Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (15)

Дали всичко в Берн е готово?

— Как се чувствува вашият шеф? — попита високият мъж. — Здрав ли е?

— Да — усмихна се Плайшнер. — Всичко е наред.

— Искате ли кафе?

— Благодаря. С удоволствие.

Мъжът отиде в кухнята и попита оттам:

— Имате ли сигурен покрив?

— Аз живея на втория етаж — не разбрал жаргона, отговори Плайшнер.

Гестаповецът се усмихна, изключвайки мелничката за кафе: той беше прав, при него е дошъл дилетант, доброволен помощник — „покрив“ на езика на разузнавачите от целия свят означава „прикритие“.

„Все пак не бива да се бърза — каза си той — старецът ни е в кърпа вързан. Той ще изкаже всичко, само че трябва да бъда по-предпазлив с него.“

— В Германия няма такова — каза той, подавайки на Плайшнер чашата с кафе. — Тези негодници поят народа с помия, а тук продават истинско бразилско.

— Забравен вкус — съгласи се Плайшнер, след като отпи малка глътка. — От десет години не съм пил такова кафе.

— Гърците ме учиха да пия силно кафе с вода. Искате ли да опитате?

На Плайшнер сега всичко му беше весело. Ходеше леко, мислеше леко, дишаше леко. Той се разсмя:

— Нито веднъж не съм пил кафе с вода.

— Това е интересно: контрастът в температурата и вкуса създава особено усещане.

— Да — каза Плайшнер, като отпи глътка вода — много е интересно.

— Какво ви помоли той да ми предадете устно?

— Нищо. Само тази ампула.

— Странно.

— Защо?

— Мислех, че ще ми каже кога да го чакам.

— За това нищо не ми е казал.

— Между впрочем, аз не ви попитах как сте с парите?

— Имам си на първо време.

— Ако ви потрябват пари, идвайте при мене. Много, разбира се, не мога да ви дам, но за дребни нужди винаги ще се намерят малко… Впрочем, гледахте ли дали нямаше опашка?

— Опашка ли? Какво е това — следене ли?

— Да.

— Знаете ли, аз някак си не обърнах внимание.

— Виж, това е неразумно. Той не ви ли инструктира за това?

— Разбира се, че ме инструктира, но аз се почувствувах тук след толкова много години, особено след концлагера, на свобода и съм опиянен. Благодаря, че ми напомнихте.

— Никога не трябва да се забравя за това. Особено в тази неутрална страна. Тук полицията е хитра… Много хитра полиция… Нямате ли нищо повече за мен?

— Аз ли? Не, нищо…

— Дайте си паспорта.

— Той ми каза да държа паспорта винаги в себе си…

— Казал ли ви е, че сега вие постъпвате на мое разпореждане?

— Не.

— Впрочем, да… Това е написано в телеграмата, която ми предадохте. Ние ще помислим как по-правилно да уредим работата. Вие сега…

— Ще се върна в хотела, ще легна и ще си отспя…

— Не… Аз имам предвид… вашата работа…

— Отначало ще си отспя — отговори Плайшнер. — Мечтая да спя цял ден, два, три, а после ще мисля за работата. Всички ръкописи оставих в Берлин… Впрочем, аз помня моите трудове почти наизуст…

Гестаповецът взе шведския паспорт на Плайшнер и небрежно го хвърли на масата.

— Елате за него в два часа вдругиден, ние сами ще ви регистрираме в шведското консулство. По-точно казано, ще се постараем да направим това: шведите се държат отвратително — стават все по-нагли.

— Кои? — не разбра Плайшнер.

Гестаповецът се закашля — беше объркал ролята си и за да излезе от положението, запали цигара и дълго пуска дим, преди да отговори.

— Във всеки, който е преминал през Германия, шведите виждат агент на нацистите. За тези мръсници няма значение какъв германец си — патриот, сражаващ се с Хитлер, или хрътка от Гестапо.

— Той не ми е казвал, че трябва да се регистрирам в консулството…

— Всичко това е написано в шифрованата телеграма.

„Неговият шеф е в Берлин — мислеше гестаповецът. — Това е ясно. Нали каза, че там са останали неговите ръкописи. Значи следата води в Берлин… Това е успех. Само да не бързаме — повтори си той — само да не бързаме.“

— Е, благодаря ви — каза Плайшнер, ставайки. — Кафето наистина е чудесно, а със студена вода — превъзходно.

— Вие вече съобщихте ли му, че сте се устроили благополучно, или искате аз да направя това?

— Можете ли да го направите чрез вашите другари?

„Комунист — помисли си гестаповецът. — Това е добре, дявол да го вземе!“

— Да, аз ще го направя чрез другарите. А вие от ваша страна също го информирайте… И без да се бавите…

— Аз исках да направя това още днес, но никъде не открих пощенската марка, която трябва да залепя на картичката.

— Вдругиден ще ви приготвя необходимата марка, ако не се продава. Какво трябва да бъде изобразено върху нея?

— Покоряването на Монблан… В син цвят. Непременно в син цвят.

— Добре. Картичката у вас ли е?

— Не. В хотела.

— Това е лошо. В хотела не бива да оставяте нищо.

— Ами — усмихна се Плайшнер — това е най-обикновена картичка, в Берлин купих десетина такива пощенски картички. А текста запомних… Така че не съм допуснал никаква немарливост…

Като стискаше ръката на Плайшнер в антрето, човекът каза:

— Предпазливост и още веднъж предпазливост, другарю. Имайте предвид, че спокойствието тук е само привидно.

— Той ме предупреждаваше. Зная.

— За всеки случай кажете си адреса.

— „Виржиния“. Пансион „Виржиния“.

— Там американци ли живеят?

— Защо? — учуди се Плайшнер.

— Английска дума… Те обикновено отсядат в хотели с техни наименования…

— Не. Според мене там няма чужденци.

— Ще проверим това. Ако ме видите във вашия пансион, моля, не идвайте при мене и не ме поздравявайте — ние сме непознати.

— Добре.

— Сега така… Ако с вас се случи нещо непредвидено, позвънете на моя телефон. Ще запомните ли? — И той два пъти произнесе цифрите.

— Да — отговори Плайшнер — имам добра памет. Латинският език тренира паметта по-добре от всякаква гимнастика…

Плайшнер излезе и бавно пресече улицата. Срещу къщата, която току-що беше напуснал, един старец с кожена жилетка затваряше кепенците на зоомагазина. В клетките подскачаха птици. Плайшнер дълго стоя пред витрината, разглеждайки птиците.

— Искате да купите нещо? — попита старецът.

— Не, просто се любувам на вашите птици.

— Най-интересните са в магазина. Аз постъпвам обратното — старецът беше словоохотлив. — Всички изнасят на витрината най-хубавата стока, а аз смятам, че птиците не са стока. Птиците са си птици. При мене идват много писатели да ги слушат. А един от тях каза: „Преди да се спусна в ада на новата си книга — като Орфей, аз трябва да се наслушам на най-великата музика — птичата. Иначе няма да мога да изпея на света онази песен, която ще намери своята Евридика“.

Плайшнер изтри внезапно появилите се сълзи и отдалечавайки се от витрината, каза:

— Благодаря ви…

12.3.1945 (02 часа и 41 минута)

— Защо не бива да се пали лампата? От кого сте се изплашили? — попита Щирлиц.

— Не от вас — отговори Холтоф.

— Е, да вървим пипнешком.

— Аз вече привикнах в дома ви. Тук е уютно и тихо.

— Особено когато бомбардират — промърмори Щирлиц. — Кръстът ме боли ужасно. Някъде здравата ме е пронизало. Сега ще отида в банята за аспирин. Сядайте. Дайте ръка — тук има кресло.

— Благодаря, вече го напипах.

Щирлиц влезе в банята и отвори аптечната.

— Вместо аспирин в тъмното щях да взема очистително — каза той. — Хайде да спуснем щорите, те са плътни, и да запалим камината.

— Опитах да спусна щорите, но сигурно са с някакъв секрет.

— Ами, просто колелцата заяждат в дървото. Сега ще оправя всичко. Какво се е случило, приятелю? От кого се страхувате толкова?

— От Мюлер.

Щирлиц затъмни прозорците и се опита да запали лампата. Като чу, че ключът щракна, Холтоф каза:

— Аз извадих бушоните. Възможно е у вас да е монтирана апаратура.

— От кого?

— От нас.

— В смисъл?

— Точно за това съм дошъл при вас. Запалете камината и сядайте — имаме малко време, трябва да обсъдим много важни въпроси.

Щирлиц запали сухите дърва. В камината забуча: тя беше старинна камина — отначало започваше да бучи и едва когато се нагрееше, стихваше.

— Е? — попита Щирлиц, сядайки в креслото по-близо до огъня. — Какво става с вас, приятелю?

— С мене ли? С мене — нищо. А какво ще правите вие не знам…

— По принцип ли?

— И по принцип…

— По принцип смятам да се изкъпя и да легна да спя. Измръзнал съм и съм смъртно уморен.

— Аз дойдох при вас като приятел, Щирлиц.

— Е, стига де — намръщи се Щирлиц. — Придавате си тайнственост като дете. Искате ли да пиете?

— Искам.

Щирлиц донесе коняк, наля на Холтоф и на себе си. Пиха мълчаливо.

— Хубав коняк.

— Още? — попита Щирлиц.

— С удоволствие.

Пиха повторно и Холтоф каза, като изпука пръсти:

— Щирлиц, през тази седмица аз се занимавах с вашето досие.

— Не ви разбрах.

— Мюлер ми възложи да проверя работата ви с физиците.

— Слушайте — говорите ми със загадки, Холтоф! Какво отношение има към мене арестуваният физик, или ми разяснете защо негласно сте проверявали моето досие и защо Мюлер търси улики срещу мене?…

— Не мога да ви го обясня, защото и аз самият нищо не разбирам. Зная само, че вие сте заподозрян.

— Аз? — изненада се Щирлиц. — Та това е идиотизъм! Или вашите шефове са си загубили ума в тази суматоха!

— Щирлиц, вие сам сте ме учили на аналитичност и спокойствие.

— Вие искате да бъда спокоен след това, което ми казахте?! Да, аз съм неспокоен. Аз съм възмутен. Сега ще отида при Мюлер…

— Той спи и не бързайте да ходите при него. Първо ме изслушайте. Ще ви кажа какво открих във връзка с физиците. Засега не съм го казал на Мюлер. Чаках вас…

На Щирлиц трябваше един миг, за да събере мислите си и да си спомня не е ли оставил някакви на пръв поглед дори незначителни компрометиращи данни — във въпросите, при записа на отговорите, в излишен интерес към подробностите.

„Как ще се държи Холтоф? — мислеше Щирлиц. — Да дойде и да ми каже, че с мене се занимава негласно Гестапо, е работа, която за него мирише на разстрел. Той е убеден нацист, какво е станало с него? Или ме опипва по нареждане на Мюлер? Едва ли. Тук няма техни хора, а те трябва да разбират, че след такива разговори най-добре за мене е да се скрия. Сега не е четиридесет и трета година, фронтът е близо. Да е дошъл по собствена инициатива? Хм-хм… Той не е толкова умен, за да играе сериозна игра, макар да е много хитър. Аз не разбирам добре такава наивна хитрост, но точно тя може да надиграе и логиката, и здравия разум.“

Щирлиц разбута разгорелите се цепеници и каза:

— Е, казвайте.

— Всичко това е много сериозно.

— А кое на този свят е несериозно?

— Аз извиках трима експерти от ведомството на Шуман.

Шуман беше съветник на вермахта по въпросите за новото оръжие. Хората му се занимаваха с проблемите по разлагането на атома.

— Аз също виках експерти оттам, когато вие затворихте Рунге.

— Да. Ние, Гестапо, арестувахме Рунге, но защо с него сте се занимавали вие, от разузнаването?

— Не разбирате ли?

— Не. Не разбираме.

— Рунге е учил във Франция и в Щатите. Нима е трудно да се досетите колко важни са за нас неговите връзки там? Нас ни погубва липсата на смелост и дързост, когато трябва да се реши проблемът. Страхуваме се да си позволим да фантазираме. От тук до там — и нито крачка настрана. Ето главната ни грешка.

— Това е вярно — съгласи се Холтоф. — Прав сте. Що се отнася до смелостта, няма да спорим. Но за подробностите съм готов да поспоря. Рунге твърдеше, че трябва да се продължи изучаването на възможностите за получаване на плутоний от силно радиоактивни вещества, а неговите научни опоненти го обвиняваха точно в това. И не друг, а те са написали донос срещу него, аз ги накарах да си признаят…

— В това не се съмнявам:

— А сега наши хора съобщиха от Лондон, че Рунге е бил прав! Американците и англичаните са тръгнали по неговия път. А той беше затворен при вас…

— При вас в Гестапо — уточни Щирлиц. — При вас, Холтоф. Не ние го затворихме, а вие. Не ние заведохме дело, а вие — Мюлер и Калтенбрунер. И не моята, не вашата, не на Шуман баба му е еврейка, а неговата, но Рунге криеше това.

— Ако ще и дядо му да е бил три пъти евреин! — избухна Холтоф. — Не е важно какви са били дядо му и баба му, щом той ни служи фанатично! А вие сте повярвали на негодниците?

— На негодниците?! На старите членове на движението! На проверените арийци? На физиците, които лично фюрерът е награждавал?

— Хубаво, хубаво… Добре. Всичко е вярно. Вие сте прав. Дайте още коняк.

— Да не сте изхвърлили капачката?

— Запушалката е в лявата ви ръка, Щирлиц.

— Питам ви за бушоните.

— Не. Те са там, на масата, до огледалото.

Холтоф изпи коняка на един дъх, като рязко отхвърли главата си назад.

— Започнах да пия много — каза той.

— Бих искал да зная кой сега пие малко?

— Тези, които нямат пари — пошегува се Холтоф. — Нещастни хорица…

— Някой беше казал, че парите са ясно изразената свобода.

— Така е — съгласи се Холтоф. — А как мислите, Щирлиц, какво ще реши Калтенбрунер, ако му доложа резултатите от моята проверка?

— Най-напред вие сте длъжен да доложите на Мюлер, той е издал заповедта за арестуването на Рунге.

— А вие сте го разпитвали…

— Точно така. Аз го разпитвах по нареждане на ръководството, изпълнявайки заповед.

— И ако го бяхме освободили тогава, ние още преди половин година щяхме да бъдем къде-къде по-напред в създаването на оръжието на възмездието…

— Можете ли да докажете това?

— Аз вече го доказах.

— И всички физици са съгласни с вас?

— Повечето от тези, които виках на разговор. И така, какво ви очаква…

— Нищо — прекъсна го Щирлиц. — В крайна сметка абсолютно нищо. Резултатът от научните изследвания се потвърждава от практиката. А къде са при вас тези потвърждения?

— Те са у мене. В джоба ми.

— Истина?!

— Точно така. Аз получих някои неща от Лондон. Най-пресни новини. Това е смъртна присъда за вас.

— Какво целите, Холтоф? Вие клоните нанякъде, но не мога да разбера накъде?…

— Готов съм да повторя още веднъж: волно или неволно, но вие, точно вие сте провалили работата по създаването на оръжието на възмездието. Волно или неволно, но вие, точно вие, вместо да разпитате сто физици, сте се ограничили с десетина и основавайки се на техните показания — а те са били заинтересувани от изолацията на Рунге — сте спомогнали неговият път да бъде обявен за неверен и безперспективен!

— Значи вие ме призовавате да не вярвам на истинските войници на фюрера, на онези хора, на които вярват Кайтел и Гьоринг, а да защищавам човека, който предлага американски път за изучаване на атома? Това ли искате? Искате да вярвам на Рунге, който бе арестуван от Гестапо, а Гестапо не арестува никого току-тъй, и да не вярвам на тези, които са помагали да бъде разобличен?!

— Всичко изглежда логично, Щирлиц. Аз винаги съм завиждал на желязната ви логика: вие удряте и Мюлер, който е заповядал да арестуват Рунге, и мене, който защищава един евреин от трето коляно, и по такъв начин издигате вашия паметник на истината върху нашите кости. Браво. Аз ви ръкопляскам, Щирлиц. Но не за това съм дошъл. Рунге — вие сте се погрижили за това доста предвидливо — макар и да лежи в концлагер, живее там в отделна къщичка в градчето на СС и има възможност да се занимава с теоретична физика. Щирлиц, сега ще ви кажа най-важното: аз изпаднах в ужасно заплетено положение… Ако доложа резултатите от проверката на Мюлер, той ще разбере, че вие имате оръжие против него. Да, вие сте прав. Точно той заповяда да арестуват Рунге. Ако му кажа, че резултатите от проверката са против вас, това ще постави под косвен удар и него. А по мене, колкото и да е смешно, ще се стоварят удари от две страни. Ще ме удари Мюлер, ще ме ударите и вие. Той заради това, че моите доводи трябва тепърва да се проверяват, а вие… Е, вие вече казахте как приблизително ще биете по мен! Какво да правя аз, офицерът от Гестапо? Подскажете ми вие, офицерът от разузнаването.

„Виж го накъде бие — разбра Щирлиц. — Провокация ли е това, или не е? Ако ме провокира, знам как да постъпя. Ами ако това е покана за танц? Скоро ще започнат да бягат от кораба. Като плъхове. Ненапразно тон спомена за Гестапо и за разузнаването. Така. Ясно. Още е рано да отговоря. Още е рано.“

— Каква е разликата — сви рамене Щирлиц — Гестапо или разузнаването? Изобщо въпреки известните търкания ние вършим една работа.

— Една — съгласи се Холтоф. — Само че ние се славим по света като палачи, ние сме хора на Гестапо, а вие сте бижутерия, парфюмерия, вие сте политическо разузнаване. Необходими сте на всеки строй, на всяка държава, а ние принадлежим само на Райха. И с него или ще се издигнем, или ще изчезнем…

— Вие ме питате как да постъпите?

— Да.

— А какви са вашите предложения?

— Отначало искам да чуя вас.

— Като съдя по това, как сте извадили бушоните и как ме молихте да спусна щорите…

— Вие предложихте да спуснем щорите.

— Така ли? Дявол да го вземе, стори ми се, че това беше ваше предложение… Добре, не е там работата… Вие искате да излезете от играта?

— Имате ли „прозорец“ на границата?

— Да допуснем.

— Ако избягаме тримата при неутралните?

— Тримата ли?

— Да. Именно тримата: Рунге, вие и аз. Ние ще спасим за света един велик физик. Тук съм го спасил аз, а вие сте организирали бягството. Как мислите, а? И имайте предвид, че вие сте под подозрение, а не аз. Знаете какво значи да ви подозира Мюлер. Е? Чакам отговор.

— Искате ли още коняк?

— Да.

Щирлиц стана, разви капачката на бутилката, бавно се приближи до Холтоф, който подаде чашата си, и в този миг Щирлиц го удари по главата с тежката ръбеста бутилка. Тя се пръсна, тъмният коняк се разля по лицето на Холтоф.

„Аз постъпих правилно — разсъждаваше Щирлиц, натискайки педала на газта на хорха — не можех да постъпя иначе. В тази игра не може да се залага наполовина. Дори ако е дошъл при мене искрено — все едно, аз постъпих правилно. В този случай избрах най-правилния изход — губейки в частното, аз спечелих нещо повече: пълното доверие на Мюлер.“

До него, полегнал към вратата, Холтоф все още беше в безсъзнание.

Холтоф не беше прав, когато казваше, че сега Мюлер спи. Мюлер не спеше. Той току-що беше получил съобщение от Центъра за дешифриране: шифърът на руската радистка съвпадаше с този, който изпратиха от Берн. Така че, предположи Мюлер, руският резидент е започнал да търси нова връзка, като е решил, че или неговите радисти са загинали по време на бомбардировка, или е почувствувал, че с тях се е случило нещо. При това Мюлер се стараеше през цялото време да изважда пред скоби тези злополучни отпечатъци от пръсти върху руския предавател и върху слушалката на телефона за специална връзка с Борман. Колкото по-настойчиво се стараеше да прави това, толкова повече злополучните отпечатъци му пречеха да мисли. За двадесет години работа в полицията у него се беше изработило особено качество: за начало той се вслушваше в предчувствието, в своята интуиция, а след това вече препроверяваше това чувство — чрез аналитично оглеждане на фактите. Той рядко грешеше и когато служеше на Ваймарската република, избивайки нацистките демонстранти, и когато премина на работа при нацистите и започна да изпраща в концлагери лидерите на Ваймарската република, и когато изпълняваше всички поръчения на Химлер, и по-късно, когато започна да го тегли към Калтенбрунер — усетът му не го подведе. Той разбираше, че Калтенбрунер едва ли е забравил поръчението, свързано с Щирлиц, значи нещо се е случило, и то вероятно на високо равнище. Но какво се е случило и кога — Мюлер не знаеше. Затова той възложи на Холтоф да отиде при Щирлиц и да изиграе този спектакъл. Ако Щирлиц дойде на другия ден при него и му разкаже за поведението на Холтоф, той може спокойно да постави неговото дело в секретната каса, смятайки го за приключено. Ако Щирлиц се съгласи с предложението на Холтоф — тогава той ще може да отиде при Калтенбрунер с открити карти и да му докладва всичко, опирайки се на данните от своя сътрудник.

„Така… — продължи да мисли той. — Добре. Ще дочакам Холтоф, тогава ще видим. А сега за руската «пианистка». Изглежда, след като нейният шеф е започнал да търси връзка чрез Швейцария, към момата можем да приложим нашите методи, а не душеспасителните беседи на Щирлиц. Не е възможно тя да е била просто оръдие в ръцете на своите шефове. Все нещо трябва да знае. Практически тя не отговори на нито един въпрос. А време няма. И ключът от шифъра за донесението, което изпратиха от Берн, също може би се намира в нейната глава. Това е последният ни шанс…“

Той не успя да завърши мислите си, защото вратата се отвори и влезе Щирлиц. Държеше подръка окървавения Холтоф, чиито китки бяха стегнати зад гърба с малки хромирани белезници.

На вратата Мюлер забеляза обърканото лице на своя помощник Шолц и каза:

— Вие сте полудели, Щирлиц!…

— Съвсем съм си нормален — отговори Щирлиц, като хвърли с погнуса Холтоф в креслото. — А виж той — или е полудял, или е станал предател.

— Вода — разтвори устни Холтоф. — Дайте ми вода.

— Дайте му вода — каза Мюлер. — Обяснете ми ясно какво се е случило.

— Нека най-напред той да обясни — каза Щирлиц. — А аз по-добре да напиша всичко.

Той даде на Холтоф да пие вода и сложи чашата върху подноса до гарафата.

— Вървете си и напишете, което смятате за необходимо — каза Мюлер. — Кога ще успеете да го направите?

— Накратко — след десет минути. А подробно — утре.

— Защо утре?

— Защото днес имам срочни работи, които трябва да довърша. И после, той не може да се съвземе по-рано. Разрешете да напусна.

— Да, разбира се — отговори Мюлер.

И Щирлиц излезе. Мюлер освободи китките на Холтоф от белезниците, замислено отиде до масичката, върху която стоеше чашата. Внимателно я взе с два пръста и я погледна срещу светлината. Ясно се открояваха отпечатъците от пръстите на Щирлиц. Той беше между онези, на които не бяха успели да вземат отпечатъци от пръстите. Подчинявайки се по-скоро на навика си да довежда всичко докрай, отколкото да подозира лично Щирлиц, Мюлер извика Шолц и каза:

— Нека изкопират отпечатъците от пръстите, останали върху тази чаша. Ако спя, не ме будете. Според мене това не е бързо…

Данните от експертизата смаяха Мюлер. Отпечатъците от пръстите, оставени върху чашата от Щирлиц, съвпадаха с отпечатъците върху телефонната слушалка — и най-страшното — с отпечатъците, открита върху руския радиопредавател…

 

 

Мой скъпи райхсфюрер!

Току-що се върнах в щаба си от Швейцария.

Вчера аз и Долман, като взехме с нас италианските въстаници националисти Пари и Усмияни, заминахме за Швейцария. Операцията по нелегалното преминаване на границата беше подготвено най-старателно. В Цюрих Пари и Усмияни бяха настанени в „Гирсланденклиник“, една от най-луксозните болници в предградията. Оказа се, че Дълес и Пари наистина са свързани със стара дружба: изглежда американците готвят свой състав на бъдещия италиански кабинет, обвеян от славата на партизаните, но не от комунисти, а по-скоро от монархисти, върли националисти, скъсали с дучето едва в последно време, когато нашите войски бяха принудени да навлязат в Италия.

Хюсман дойде при нас и ни закара при Дълес в неговата конспиративна квартира. Дълес вече ни чакаше. Той беше сдържан, но доброжелателен, седеше до прозореца срещу светлината и дълго мълча. Пръв заговоря Геверниц.

Той ме попита: „Нали вие помогнахте да бъде освободен по молба на Матилда Гедевилс италианецът Романо Гуардини!“ Аз не отговорих нищо определено, защото не можех да си спомня това име. Може би, помислих аз, това е един от начините за проверка.

„Този виден католически философ — продължи Геверниц — е много скъп на всеки мислещ европеец.“

Аз се усмихнах загадъчно, като помнех уроците на нашия голям актьор Шеленберг.

— Генерале — запита ме Хюсман — давате ли си сметка, че войната е загубена за Германия?

Разбрах, че тези хора искат да ме накарат да мина през аутодафе — унизително и за мен. На времето и аз постъпвах по същия начин, когато исках да направи свой човек един или друг политически деец, който беше в опозиция на режима.

— Да — отговорих аз.

— Разбирате ли, че деловата база за възможни преговори може да бъде само една — безусловната капитулация.

— Да — отговорих аз, като разбирах, че самите преговори са по-важни от предварителните уговорки за темата на преговорите.

— Ако все пак — продължи Хюсман — пожелаете да говорите от името на райхсфюрера Химлер, то преговорите веднага ще бъдат прекъснати: мистър Дълес ще бъде принуден да си вземе довиждане.

Аз погледнах Дълес, не можах да видя лицето му, защото светлината падаше направо в очите ми, но забелязах как кимна утвърдително с глава, макар да продължаваше да мълчи, без да каже нито дума. Разбрах, че това по-скоро е въпрос на форма, защото и те прекрасно разбираха от чие име може и ще говори един висш генерал от СС. Те се поставиха в смешно и унизително положение, като ми поставиха такова условие. Можех, разбира се, да им отговоря, че съм готов да говоря само с мистър Дълес и ако разбера, че той представлява еврейския монополистичен капитал, аз незабавно ще прекратя всякакво общуване с него. Разбрах, че те чакат моя отговор. И аз отговорих:

— Смятам за престъпление против великата германска държава, която е преден пост на цивилизацията в Европа, продължаването на борбата сега, особено когато бихме могли да седнем на обща маса — на масата за преговори. Готов съм да предоставя цялата моя организация, а това е най-мощната организация в Италия — полицията и СС — на разположение на съюзниците, за да сложим край на войната и да не допуснем създаването на марионетно комунистическо правителство.

— Значи ли това — запита Геверниц — че вашите СС ще влязат в борба срещу вермахта на Кеселринг?

Разбрах, че този човек на всичко гледа много сериозно, а това е залог за един перспективен разговор.

— Необходимо ми е да получа вашите гаранции — отговорих аз — за да мога да говоря с фелдмаршал Кеселринг конкретно и с доказателства.

— Разбира се — съгласи се с мене Геверниц.

Аз продължих:

— Вие трябва да разберете, че щом Кеселринг даде заповед за капитулацията тук, в Италия, където му са подчинени повече от милион и половина войници, ще настъпи верижна реакция и по останалите фронтове — имам предвид западния и скандинавския — в Дания и Норвегия.

Разбрах също, че в този важен първи разговор трябва да извадя моя коз.

— Ако получа вашите гаранции за продължаване на преговорите, аз поемам задължението да не допусна разрушението на Италия, както е планирано по заповед на фюрера. Ние получихме нареждане да унищожим всички картинни галерии и старинни паметници, с една дума, да сринем със земята всичко, което принадлежи на историята на човечеството. Без да обръщам внимание на опасността лично за мене, аз вече спасих и скрих в мои скривалища картини от галериите на Уфици и Пати, а така също колекцията от монети на крал Виктор-Емануил.

И аз поставих на масата списъка на скритите от мене картини. Там бяха имената на Тициан, Ботичели, Рубенс. Американците прекъснаха преговорите, за да разгледат този списък.

— Колко може да струват тези картини? — ме запитаха те.

— Те нямат цена — отговорих аз, но добавих: — според мене, повече от сто милиона долара…

Около десет минути Геверниц говори за картините от епохата на Възраждането и за влиянието на тази епоха върху техническото и философското развитие на Европа. После в разговора се намеси Дълес. Направи го неочаквано, без всякакъв увод, и каза:

— Аз съм готов да преговарям с вас, генерал Волф. Но вие трябва да ми дадете гаранция, че няма да влезете в никакви други връзки със съюзниците. Това е първото условие. Надявам се, вие разбирате, че за нашите преговори трябва да знаят само онези, които присъствуват тук.

— Тогава ние не ще можем да сключим мир — казах аз, — защото вие не сте президент, а аз не съм канцлер.

Ние си разменихме мълчаливи усмивки и аз разбрах, че по този начин получих съгласието им да ви информирам за преговорите и да поискам по-нататъшните ви указания. Изпращам това писмо по адютанта на фелдмаршал Кеселринг, който придружава своя шеф със самолет до Берлин. Той е проверен най-внимателно от мене. Ще си го спомните, защото точно вие утвърдихте кандидатурата му, когато бе изпратен при Кеселринг, за да ни информира за връзките на фелдмаршала с райхсмаршал Гьоринг. Нашата следваща среща с американците ще се състои в най-близки дни.

Хайл Хитлер!

Ваш Карл Волф

 

 

Волф беше написал истината. Преговорите преминаха точно в такъв или почти в такъв дух. Той премълча само това, че на път за дома, в Италия, води продължителен разговор на четири очи в купето на влака с Хюсман и Вайбел. Обсъждаха бъдещия състав на кабинета на Германия. Уговорено беше, че канцлер ще бъде Кеселринг, министър на външните работи — групенфюрерът от СС Фон Нойрат, бивш наместник на Чехия и Моравия, министър на финансите — почетният член на НСДАП Ялмар Шахт, а министър на вътрешните работи — обергрупенфюрерът от СС Крал Волф. За Химлер не се предвиждаше портфейл в този кабинет.

12.3.1945 (96 часа и 92 минути)

А Щирлиц в това време гонеше с все сила своя хорх към швейцарската граница. До него, притихнал и бледен, седеше пасторът. Щирлиц намери по скалата Франция — Париж предаваше концерт на младата певица Едит Пиаф. Тя имаше плътен силен глас, а думите на песента бяха прости и обикновени.

— Пълно падение на нравите — каза пасторът — аз не я порицавам, не, просто я слушам и през цялото време си мисля за Хендел и Бах. По-рано като че ли хората на изкуството са били по-взискателни към себе си: вървели са заедно с вярата и са си поставяли свръхзадачи… А това? Така говорят на пазара…

— Тази певица ще надживее себе си! Но ще продължим този разговор след войната. Хайде, сега ми повторете още веднъж всичко, което трябва да направите в Берн.

Пасторът започна да разказва на Щирлиц онова, което той му беше втълпявал през последните три часа. Като слушаше пастора, той продължаваше да размишлява: „Да, Кет остана при тях. Но ако бях отвел Кет, те щяха да се сетят за пастора — с него, изглежда, също се занимава някой от Гестапо. И тогава цялата операция неминуемо щеше да се провали, а Химлер щеше да се сдуши с онези в Берн… Кет — ако се случи нещо непредвидено, а това непредвидено може да се случи, макар че не би трябвало — възможно е тя да каже и за мене, за да спаси детето. Но пасторът вече ще е започнал своята работа, а Плайшнер сигурно е изпълнил моето поръчение. Никой от двамата не знае какъв е неговият дял в операцията ми. И телеграмата вече е стигнала в Русия. И всичко ще бъде наред. Аз не ще позволя на Химлер да «седне на масата на преговорите» в Берн. Сега вече това няма да стане. Мюлер не знае за моя «прозорец», а граничарите няма да кажат нищо на хората му, защото аз действувам по «указание» на райхсфюрера. Така че днес пасторът ще бъде в Швейцария. А утре ще започне моята работа. Нашата работа, така е по-точно да се каже.“

— Не — каза Щирлиц, като се откъсна от мислите си. — Вие трябва да определяте срещите не в синия салон на хотела, а в розовия.

— Стори ми се, че вие съвсем не ме слушате.

— Слушам ви много внимателно. Продължавайте, моля…

„Ако пасторът отиде и всичко бъде както трябва, аз ще измъкна Кет оттам. Тогава ще мога да играя вабанк. Те стягат обръча все повече, така че в случая и Борман не би могъл да ми помогне… Дявол ги знае. Аз ще замина с нея през моя «прозорец», ако разбера, че играта отива към своя край. Ако имам възможност да продължа — те нямат улики и не могат да имат — тогава ще се наложи да я измъкна с пукотевица, като предварително си осигуря алиби чрез Шеленберг. Ще отида на доклад в дома му или в Хохенлихен, той винаги се върти там около Химлер, ще пресметна времето, което ми е необходимо да премахна охраната на конспиративната квартира, ще счупя предавателя и ще взема Кет. Главното е да пресметна времето и скоростта. Нека търсят после. Малко им остана да търсят. Ако се съди по това, как Мюлер се ужаси, като видя Холтоф с пукнат череп, той явно ме е провокирал. Работил е по нареждане на Мюлер. Разбира се, той не би могъл да действува така точно, ако не играеше самия себе си, ако поверената му роля не съвпадаше с искрените му мисли. Не ми е ясно само как би постъпил той по-нататък, ако се бях съгласил да бягам с него и с Рунге. Може би и той щеше да тръгне. Твърде е вероятно. Нали помня как ме гледаше по време на разпита на астронома и как говореше тогава… Аз играх правилно с него. Внезапното си заминаване ще прикрия: от една страна, с Шеленберг, а от друга — с Борман. Сега главното е Кет. Утре през деня няма да отида у дома, а веднага ще отида при нея. Впрочем, не, не бива. Никога не трябва да се играе слепешката. Трябва да отида при Мюлер.“

— Правилно — каза Щирлиц — добре е, че сте обърнали внимание на това: ще се качите на второто такси, като пропуснете първото, и в никакъв случай не се качвайте на случайни попътни коли. Разчитам, че приятелите ви от манастира, който ви назовах, няма да ви изоставят. Искам да повторя още веднъж: с вас може да се случи всичко. Всичко. Ако проявите и най-малката непредпазливост, няма даже да разберете как ще се намерите тук, в подземието на Мюлер. Но ако това се случи, знайте, че споменете ли само веднъж името ми, макар и при бълнуване или изтезания — това означава моята смърт, а заедно с нея и смъртта на вашата сестра и племенниците ви. Ако споменете моето име, нищо не ще може да спаси вашите роднини. Не ви заплашвам, разберете ме добре, такава е действителността, а тя трябва да се знае и да се помни.

 

 

Щирлиц остави колата си на сто метра от площада пред гарата. Колата на граничната застава го чакаше на уговореното място. Ключът за запалването беше оставен в ключалката. Прозорците бяха нарочно напръскани с кал, за да не могат да се видят лицата на онези, които ще пътуват с нея. На онова място в планината, както бе уговорено, ските бяха забити в снега, а до тях имаше спортни обувки.

— Преоблечете се — каза Щирлиц.

— Сега — шепнешком отговори пасторът — ръцете ми треперят, трябва да се съвзема.

— Говорете нормално, тук никой не ни чува.

Пълната луна правеше снега в долината сребрист, а в клисурите — черен. Някъде далеч бучеше двигател на електроцентрала, който се чуваше от време на време с поривите на вятъра.

— Е — каза Щирлиц. — На добър път, пасторе!

— Да ви благослови бог — отговори пасторът и неумело се плъзна със ските натам, накъдето му посочи Щирлиц.

Пада два пъти — точно на граничната линия. Щирлиц стоя край колата, докато пасторът не изкрещя два пъти като птица от гората, която се чернееше на швейцарската страна на клисурата. Оттам беше много близо до хотела.

„Сега всичко е наред. Сега трябва да се направи последното: да се спаси Кет.“

Щирлиц се прехвърли в своята кола, измина около двадесет километра и почувствува, че веднага ще заспи. Погледна часовника — не беше мигнал вече две денонощия.

„Ще поспя половин час — каза си той. — Иначе изобщо няма да стигна до Берлин.“

Той спа точно двадесет минути. После глътна коняк от плоското шишенце и като опря гърди на волана, даде пълен газ. Подсиленият мотор на хорха заръмжа равномерно и мощно. Стрелката на километража се придвижи към сто и двадесетте. Пътят беше пуст. Разсъмваше се. За да прогони съня, Щирлиц пееше високо игриви френски песни.

Когато сънят отново го налягаше, Щирлиц спираше колата и си разтриваше лицето със сняг. По банкета на пътя беше останало съвсем малко сняг, той беше синкав, пухкав. И селищата, през които Щирлиц преминаваше, също бяха синкави, мирни: тази част на Германия съюзниците не бомбардираха много. И затова върху тихия пейзаж малките червеновърхи вили се очертаваха ясно и хармонично, както и сините борови гори, и стъклените, буйни реки, които се спускаха от планината, и гладката повърхност на езерата, вече освободена от леда.

Веднъж Щирлиц, който най-много обичаше ранната пролет, каза на Плайшнер:

— Скоро литературата ще си служи само с понятия, които ще бъдат съвсем кратки. Колкото повече информация — чрез радиото и киното — хората ще поглъщат, а особено подрастващото поколение, толкова по-трагична ще се окаже ролята на литературата. Докато по-рано се налагаше писателят да отдели три страници в романа си за описание на пролетното пробуждане на природата, то сега кинематографистът прави това чрез половинминутен кадър на екрана. Занаятчията показва разлистващите се пъпки и ледохода по реките, а майсторът улавя гамата от багри и точно съответствуващите шумове. Но забележете: те губят за това минимум време: просто дават информация. И скоро литераторът ще може да напише роман, състоящ се от три думи: „Тези мартенски залези…“ Нима вие не ще видите зад тези три думи и капчуци, и леки пързалки, и висулки около водосточните тръби, и далечното изсвирване на локомотив — някъде отвъд гората, и тихия смях на гимназистка, която юноша изпраща до вкъщи, в тръпнещо чистата вечер?

Плайшнер тогава се разсмя:

— Аз никога не съм мислил, че сте толкова поетичен. Не спорете — вие, сигурен съм, тайно от всички съчинявате стихове.

Щирлиц му отговори, че никога не е съчинявал стихове, тъй като достатъчно сериозно се отнася към професията на поета, но с живопис наистина е пробвал да се занимава. В Испания са го потресли два цвята — червеният и жълтият. Струвало му се е, че спазването на пропорцията между тези два цвята би могло да даде точното изображение на Испания върху платното. Дълго време е пробвал да рисува, но после е разбрал, че през цялото време желанието да съблюдава абсолютната прилика му пречи да схване същността на предмета. „За мене бикът е бик, а за Пикасо — предмет, необходим за самоизявяване. Аз следвам предмета, формата, а талантът подчинява и предмета, и формата на своята мисъл и него не го вълнува прецизната точност в предаването на детайлите. И ми е смешно да защищавам своите опити да рисувам, позовавайки се на точно нарисуваната пета в «Завръщането на блудния син». За религията е простено догматично да се осланя на авторитета, но това е непростимо за художника“ — мислеше тогава Щирлиц. Зарязал своите „упражнения по живопис“ (така по-късно той определи това свое увлечение), когато неговите колеги започнали да му искат картини. „Това си прилича и е чудесно — казвали му те — а цапаниците на испанците, където нищо не се разбира, просто е противно да ги гледаш.“ Това му казали за живописта на Гоя — той при развалините на Париж беше купил два великолепно издадени албума и дълго се любуваше на платната на великия майстор. След този случай той раздаде всички свои картини, а четките и боите подари на сина на портиера в онази къща в Бургос, където държеше конспиративна квартира за срещи с агентурата…

 

 

Ролф дойде в квартирата, където живееше Кет, когато слънцето още не беше пробило през утринната дрезгавина. Небето беше безцветно, високо — такова то бива и през последните дни на ноември, преди първите застудявания. Единственото, с което напомняше за себе си пролетта, това беше неистовото весело чуруликане на врабците и гърленото гукане на гълъбите…

— Хайл Хитлер! — поздрави го Барбара, ставайки от мястото си.

Като я прекъсна, Ролф каза:

— Оставете ни двамата.

Лицето на Барбара, дотогава усмихнато, изведнъж стана сурово, служебно и тя излезе от стаята. Когато Барбара отваряше вратата, Кет чу гласа на сина си — изглежда, той току-що се бе събудил и сигурно беше гладен.

— Позволете да накърмя момченцето — каза Кет, — защото няма да ни остави да работим.

— Момченцето ще почака.

— Но това е невъзможно… Трябва да го храня в определено време.

— Добре. Ще го нахраните веднага след като отговорите на моя въпрос.

На вратата се почука.

— Заети сме — викна Ролф.

Вратата се отвори и на прага застана Хелмут с детето на ръце.

— Време е да се храни — каза той — момченцето много моли.

— Ще почака! — викна Ролф. — Затворете вратата!

— Да, но… — започна Хелмут, но Ролф стана бързо, отиде до вратата и я затвори под носа на побелелия контузен есесовец.

— Така. Ние разбрахме, че вие знаете резидента.

— Аз вече обясних…

— Зная вашите обяснения. Четох ги и слушах магнетофонния запис. Те ме задоволяваха до тази сутрин. А от сутринта тези ваши обяснения престанаха да ме задоволяват.

— Какво се е случило сутринта?

— Нещо се случи. Ние очаквахме кога ще се случи това, знаехме го от самото начало, необходими ни бяха доказателства. И ги получихме. Нали не можем да арестуваме човек, ако нямаме доказателства, улики, факти или поне свидетелски показания на двама души. И ето ние получихме улики.

— Мисля, че не съм отричала от самото начало…

— Не играйте, не играйте… Не за вас става дума. И вие прекрасно разбирате за кого става дума…

— Не зная за кого ми говорите. И много ви моля: позволете ми да нахраня момченцето.

— Най-напред ми кажете къде и кога сте имали срещи с резидента, а после ще отидете да нахраните момченцето.

— Вече обясних на онзи господин, който ме арестува, че не зная нито името, нито адреса му, нито познавам него самия.

— Слушайте — каза Ролф — не се правете на глупачка.

Той беше много уморен, защото всички близки сътрудници на Мюлер не спаха цяла нощ, организирайки наблюдения по сектори за колата на Щирлиц. Засади бяха поставени и около неговия дом, и близо до тази конспиративна радио квартира, но Щирлиц като че ли потъна във водата. При това Мюлер забрани да съобщават за това, че търсят Щирлиц, и на Калтенбрунер, и на Шеленберг. Мюлер реши да изиграе тази партия сам — той разбираше, че това е много сложна партия. Знаеше, че Борман е пълен господар на огромни парични суми, вложени в банките на Швеция, Швейцария, Бразилия и чрез подставени лица дори в САЩ. Борман не забравя услугите. Борман не забравя и злото. Той записва всичко, което по един или друг начин е свързано с Хитлер, дори и върху носни кърпички. Но той нищо не записва, когато нещата се отнасят лично до него: това запомня завинаги. Затова партията с Щирлиц, който беше звънил на Борман и се беше срещал с него, шефът на Гестапо разиграваше самостоятелно. Всичко с Щирлиц би било просто и неинтересно, ако не беше този телефонен разговор с Борман и срещата им. Кръгът се затвори: Щирлиц — шифърът в Берн — руската радистка. И този кръг лежеше върху мощния фундамент — Борман. Затова шефът на Гестапо и неговите най-близки сътрудници не спаха цяла нощ, поставиха капани и се готвеха за решителна схватка.

— Нищо повече няма да ви кажа — каза Кет. — Ще мълча, докато не ми позволите да нахраня детето.

Логиката на майката е противоположна на логиката на палача. Ако Кет не беше споменавала за детето, щеше сама да изпие горчивата чаша на изтезанието, но тя, движена от майчинската си природа, подтикна Ролф към действия, които той не беше обмислял, когато идваше насам. Той познаваше твърдостта на руските разузнавачи. Знаеше, че те предпочитат смъртта пред предателството.

Сега една идея внезапно осени Ролф.

— Ето какво — каза той, — няма да си губим времето напразно. Аз зная какво ви е известно и какво прикривате. Ние скоро ще ви уредим очна ставка с вашия резидент. Почувствувал провала, той реши да избяга през границата, но не успя. Разчиташе на колата си — Ролф впи поглед в побледнялото лице на Кет — има хубава кола, нали? Но се излъга — нашите коли не са лоши, а дори са по-хубави от неговата. В цялата тази бъркотия вие не представлявате интерес за нас. Интересува ни той. Вие ще ни кажете всичко за него. Всичко — повтори той. — Докрай!

— Няма какво да ви казвам!

Тогава Ролф стана, приближи до прозореца, отвори го и потрепери от студ.

— Пак е студено — каза той. — Кога най-после ще дойде пролетта? Всички толкова сме уморени без пролетта.

Затвори прозореца, приближи до Кет и каза:

— Ако обичате, ръцете.

Тя протегна ръце и на китките й щракнаха белезници.

— И краката, моля — каза Ролф.

— Какво ще правите? — попита Кет. — Какво сте замислили?

Той постави белезници на краката й и извика:

— Хелмут! Барбара!

Никой не отговори. Отвори вратата и викна:

— Барбара! Хелмут!

Двамата се втурнаха в стаята, защото бяха свикнали със спокойния глас на Ролф, а сега той беше истеричен и се дереше. Ролф ненапразно крещеше така: Мюлер му беше поръчал днес, именно днес да накара рускинята да проговори, защото щом Щирлиц попадне в ръцете им, главният коз трябваше да бъде в джоба на Мюлер.

— Донесете детето! — каза Ролф.

Хелмут отиде за момченцето, а той приближи до малката масичка, върху която имаше ваза с изкуствени цветя, после отвори прозореца и каза:

— Неслучайно ви напомних за студа. Достатъчно е да подържим детето четири-пет минути ей на тази маса голичко, без пеленки, и то ще умре. Или — или. Решавайте.

— Вие няма да направите това! — закрещя Кет и се вкопчи в стола. — Вие няма да направите това! Мене убийте! Убийте ме! Вие не можете да го направите!

— Да, ще ми бъде много неприятно да го направя! — отговори Ролф. — Но в името на всички майки от Райха ще го направя! В името на децата на Райха, които гинат от бомбите!

Кет падна от стола, запълзя по пода към него, умолявайки го:

— Нали и вие имате сърце?! Какво правите?! Не правете това!

— Къде е детето? — закрещя Ролф. — Донесете го тук, дявол да го вземе!

— Вие сте майка! — каза Барбара. — Бъдете благоразумна…

Хелмут влезе с детето на ръце. Ролф взе момченцето, сложи го на масата и започна да го разповива. Кет закрещя страшно, като ранен звяр.

— Е? — изрева Ролф. — Вие не сте майка! Вие сте тъпа убийца! Казвайте, хайде!

Момченцето плачеше, устенцата му бяха станали квадратни от оскърбление.

— Е! — продължи да крещи Ролф. — Аз няма да броя до три. Просто ще отворя прозореца и ще смъкна одеялцето от детето ти. Ясно ли е? Ти изпълняваш своя дълг пред твоя народ, а аз — пред моя!

Кет изведнъж почувствува някаква лекота, всичко наоколо се изпълни със звън и тя загуби съзнание.

Ролф приседна на единия край на масата и каза:

— Хелмут, вземи детето…

Войникът взе момченцето и искаше да излезе, но Ролф го спря:

— Не излизай! Тя сега ще се свести и аз ще продължа…

Барбара, ако обичате, донесете вода. За нея и за мен. И капки за сърце.

— Колко трябва да й капна?

— Не на нея, а на мене!

— Добре. Колко?

— Откъде да зная?! Десет… Или трийсет…

Той клекна пред Кет и я плесна няколко пъти по бузите.

— Дълго ли продължава това у тях? — попита Ролф Хелмут.

— Колко време би траяло това с вашата майка?

— Да… С моята майка… Тези мръсници искат да бъдат чистички, а на мене възлагат гнусотията… Дайте кибрит, ако обичате…

— Аз не пуша.

— Барбара! — викна Ролф. — Вземете и кибрит!

Тя донесе две чаши вода. Ролф изпи онази, в която водата беше мътна, малко синкава. Намръщя се я каза:

— Пфу, каква гадост.

След като запуши, той клекна пред Кет и й повдигна единия клепач. Гледаше го широко отворена зеница.

— Да не е умряла? — попита той. — Я погледнете, Барбара…

Барбара обърна главата на Кет.

— Не. Тя диша.

— Направете нещо с нея… Време нямаме… Там чакат.

Барбара започна да удря Кет по бузите — внимателно, масажирайки ги, без да й причинява болка. Отпи голяма глътка студена вода от чашата и я пръсна в лицето на Кет. Кет въздъхна дълбоко и по лицето й на няколко пъти преминаха тръпки. Момченцето продължаваше да се къса от рев.

— Ама направете нещо с него! — помоли Ролф. — Не мога да издържам повече.

— То нека да яде.

— Какво сте заповтаряли като папагал?! Да не мислите, че само вие имате сърце!

Момченцето крещеше, замирайки — виковете му бяха пронизителни. Личицето му посиня, клепачите му подпухнаха, а устничките побеляха.

— Хайде, махайте се! — махна с ръка Ролф и Хелмут излезе.

Кет дойде на себе си, когато Хелмут изнесе детето. Момченцето продължаваше да крещи някъде наблизо, но в стаята беше топло, значи Ролф още не е отварял прозореца.

„По-добре да умра — тъжно си помисли Кет. — Това би било спасението. За всички. За малкия, за Юстас, и за мене… Това е най-прекрасният, най-добрият изход за мене…“

Ролф каза:

— Според мене, тя дойде на себе си.

Барбара отново коленичи пред Кет и отвори с два пръста очите й. Кет гледаше Барбара, а клепачите й потрепваха.

— Да — каза Барбара.

Кет се опита да продължи играта, уж още е в безсъзнание, но лицето й я издаваше: то отново оживя, не се подчиняваше на волята й, защото в съседната стая момченцето продължаваше да реве.

— Стига, стига — каза Ролф. — Което беше истина — беше истина, а сега започвате женски номера. Нищо няма да излезе. Вие сте се пъхнали в мъжка работа, а фокусите тук не минават. Барбара, помогнете й да седне. Е?! Отворете очите!

Кет не помръдна и не си отвори очите.

— Добре — каза Ролф. — Оставете я, Барбара. Достатъчно е, че ме чува. Сега ще повикам Хелмут, ще отворя прозореца и тя ще отвори очи, но вече ще бъде късно.

Кет заплака.

— Е? — запита Ролф. — Намислихте ли?

Той сам я вдигна и я сложи на стола.

— Ще говорите ли?

— Трябва да помисля.

— Аз ще ви помогна — каза Ролф. — За да не се чувствувате предателка.

Той извади от джоба си снимката на Щирлиц и я показа на Кет така, че Барбара да не види лицето на щандартенфюрера.

— Е? Ясно ли е? Какъв смисъл има да мълчите? Ще говорите ли?

Кет мълчеше.

— Ще говориш ли? — изведнъж страшно, пронизително закрещя Ролф и удари с юмрук по края на масата така, че вазата с изкуствени цветя подскочи. — Или ще мълчиш? Хелмут!

Влезе Хелмут с момченцето и Кет се протегна към него, но Ролф измъкна детето от ръцете на Хелмут и отвори прозореца. Кет искаше да се хвърли върху Ролф, но падна, крещеше страшно и Ролф също крещеше нещо и изведнъж сухо прозвучаха два изстрела.

 

 

До монсиньор Кадичели, Ватикана.

Драги приятелю!

Разбирам и на мене ми е много скъпо онова внимание, с което папският двор, проявил истинско мъжество през дните на съпротивата срещу нацизма, сега изучава всички възможности за оказване съдействие за постигане на мир, толкова необходим за всички хора на земята…

Разбирам мотивите, които са Ви накарали да се отнесете толкова скептично към онези предпазливи предложения, които Ви представи за разглеждане генерал Карл Волф. Вие преживяхте нацистката окупация и видяхте с очите си възмутителните беззакония, вършени от хората на СС, подчинени пряко на този, който сега търси мир — генерал Волф. Затова аз оцених Вашата позиция не толкова като политика на изчакване, а по-скоро направо като отрицателна: не бива да се вярва на човек, който с едната си ръка върши зло, а другата протяга за добро. Половинчатостта и раздвоеността, понятни за обикновения син божи, не могат да бъдат оправдание за злоупотребата с властта, с която са облечени ръководителите на армии и държави. Получил отказ от Ватикана, генерал Волф преуспя в своите замисли и се срещна тук, в Берн, с мистър Дълес. Сведенията, които получаваме, ни позволяват да направим следния извод: преговорите между Волф и Дълес напредват доста успешно.

Трябва да разберете позицията ми: ако аз повторно започна да предпазвам господин Дълес от по-нататъшни връзки с генерала, то нашите американски приятели ще си съставят погрешни представи за мотивите, които ни подбуждат — хората на държавната политика невинаги разбират политиката на служителите на бога.

Да се разказва на господин Дълес за коварството на генерал Волф и за злодействата, които са вършили нацистите по негова заповед в нашата прекрасна Италия, изглежда, няма смисъл. Първо, който има очи, да види, второ, не прилича на нас, божиите служители, да изтъкваме нашите страдания. Ние знаехме накъде отиваме, когато избрахме своя път.

Положението ми изглеждаше тежко и безизходно, докато тук, в Берн, не пристигна пастор Шлаг. Вие трябва да помните този благороден човек, който винаги е ратувал за мир, посещавайки няколко пъти Швейцария, Ватикана и Великобритания до 1933 година, когато излизането от Германия не беше свързано с онези полицейски затруднения, които започнаха след идването на Хитлер на власт.

Пастор Шлаг е дошъл тук, според думите му, за да проучи реалните възможности за сключване на скорошен и справедлив мир. Него, както той каза, са го изпратили тук хора, обезпокоени от очертаващото се сближаване на гледищата по отношение на бъдещия мир на две толкова противоположни фигури, каквито са Волф и Дълес.

Пасторът Шлаг вижда своята мисия в това да попречи на по-нататъшните преговори между Волф и Дълес, защото пасторът е дълбоко убеден, че Волф съвсем не търси мир, а само сондира почвата за запазване на нацисткия режим, като получава известни отстъпки от тези, които сега практически държат единствената реална власт в Германия — СС.

Той вижда мисията си и в това, да свърже онези хора, които, рискувайки живота си, са му помогнали да напусне Германия, с представители на съюзниците. Хората, които той, според неговите думи, представлява, смятат за свой свещен дълг да ликвидират всичко, което е било и може да бъде свързано със СС и НСДАП.

Аз бих помолил за Вашето съгласие да проведа по-откровен разговор с пастора. Изглежда, добре би било да го информирам по-подробно за онова, което сега става в Берн.

Дотогава, докато не бъда в състояние да предложа на пастор Шлаг реални доказателства за нашата откровеност, трудно е да се очаква от него искрен разговор, в който да ни даде пълни данни за своите съмишленици, които чакат в Германия сигнал от него.

Допускам, че неговите съмишленици не са чак толкова силни, както на нас би ни се искало. Пасторът никога не е бил политик, той винаги е бил честен пастир. Но като обръщам своя поглед към бъдещето, аз виждам голямата изгода от това, че един пастор, именно пастор, служител на бога, се оказа оня чист и достоен човек, който търси пътища за сключване на мир, рискувайки живота си, без да се съгласи на компромиси с нацизма.

Вероятно този пример на гражданско мъжество на божия син и негов слуга ще ни помогне да спасим немците от болшевизма, когато измъченият народ на Германия ще трябва да избира бъдещето си. Отхвърлен от Ватикана по вина на Хитлер, германският народ така или иначе ще се върне в лоното на светата Христова вяра и пастор Шлаг или светлият негов образ ще помогнат на пастирите ни в бъдеще да сеят своята светлина там, където господствуваше нацисткият мрак.

Очаквам Вашия отговор в най-близко време.

Ваш Порели

 

 

Дълес получи нареждане от началника на управлението на службата за стратегическо разузнаване Донорван занапред да обозначава преговорите с Волф с кодовата дума: операция „Кръстословица“. За да се ускорят преговорите, за участие в тях бяха изпратени двама генерали — Айри, началникът на разузнаването на британския фелдмаршал Александер, и американецът Лемницър.

В Швейцария, на една тиха улица, където им беше наета малка квартира чрез подставени лица, вече ги очакваше Алън Дълес. Точно тук те в продължение на два дни се съвещаваха, изработвайки обща платформа за продължаване на преговорите с генерала от СС Карл Волф.

— Разполагаме с малко време — каза Дълес — а ни предстои много работа. Позицията на съюзниците трябва да бъде точна и обмислена.

— На англо-американските съюзници — било въпросително, било утвърдително каза генерал Айри.

— Англо-американските или американо-английските, в дадения случай формалният термин не променя същността на работата — отговори Дълес.

Така за първи път от началото на войната от понятието „съюзници“ изпадна само една дума — „съветски“. И вместо „англо-съветско-американски съюзници“ в Берн се появи нов термин — „англо-американски съюзници“…

13.3.1945 (10 часа и 31 минути)

Айсман, без да се преоблече, дойде при Мюлер, а беше доста мръсен: ботушите му кални, куртката — мокра. Той дълго беше ходил под дъжда из Нойщад да търси сестрата на пастор Шлаг. На адреса, който беше посочен в делото, не я намери. Обърна се към местното отделение на Гестапо, но и там не знаеха нищо за роднините на Шлаг.

Наистина: съседите му казаха, че късно през нощта преди няколко дни чули шум от автомобилен мотор. Но кой е идвал, с каква кола и какво е станало после с фрау Ана и нейните деца, никой нищо положително не знаеше.

Мюлер прие Айсман усмихнат. Изслуша оберщурмбанфюрера и нищо не каза. Извади от касата една папка и измъкна оттам лист хартия.

— А какво да правим с това? — попита той, подавайки листа на Айсман.

Това беше рапортът на Айсман, с който той изразяваше своето пълно доверие в щандартенфюрера Щирлиц.

Айсман дълго мълча, после тежко въздъхна и произнесе страшната фраза:

— Да бъдем трижди проклети всички ние!

— Точно така — съгласи се Мюлер и сложи обратно рапорта в папката. — Това за вас е един добър урок, приятелю.

— Какво, нов рапорт ли да напиша?

— Защо? Не трябва…

— Но аз смятам за свой дълг да се откажа от предишното си мнение.

— А това хубаво ли е? — попита Мюлер. — Да се отказвате от мнението си винаги мирише на нещо лошо.

— В такъв случай какво да правя?

— Да вярвате, че няма да дам ход на предишния ви рапорт. Само това. И да продължите работата си. И да знаете, че скоро ще ви се наложи да заминете за Прага: оттам е възможно да се свържете и с пастора, и с вашия верен приятел, с когото заедно сте лежали под бомбите при Смоленск. А сега вървете. Не унивайте. Контраразузнавачът трябва да знае, както никой друг, че днес на никого не бива да се вярва — понякога дори на себе си. Виж, на мен може да ми се вярва…

 

 

Когато тръгна в определеното време към тайната квартира, Плайшнер беше в същото повишено настроение, както и предишните дни. Работеше му се, излизаше от стаята само да похапне и живееше с мисълта за скорошния край на Хитлер: сега той купуваше всички вестници и за него като аналитик и познавач на историята не беше трудно да си представи бъдещето. У него се бореха две чувства: той разбираше какви изпитания ще се стоварят върху главите на неговите съплеменници, когато всичко ще свърши, но разбираше също, че по-добре това трагическо пречистване, отколкото победата на Хитлер. Той винаги е смятал, че победата на фашизма би означавала край на цивилизацията и в крайна сметка би довела до израждане на нацията. Древният Рим загина затова, защото искаше да се наложи над целия свят, и падна под ударите на варварите. Победите вън от страната така са увличали древните управници, че те забравяли за глухото недоволство на своите роби и за ропота на царедворците, пренебрегнати при награждаванията, и за постоянната неудовлетвореност от този свят на мислителите и философите, които са живеели с мечти за прекрасното бъдеще. Победите над очевидните врагове давали основание на императорите, фараоните, трибуните, тираните и консулите да смятат, че щом чуждите държави са падали под техните удари, то много по-лесно е да се справят с недоволствуващите свои поданици. При това те забравяли, че в армията са служели братята, децата или просто познатите на онези, които след време щеше да се наложи да усмиряват. В това разединение на управници и поданици са били заложени онези елементи на прогреса, които Плайшнер определяше за себе си с термина „мая на цивилизацията“. Той разбираше, че Хитлер е замислил дяволски експеримент: победата на Райха над света трябва да донесе осезателни материални блага за всеки германец, без разлика на неговото положение в германското общество. Хитлер искаше да направи всички германци властелини на света, а останалите хора на земята да станат техни поданици. Тоест, той искаше да изключи възможността от възникване на „мая на цивилизацията“ — поне в близкото бъдеще. В случай че победи Хитлер, германците биха станали изцяло военна нация, защото Хитлер ще разоръжи всички останали народи, ще ги лиши от държавни организации и тогава всеки опит за бунт от страна на победените ще бъде обречен на провал: с организацията на въоръжените немци можеше да съперничи само също такава мощна национална организация.

… Плайшнер погледна часовника си: разполагаше с още време. Наблизо имаше малка кафе-сладкарница, по стъклата, на която се стичаха струйки от дъжда, а вътре седяха деца и ядяха сладолед. Тук, изглежда, ги беше довела учителката.

„Аз измервам света с аршина на Райха“ — помисли за себе си Плайшнер, като забеляза мъжа, който седеше сред децата: той беше млад и се смееше заедно с тях. — Само у нас всички учители са жени, понеже всички мъже, годни за строева служба, се сражават на фронта. А в училищата трябва да работят мъже, както в Спарта. Жената може да бъде утешителна, но не и възпитателна. Мъжът трябва да подготвя децата за бъдещето: това ще изключи ненужните илюзии у подрастващите, а няма нищо по-безмилостно от сблъскванията на детските илюзии с действителността на възрастните.

Той влезе в сладкарницата, седна в ъгъла и си поръча плодов сладолед. Децата се смееха на шегите на своя учител. Той говореше като с равни, без да се приравнява с тях, а напротив, тактично ги „придърпваше“ към себе си.

Плайшнер си спомни училищата на Райха — с тяхната школовка, с истеризма, със страха пред учителя — и помисли: „Как бих могъл да желая победата на Германия, след като нацистите и тука, в случай на победа, ще пренесат своите обичаи и децата ще станат малки войничета? Тук вместо военни игри им предлагат спорт, а момичетата вместо уроци по бродерия се учат на любов към музиката. А ако тук би дошъл Хитлер, децата щяха да седят мълчаливо на масата с вперени погледи в своя наставник — по-скоро наставница — или щяха да вървят по улиците под строй, а не на тайфа, и да се поздравяват помежду си с идиотските викове: «Хайл Хитлер!». Сигурно е много страшно да желаеш поражението на своето отечество, но въпреки всичко аз желая най-скорошното му поражение…“

Плайшнер, без да бърза, дояждаше сладоледа си, усмихваше се и слушаше детския глъч. Учителят попита:

— Да благодарим ли на стопанина на тази прекрасна сладкарница, който ни даде топло гостоприемство и студен сладолед? Ще му изпеем ли нашата песен?

— Да! — отговориха децата.

— Да гласуваме! Кой е против?

— Аз — каза червенокосо луничаво момиче с големи сини очи. — Аз съм против.

— Защо?

В това време вратата на сладкарницата се отвори и изтърсвайки дъждовни капки от шлифера си, влезе синеокият великан, собственикът на конспиративната квартира. Заедно с него влезе един подвижен мургав здравеняк, с изразително, много скулесто лице. Плайшнер едва не скочи от мястото си, но си спомни нарежданията на високия: „Аз сам ще ви потърся“.

Плайшнер отново заби поглед във вестника, вслушвайки се в разговора на децата.

— Обясни защо си против? — попита учителят момиченцето. — Трябва да умееш да защищаваш своето мнение. Може би ти си права, а ние грешим… Помогни ни.

— Мама казва, че не бива да се пее, когато си ял сладолед — каза момиченцето. — Може да ти се повреди гласът.

— Майка ти е права. Ако ние пеем силно или крещим на улицата, разбира се, че може да изгубим гласовете си… Но тук… Не, мисля, че тук няма да се случи нищо страшно. Впрочем, ти можеш да не пееш, ние няма да ти се сърдим.

И учителят пръв запя весела тиролска песен. Собственикът на кафе-сладкарницата излезе иззад тезгяха и изръкопляска на децата. Те шумно излязоха от сладкарницата и Плайшнер ги изпрати със замислен поглед.

„Някъде съм виждал този мургавия — изведнъж си спомни той. — Може би сме били заедно в лагера? Не… Този не съм го виждал там. Но пък ми е познат. Много добре го помня.“

Изглежда, той твърде внимателно разглеждаше лицето на мургавия човек, защото онзи, като забеляза това, бързо се усмихна и по тази усмивка Плайшнер си го спомни, сякаш видя кадър от филм. Той дори чу гласа му: „И нека подпише декларация, че във всичко ще служи на фюрера! Във всичко! За да няма после възможност да сочи към нас и да казва: те са виновни, аз стоях настрани! Вярност или смърт — такава е дилемата на германеца, който е излязъл от концлагер“. Това беше през втората година на войната: бяха го извикали в Гестапо за пореден разговор — викаха професора един път в годината, почти винаги през пролетта. И този дребен, мургав човек влезе за малко в кабинета, послуша разговора му с униформения гестаповец, който обикновено разговаряше с него, и каза злобно и истерично тези думи, които Плайшнер запомни. Тогава Плайшнер отиде при брат си, който още работеше като главен лекар и никой не допускаше, че след една година ще умре. „Това е техният обичаен маниер — каза брат му. — Те са истерични слепци и, заставяйки те да подпишеш декларация за вярност, считат, при това искрено, че ти оказват огромна чест…“

Плайшнер почувствува как ръцете му затрепереха. Той не знаеше как да постъпи: да отиде при високия другар, хазяина на конспиративната квартира, и като го повика настрани, да го предупреди, да излезе на улицата и там да види ще тръгнат ли заедно или ще се разделят или да стане веднага и по-скоро да отиде в квартирата, за да предупреди останалия там човек — нали той беше чул втори глас, когато беше там — за да поставят на прозореца сигнал за тревога.

„Стоп! — изведнъж се сепна Плайшнер. — А какво имаше на прозореца, когато ходих там първия път? Дали беше поставено цветето, за което ми говореше Щирлиц? Или не? Не, не може да бъде. Тогава защо сега този другар… Не, пак ме започва истерията, стоп! Първо трябва да се успокоя.“

Високият, без да погледне към Плайшнер, излезе заедно с ниския си мургав спътник. Плайшнер поиска да се разплати и подаде на сладкаря една банкнота — последната си банкнота. Съдържателят нямаше дребни и затова изтича до магазина насреща, а когато върна рестото на Плайшнер и го изпрати до вратата, улицата беше безлюдна — не се виждаха нито високият, нито ниският мургав човек.

„А може би и той е като Щирлиц? — помисли Плайшнер. — Може би и той като него играе своята роля, сражавайки се с нацистите отвътре?“

Тази мисъл го поуспокои. Плайшнер се приближи до къщата, където се намираше тайната квартира, погледна към прозореца и видя високия и чернокосия. Те стояха, разговаряха за нещо, а между тях имаше саксия с високо цвете — сигнала за провал. Руският разузнавач, като почувствувал, че го следят, беше успял да постави този сигнал за тревога, а гестаповците не можаха да разберат какво означава това цвете: „всичко е наред“ или „явката е провалена“. Но понеже бяха убедени, че руснакът не е знаел до последния момент за следенето, те бяха оставили всичко, както си е било, и тъй като Плайшнер поради разсеяност влезе тук онзи ден, без да обърне внимание на цветето, бяха решили, че в квартирата всичко е наред.

Хората от прозореца видяха Плайшнер и високият, усмихвайки се, му кимна с глава. Плайшнер за първи път видя усмивка на неговото лице и тя му помогна да разбере всичко. Той също се усмихна и тръгна да пресече улицата: реши, че като премине на отсрещния тротоар, отгоре няма да го виждат и той ще си отиде, но като се огледа, забеляза двама мъже, които вървяха на сто метра зад него, разглеждайки витрините.

Плайшнер почувствува как краката му отмаляват.

„Да викам? Да викам за помощ? Те ще дотичат първи. Зная какво ще направят с мене. Щирлиц ми е разправял как могат да упоят човека и да го представят за невменяем.“

В мигове на най-голяма опасност, ако човек не е загубил способността си да се бори, вниманието особено се изостря и мозъкът работи с извънредно голямо напрежение.

Плайшнер видя във входа, където беше влизал онзи ден, късче синьо, снежно, прихлупено небе.

„Там има двор — досети се той. — Трябва да вляза във входа.“

Той влезе с вдървени, треперещи крака и със застинала усмивка на посивялото лице.

Плайшнер затвори вратата след себе си и се спусна към противоположната врата с малкото прозорче, която водеше към двора. Натисна я с ръка и разбра, че е заключена. Блъсна я с рамо, но вратата не помръдна.

Плайшнер още веднъж натисна вратата, но тя беше заключена, а да излезе през малкото прозорче, през което беше видял небето, беше невъзможно.

„И после това не е кино — изведнъж уморено, безразлично и някак си отстрана помисли той — стар човек с очила ще започне да се промушва през прозорчето и ще заседне там. Краката ми ще висят и те ще ме издърпат оттам обратно.“

Той се изкачи един етаж по стълбището нагоре, но прозорецът, през който можеше да скочи, гледаше към пустата, тиха улица, а по тази улица бавно вървяха онези двамата с меките шапки. Сега те вече не разглеждаха витрините, а внимателно наблюдаваха входа, в който влезе той. Той изтича още един етаж нагоре: прозорецът, който гледаше към двора, беше закован с шперплат.

„Най-страшното е, когато те разсъбличат и ти оглеждат устата — тогава се чувствуваш насекомо. В Рим просто са убивали — прекрасно време на честната антика! А тези искат или да те превъзпитат, или да те стъпчат, преди да те окачат на бесилката… Разбира се, няма да издържа на техните мъчения. Тогава, първия път, нямаше какво да скривам и, все едно, не издържах и казах онова, което те искаха, написах всичко, което те пожелаха. А тогава бях и по-млад. И сега, като започнат да ме мъчат, няма да издържа и ще предам паметта на брат си. А да предадеш паметта на брат си — това е вече смърт. Тогава по-добре е да си отида без предателство.“

Той спря пред някаква врата. На табелката беше написано: „Д-р по право Франц Улм“.

„Сега ще позвъня на този Улм — изведнъж се досети Плайшнер. — И ще му кажа, че имам сърдечна криза. Пръстите ми са ледени, лицето ми вероятно е побеляло. Нека той повика лекар. Нека те стрелят по мене пред хората, тогава ще успея все нещо да извикам.“

Плайшнер натисна бутона на звънеца. Чу как зад вратата проточено иззвъня.

„Ами ако докторът ме запита къде живея? — мислеше той. — Е, и какво? Нека попадна в ръцете на тукашната полиция. Краят на Хитлер ще дойде скоро и тогава ще мога да кажа кой и откъде съм.“

Той натисна бутона още веднъж, но никой не му отговори.

„Този Улм седи сега в някоя кафе-сладкарница и яде сладолед. Вкусен, с ягоди и сухи вафли — отново някак отдалече помисли Плайшнер. — Чете си вестника и хич не му е до мене.“

Изкачи още една извивка на стълбището, като се надяваше да позвъни на вратата, която беше срещу конспиративната квартира. Но вратата на конспиративната квартира се отвори и високият блондин, като излезе на площадката, каза:

— Сбъркали сте квартирата, другарю. В този вход живеем само ние и Улм, на когото звънихте, всички останали са заминали.

„А там на масата остана ръкописът. Аз го прекъснах по средата на страницата, а така добре вървеше… Ако не бях тръгнал насам, щях да седя и да пиша в Берлин, а после, когато всичко това свършеше, щях да събера написаното в книга. А сега — кой ли ще прибере моите листове? Никой дори няма да разбере почерка ми.“

Той скочи от прозореца — с краката напред. Искаше да извика, но не можа, защото получи разрив на сърцето веднага щом тялото усети под себе си стремителната пустота.