Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lions of Al-Rassan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-339-5

История

  1. — Добавяне

Нощта е дълбоко в мене завинаги.

Луната, изгряваща бледо на север,

като приглушено отражение

кротко ще ми напомня отново и отново.

Тя ще бъде моята годеница,

моето друго аз.

Подтик да намеря себе си.

Аз самият съм лунният изгрев на юга.

 

Пол Клий

„Тонизийски дневници“

Пролог

Когато Амар ибн Хайран мина през Портата на камбаните и влезе в двореца Ал-Фонтина в Силвенес, за да убие последния халиф на Ал-Расан, вече минаваше пладне и наближаваше времето за третата молитва.

Той прекоси Двора на лъвовете и се приближи до трите двойни врати в дъното. Спря пред онази, която водеше към градините. Пред вратите пазеха евнуси. Той ги познаваше. Всичко беше уговорено. Единият от тях му кимна едва забележимо, другият остана извърнат настрана. Вторият му вдъхваше повече доверие. Евнусите отвориха тежката врата и го пуснаха да влезе. Чу ги да затварят след него.

В зноя на летния ден градините бяха пусти. Всички, които още намираха приют сред вехнещото великолепие на Ал-Фонтина, се бяха изпокрили из сенчестите вътрешни покои. Сега сигурно отпиваха студено сладко вино или опитваха с дългите причудливи лъжички, изобретени от Зириани, шербета, който се изстудяваше в дълбоките зимници в докаран от планините сняг. Разкош от отминали времена, предназначен за други мъже и жени, а не за сегашните обитатели на двореца.

С такива мисли ибн Хайран прекоси безшумно Портокаловата градина, мина през извитата като подкова арка и се озова в Бадемовата градина. Оттам втора арка го изведе в Кипарисовата градина с единственото й високо, съвършено дърво, отразено в трите басейна. Всяка следваща градина беше по-малка от предишната, прекрасна с някаква покъртителна прелест. Един поет беше казал, че Ал-Фонтина е построена, за да къса сърцето.

Последният, най-малък и най-красив бисер в огърлицата беше Градината на желанието. Там, отпуснат в тихо усамотение на широкия ръб на фонтана, целият в бяло, седеше Музафар. Както беше уговорено.

Ибн Хайран се поклони откъм арката — дълбоко вкоренен навик. Слепият старец не можеше да види почтителния му жест. Гостът се поколеба за миг и пристъпи предпазливо по пътечката към фонтана.

— Амар? — изрече Музафар, усетил приближаването му. — Казаха ми, че ще дойдеш. Ти ли си? Дошъл си да ме отведеш оттук ли? Ти ли си, Амар?

Можеха да се кажат много неща.

— Аз съм — промълви ибн Хайран и се приближи. Измъкна кинжала си от ножницата. Старецът внезапно вдигна глава, сякаш позна звука. — Дойдох да те освободя от това място, пълно с призраци и гласове.

И заби ножа в сърцето на стареца. Острието се плъзна плавно и с лекота. Музафар не издаде нито звук. Бързо и сигурно. Сега можеше да каже на ваджиите в техните храмове, ако се стигнеше дотам, че краят е бил лек.

Положи тялото на ръба на фонтана и прибра крайниците под бялата роба така, че да придаде на мъртвеца възможно повече достойнство в смъртта. Изми ножа си във фонтана, наблюдавайки как водата бързо се обагря в червено. Учението на неговия народ в продължение на стотици години, още от люлката на ашаритската вяра — далечната пустиня на изток, беше заклеймявало стореното от него като престъпление, което не можеше да бъде изкупено с нищо. Беше убил помазания от бога халиф. Той се вгледа в кръглото набръчкано лице на Музафар, печално нерешително дори в смъртта.

„Той всъщност не е истински богопомазан — беше казал в Картада Алмалик. — Всички го знаят.“

Само тази година се бяха сменили четирима такива халифи марионетки. Един тук, в Силвенес, преди Музафар, един в Тудеска и онова нещастно дете в Салос. Това не биваше да продължава. Останалите трима вече бяха мъртви. Музафар беше последният.

Просто последният. Някога в Ал-Расан бяха царували лъвове, лъвове се бяха възкачвали на подиума в този палат, построен, за да падат мъжете на колене върху мрамора и алабастъра пред бляскавите свидетелства за слава, непостижима за обикновените смъртни.

Прав беше Алмалик от Картада, Музафар наистина не беше богопомазан. Ала двайсетгодишният Амар ибн Хайран, който стоеше в Градината на желанието и отмиваше от ножа си червената кръв на убития, внезапно си даде сметка, че каквото и да направи в живота си, колкото и дни и нощи да са му отредили Ашар и бог под свещения кръговрат на своите звезди, той завинаги ще остане само човекът, убил последния халиф на Ал-Расан.

— С бога сред звездите ще ти е по-добре. Сега иде времето на вълците — промълви той на мъртвеца преди да избърше и прибере кинжала си в ножницата. После закрачи през четирите съвършени, пусти градини към вратите, където подкупените евнуси го чакаха да му отворят. По пътя си чу някакво глупаво птиче да пее в ослепителната бяла светлина на пладнето, после зазвъняха камбаните, призоваващи добрите хора на света молитва.