Александър Белтов
Матрикант — книга втора (23)

22.

Докато се прибирах из слабо осветените улици на града, внимавайки да не спъвам краката си в разкривените и нерядко извадени тротоарни плочи, размишлявах.

По централните улици витрините на повечето магазини хвърляха достатъчно светлина, за да могат гражданите спокойно да се придвижват. Затова вероятно и общината не полагаше много усилия да поддържа в изправност мрежата за уличното осветление. Ето защо предпочетох да се движа предимно по търговските маршрути на столицата. Обичайната тълпа от хора, които се тъпчеха един друг през деня, се бе оттеглила в жилищните си обиталища и малкото окъснели порядъчни граждани бързаха да се приберат.

С настъпване на тъмнината тук наставаше времето на ъндърграунда. Неговото царство бе неоспоримо и непоклатимо. Със собствени правила и жестоки закони, ако бъдат нарушени. Поради този факт никой не си въобразяваше, че може да ги пренебрегне. Това бе един паралелен на официалния свят, възникнал в същите физически измерения. Медиите и властите стриктно спазваха неписаните правила и никога не даваха реална представа за истинския размер на този свят — гротеска.

Мълвеше се, че редовните полицейски сили обменят информация със силовите бригади на ъндърграунда. Това означаваше, че дори в тази част на денонощието не бих могъл да бъда спокоен за себе си. Дребните независими бандитчета и обикновени, подпийнали алкохол хулигани не ме притесняваха. Случайното разкриване на идентичността ми обаче от организираните ъндърграунд сили, с голяма вероятност би била изтъргувана с официалните власти. Дори тази информация да не бъде разменена за друга, в обратна посока, просто би могла да бъде предадена в знак на добра воля според нечий интерес. Оттук следваше, че ако се откажа от сделката за чипа с дилъра, твърде възможно би било описанието ми и връзката с ченгето да станат известни на полицията — оттам на лицензните и чрез тях — на Божил. Ако откажех сделката, трябваше да приема, че връзката ми с ченгето бе компрометирана и следователно да се оправям сам. Във всички случаи този вариант бе неприемлив. Най-добре беше да приема сделката, макар това да не решава моите проблеми напълно. Това бе така, защото, както каза дилърът, все някога ще разберат за дублирането на информацията. От друга страна, ако проработи, би могло да ми е от полза за времето, през което възнамерявах да бъда тук и да не се притеснявам от инцидент с проверка на идентичността ми чрез Регистъра. В случая големият бонус би гарантирал, че няма да бъда издаден на властите от дилъра, което пък ще запази връзката ми с ченгето — единствения човек, на когото бих могъл да разчитам в този голям и неприятелски настроен към мен град.

Някъде зад гърба си дочух кратко подсвиркване с уста — обърнах се, но в сумрака не видях никого. Ускорих ход. Само след няколко крачки чух същото подсвиркване, но този път прозвуча доста по-силно. Не можеше да бъде съвпадение — човекът зад мен също беше се забързал и приближаваше. Притеснено започнах да се оглеждам и сега забелязах тъмната сянка, която пъргаво приклекна и застина, а малко след това друга притича до нея и също се сниши.

Тук всички страхове, които помнех, но досега се бяха скрили дълбоко в мен, се изстреляха като смъртоносен куршум. Хукнах, колкото сила имах, и свих в първата възможна пресечка.

За мое учудване тя бе по-осветена и пред себе си мярнах перест храст. Беше насред асфалта, съвсем близо и точно пред мен. Когато стигнах, разбрах, че това всъщност е клон от дърво, поставен в гърлото на шахта за градския водопровод. Металният капак е бил откраднат и някой находчив гражданин е поставил клона като знак за опасност, за да се вижда отдалеч.

Въпреки ужаса, който движеше съзнанието ми, не бях изгубил способността си да мисля. Сграбчих с две ръце и изтръгнах клона оттам, като го запокитих с всичка сила. После, без да губя време, скочих с двата си крака директно в гърлото на тъмната шахта. Това беше огромен риск на какво ще попадна, но го поех, защото не знаех нищо за преследвачите си.

За щастие, дупката не бе дълбока и щом стъпалата удариха дъното, се чу хрускащ звук, като от счупено стъкло. Усетих с подметките си твърди парчета наронени боклуци — може би строителни материали, но нямах време да мисля за тях. Приклекнах и наведох глава между колената, а ръцете ми зашариха в тъмницата под краката ми. Измежду многото невидими за мен отпадъци напипах нещо твърдо и обемно, което сграбчих в юмрук. После се притаих. Пространството не бе никак широко и кръстът на гърба ми се бе опрял до влажната циментова повърхност. Студът не чакаше и скоро нахлу в тялото ми. „Остава сега плъхове да ме налазят“, премина през ума ми, но страхът от неизвестната заплаха бе безкрайно по-голям. Молех се преследвачите да не ме открият в шахтата.

След секунди долових характерното шляпане на нечии подметки — някой тичаше. Точно над главата ми шумът спря за миг и после отново го чух, но явно се отдалечаваше. Преследвачът ми бе прескочил дупката. Пръстите ми инстинктивно отпуснаха случайното оръжие, което бях докопал в тъмното. Така и не разбрах какво е. Отнякъде, не можех да определя точно посоката, чух онова, същото кратко подсвиркване. Малко по-късно моторът на движеща се кола мина наблизо и чух пружините й да скърцат. Потърсих и стиснах отново оръжието си, но колата, изглежда, подмина и не след дълго шумовете от нея заглъхнаха.

Постоях малко в тази си ембрионна позиция, после се изправих и пуснах предмета от пръстите си. Вдигнах ръце и хванах горния метален ръб на шахтата. Подскочих леко и с помощта на бицепсите си се измъкнах от нея. Намерих клона, който бях изхвърлил преди малко, пренесох го обратно и затъкнах с него гърлото на шахтата. Съгласих се с неизвестния, че това бе добър сигнал за опасност.

При скока в дупката бях подбил петите си и в началото накуцвах с левия крак. Скоро обаче забравих за болката и лека-полека оправих походката си. Други трябваше да бъдат грижите ми в този момент. Моята безопасност — като матрикант с помощта на дублиращ чип, и намирането на подходящо младо женско тяло — матрикант, за Таня. Не вярвах да й се нрави животът, затворен в малък куфар и висящ на старо въже над пресъхнал кладенец в околностите на София.

В остатъка от пътя до квартирата се постарах да бъда невидим и безшумен. Вървях почти на пръсти, прилепил се до стените на старите кооперации и плашейки до смърт няколко окъснели граждани, срещнати по пътя. През нечий отворен прозорец гръмко звучеше реклама по телевизия или радио, придружена от монотонен мъжки глас и досадно повтарящи се думи. Именно досадата като че ли най-успешно се набиваше подсъзнателно в човешкия мозък и напомняше за себе си в удобно за търговците време.

Преди да отворя вратата на квартирата, поизтупах дрехите си, колкото можех, но нямаше как да скрия мокрото и прашно петно точно на седалището си. Надявах се хазяйката да си е легнала. В противен случай, макар да не ми бе майка, дори близък роднина, чувствах, че ще трябва да давам обяснения, а това исках да избегна. Можех, но не желаех да я лъжа.

Погледът ми се спря на дланта на ръката, с която стисках оръжието си в дупката. Беше оцветена с червена ситна прах. Предположих, че най-вероятно съм стискал парче от тухла.