит и бдителен в студеното и самотно орлово гнездо на командната кула.

Пронизителният настойчив вик откъм палубата завари Маршъл и Питърс в разговор със старшина електротехника, който отговаряше за захранващ сектор №2. Секторът се намираше от левия борд на носовата палуба и представляваше галерия, която завиваше под прав ъгъл край каюткомпанията и заобикаляше назад около фундамента на втора оръдейна кула. С четири бързи крачки те прекосиха сектора, минаха през водонепроницаемата врата и като проследиха ръката на сочещия нещо зад борда морски пехотинец, се взряха през завалелия отново сняг. Маршъл се вгледа в пехотинеца и на часа го позна — това бе Чартъръс, единственият редник, когото всеки офицер на кораба познаваше лично — когато се намираха в пристанище, той служеше и като бюфетчик в каюткомпанията.

— Какво има, Чартъръс? — попита Маршъл. — Какво виждате? Говорете, човече!

— Ето там, сър! Погледнете! Ей там… още малко надясно! Виждам… виждам подводница, сър, да, подводница!

— Какво? Какво виждате? Подводница ли? — Маршъл говореше полуобърнат, тъй като преподобният Уинтроп, свещеникът, се бе промъкнал към парапета между него и Чартъръс.

— Къде? Къде е? Покажете ми, покажете ми!

— Право напред, отче. Сега вече я виждам — само че, по дяволите, що за смешна форма има тая подводница? Моля да ме извините за непристойния език — добави припряно Маршъл. Той улови войнствения, нехристиянски блясък в очите на Уинтроп, въздържа се да не се разсмее и се втренчи през снега в странния тумбест предмет, който вече почти се изравняваше с тях.

Високо в командната кула неспокойните търсещи очи на Едъртън бяха забелязали предмета дори преди Чартъръс. Подобно на него той веднага го взе за подводница, застигната от снежна буря при излизането си на повърхността — отплатата за нападението на „кондорите“, и дори и през ум не му мина мисълта, че хидролокаторът или радарът задължително би трябвало да я засекат. Минутите, бързината — ето това бе най-важното, преди тя да успее да изчезне. Без да разсъждава, той грабна телефона до предното скорострелно артилерийско оръдие.

— Предно оръдие от командната кула! — изрева той настойчиво. — Подводница 60° отляво. Разстояние 100 ярда. Виждате ли я?… Не, не 60° отляво, вече 70°! — Той крещеше отчаяно. — А, добре, добре. Готови за стрелба!

— Слушам, готови за стрелба — изпращя слушалката в ухото му.

— Открийте продължителен огън!

— Сър… но сър… Кингстън не е тук. Отиде…

— Оставете сега Кингстън! — изкрещя Едъртън гневно. Знаеше, че Кингстън е командирът на оръдието. — Открийте огън, глупаци, незабавно! Аз поемам цялата отговорност! — Той бутна телефона обратно на поставката и отиде до наблюдателния пост… В този миг осъзна какво бе казал и едновременно с това го обзе вцепеняващ, отвратителен ужас. Той се хвърли отчаяно към телефона.

— Отменете последната заповед! — изкрещя той диво. — Прекратете огъня! Прекратете огъня! О, боже мой, боже мой, боже мой! — от слушалката се разнесе отривистият гневен рев на двуфунтовите снаряди. Слушалката падна от ръката му и се разби о стената. Беше много късно.

Беше много късно, защото той бе допуснал една основна грешка — бе забравил да заповяда да свалят металните кожуси на дулата, които се поставяха на оръдията, когато не ги използуваха, и снарядите се възпламениха при самия изстрел.

Първият снаряд избухна вътре в дулото на оръдието, като уби един мерач и рани тежко свръзката; другите два снаряда се разпукнаха и избухнаха на интервали от по една секунда на един-два метра от лицата на четиримата наблюдатели на носовата палуба.

И четиримата останаха невредими, като по чудо невредими от летящите свистящи късове метал, разлетели се зад борда — нагорещени до червено парчета желязна градушка, които съскаха, щом паднеха в морето. Но взривната вълна имаше очертана посока и силата дори само на няколко фунта силен експлозив, който се взривява на един разкрач, е смъртоносна.

Свещеникът умря мигновено. Питърс и Чартъръс след няколко секунди. Причината за смъртта и на тримата бе една и съща — сплескан тил. Взривната вълна ги помете назад, като че ли ги грабна някаква гигантска ръка, която сплеска тиловете им в преградната стена като яйчена черупка. Снегът попи кръвта и след миг от нея нямаше и следа.

На Маршъл наистина страшно му провървя. Взривната вълна (по-късно той казваше, че цялата работа била все едно да се изпречиш на пътя на буталото на парен чук) го подметна през отворената врата зад гърба му, отпра токовете и на двете му обувки, когато ги запъна на прага, и той изхвърча във въздуха, описа пълно салто, плъзна се по пода на галерията и се заби право в ствола на оръдейна кула две, а гърбът му застана между четирите огромни болта на перестите гайки за ръчно завинтване, които обезпечаваха един люк за наблюдение. Ако бе стоял само на една крачка по-наляво или по-надясно, ако токовете му бяха с два инча по-високи, както бе катапултиран през вратата, ако се бе ударил в оръдейната кула на косъм по-наляво или по-надясно, лейтенант Маршъл нямаше да е сред живите. Поразително, но такава бе повелята на законите на съдбата. След всичко преживяно Маршъл се намираше сега в лазарета бинтован, с няколко счупени ребра, от които го болеше при дишане, но иначе нищо повече.

А една преобърната спасителна лодка, безмълвен спомен от някоя по-предишна трагедия от конвоите до Русия, отдавна се бе стопила в здрачевината.

 

 

Гласът на капитан Валери, тих и дрезгав, постепенно заглъхна. Валери отстъпи назад, като затвори молитвеника, и жалният писък на сирената проехтя за миг над юта и се удави в снежната пелена. Хората стояха мълчаливо и неподвижно, докато тринадесетте тела, увити в савани от платнище, с прикачени тежести се плъзгаха едно по едно по наклонената дъска, под британското знаме, падаха с плясък и изчезваха в арктическите води. В продължение на няколко дълги секунди никой не помръдна. Странното хипнотизиращо въздействие на призрачния ритуал на погребението сякаш бе омагьосало уморените вцепенени умове и те бяха забравили за студа и несгодите. Дори и когато Едъртън пристъпи напред, въздъхна и рухна безмълвен и сломен на снега, това не ги извади от вцепенението. Някои не му обърнаха изобщо внимание, други го наблюдаваха с равнодушни очи. Изглеждаше нелепо, но на Никълс, застанал в дъното, му хрумна мисълта, че тези хора можеха да си стоят така безкрайно дълго, докато съзнанието им угасне, а кръвта им се съсири и замръзне, докато самите те се превърнат в ледени стълбове. В този миг най-неочаквано и жестоко магията бе разрушена — пронизителният писък на сигнала за бойна тревога раздра сгъстяващия се здрач.

На Валери му бяха потребни три минути, за да се добере до мостика. Той често почиваше, спираше на всяко второ или трето стъпало от четирите трапа, които водеха до мостика, но въпреки това изкачването отне и малкото останали му сили. Наложи се Брукс едва ли не да го внесе на ръце през вратата. Валери се хвана здраво за парапета, като дишаше мъчително и трудно, с покрити с кървава пяна устни; но както винаги погледът му бе буден и внимателен, докато се взираше през снежната вихрушка.

— Засечена е цел, скъсяване на дистанцията, скъсяване на дистанцията. Постоянен курс, пресича се с нашия. Непроменена скорост. — Гласът от високоговорителя на радарната станция бе приглушен и безличен, но този спокоен, сдържан тон несъмнено принадлежеше на лейтенант Боудън.

— Добре, добре! Ще го надхитрим и още как! — Умореното отпуснато лице на Тиндъл засия от радостно предчувствие и той се обърна към капитана. Предстоящото сражение винаги доставяше радост на Тиндъл. — Някакъв кораб се задава към нас от юг-югозапад, капитане. Боже мили, вие какво правите тук? — Видът на Валери го потресе. — Брукс! Защо, по дяволите…?

— Може би вие ще се опитате да му поговорите? — изръмжа гневно Брукс. Той тръшна вратата след себе си и заслиза вдървено от мостика.

— Какво му става? — Въпросът на Тиндъл не бе отправен към никого. — Какво, по дяволите, съм направил?

— Нищо, сър — утеши го Валери. — Вината е изцяло моя… неподчинение на лекарските разпоредби и ето какво се получава. Та какво казвахте…?

— А, да. Опасявам се, че ни очаква неприятност, капитане. — Валери скритом се усмихна, като видя как доволството и радостното очакване се разляха по лицето на адмирала. — От радарната станция съобщават за приближаването на кораб — голям и бързоходен, — чийто курс се пресича с нашия.

— И, разбира се, корабът не е наш, нали? — промърмори Валери. Внезапно той вдигна очи. — За бога, сър, това да не е…?

— Тирпиц ли? — довърши вместо него Тиндъл. Той решително поклати глава. — Първоначално и на мен ми мина същата мисъл, но не, не е възможно. Адмиралтейството и военновъздушните сили го държат под око като насадена квачка, която мъти яйцата си. Ако Тирпиц помръдне дори на педя, ние ще бъдем известени… Вероятно е някой тежък крайцер.

— Дистанцията намалява. Дистанцията намалява. Курсът непроменен. — Гласът на Боудън, забързан и непринуден, смътно напомняше на коментатор на мач по крикет. — Приблизителна скорост 24, повтарям, 24 възла.

Говорителят изпращя, гласът млъкна и почти едновременно с това се обади високоговорителят на радиостанцията.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Радиограма от конвоя: „От Стърлинг до командуващия: Разбрано, ще бъде изпълнено. Край.“

— Отлично, отлично! От Джефрис — обясни Тиндъл. — Наредих му с радиограма конвоят да смени курса на север-северозапад. Така ще се отдалечат на прилично разстояние от нашия приближаващ се приятел.

Валери кимна.

— На какво разстояние пред нас е конвоят, сър?

— Щурман! — извика Тиндъл и се облегна назад в очакване.

— Шест… шест и половина мили — лицето на Мъхнатия беше безизразно.

— И той вече не издържа — отбеляза скръбно Тиндъл. — Напрежението си казва думата. Само допреди няколко дни той би ни дал разстоянието с точност до ярд. Шест мили — напълно достатъчно разстояние, капитане. Няма да успее да ги засече. Боудън твърди, че той все още не е успял да засече нас и това, че курсовете ни се пресичат, сигурно е чисто съвпадение… Явно лейтенант Боудън има лошо мнение за немския радар.

— Известно ми е. Надявам се да излезе прав. За пръв път този въпрос не е само от теоретично значение. — С бинокъл, долепен до очите, Валери се загледа на юг — виждаше се само морето и вече не така гъстият сняг. — Във всеки случай тревогата дойде тъкмо навреме.

Тиндъл повдигна въпросително бухлатите си вежди.

— Беше някак си особено там, на юта. — Гласът на Валери потрепера. — Във въздуха витаеше нещо необикновено, нещо тайнствено. Никак не ми хареса това, сър. Беше ужасно… да, едва ли не зловещо. Снегът, мълчанието, мъртъвците — тринадесет мъртви — само мога да предполагам какво им е било на хората, как са възприемали Едъртън и всичко останало. Беше неприятно… нямам представа как щеше да свърши всичко това…

— Пет мили — прекъсна го високоговорителят. — Повтарям пет мили. Курс и скорост непроменени.

— Пет мили — повтори Тиндъл с облекчение. Несигурността винаги му причиняваше безпокойство. — Време е да го предизвикаме малко, капитане. Скоро ще се озовем там, където според изчисленията на Боудън достига обхватът на немския радар. Според мен, ако се отправим на изток, ще създадем впечатлението, че покриваме опашката на конвоя и че пътуваме за Нордкап.

— Десет надясно! — разпореди Валери. Крайцерът постепенно направи завой и пое по новия курс. Оборотите на машините бяха намалени и Юлисис напредваше сега с двадесет и шест възла.

Измина една, изминаха пет минути и високоговорителят отново прогърмя.

— Мостик от радарната станция. Дистанцията постоянна. Променя курса си, за да ни пресече пътя.

— Чудесно! Направо чудесно! — Адмиралът почти мъркаше от удоволствие. — Изиграхме го, господа! Той не е забелязал конвоя. Открийте огън по данни от радара.

Валери се пресегна за телефона, свързан с пункта за насочване на огъня.

— Пунктът ли е? А, вие ли сте, Кортни… много добре, много добре… така направете.

Валери постави обратно слушалката и хвърли поглед към Тиндъл.

— Това момче наистина е умно. Оръдейните кули на кърмата вече са заели позиция за стрелба и от десет минути са готови за бой. Казва, че само трябва да се натисне копчето.

— Направо да му се чуди човек, както и на този наш приятел. — Тиндъл кимна с глава по посока на Мъхнатия и погледна учудено. — Кортни ли? Кортни ли казахте? А къде е артилерийският офицер?

— Доколкото ми е известно, в кабината си. Припадна на юта. Във всеки случай той сега не е в състояние да изпълнява задълженията си… Слава богу, че не съм на мястото на това момче. Мога да си представя…

Юлисис потрепера и внезапният грохот на първа кърмова оръдейна кула заглуши гласа на Валери, а снарядите калибър 5,25 инча изсвистяха в здрача. Няколко секунди по-късно корабът отново се разтресе, когато оръдията на втората кула се присъединиха към стрелбата. Оттук насетне оръдията стреляха поред, по един снаряд на всяка половин минута. Нямаше смисъл да се хабят боеприпасите, след като не се следеше за попаденията, но вероятно това бе необходимият минимум, за да се разгневи противникът и да се отвлече вниманието му от всичко останало, освен от кораба пред него.

Снежната пелена бе вече поизлиняла и се бе превърнала в прозрачен воал, който по-скоро замъгляваше, отколкото закриваше хоризонта. На запад облаците се разсейваха и залезът озари небето. Валери заповяда първа кърмова кула да прекрати отъня и да зареди с осветителни снаряди.

Внезапно снегът спря да вали и пред очите им изникна неприятелят — огромен и заплашителен, тъмен, неясен силует, а по разпенилата се високо по форщевена му вода лъчите на залеза хвърляха нелепи златисти отблясъци.

— Тридесет надясно! — отсече Валери. — Пълен напред. Пуснете димна завеса! — Тиндъл кимна в знак на съгласие. В плановете му не влизаше да се забърква с някакъв тежък немски крайцер, нито пък с малък военен кораб… особено на такова малко разстояние от четири мили.

На мостика половин дузина бинокли се взираха напред, като се мъчеха да разпознаят класа на вражеския кораб. Но беше трудно да се определи какъв бе този издължен силует, вбесяващо неясен и неопределен на фона на поаленялото небе. Неочаквано, както наблюдаваха, от сърцевината на силуета изригнаха облаци бял пламък — едновременно с тях високо във въздуха избухна и осветителният снаряд — точно над врага — и го заля с ослепителна безпощадна бяла светлина, от която той изглеждаше някак гол и беззащитен.

Измамна беззащитност. Всички на мостика се приведоха инстинктивно, щом снарядите засвириха над самите им глави и се забиха в морето пред носа на Юлисис. Всички освен Мъхнатия. Той погледна невъзмутимо адмирала, докато Тиндъл бавно се изправяше.

— Клас „Хипер“, сър — съобщи той. — Водоизместимост 10 000 тона, оръдия калибър осем инча, на борда му има самолети.

Тиндъл отправи продължителен, изпълнен с подозрение поглед към сериозното лице. Той се порови из мислите си за достоен смразяващ отговор и съзря оръдейните кули на немския крайцер, които бълваха дим сред отслабващото зарево на осветителния снаряд.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Май не си губят много времето. А и проклетата им стрелба я бива! — добави той с професионално възхищение, когато снарядите засъскаха в морето, профучали през кипящия килватер на Юлисис, на около петдесет метра от кърмата му. — С първите два залпа ни хванаха на вилка. Следващия път ще ни улучат.

Юлисис продължаваше да се наклонява, а от задния му комин започна да излиза дим, когато Валери се изопна и притисна бинокъла към очите си. На вражеската палуба от десния борд, точно пред мостика, изригнаха бързо гъсти облаци дим.

— О, браво, Кортни! — възкликна той. — Наистина много добре!

— Наистина много добре! — повтори като ехо Тиндъл. — Красота! И все пак си мисля, че това няма да е краят на нашия „сърдечен разговор“ с тях… Аа! Точно навреме, господа! По дяволите, този мина съвсем наблизо! — Кърмата на Юлисис, извъртяла се вече почти на север, изчезна от погледа, когато един залп падна в морето почти до нея и един от снарядите избухна, вдигайки огромен воден стълб.

Следващият залп — очевидно попадението в неприятелския крайцер с нищо не бе намалило неговата огнева мощ — падна на около един кабелт от кърмата. Сега немецът стреляше вече напосоки. Главният механик Додсън усърдно пускаше дим, мазният черен дим се стелеше по повърхността на водата и се кълбеше в плътна непроницаема завеса. Валери направи завой и с пълен ход се отправи на изток.

През следващите два часа в здрача и в мрака те си играеха на котка и мишка с крайцера, клас „Хипер“, като от време на време стреляха, мярваха се за миг, колкото да подмамят врага, и отново изчезваха зад димната завеса, от която сега, с настъпването на нощта, едва ли имаше нужда. През цялото това време радарът бе техните очи и уши и нито веднъж не ги подведе. Накрая, доволен, че конвоят е вече вън от всякаква опасност, Тиндъл нареди да спуснат двойна димна завеса във формата на огромна подкова и корабът изчезна в югозападна посока, като изстреля няколко последни снаряда, не толкова за прощален спомен, колкото за да покаже посоката, в която ще тръгне.

Час и половина по-късно, в края на един гигантски полукръг наляво, Юлисис пое курс на север, докато Боудън с хората си следяха движението на вражеския крайцер. Докладваха, че държи курс право на изток, а след това, малко преди да напусне обсега на радара — че променя курса си на югоизток.

Схванат и вдървен, Тиндъл слезе от високия си стол. Той се протегна няколко пъти.

— Тази вечер свършихме добра работа, капитане, наистина добра работа. Обзалагате ли се, че нашият приятел ще кръстосва цяла нощ на юг и на изток с пълен ход и с надеждата, че на сутринта ще пресрещне конвоя? — Въпреки умората си Тиндъл направо ликуваше. — А през това време FR77 ще се намира на двеста мили на север от него… Предполагам, щурман, че в рамките на скорост сто възла сте изчислили всички възможни курсове за среща с конвоя?

— Смятам, че ще успеем да се присъединим към тях без много затруднения — отвърна любезно Мъхнатия.

— Именно когато се прави на най-скромен — рече Тиндъл, — ми е и най-противен… Сили небесни, вкочанил съм се от студ… О, по дяволите! Дано не е някоя нова неприятност!

Свръзката зад предния мостик вдигна слушалката на звънящия телефон и се обади.

— Вас търсят, сър — рече той на Валери. — Лейтенантът от медицинската служба.

— Приемете съобщението, Крайслер.

— Извинете, сър. Настоява да говори лично с вас. — Крайслер подаде слушалката. Валери се въздържа да не възкликне от раздразнение и вдигна слушалката до ухото си.

— На телефона е капитанът. Да, какво има?… Какво?… Какво! О, боже, не може да бъде!… Защо не ми беше докладвано?… О, да, разбирам. Благодаря ви, благодаря.

Валери подаде обратно слушалката и се обърна тежко към Тиндъл. В мрака адмиралът по-скоро долови, отколкото забеляза внезапната умора и прегърбените му рамене.

— Обади се Никълс — гласът на Валери бе равен и безцветен. — Лейтенант Едъртън се е застрелял в каютата си преди пет минути.

В четири часа призори при обилен снеговалеж, но иначе спокойно море Юлисис се присъедини към конвоя.

 

 

Само след шест часа, късно на следващата сутрин, адмирал Тиндъл се бе превърнал в уморен стар човек, измъчван и преследван от безпощадни и горчиви угризения, близки, твърде близки до отчаяние. Като по някакво чудо само за няколко часа топчестите бузи се стопиха и хлътнаха, отдръпналата се кръв остави румените му страни сиви като пергамент, а очите му потъмняха от кръв и умора. Степента и бързината, с която промяната преобрази този сърцат и добродушен моряк, моряк, когото не плашеха и най-страшните превратности на войната, беше невероятна, невероятна и сама по себе си обезпокоителна, но далеч по-обезпокоително бе нейното цялостно деморализиращо въздействие върху матросите. Една ескадра има само един командуващ… горе-долу това бяха неизбежните мисли на всеки един от тях.

Всеки непредубеден съд би снел от Тиндъл каквато и да било вина и би го оправдал без никакво съдебно дирене. Той бе постъпил така, както бе сметнал за правилно, както би постъпил всеки командуващ на негово място. Тиндъл обаче бе изправен пред безмилостния съд на своята собствена съвест. Не можеше да забрави, че именно той бе отклонил конвоя толкова далече на север, че именно той бе пренебрегнал официалните разпореждания да вървят неотклонно към Нордкап и че не другаде, а точно при 70° северна ширина, както го бяха предупредили от Адмиралтейството, дебнеше врагът. Ето как при това мразовито и напълно спокойно разсъмване конвой FR77 влезе слепешката право в ядрото на най-голямото струпване на немски подводници, срещано в арктическите води за цялата война.

Вълчата глутница нападна в любимия си час — на разсъмване, и от любимата си позиция — североизток, така че слънцето грееше насреща им. Нападна свирепо, умело и с пресметната жестокост. Естествено, епохата на капитан Прин, чиято подводница много отдавна бе изпратена заедно с целия си екипаж на морското дъно от ескадрения миноносец Волверин, както и епохата на неговите знаменити съвременници — разцветът на великите командири на подводници, апогеят на личната интелигентност и огромна храброст — бе отминала. След нея бе настанало времето на съгласуваните, обединени масови атаки на вълчите глутници, а те бяха методични и безотказни, почти сведени до една обща формула и провеждани под единно командуване. По всеобщо признание те бяха много по-опасни и по-зловещи.

Кочела, трети в лявата колона, бе първият кораб, който удариха. Той бе от същата серия с Вайчъра и Варела, които също влизаха в състава на конвоя, и носеше около петнадесет хиляди тона авиационен бензин. Беше улучен поне от три торпеда. Първите две го пречупиха почти наполовина, третото предизвика такава чудовищна експлозия, че корабът буквално изчезна. В един момент Кочела бе там и плаваше спокойно, огряван от огнените лъчи на изгрева, а в следващия вече го нямаше. Бе изчезнал напълно и безследно — само кипналата бяла пяна показваше мястото, където бе плавал, бе изчезнал, докато заглъхналите уши и вцепененият разсъдък напразно се опитваха да проумеят значението на случилото се, бе изчезнал, докато слепият инстинкт бе запратил хората в първото допаднало им укритие, когато бурята от смъртоносен метал връхлетя флотилията.

Два кораба поеха пълната сила на експлозията. Огромен метален къс, може би барабан от винч, се вряза право в надстройката на Сиръс, който се намираше на един кабелт надясно от Кочела, и унищожи напълно радарната му станция. Не стана ясно какво точно се случи с другия кораб с невероятното име Тенеси Адвенчърър, който се намираше непосредствено зад кърмата на Кочела, но почти бе сигурно, че рулевата му рубка и мостикът бяха сериозно повредени и той загуби управление.

За нещастие това не се разбра веднага, защото отстрани нищо не личеше. Тиндъл, който се съвзе бързо от чисто физическото сътресение от взривната вълна, нареди да сигнализират на конвоя за авариен завой наляво. Вълчата глутница очевидно се бе разположила отляво и единственото правилно действие, за да се сведат до минимум по-нататъшните загуби и да се нанесе контраудар на стратегията на противника, бе да се отправят право насреща им. Той бе напълно сигурен, че подводниците ще са струпани на едно място — обикновено те се разполагаха във верига само при бавни конвои. Освен това Тиндъл бе прибягвал, и то със значителен успех, до тази тактика на няколко пъти в миналото. И накрая тази маневра свеждаше до минимум възможностите на подводниците да стрелят по конвоя, като ги принуждаваше да изберат — или да се потопят, или да бъдат потопени.

С безупречна точност и съгласуваност корабите от конвоя, наклонени надясно, завиха царствено, оставяйки след себе си извити бели дири, които проблясваха в сумрака, който вече се спускаше над морската повърхност. Твърде късно се забеляза, че Тенеси Адвенчърър е загубил управление. Бавно, а после с шеметна бързина той се обърна на изток, като се насочи право към друг английски кораб Тъбакоу Плантър. Едва ли имаше време да се обмисля или преценява неизбежното: щурвалът на Плантър бясно се завъртя в опита си да избегне сблъсъка с Адвенчърър, но въртящият се като пумпал Адвенчърър, очевидно останал без всякакво управление, неумолимо, метър подир метър, със сляпа злоба го догони на дъгата на завоя. Със свирепа жестокост той блъсна Плантър точно пред мостика. Носът на Адвенчърър се заби дълбоко в корпуса му — на пет-шест метра — сред хаос от разкъсани и огънати листи от обшивката му: силата от удара на кораб с водоизместимост 10 000 тона и скорост 15 възла е чудовищна. Раната бе смъртоносна. След удара Плантър продължи известно време по инерция, освободи се от злокобния нос и откри раната си за хищните талази, като по този начин ускори собствената си гибел. Почти мигновено той започна да се пълни с вода и се наклони силно надясно. На борда на Адвенчърър някой сигурно бе поел командуването: дадоха стоп на машината и корабът остана почти неподвижен редом с потъващия кораб, леко наведен напред.

Останалите кораби от конвоя се изтеглиха от мястото на аварията в посока северозапад. Капитан Ор, който плаваше със своя Сиръс далеч в дясната колона, направи остър завой с повредения си миноносец и се отправи към сблъскалите се кораби. Едва бе изминал и половин миля, когато получи настойчив сигнал от флагмана да се върне в строя. Тиндъл не си правеше никакви илюзии. Потъването на Плантър очевидно бе въпрос на минути, но той бе убеден, че Адвенчърър можеше да остане така цял ден, без да го нападнат, и това нямаше да е доказателство нито за изтеглянето на подводниците, нито пък за неочаквана проява на измамен рицарски жест от страна на врага: неприятелят щеше да остане да дебне, щеше да чака до последната минута преди смрачаване с надеждата някой ескадрен миноносец да се притече на помощ и да застане редом с Адвенчърър.

В този случай Тиндъл се оказа прав. Адвенчърър бе торпилиран малко преди залез. Три четвърти от хората му успяха да се качат в спасителни лодки заедно с двадесет души, оцелели от Плантър. Един месец по-късно ги откри фрегатата Ешър в три спасителни лодки, вързани една за друга, покрай мразовития и скован от лед бряг на Мечи остров, поели право на север. Капитанът, изопнат и напрегнат, седял на кърмата и с празни очни кухини търсел някакъв изгубен хоризонт, стиснал в сгърчената си ръка румпела. Останалите седели или лежали в лодките, един стоял прав, обгърнал мачтата с ръка, а изсъхналите им и почернели от слънцето устни били разтегнати в грозна усмивка. Корабният дневник се валял до капитана непопълнен — всички били загинали от измръзване още през първата нощ. Младият капитан на фрегатата ги оставил да се носят по вълните и гледал как изчезват отвъд северния хоризонт на света, на път към Бариерата. А Бариерата е мястото на великата тишина, морето на невероятния покой, толкова спокойно, толкова тихо, толкова студено, че те може и да са още там — мъртъвците, за които няма покой. Недостоен и жалък край на човешкия дух. Не е известно дали Адмиралтейството е одобрило поведението на капитана на фрегатата.

По отношение на главното обаче, по отношение на предвижданията за разположението на противника, адмиралът определено сгреши. Командуващият вълчата глутница го надхитри и въпросът, дали Тиндъл е трябвало да предвиди това, бе спорен. Неговата тактика да насочва целия конвой право срещу торпедната атака бе добре известна на врага. Бе добре известно и това, че той се намира на Юлисис, а Юлисис, единствен по рода си кораб, познаваше визуално и от снимки всеки командир на подводница от германския флот, а вече със сигурност бе докладвано, че именно Юлисис води конвой FR77 към Мурманск. Тиндъл би трябвало да очаква, да очаква и да предотврати дълго подготвяния удар.

Защото подводницата, която торпилира Кочела, бе последна, а не първа от глутницата. Останалите се бяха разположили на юг от тази подводница, която бе затворила капана, и доста на запад по пътя на FR77 — напълно извън обсега на хидролокатора. И когато конвоят зави на запад, подводниците преспокойно заеха позиция за атака и зачакаха да останат на траверс на идващите кораби. Морето бе спокойно, спокойно като воденичен яз, с необикновено наситен син цвят. Извилият се през нощта снежен шквал бе отминал. Далеч на югоизток се появи ослепително слънце, чиито полегати лъчи разстлаха огромна сребърна лента върху арктическата водна шир и откроиха ясно побелелите от сняг кораби на фона на тъмносиньото небе и море. Условията бяха идеални, ако човек би могъл да употреби думата „идеални“, за да опише встъплението към една касапница.

И касапница, почти пълно унищожение, неизбежно щеше да има, ако не беше предупреждението, дошло, кажи-речи, в последната секунда. Предупреждение, което не дойде нито от радара, нито от хидролокатора, нито от някой друг чудодеен съвременен уред за откриване, а просто от острия взор на един осемнадесетгодишен младши матрос… и благословените лъчи на изгряващото слънце.

— Господин капитан! Господин капитан! — крещеше не друг, а младият Крайслер. Гласът му трепереше от прекомерна възбуда, а очите му бяха долепени до мощния бинокъл, закрепен на пулта за насочване на прожекторите от левия борд. — Там, на юг, нещо проблясва, сър! Премигна два пъти — ето пак!

— Къде, момче? — извика Тиндъл. — Хайде, кажи къде?

Крайслер бе забравил златното правило на докладващия наблюдател — преди всичко трябваше да се съобщи пеленгът.

— 50° отляво, сър… не, 60° отляво… Сега го изгубих от поглед, сър.

Всички бинокли на мостика се обърнаха към посоченото място. Но там нямаше нищо, абсолютно нищо. Тиндъл сгъна бавно телескопа си и повдигна рамене — красноречив жест на недоверие.

— А може би там наистина има нещо — рече колебливо Мъхнатия. — Ами ако е проблеснал някой перископ, който бързо се е завъртял?

Тиндъл го изгледа мълчаливо и безизразно, после отклони погледа си и се втренчи право напред. На Мъхнатия му се стори, че адмиралът е някак си особен и различен. Лицето му бе станало безжизнено, застинало като на статуя, лице на човек, който отговаря за двадесет кораба и пет хиляди човешки живота, лице на човек, който бе взел вече едно погрешно решение.

— Ето, отново проблесна! — изкрещя Крайслер. — Два пъти… не, три пъти! — Той почти не бе на себе си от възбуда, буквално се гърчеше от безсилие. — Видях ги, сър, наистина ги видях! Наистина! О, повярвайте ми, сър, моля ви.

Тиндъл отново се обърна. Десет дълги секунди той не сваляше погледа си от Крайслер, който бе зарязал бинокъла и бе сграбчил вратата с ръце и я разтърсваше с жални, умоляващи очи. Внезапно Тиндъл взе решение.

— Ляво на борд, капитане. Бентли — готов да сигнализирате!

Като се осланяше само на голите думи на едно осемнадесетгодишно момче, конвой FR77 бавно обърна на юг, дори прекалено бавно. Изведнъж морето закипя от летящи торпеда — три, пет, десет — за половин минута Валери преброи тридесет. Те летяха почти на повърхността и зловещите им кипящи дири, проточили се след тях, избиваха бързо отгоре и се задържаха млечнобели върху гладкото като стъкло море — крехки, мимолетни стрели със смъртоносни върхове. Успоредни в центъра, те се разпръсваха ветрилообразно на изток и запад, за да обхванат целия конвой. Беше фантастична гледка — нито един човек от конвоя не беше виждал нещо, което поне малко да прилича на това.

Само за миг настъпи пълно объркване. Нямаше време за сигнализиране. Всеки кораб се бореше сам за себе си, за да се избегне пълното унищожение на конвоя. Объркването бе още по-ужасно за корабите в средата и в периферията на конвоя, които все още не бяха забелязали летящите торпеда.

Бе невъзможно всички да се спасят — водата направо гъмжеше от торпеда. Крайцерът Стърлинг бе първата жертва. Тъкмо когато изглеждаше, че е избегнал всякаква опасност, тъй като се намираше далеч напред от гъмжилото на торпедата, Стърлинг се наклони, сякаш бе получил жесток невидим удар, лудешки се завъртя и с гъсти облаци дим над кърмата си пое обратно на изток. Юлисис, който маневрираше блестящо почти на място, като използваше максимално възможностите на руля и на мощните си двигатели, се провря между четири торпеда, две от които профучаха буквално на няколко метра от двата му борда — той продължаваше да бъде кораб с късмет. Ескадрените миноносци, бързи и високоманеврени, управлявани безупречно, лавираха почти с надменна непринуденост и с пълен ход гордо поеха на юг към спасението.

Съдбата обаче не бе така благосклонна към търговските кораби — огромни, тромави и относително бавни. Два кораба в лявата колона — един танкер и един товарен — бяха поразени: по някакво чудо те и двата само потрепераха от страшния удар и продължиха своя ход напред. Съвсем различна бе съдбата на големия товарен кораб, който идваше непосредствено зад тях с хамбари и трюмове, натъпкани с танкове. За три секунди той бе торпилиран три пъти — нямаше нито дим, нито огън, нито драматични сцени — с надупчен като решето и разпран от кърмата до носа корпус той потъна изправен, бързо и безшумно, повлечен към дъното от огромната тежест на своя товар. За онези, които се намираха в подпалубните помещения, не съществуваше и най-малката възможност за спасение.

Търговският кораб Бел Айл от централната колона бе улучен от торпедо по средата. Разнесоха се две отделни експлозии — вероятно торпедата бяха две — и в следващия миг го обгърнаха пламъци. Само за секунди той получи силен крен наляво, който с всяка минута се увеличаваше. Леерите постепенно изчезнаха под водата, а провисналите спасителни лодки почти докосваха нейната повърхност. Десетина-петнадесет мъже, като се хлъзгаха по почти отвесните палуби и капаци на хамбарите, до половина залети с вода, се устремиха към най-близката спасителна лодка. Те отчаяно започнаха да секат подсигуряващите проволки на лодката, с гротескна бързина се скупчиха в нея, освободиха я от лодбалката, грабнаха веслата и ожесточено загребаха надалеч от кораба. Цялата тази сцена се разигра за не повече от минута. Шест мощни удара на веслата ги отдалечиха достатъчно от кърмата на потъващия кораб, още два ги отведоха право под мятащия се нос на Уолтър А. Бадъли, неговия натоварен с танкове съсед от дясната колона. Ненадминатото умение на капитана, което бе спасило Бадъли, не можеше да помогне с нищо за спасяването на лодката — малкият съд се разби като черупка, изхвърляйки крещящите мъже в ледената вода.

Когато огромният сив корпус на Бадъли мина бързо покрай тях, те заплуваха с такава нечовешка сила, че от тежкото им арктическо облекло не остана нищо. В такива случаи човек губи разсъдък — изобщо и през ум не им минаваше мисълта, че ако по някакво чудо успеят да се спасят от гилотината на огромния винт на Бадъли, то само минути по-късно щяха да умрат от сковаващия мраз на арктическите води. Но се случи така, че нито студът, нито металът станаха причина за смъртта им. Те продължаваха да се борят, вече почти редом с кърмата, като напразно се мъчеха да се измъкнат от бесния увличащ водовъртеж, когато торпедата, съвсем близо едно до друго и едновременно удариха Бадъли точно под кърмата.

За хора, плуващи в близост до мястото на мощна подводна експлозия, не може да има дори искрица надежда — картината след нея е нечовешка, отвратителна, потресаваща, извън всякаква представа. В такива случаи опитни лекари, дори патолози могат само с неимоверни усилия да направят оглед на онова, което преди експлозията е било човешки същества… Но за тези мъже, които толкова често кръстосваха арктическите води, тази смърт бе спасение, защото умряха мигновено.

Почти цялата кърмова част на Уолтър А. Бадъли бе отнесена. Стотици тонове вода вече нахлуваха в огромната зейнала дупка под кърмата, втурваха се през разрушените от взрива преградни стени, отваряха с трясък изкъртените водонепроницаеми врати на котелното помещение и затеглиха кораба неумолимо право към дъното, докато леерите на юта се потопиха, сякаш направиха поклон към изпълнените с очакване полярни води. За миг корабът се задържа така. Веднага след това от вътрешността му се разнесе приглушена експлозия, а след нея и оглушителното зловещо свистене на излизаща под високо налягане пара и грохотът на откъртилите се от фундаментите си тежки котли, когато носът на кораба се изправи нагоре. Почти незабавно разбитата кърма започна да натежава и да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато ютът напълно се скри под водата, а носът, от който се стичаха цели реки, се вирна високо нагоре. Метър по метър ъгълът на наклона се увеличаваше, кърмата потъна петдесет-сто метра под повърхността на водата, а носът се извиси още толкова на фона на синьото небе, повдигнат от около петнадесет хиляди кубически метра въздух, затворен в него.

Още четири градуса и корабът щеше да се изправи напълно отвесно, когато настъпи краят. Този ъгъл можеше да се определи съвсем точно, защото именно в тази секунда от борда на Юлисис, който се намираше на половин миля, изщрака фотоапарат, фотоапаратът в ръцете на лейтенант Никълс.

Фотоапарат, който улови незабравима картина — силна с простотата си, — картина на потъващ кораб, изправил се почти отвесно на фона на бледосиньото небе. Картина, в която липсваха подробности с изключение на два тумбести силуета, причудливо увиснали във въздуха — това бяха два тридесеттонни танка, освободили се от стропорите си и уловени от обектива, преди да се забият в огледалото на средната настройка, залята вече от вълните. В дъното се виждаше кърмата на Бел Айл с излязъл над водата винт, докато флагът му на търговски кораб лениво се вееше над спокойното море.

Само секунди след като фотоапаратът щракна, вятърът го изтръгна от ръцете на Никълс, калъфът се удари в една стена, обективът се разби, но филмът остана невредим. Моряците в спасителната лодка бяха наистина обзети от паника, но тази паника бе основателна: във втори хамбар, точно пред мястото на пожара, на борда на Бел Айл имаше хиляда тона танкови снаряди… Разполовен точно по средата, той потъна само за минута: надупчената като решето от експлозията носова част на Бадъли пое плавно след него.

Заглъхващото ехо от експлозиите все още се разнасяше над морето, когато бе уловено и върнато обратно от поредица приглушени взривове, идващи от юг. На разстояние, по-малко от две мили, Сиръс, Вектра и Вайкинг, ослепително бели под лъчите на утринното слънце, рисуваха с килватера си причудливи фигури по водната повърхност, а от двете страни на кърмовите им палуби се сипеха подводни бомби. От време на време ту един, ту друг от тях изчезваше зад извисилите се гейзери от вода и пръски и като по чудо се появяваше отново, щом белите стълбове се разпиляваха в морето.

Да се присъедини към ловната хайка, да задоволи палещата първобитна жажда за мъст — това бе първоначалният порив на Тиндъл. Мъхнатия го погледна крадешком и се стъписа, стъписа го тази непреклонност, плътно стиснатите устни и изкривеното от благороден гняв лице, гняв, който не на последно място бе насочил и към самия себе си. Внезапно Тиндъл се завъртя на стола си.

— Бентли! Предайте на Стърлинг: „Докладвайте за повредите.“

Сега Стърлинг се намираше на повече от миля зад тях, но бързо се приближаваше със скорост, не по-малка от двадесет възла.

— „Имаме теч зад машинното отделение — разчете Бентли накрая. — Складовете наводнени, но повредите на корпуса незначителни. Положението овладяно. Рулевото устройство заклини. Преминахме на аварийно управление. Всичко наред.“

— Слава богу! Сигнализирайте: „Поемете командуването и се отправете на изток.“ Хайде, капитане, да ударим една ръка на Ор да се справи с тези свирепи кучета!

Мъхнатия го изгледа с недоумение.

— Сър!

— Кажете, щурман. Какво има? — Тонът на Тиндъл бе рязък и нетърпелив.

— А какво ще стане с онази, първата подводница? — осмели се да попита Карпентър. — Тя не би могла да е на повече от миля на юг от нас, сър. Не следва ли да…?

— Боже всемогъщи! — възкликна Тиндъл. По лицето му се изписа гняв. — Да не би да се опитвате да ми внушите, че… — Той млъкна рязко и продължително изгледа Карпентър. — Какво казахте, щурман?

— Подводницата, която потопи танкера, сър — отвърна учтиво Мъхнатия. — Тя сигурно е успяла да зареди отново и се намира в идеална позиция за стрелба.

— Разбира се, разбира се — измърмори Тиндъл. Капитанът бе обърнал глава настрани. Ръката отново потри уморените очи. — Вие сте напълно прав, щурман, напълно прав. — Той замълча и се усмихна. — Както винаги, дявол да ви вземе!

Юлисис не откри нищо на юг. Поводницата, която бе потопила Кочела и бе затворила капана, предвидливо бе изчезнала. Докато претърсваха района, чуха оръдейна стрелба и видяха, че от дулата на оръдията калибър 4,7 инча на борда на Сиръс излиза дим.

— Запитайте го за какво е цялата тази проклета пукотевица — нареди с раздразнение Тиндъл. Мъхнатия тайно се усмихна — у стария все още имаше хляб.

— „Вектра и Вайкинг са повредили, а вероятно и унищожили подводница — се казваше в съобщението. — Заедно с Вектра потопихме изплавалата на повърхността подводница. Как е положението при вас?“

— Как е положението при нас! — избухна Тиндъл. — Ама че отвратително нахалство! Как е положението при вас! Следващият му кораб ще бъде най-скапаната бракма от миночистачите в базата… За всичко това сте виновен вие, щурман!

— Така е, сър. Съжалявам, сър. Може би този му въпрос е само израз на… ъъъ… трепетна грижа.

— А добре ли ще ви дойде да станете негов щурман на следващия му кораб? — попита Тиндъл заплашително.

Мъхнатия се оттегли в щурманската кабина.

— Карингтън!

— Слушам, сър. — Първият офицер бе както винаги верен на себе си — с бистър поглед, гладко избръснат и готов за действие. На лицето му с жълтеникав загар — отличителен белег на всички хора, прекарали дълго време под тропическото слънце — нямаше дори сянка от умора. Не беше спал три денонощия.

— Какво ви говори това? — Той посочи на северозапад. Необикновено пухкави сиви облаци засенчваха хоризонта. Морето пред тях стана мастиленосиньо, набраздено от лек северен ветрец.

— Трудно е да се каже, сър — отвърна неуверено Карингтън. — Със сигурност не предвещава лошо време… Подобно нещо съм виждал и преди, сър — ниски кълбести облаци, които се появяват в ясна сутрин при повишаване на температурата. Често срещано явление край Алеутските острови и в Берингово море, сър — и там те означават гъста мъгла.

— А вашето мнение, капитане?

— Нямам представа, сър — Валери поклати решително глава. Преливането на плазма, изглежда, му бе помогнало. — Това е ново за мен, никога не ми се е случвало преди.

— Така и предполагах — изсумтя Тиндъл. — И на мен не ми се е случвало, ето защо попитах най-напред първия офицер… Ако се окаже, че това, което се задава, е мъгла, първи, моля, докладвайте ми. Ако времето ни направи капан, не мога да си позволя да оставя цял един конвой пръснат, кажи-речи, из целия Северен Атлантик. Въпреки че знаете ли какво? — добави той тъжно. — Мисля си, че без нас те ще бъдат в много по-голяма безопасност.

— Вече мога да ви докладвам, сър. — Карингтън притежаваше рядката дарба, способността да докладва с уверен и нетърпящ възражение тон, без да има намерение да обиди някого. — Това е мъгла.

— Много добре — Тиндъл никога не се съмняваше в преценката му. — Да видим какво може да се направи сега. Бентли, сигнализирайте на ескадрените миноносци: „Прекъснете всички действия. Заемете мястото си в конвоя.“ И добавете думата „незабавно“. — Той се обърна към Валери: — Заради капитан Ор.

След около час търговските и военните кораби отново се бяха строили и първоначално поеха на североизток, за да избегнат нови срещи с вълчата глутница на 70° северна ширина. На югоизток слънцето грееше все по-ярко, но първите гъсти вълма от мъгла, студени и влажни, вече се кълбяха около конвоя. Скоростта бе намалена на шест възла — всички кораби спуснаха сигнални шамандури.

Тиндъл потрепера и слезе вдървено от стола си, когато прозвуча сигналът за отбой. Той мина през вратата и се поспря в коридора отвън. Постави ръка върху рамото на Крайслер и я подържа там, докато момчето се обърна изненадано.

— Исках само да надзърна в тези ваши очи, момко — усмихна се той. — Ние сме им длъжници. Много ви благодарим, никога няма да забравим това. — Той дълго не сваляше очи от младежкото лице, забрави за собствената си умора и тихичко изруга от внезапно съчувствие, като забеляза колко са зачервени очите му и бледи страните, целите в червени петна сега от смущение и радост.

— На колко години сте, Крайслер? — попита той неочаквано.

— На осемнадесет, сър… навършвам ги след два дни — в мекия западняшки говор имаше предизвикателство.

— Навършва осемнадесет, и то след два дни! — повтори Тиндъл бавно на себе си. — Боже милостиви! Боже милостиви! — Той сне ръка от рамото му, отиде до укритието, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— Навършва осемнадесет… след два дни — повтори той като зашеметен.

Валери се надигна от дивана.

— Кой? Младият Крайслер ли?

Тиндъл мрачно кимна.

— Знам. — Гласът на Валери бе много тих. — Знам как се чувствувате… Той свърши днес отлична работа.

Тиндъл се отпусна в едно кресло. Устните му бяха скръбно извити.

— Единственият, който… Мили боже, каква бъркотия! Каква страшна бъркотия! — Той жадно смукна от цигарата си и заби поглед в пода. — Дааа, един по един… — измърмори той разсеяно.

— Какво казахте, сър?

— Четиринадесет кораба отплаваха от Скапа и осемнадесет от Сейнт Джон — двете съставни части на конвой FR77 — отвърна тихо Тиндъл. — Общо тридесет и два. А сега — той замълча за миг, — сега са седемнадесет… като три имат авария. Броя Тенеси Адвенчърър като загинал. — Той изруга злобно. — Хиляди дяволи, как мразя да оставям кораб в това положение — като неподвижна мишена за всяка кръвожадна… — Той млъкна изведнъж и отново пое дълбоко дим от цигарата си. — Чудесно се справям, нали?

— Глупости, сър! — прекъсна го нетърпеливо, почти гневно Валери. — Вие нямате никаква вина, че самолетоносачите трябваше да се завърнат в базата.

— Искате да кажете, че всичко останало е по моя вина? — Тиндъл леко се усмихна и вдигна ръка, за да възпре машиналния протест. — Извинете, Дик. Знам, че не искахте да кажете това… но то е истина… истина. Шест търговски кораба загинаха за десет минути — шест! А нямахме право да загубим нито един! — С приведена глава и лакти, опрени върху коленете, той разтри с длани уморените си очи. — Контраадмирал Тиндъл, велик стратег — продължи той сухо. — Променя курса на конвоя и се сблъсква с един тежък крайцер, отново го променя, за да попадне право в капана на най-голямата вълча глутница, известна му досега — и то точно в района, за който са го предупредили от Адмиралтейството, че може да ги срещне… Няма значение как ще постъпи с мен старият Стар, когато се върна… изобщо няма да се оплаквам. Вече не, не и след случилото се.

Той се изправи тежко на крака. Светлината на единичната лампа огря лицето му. Валери бе потресен от промяната.

— Къде отивате, сър? — попита той.

— Към мостика. Не, не ставайте, Дик. — Той направи опит да се усмихне, но усмивката му излезе като тъжна гримаса — появи се и след миг угасна. — Оставете ме на мира да обмисля следващото си погрешно решение.

Той отвори вратата, спря неподвижен, щом чу ясното свистене на снаряди някъде наблизо горе и пискливия настойчив сигнал за тревога да се носи пронизително сред мъглата. Тиндъл бавно завъртя глава и впи поглед назад в укритието.

— Изглежда — рече той горчиво, — че вече съм го взел.