Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (18)

Пета глава
„Обезопасителен вързоп Дулитъл“

Докторът се върнал край потока в прикритието на дърветата, извадил лисиците от джобовете си и ги пуснал на земята.

— Знаеш ли, Джон Дулитъл — казала Билкана, — чувала съм, и то не веднъж, че си велик човек, но чак сега разбрах каква прекрасна личност си бил. Не зная как да ти благодаря. Преизпълнена съм… Глухарче, махай се от водата!

— Няма за какво да благодариш — прекъснал я докторът. — Всъщност самият аз с голямо наслаждение пързулнах стария Уил Пибоди, нищо, че ми даде пари. Нямаш представа откога го възпирам от лова на лисици. Той реши, че съм объркал хрътките с моята следа.

— О, не можеш да ги излъжеш тези хрътки — казала лисицата. — Гелъуей, грамадният звяр, с който ти разговаряше, е страхотия! Има безгрешен нос! Хване ли дирята ти — загубен си.

— Но теб са те преследвали и друг път, не е ли така? Значи все пак не всякога залавят плячката.

— Така е. Понякога успяваме да се изплъзнем, но само ако имаме щастие с времето или с нещо друго. От всичко най-важен е вятърът. Ако ни хванат миризмата откъм посоката на вятъра и тръгнат срещу него, не е възможно да се отървеш, освен ако е гористо и си толкова далеч, че да завиеш и да минеш зад тях, където вече ти хващаш тяхната, а не те твоята миризма. Но полята най-често са голи и те ни забелязват.

— Хм. Разбирам — кимнал докторът.

— А друг път — продължила лисицата — вятърът сменя посоката си в разгара на гонитбата. Но къде такова щастие! И все пак веднъж тъй се измъкнах. Беше октомври, влажно — любимо време за ловците. Подухваше леко. Пресичах ливадите до Торповата ферма, когато ги чух. Щом разбрах откъде идват, видях, че съм срещу вятъра, и то на равно, открито поле — направо невъзможно да им се изплъзна. Околността я познавах и като хукнах, казах си: „Тофъмския върбалак! Само той ще ме спаси!“. Този Тофъмски върбалак е обширна, зашумяна местност, изоставен стар ловен резерват на петнадесетина мили на запад. Между мене и него имаше само голи поля и хълмове. Стигнех ли го обаче, спасявах се, защото е обраснал в храсталак, гъст и преплетен — нито човек, ни кон може да се вмъкне вътре, а пък и прекалено голям е, за да се обгради от хрътките. Та, казвам, плюх си на петите да взема преднина. Хрътките тозчас ме забелязаха. А ездачите ревнаха: „Ето яяя!“. И се втурнаха подир мене като истински дяволи. Последва безкрайно, упорито, шумно, жестоко гонене — петнайсет мили! Откъм тази страна на Тофъмския върбалак няма прикритие, освен няколко ниски каменни огради. Лисицата не е чак толкова без ум, че да се прислонява там. Аз само ги прескачах и всеки път, щом върхът на опашката ми се вдигнеше над тях, ловците ревваха: „Ето яяя!“. На около три мили преди върбалака ме стегна сърцето. Очите ми се замъглиха и взе да ми се мержелее. Спънах се о един камък. Станах и кретах нататък. Вече наближавах, но нямах сили. Бях тичала прекалено бързо.

Лисицата Билкана замълчала, присвила уши, полуотворила уста, втренчила поглед. Сякаш отново виждала оня страшен ден, безкрайната, ужасна гонитба, в чийто край, досами спасителното убежище, усещала как силите я изоставят, а хрътките на Смъртта я гонят по петите. След малко продължила приглушено:

— Знаех, че загивам. Хрътките ме настигаха, без следа от умора. Но изведнъж вятърът смени посоката! „Ах! — казах си. — Да имаше наблизо ров или храсталак! Ще им се изплъзна!“ Но на открито, то се знае, дирята е почти без значение. Продължих да се влача напред. Изведнъж отляво съзрях хребет. На върха имаше орлова папрат — нисичка, но на туфи, разпръснати тук-там. Кривнах, взех да се отдалечавам от върбалака и поех към хребета. Хрътките бяха още назад. Стрелнах се в папратите и за пръв път — след четиринайсет мили — се скрих от врага. Притичах от туфа на туфа, оставих следа навсякъде. После се прехвърлих оттатък хребета, открих един ров, който водеше към върбалака, скочих в него и поех пак нататък. До това време вече едва пълзях, но както бях очаквала, като им се скрих от очите, новата посока на вятъра обърка кучетата. Надничах от рова, докато кретах към върбалака и ги видях как тичат от туфа на туфа из папратите на хребета. Ако вятърът все още духаше от мен към тях, някои непременно щяха да ме проследят до рова, където миризмата ми беше най-прясна, и да ме отбият от пътя към мечтаното прикритие. Кратката почивка — докато те се лутаха за моята следа — ми позволи да стигна до убежището, което гонех толкова отдалеч. Когато пропълзях, смазана и полумъртва, в Тофъмския върбалак, проснах се изтощена на земята и пратих благодарност на съдбата за тази внезапна смяна на вятъра, която ме спаси.

— Брей, брей! — възкликнал докторът, когато лисицата млъкнала. — Това е много интересно. От разказа ти излиза, че ако нещо им обърка обонянието, не е много трудно да се изплъзнеш на кучетата — тъй ли е?

— О, разбира се — казала Билкана. — Една лисица може да си намери достатъчно скривалища в ловното поле, ако не бяха тези техни носове. Почти всякога или ги виждаме, или ги чуваме, докато са още далеч, много преди да ни забележат. Пратят ли се по лъжлива следа, няма страшно.

— Разбрах — кимнал докторът. — Хрумна ми нещо. Ако лисицата мирише на друго вместо на лисица — на някаква силна миризма, от която кучето бяга, — хрътката няма да тръгне по такава следа, нали така?

— Не, сигурно няма, разбира се, ако не знае, че идва от лисица. А и тогава може да не я поеме, щом миризмата я отвращава.

— Точно това имах предвид. То ще е нещо като миризлива завеса. И стига да е достатъчно остра — напълно ще заличи природната ти миризма. А сега гледай — казал докторът и измъкнал от джоба си дебел черен портфейл, претъпкан с малки красиви шишенца, — това е джобна медицинска чанта. Някои от тези лекарства имат силна, лютива миризма. Ще ти дам да ги помиришеш… Я опитай това.

Докторът отпушил едно малко шишенце и го поднесъл под носа на лисицата.

— Страхотия! — задавила се тя. — Каква силна миризма! Как се нарича?

— Камфоров спирт. А сега виж другото. Това пък е от евкалипт. Смръкни.

Лисицата помирисала и второто шишенце. И отскочила като ужилена.

— Ух! Влезе ми в очите! Още по-гадно е и по-остро. Запуши го, докторе, бързо! — извикала тя и разтъркала нос с предните си лапи. — Потекоха ми сълзи!

— Чудесно — рекъл докторът. — Сега слушай: и двете лекарства са силни, но безопасни, само не бива да се пият. Хората ги употребяват при хрема и други простуди. Ясно, нали? Кажи, кучето ще бяга ли от тези миризми?

— И още как — ухилила се Билкана. — На миля, че и по-далеч. Помирише ли ги веднъж, всяко куче ще си изгуби обонянието поне за един ден. А те много си пазят носовете, особено ловджийските.

— Чудесно! — зарадвал се докторът. — Гледай сега, ако шишенцето е здраво запушено и е увито в носна кърпа, ето така, от него не се излъчва миризма. Виждаш, нали, можеш да си го сложиш в устата и да го носиш. Опитай, да се увериш, че съм прав.

Лисицата предпазливо поела в устата си шишенцето, увито в носна кърпа.

— Видя ли? — казал докторът и пак си го взел. — Напълно безвредно е и няма миризма, докато е увито. Но ако сложиш вързопчето на земята и пуснеш върху него тежък камък, стъкленото шише ще се счупи, лекарството ще се разлее и ще попие в кърпата, а миризмата ще е непоносима. Дотук ясно ли е?

— Напълно — отвърнала лисицата, — напълно… Глухарче, стига си ме дърпал за опашката! Не ме оставяш да чуя доктора! Върви до онова дърво и прави упражненията.

— А след това — продължил Джон Дулитъл, — като легнеш върху мократа кърпичка и се отъркаляш, ти също ще се умиришеш много силно на лекарството. Подир това вече със сигурност можем да кажем, че ни една хрътка не ще те проследи. Защото, като ти пресекат дирята, няма да знаят какво е и още защото, както казваш, така ще вони, че ще побегнат на цяла миля, за да се отърват от нея.

— Ще бягат, и още как — потвърдила лисицата.

— Отлично. А сега вземи едното шишенце. Кое предпочиташ? Камфора или евкалипта?

— И двете са еднакво отвратителни — казала лисицата. — Защо не ми дадеш и двете?

— Заповядай — подал ги докторът.

— Благодаря. А имаш ли две носни кърпи?

— Да. Ето ги — една червена и една синя.

— Чудесно — зарадвала се лисицата. — Тогава малките ще ги намажа с камфора, а себе си с евка… евка…

— Евкалипт — помогнал й докторът.

— Звучно име. Така ще си кръстя другия син. Все не можех да му измисля красиво име — Глухарче, Чесън и Евкалипт.

— Тримата сина на Билкана — допълнил докторът, като наблюдавал как пухкавите мъничета се премятат през корените на един дъб. — Много хубаво, и звучат едва ли не като римски, като класически имена. Но не забравяй: внимавай как увиваш шишенцата в кърпите. Не го ли направиш както трябва, може да се порежеш на стъклата. Увий ги добре, за да е меко. В джоба си имам малко канап. Я най-добре дай аз да ги завържа.

И Джон Дулитъл опаковал шишенцата и подал на Билкана новото си откритие — лисичия обезопасителен вързоп.

— Помни — казал й, — постоянно да ги носиш и чуеш ли хрътките, разбиваш ги с камък и си напояваш гърба. Тогава вече си спасена от всякакви кучета, дори от Гелъуей.

След като лисицата и малките й още веднъж му поблагодарили за незаменимата помощ, Джон Дулитъл ги пуснал да си вървят с мирисоразрушителя и продължил към Ашби.

Но никак не предполагал, докато се измъквал от долчинката, а пък Билкана и децата й тичали към своята дупка, какво важно отражение щяла да има новата му идея.

Същата вечер, на връщане към къщи, лисицата и малките й били надушени от хрътките, които се прибирали от безплодния следобеден лов.

Щом усетила кучетата по дирята си, Билкана пуснала вързопчетата на земята и ритнала към тях няколко камъка. Въздухът начаса се изпълнил със силен дъх на лекарства.

С насълзени от миризмата очи лисицата се отъркаляна в едното, а малките накарала да се напоят с другото.

След това, смърдящи на аптека, разкашляни и задъхани от усилието час по-скоро да се отърват от собствената си миризма, четиримата препуснали напряко през едно обширно пасбище към своя дом. Хрътките, от подветрената страна, щом ги забелязали на равното, пресекли нивата в отсрещния край на един жив плет, за да ги изпреварят и да ги хванат, преди да стигнат храсталака в подножието на пасбището.

За кучетата било лесно, защото Билкана не можела да тича с пълна скорост заради спънатото Глухарче.

Хрътките напредвали начело, както винаги, с прославения Гелъуей. Ловците, зарадвани от сигурния улов след скучния ден, надали викове и пришпорили конете.

Но въпреки благоприятния вятър, водещите кучета се заковали изведнъж на две крачки от плячката.

— Какво му става на Гелъуей, Джоунс? — викнал сър Уилям на оня със сивата кобила. — Виж го, сяда и гледа най-спокойно подир лисиците!

В този момент вечерният вятър задухал в източна посока и облъхнал кучешката сюрия. Хрътките, като по даден знак, подбили опашки и подплашено се разбягали далече от пасбището. Дори конете вдигнали уши и изпръхтели.

— О, небеса, каква воня! — възкликнал сър Уилям. — На химикал. Какво е това, Джоунс?

Ала човекът на сивата кобила препускал като луд да си събере сюрията и пляскал с дългия камшик.

Спокойно и несмущавана, Билкана стигнала дупката си и сложила малките да спят. Докато ги подреждала, не спирала да възклицава: „Велик човек — много велик човек!“

На другия ден излязла за храна и срещнала един лисан. Съседът й още щом я подушил, не само не я поздравил, ами побягнал като от чумава. Тогава тя разбрала, че новата й миризма е колкото полезна, толкова и вредна. Никой от близките й не смеел да я наближи и тя, както и камфорово-евкалиптовите й деца нямали достъп в ни една чужда лисича дупка. Но скоро из лисичето общество се разчуло, че Билкана-лисицата може да ходи където си ще, без да я преследват. Тогава Джон Дулитъл започнал да получава молби по тайнствени животински куриери за още евкалиптов спирт. И той изпратил стотици шишенца, увити в носни кърпи, към оня край на Англия. Скоро снабдил всички лисици в околността и като излизали в ловния сезон, те си носели неговия „обезопасителен вързоп Дулитъл“.

Накрая, вследствие всичко това, славната Дичъмска сюрия престанала да съществува.

— Няма никакъв смисъл — заявил сър Уилям, — не е възможно да се ловят лисици в този край, освен ако отгледаме сюрия евкалиптови хрътки. Обзалагам се, че го е свършил Дулитъл. Открай време се заканва да сложи край на този спорт. И ей богу! Що се отнася поне до Англия, постигна го!