Глеб Голубьов
Гост от морето (19)

18. Пиратите атакуват

Последвалите събития са се слели в паметта ми в някакъв бесен водовъртеж от отделни сцени, които сега ми се струват невероятни — сякаш смътно си спомняш филм с гангстери и гонитби. Но какво да се прави, щом тази част от света, в която се намирахме тогава, продължава твърде често да напомня за някакви кошмари. И излиза, че там още има пирати, и то твърде кръвожадни. Те и сега се опитват да се хвърлят на абордаж…

Но ще разкажа поред каквото съм запомнил. Защото в оня паметен ден нямах време да записвам впечатленията си.

Сутринта не предвещаваше никакви тревоги и опасности. Към десет часа от мостика на закотвения недалеч „Албатрос“ ни извикаха с мегафона, че виждат на хоризонта два патрулни катера.

Логинов изслуша новината с явно облекчение. Разбира се, омръзнала му беше вече тази детективска история, в която така внезапно се бяхме заплели. Нека сега местните власти да разнищват тъмните дела на контрабандистите, а ние ще можем спокойно да продължаваме научните си изследвания.

Катерите се виждаха добре и от мостика на „Богатир“. Те се носеха към острова съвсем безшумно, забили остри носове в бялата пяна и обвити в облаче водни пръски.

— Не виждам знаме — проговори тихо капитанът, като свали бинокъла и се обърна към Логинов.

Аз не бях обърнал внимание на това, ала действително на катерите кой знае защо нямаше нито национални знамена, които всеки кораб е длъжен да носи на мачтата си, нито каквито и да било опознавателни знаци. Но чак толкова ли е важно това?

— А и защо са два? Нали казаха, че пращат един катер — додаде капитанът, вдигайки отново бинокъла до очите си.

— Необяснимо — съгласи се Логинов. — На мостика на „Албатрос“ се разтичаха. Изглежда, че и те са учудени от нещо.

Катерите се приближаваха стремглаво. Сега никой не сваляше очи от тях.

— Незабавно да се повикат хората от брега — заповяда капитанът на вахтения помощник. — Да се изпратят всички лодки за тях.

— Слушам!

… Това приличаше на торпедна атака. Катерите летяха право към нас. После промениха рязко посоката, намалиха скорост и се скриха зад най-близкия брегов нос.

Сега вече не оставаха никакви съмнения. Бяха дошли морски гангстери, а съвсем не бреговата охрана, която очаквахме.

Вахтеният помощник доложи, че всички са евакуирани от брега. И от тази зловеща дума сякаш лъхна на барутен дим…

Катерите все още не се виждаха. Значи са спрели до брега зад носа. Навярно сега контрабандистите слизат там и скоро ще разберат, че скривалището им с наркотиците е празно. Лесно ли ще се примирят със загубването на такова богатство? Едва ли. Защото тук мирише на стотици хиляди долари.

Но те сигурно вече знаят, че сме намерили скривалището им, затова са слезли на брега. Защото англичаните са съобщили на местните власти за находката и за престъплението, извършено на острова, с явен, а не с шифрован текст. Разбира се, този разговор по радиото лесно би могъл да бъде подслушван…

В такъв случай появяването на зловещите катери вдъхва още по-голяма тревога. Какво ли имат на ум?

— Андрей Василиевич, мисля, че трябва да следим внимателно водата наоколо — рече Волошин.

Логинов кимна мълчаливо и двамата се заслушаха бързо по стълбата.

„Отидоха в локаторната“ — реших аз.

За наше щастие на пиратските катери вероятно няма торпедни апарати. Безсмислено е, разбира се, да нападат чрез абордаж два големи кораба. Но виж да се промъкнат тихичко под водата и да закрепят за дъното на „Богатир“ пластична бомба — на това „акулите в оставка“ са напълно способни.

Аз също исках да се вмъкна в локаторната, но този път не успях. Логинов не ме пусна. Трябваше да се върна на палубата, затова не видях целия, така да се каже, „подводен стадий“ на боя. Той остава скрит от мен, както и от мнозина други, които се тълпяха на палубата на нашия кораб в напрегнато очакване.

Виждахме само пустия бряг и огледалната повърхност на морето зад пръстена от пенести буруни. Струваше ни се като че нищо не става до момента, когато загърмяха изстрели и катерите се впуснаха в атака…

Едва впоследствие научихме, че боят е започнал много по-рано.

За развоя на събитията под водата ми разказаха по-късно Волошин и Петя, неговият помощник.

След около половин час на екрана на локатора се появили фигурите на трима плуващи до самото дъно диверсанти. Те, изглежда, са си служели не с акваланги, а с кислородни апарати от военен тип, със затворен цикъл на дишане. Такива апарати не изпущат мехурчетата на използвания въздух и затова приближаващият плувец не може да се забележи от повърхността на морето.

— Промъкваха се като вълци — разказваше ми после Петя, блещейки смешно очи. — Веднага се разбра, че не идват за добро.

Диверсантите, разбира се, не подозирали, че всяко тяхно движение се вижда на екрана. Не знаели изобщо и на какво са способни апаратите на Волошин…

— Щом ги ударихме с ултразвук… — разправяше Петя.

— Не ги ударихме, а само мъничко ги погъделичкахме — поправи го строго Волошин. — Бяхме избрали такава честота и мощност, че само да пропъдим тия кучета, но да не им нанасяме особена телесна повреда…

— Е, изобщо щом пуснахме ултразвук — продължи Петя, — просто се замятаха по екрана. Само ръце и крака се мяркаха!

(Впоследствие намерихме на дъното веществени доказателства: две мини, всяка от които би могла да прати при рибите даже военен кораб, защитен с броня, уред за ориентиране под водата, портативен хидролокатор с марката на военното ведомство, сигнално фенерче, което позволява да се разговаря при пълен мрак с невидими инфрачервени светлинни сигнали. Всичко това буквално се е изсипало от ръцете на слисаните диверсанти, когато — както се изрази скромно Волошин — ги „погъделичкал“ с ултразвуков лъч…)

— Единият като че ли дори загуби съзнание, полюляваше се във водата като умрял. Но другите двама го грабнаха и хукнаха да бягат — завърши разказа си Петя.

Какво стана по-нататък, всички видяхме вече със собствените си очи, а боцманът дори получи за това незалечим белег — спомен за цял живот…

Видяхме как катерите изведнъж изскочиха иззад носа и се впуснаха в атака срещу нашите мирни изследователски кораби!

Това стана точно когато от мостика на „Албатрос“ извикаха, че на хоризонта се е показал дългоочакваният катер на бреговата охрана.

Не можехме да разберем на какво се надяваха побеснелите морски гангстери. Едва ли биха се решили при това положение да пробият „Богатир“ и да потънат заедно с него. А да разчитат на успешен пиратски абордаж беше много глупаво. По-скоро това бе просто отчаян изблик на сляпа омраза и злоба.

От двата катера загърмяха автоматични откоси. Бяха пуснали в действие и голямокалибрена картечница!

— Залягай! — викнаха от мостика.

Но ние всички и без това се бяхме тръшнали на влажната от неотдавнашното миене палубна настилка, криейки главите си зад фалшборда^[1]. Куршумите удряха звънливо по него като нитовъчни чукчета…

И изведнъж стрелбата секна така внезапно, както бе започнала.

Като почаках още минута, аз надникнах предпазливо иззад борда.

Пиратският катер, влачейки подпре си бяла опашка от пяна, бягаше към открито море.

Вторият катер бе изчезнал някъде. Само върху водата бавно се разливаше голямо мазно петно, което трептеше на слънце с всички цветове на дъгата.

И двама души плуваха в добър стил към брега, като често поглеждаха назад това петно.

Стражевият кораб рязко промени посоката си и се втурна да настигне пиратския катер. Скоростта му явно беше по-голяма. Сигурно ще го догони.

Прежумявайки от силното слънце, от люка изпълзяха Логинов и Волошин. Логинов отиде бързо на мостика, а Сергей Сергеевич се приближи до борда и дълго гледа пъстроцветното петно, което постепенно губеше очертанията си.

— Да… Как беше казал Леонардо: „Един и същ пламък и изгаря, и мрака прогонва“?

— Двама се спасиха, доплуваха до острова — казах аз.

Сергей Сергеевич не отговори нищо, повдигна рамене и също отиде на мостика.

Обстрелването не бе причинило големи повреди. Само стъклото на щурманската рубка беше счупено, тук-таме боята се бе олющила и на борда личаха трапчинки от куршумите.

От екипажа само боцманът беше пострадал. Заблудена тресчица, откъртена с куршум от палубата, бе цепнала челото му.

Стражевият катер се върна след три часа — сам. Нима не е успял да настигне пиратите?

— Скриха се на остров, принадлежащ на Хаити — смутено обясни намръщеният професор Конлей, който дойде при нас скоро след завръщането на катера. — Наш военен катер не може да навлиза в чужди води. Ще трябва да се действува по дипломатическите канали.

Англичаните ни помолиха да огледаме на дъното отломките му, като се стараем да съберем повече улики. Нашите водолази успяха да измъкнат от дъното шест автомата американско производство, три пластични мини и голямокалибрена картечница.

Намерена бе и малка, но много тежка каса. Отвориха я. В нея имаше около сто златни дублона в брезентова торбичка — изглежда, остатък от съкровището, което бяха откраднали от Майк — и доста дебела пачка измокрени долари. Всичко това бе веднага запечатано и изпратено на „Албатрос“.

В касата се намери и някаква тетрадка с пластмасова подвързия. Страниците й бяха слепени от водата, проникнала в касата, записките се бяха разлели, тъй че трудно можеха да се разчетат. Пък и тези записки изглеждаха твърде загадъчни: дати, географски координати, бележки, сякаш написани с шифър.

Може би с едно от тези зловещи кръстчета бе отбелязана и потопената миналата година „Влюбена сирена“? Координатите и датата подозрително съвпадаха…

Но нека полицейските експерти да се оправят в тая работа.

Трябва да спомена още една находка. Изглежда, скривалището, където Сидни Роу е крил ръкописите си, все пак съществуваше.

Само че не го открихме ние. Изпревари ни Майкъл Сондърс, ровейки из островчето да търси съкровището…

Когато моряците от „Албатрос“ и стражевият катер оглеждали колибата на убитите иманяри, професор Конлей попаднал на няколко пожълтели страници, които много го заинтригували. Те били остатъци от някакъв ръкопис на Роу. Още няколко листа се търкаляли в пясъка край колибата. Види се, ядосан от находката си, която му се сторила съвсем безполезна, избухливият Майкъл захвърлил гневно ръкописа през прозореца на колибата…

Така че мислите на Сидни Роу ще останат завинаги скрити за човечеството. Вятърът, шумолейки в листата, ги подхванал и отнесъл в открития океан.