Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

2.

Бату си подсвиркваше, докато се носеше в тръс през зеленото поле към малкия гер в гънките между хълмовете. Очите му непрекъснато шареха за съгледвачи. Не беше обявил за посещението си в родината на монголския народ, а можеше да посочи някои, които биха проявили голям интерес към присъствието му там. Сорхатани бе наследила родното място на Чингис хан от съпруга си преди години. Беше върнала туманите обратно в степите — десетки хиляди семейства, които искаха единствено да живеят по начина, по който бяха живели винаги — на открито, в сянката на планините.

Нищо не будеше подозрение около гера на Субодай. Старецът се беше оттеглил без никакви привилегии на властта, като отхвърли всички почести, които се бе опитала да му натрапи Торогене. Бату беше доволен, че го е намерил, макар че старият орлок не се местеше толкова много, колкото някои други. Нямаше голямо стадо, което да се нуждае от нови пасища на всеки няколко месеца. Докато приближаваше, Бату успя да различи само няколко дузини овце и кози, които свободно пасяха наоколо. Субодай си беше избрал хубаво място покрай един поток, на стара заливна тераса, изгладена и изравнена от хилядолетията. Слънцето блестеше ярко и Бату откри, че отново се възхищава на стареца. Субодай беше командвал най-голямата войска на народа, повече от сто хиляди воини, стигнали с бой чак до северните хълмове на Италия. Ако смъртта на хана не ги беше накарала да се приберат у дома, сигурно щяха да изградят империя от море до море. Бату се намръщи на спомените и изпита срам, че навремето беше злорадствал над неуспеха на стареца. По онова време си мислеше, че неговото поколение може да загърби дребнавата политика и караниците, които опетняваха света, който познаваше.

Приближи бавно — знаеше, че не е добра идея да изненадва Субодай. Не бяха точно приятели, макар че уважението му само се беше увеличило през годините след Великия поход. Въпреки това Бату се нуждаеше от съвета на онзи, който вече не участваше в игрите на властта и на чиято дума можеше да се довери.

Още беше далеч, когато чу лай на куче. Сърцето му се сви при вида на огромната хрътка, която излезе зад гера, спря и надигна глава. Бату по принцип не обичаше кучета, а това беше грамадно и черно. Извика: „Нохой хор!“, за да предупреди да задържат звяра, но Субодай или жена му не се виждаха никъде. Кучето подуши въздуха, като въртеше глава. Погледна към него през равния участък, изръмжа и се хвърли напред. Кожата на муцуната му се изтегли назад, оголвайки бели зъби и очи. Докато звярът приближаваше, ръката на Бату посегна към лъка, но не го взе. Шансовете му за приятелско посрещане щяха да намалеят, ако убиеше кучето на Субодай.

Понито му изтанцува настрани и Бату изкрещя диво на кучето, като опитваше различни команди. Огромното животно продължаваше да напада и Бату се принуди да смушка коня и да препусне в голям кръг, следван от кучето. Виждаше избилата на устата му пяна, докато звярът ръмжеше и виеше при вида на опитващия се да избяга натрапник.

С крайчеца на окото си Бату видя от гера да излиза жена. Окаяното му положение явно я забавляваше и тя се преви на две от смях. На него пък не му оставаше друго, освен да препуска в кръг, като се мъчи да избегне щракащите челюсти.

Нохой хор! — извика отново той към жената и тя се изправи и го погледна, наклонила глава настрани. След малко сви рамене, пъхна пръсти в уста и рязко изсвири два пъти. Кучето незабавно легна в тревата, но тъмните му очи не се откъсваха нито за миг от конника, дръзнал да навлезе на негова територия.

— Стой — каза му Бату, като го заобиколи отдалеч. Никога не беше виждал толкова грамадно куче и се чудеше къде ли го е намерил Субодай. Звярът го наблюдаваше и Бату нито за миг не отклони вниманието си от него, докато се спешаваше бавно, стараейки се да не прави резки движения.

— Търся орлок Субодай — каза той.

Чуваше басовото ръмжене зад себе си и едва се сдържаше да не се озърне през рамо. Жената го изгледа и на лицето й заигра подобие на усмивка.

— Може пък да не иска да те види, безименни — жизнерадостно отвърна тя.

Бату се изчерви.

— Познава ме добре. Бях с него на запад. Името ми е Бату, син на Джучи.

През лицето на жената пробяга сянка, сякаш беше чувала неведнъж това име. Вгледа се изпитателно в очите му.

— Ако съм на твое място, не бих докоснала оръжието. Кучето ще ти разкъса гръкляна.

— Не съм дошъл да си отмъщавам — каза Бату. — Намерих мир преди много време.

— Радвам се, че поне един от двама ви е успял — отвърна тя. Погледът й се стрелна някъде покрай него и Бату се обърна.

Убеден беше, че хрътката се промъква към него. Вместо това видя Субодай, който водеше коня си пеша от рехавата редица дървета недалеч от гера. Бату се изненада от залялата го вълна на облекчение. Някога беше мразил този човек, но пък тогава мразеше мнозина. С времето се беше научил да го уважава. Той не изследваше особено старателно чувствата си, но в много отношения приемаше Субодай като баща. Не че някога би признал подобно нещо. Просто да види Субодай жив и както изглеждаше, здрав, беше като слънчев лъч в помраченото му в момента настроение. Нищо не изглеждаше чак толкова трудно, ако Субодай е до теб. Стига да е до теб, разбира се. Бату все още не знаеше как точно ще бъде приет.

Всички тези мисли преминаха бързо през главата му, докато Субодай приближаваше. Старецът подсвирна на кучето и Бату загледа как свирепият звяр скача и тича към него, внезапно изпълнен с радостния ентусиазъм на пале, клатещо цялото си тяло, вместо да размахва само късия остатък от опашката си. Субодай вървеше, увил небрежно повода около едната си ръка, а с другата чешеше кучето по главата. Не се усмихна, когато погледът му се премести от Бату към жена му.

— Предложи ли му чай?

— Още не — отвърна тя. — Реших да оставя това на теб.

— Добре. Тогава си върви по пътя, Бату. Нямам какво да говоря с теб.

Бату изчака, но за Субодай разговорът явно беше приключил. Старецът мина покрай него, като цъкаше с език, за да накара кучето да го следва.

— Изминах много път да те видя, орлок — рече Бату.

— Тези титли са минало — кратко отвърна Субодай през рамо. — Вече съм обикновен човек.

— Не съм дошъл да те моля да водиш войската, старче, а само за съвета ти.

Субодай тъкмо се нареждаше да влезе през ниската врата на гера, но спря.

— Сбогом — каза той, без да поглежда нагоре.

Бату гледаше безсилно как старецът изчезва в полумрака вътре, следван от кучето. Обърна се безпомощно и се озова срещу жената на Субодай, която още стоеше с онази своя крива усмивка. Със сигурност от години не можеше да има деца, но у нея се долавяше нещо майчинско, докато погледът й се плъзгаше по разочарования млад мъж.

— Не обичам гост да бъде отпращан просто така — рече тя. — Ще приемеш ли купа солен чай?

Откъм гера се разнесе раздразнено сумтене. Стените бяха съвсем тънки и Субодай с лекота чуваше всяка дума.

— За мен ще бъде чест — отвърна Бату.

Още беше там, когато настъпи вечерта. Субодай като че ли не беше особено притеснен от присъствието му. Старецът се задоволи да го гледа начумерено и мълчаливо да поправя лъка си, докато Бату водеше любезни разговори в продължение на няколко часа. Поне беше научил името на домакинята. Ариуна беше приятна жена и след като се отпусна, остана запленена от новините, които беше донесъл гостът. Дори Субодай изсумтя, когато Бату говореше за земите, които бе получил според завещанието на Угедай. Само с едно движение на четчицата с мастило ханът го бе дарил с огромно владение в Русия. Знаейки, че Субодай слуша внимателно, Бату разказа на Ариуна, че част от онези земи били навремето на баща му, след като изоставил Чингис. Усети погледа на Субодай върху себе си — знаеше, че онези спомени на стареца си остават все така ярки. Бату не погледна към него и след известно време Субодай отново насочи вниманието си към гърнетата с вряща вода, рог и лепило.

Когато слънцето се спусна към хоризонта, Субодай стана, протегна се и изстена.

— Трябва да проверя животните — каза той на жена си.

Бату заби поглед в земята и едва след като Ариуна му каза: „Хайде, иди при него!“, стана и тръгна ухилен. Стигнеше ли се до говорене, жените понякога бяха безценни.

Намери Субодай с кучето, което се обърна и заръмжа с оголени зъби, докато господарят не му заповяда да млъкне. Заедно провериха оградата на малката кошара, след което опипаха корема на една коза, която съвсем скоро щеше да ражда. Мълчанието беше удобно и за двамата, много по-приятно, отколкото докато седеше в дома на Субодай като нежелан гост. Отвън старецът като че ли се отпусна малко и направи знак на Бату да прегледа козата. Бату проследи очертанията на плода и кимна.

— Още малко остава — отсъди той. — А и тя изглежда щастлива.

— Така е — рече Субодай и се изправи. — Аз също съм щастлив. Животът е труден, Бату, но поне може да бъде прост. Тук е точно такъв.

Годините бяха направили Субодай по-мършав, отколкото го помнеше Бату, но около стареца продължаваше да се долавя сила. Никой не би могъл да го вземе за пастир, независимо къде ще го срещне. Очите му бяха виждали издигането и падането на империи. Бяха виждали Чингис като млад мъж.

Бату не отговори. Накрая Субодай въздъхна и постави ръце върху дървената порта на кошарата.

— Е, кажи какво те е накарало да биеш толкова път. Предупреждавам те, не знам нищо за политиката в Каракорум. Вече не разполагам с шпионска мрежа, ако се надяваш на подобно нещо.

— Не е това. Просто търся съвет от човек, на когото мога да се доверя.

Подобно на Ариуна по-рано, Субодай се вгледа изпитателно в очите му и накрая омекна, а напрежението му изчезна.

— Питай, момче. Но не знам дали ще харесаш отговора ми.

Бату пое дълбоко дъх.

— Познаваш Гуюк не по-зле от всички останали.

Субодай не отговори, така че той продължи:

— Знаеш ли, че новият хан още не е избран?

Старецът кимна.

— Не живея в пустинята. Поне дотолкова съм чувал.

— Трябва да е Гуюк, Монгке, Байдур… или аз. Ние сме единствените четирима пълноправни наследници, а Монгке положи клетвата си преди години, когато чу за смъртта на Угедай. Той ще подкрепи Гуюк.

Субодай се почеса по бузата.

— Значи е решено. Присъедини се към Монгке и Гуюк. Байдур ще ви последва, щом научи, че сте заедно. Гуюк ще бъде хан, а аз ще бъда оставен на мира.

— Ти така ли би постъпил? — сериозно попита Бату.

Субодай се изсмя, но смехът му прозвуча горчиво и неприятно.

— Аз? Не. Но аз не съм ти и вече съм направил всичките си избори, добри и лоши.

— Тогава защо ми казваш да го подкрепя? Какво би сторил, ако беше на моето място?

Субодай не отговори веднага. Загледа се към притъмняващата равнина, погледът му се зарея над потока и далечните хълмове. Бату чакаше.

— Не съм на твоето място — най-сетне рече Субодай. — Не зная какво те движи. Ако искаш да постигнеш най-добрата сделка, сдържай се колкото можеш по-дълго и прецени момента, когато е възможно даровете му да се превърнат в заплахи. Укрепи собствените си земи и може би ще живееш достатъчно дълго, за да им се радваш.

— А ако не ме е грижа за най-добрата сделка? — попита засегнатият Бату. — А ако мисля, че Гуюк не бива да поведе народа?

— В такъв случай не мога да ти помогна. Ако се изправиш на пътя му, със сигурност ще бъдеш унищожен.

Старецът като че ли беше на път да каже още нещо, но си затвори решително устата.

— Какво има? Говориш с гатанки, старче. Казваш ми, че ти не би го последвал, но че аз ще бъда унищожен, ако не го направя. Що за избор е това?

— Прост — с усмивка отвърна Субодай. Едва сега се обърна с лице към Бату. — Не си дошъл при мен за отговори. Знаеш всичко, което ти е необходимо. Да не би да си смутен от онези, които споделят леглото на Гуюк? Това ли е? Другарите му с гняв ли те изпълват или със завист? — разсмя се Субодай.

— Не ме интересува, ако ще да си ляга и с мъртви кози — с отвращение отвърна Бату. — Важното е, че е малък човек, човек без никакви мечти. У него има само коварство, а народът се нуждае от ум. Не можеш да твърдиш, че от него ще излезе добър хан.

— От него ще излезе ужасен хан — отвърна Субодай. — Под властта на Гуюк ще видиш как държавата отслабва или се разпада. Но ако ти не се изправиш срещу него, кой ще го направи? Както и да е, вече е късно. Вече си тръгнал за събора. Ще положиш клетва пред Гуюк и той ще стане хан.

Бату примигна изненадано. Воините му го чакаха в една долина на повече от ден път. Субодай нямаше как да го знае, освен ако твърдението му, че няма шпиони, беше лъжа. Може би наоколо живееха и други старци, които от време на време се отбиваха на чай и приказки с орлока.

— Знаеш доста неща за човек, който твърди, че е просто обикновен пастир.

— Хората приказват. Също като теб. Винаги приказват, сякаш нямат по-добри неща за вършене. Да не искаш да ти кажа, че правиш правилния избор? Може би е така. А сега ме остави на мира.

Бату сподави раздразнението си.

— Дойдох да попитам какво би направил Чингис. Ти го познаваше.

Субодай се ухили и показа зъбите си. Отстрани липсваха два, така че бузата му на това място беше хлътнала. Лесно можеше да се види формата на черепа му, кожата се беше опънала върху костта.

— Дядо ти беше безкомпромисен човек. Разбираш ли какво означава това? Мнозина казват „Вярвам в това“, но дали ще се придържат към вярването си, ако децата им бъдат заплашени? Не. Чингис обаче щеше. Ако му кажеш, че ще убиеш децата му, той би ти отвърнал да го направиш, но ще ти даде да разбереш, че цената ще бъде ужасна, че ще съсипе градове и държави и че тази цена никога няма да бъде изплатена. Той не лъжеше и враговете му знаеха това. Думата му беше желязо. Така че ти ми кажи дали би подкрепил човек като Гуюк за хан.

— Не — промърмори Бату.

— За нищо на света, момче. Гуюк може да следва, но не и да води. Имаше време, когато подтичваше дори след теб. Това не е слабост на някой дърводелец или майстор на керемиди за покрива. Светът не може да бъде пълен с кучета водачи, защото глутницата би се разпаднала.

Почеса кучето си зад ушите и то изсумтя доволно.

— Нали така, Темуджин? — каза той на хрътката. — Не могат всички да са като теб, нали?

Кучето отново изсумтя и се излегна по корем, като изпружи лапи напред.

— Нарекъл си кучето си на Чингис? — втрещи се Бату.

Субодай се изкиска.

— Защо не? Идеята ми хареса — и отново го погледна. — Човек като Гуюк не може да се промени. Не може един ден просто да реши, че ще застане начело, и да бъде добър водач. Това не му е в природата.

Бату се облегна на оградата. Слънцето беше започнало да залязва, докато говореха, и сенките около тях се сгъстяваха и сливаха.

— Но ако се изправя срещу него, ще бъда унищожен — тихо рече той.

Субодай сви рамене в сумрака.

— Може би. Нищо не е сигурно. Това не попречи на баща ти да отведе хората си от народа. За него нямаше среден път. И той беше от същото тесто.

Бату погледна към стареца, но едва различи чертите му в здрача.

— Но това не е приключило особено добре.

— Твърде млад си, за да разбереш — отвърна Субодай.

— Опитай — подкани го Бату. Усещаше погледа на стареца върху себе си.

— Хората винаги се страхуват, момче. Може би трябва да живееш дълго само за да го разбереш. Понякога си мисля, че аз живях прекалено дълго. Всички ще умрем. Жена ми ще умре. Аз ще умра, ти, Гуюк, всички, които някога си познавал. Други ще стъпват върху гробовете ни и няма да подозират, че сме се смели и сме се обичали или мразели едни други. Мислиш ли, че изобщо ще ги е грижа? Не, те ще живеят собствения си сляп, кратък живот.

— Не разбирам — отчаяно рече Бату.

— Не разбираш, защото си твърде млад — сви рамене Субодай. Бату чу как старецът тихо въздъхна. — Нищо чудно в тази долина да има кости на мъже и жени, които някога са се смятали за важни. Ние мислим ли за тях? Споделяме ли страховете и мечтите им? Разбира се, че не. Те са нищо за живите и не знаем дори имената им. Навремето си мислех, че би ми се искало да не ме забравят, да споменават името ми и след хиляда години, но вече не ме е грижа дали ще го правят, защото ще бъда прах и дух. Може би само прах, но все се надявам и за духа. Когато натрупаш години, ще разбереш, че единственото нещо, което има значение, единственото е, че си имал храброст и чест. Изгуби тях и няма да умреш по-бързо, но ще бъдеш по-нищожен и от пръстта под краката си. Пак ще станеш прах, но ще си пропилял краткото си време на светло. Баща ти се провали, вярно, но той беше силен и се опита да направи добро за хората си. Не пропиля живота си. Това е всичко, на което можеш да се надяваш.

Дългата реч като че ли измори стареца. Той прочисти гърлото си и се изхрачи небрежно на земята.

— Не можеш да пребъдеш на този свят. Тези планини ще си останат тук след мен, както и след теб.

Бату дълго мълча, преди да заговори отново:

— Така и не го познавам. Баща си. Дори не съм го виждал.

— Аз пък съжалявам, че съм се срещнал с него — отвърна Субодай. — Така разбирам честта, момче. Едва след като я изгубиш, разбираш колко е ценна, но вече е твърде късно.

— Ти си човек на честта, ако изобщо разбирам нещо.

— Може би съм бил някога, но трябваше да откажа онази заповед на дядо ти. Да убие собствения си син? Беше лудост, но аз бях млад и благоговеех пред него. Трябваше да замина и изобщо да не търся Джучи в руските равнини. Ти не би ме разбрал. Убивал ли си човек?

— Много добре знаеш, че съм убивал!

— Не в битка. Отблизо, бавно, когато можеш да погледнеш в очите му.

Бату бавно кимна. Субодай едва различи движението и изсумтя.

— Прав ли беше да го направиш? Да му отнемеш всички години, които е имал да живее?

— Да. Поне тогава смятах така — отвърна смутено Бату.

— Още си твърде млад. Навремето си мислех, че мога да направя от грешката си нещо добро. Че вината ми ще бъде силата, която да ме направи по-добър от другите. В силните си години си мислех, че ще се поуча от нея, но каквото и да правех, тя винаги си беше тук. Не можех да върна нещата, Бату. Не можех да залича греха си. Чувал ли си тази дума? Християните говорят за черно петно върху душата. Много уместно.

— Казват също, че петното може да се махне с изповед.

— Не, това не е вярно. Що за човек ще съм, ако можех просто да изтрия простъпките си с приказки? Човек трябва да живее с грешките си и да продължи напред. Може би това е неговото наказание.

Субодай се изсмя, когато си припомни стар спомен.

— Знаеш ли, дядо ти просто забравяше лошите си дни, сякаш изобщо не ги е имало. Навремето му завиждах. И сега понякога му завиждам.

Видя, че Бату го гледа, и въздъхна.

— Просто си пази думата, момче. Това е единственият съвет, който имам за теб.

Повя вятър и Субодай потръпна.

— Ако си ти, Чингис, не ме интересува — промърмори той толкова тихо, че Бату едва различи думите му. — Момчето може да се грижи за себе си.

Загърна дела си.

— Вече е твърде късно да се връщаш при хората си — каза той с по-висок глас. — Добре си дошъл в дома ми, утре ще те изпратя след закуска. Идваш ли?

Не изчака отговор. Луната се издигаше над хоризонта, а Бату гледаше как старецът се връща към гера си. Беше доволен, че е дошъл, и вече мислеше, че знае какво трябва да направи.

 

 

Ям станцията беше изненадваща гледка — постройка насред нищото. Разположена на триста мили северно от Каракорум, тя имаше една-единствена цел — да бъде брънка от съобщителната верига, простираща се чак до земите на Дзин, до Русия на запад и до Кабул на юг. По същия маршрут пътуваха и бавните каруци с продоволствия и оборудване, така че станцията процъфтяваше. Там, където някога имаше само един гер и няколко резервни коня, сега се издигаше сграда от сив камък с червен керемиден покрив. Все така я заобикаляха гери, най-вероятно за семействата на ездачите и неколцината осакатени войници, които бяха останали да живеят тук. Бату се запита разсеяно дали един ден станцията няма да се превърне в село насред пустошта. Ям ездачите не можеха да се местят според сезона, както бяха правили предците им.

Беше избягвал пътните станции при пътуването от новите си земи насам. Само видът на тумана му беше достатъчен някой вестоносец да препусне в галоп по веригата. Никой не пътуваше по-бързо от ям ездачите през суровия терен и новината за идването му щеше да стигне много преди него до Каракорум. Дори за това съобщение бе оставил воините си в една гора от борове и брези, твърде далеч, за да бъдат открити. Беше препуснал напред само с двама съгледвачи, докато не стигнаха до един хребет, където можеше да върже коня си и да ги прати нататък без него.

Бату лежеше по корем под лъчите на слънцето и гледаше как спътниците му приближават ям станцията. От комина й се виеше пушек и в далечината се виждаха мъничките очертания на пасящи коне. Когато видя съгледвачите да влизат в сградата, той се обърна по гръб и се загледа в синьото небе.

Имаше време, когато искаше да бъде хан. Ако тогава му бяха предложили, щеше да приеме без никакво колебание. Тогава, докато яздеха на запад със Субодай, животът беше по-прост. Смъртта на Угедай бе сторила повече от това да спре Великия поход към западните държави. Ханът беше направил много, за да измъкне Бату от нищетата и да го прекара нагоре по стълбицата, докато не застана начело на десет хиляди подбрани мъже. Нямаше нищо чудно, че Угедай го е включил в завещанието си, но все пак Бату остана изненадан. Не беше очаквал нищо. Докато пътуваше за новите си земи, попадна на останки от монголски лагер с разтурили се гери и груби дървени постройки. Претърси ги всичките и в една откри гниещо седло със знака на тумана на баща си. Угедай му беше дал земите, които бе избрал баща му, когато избягал от Чингис. Бату беше притиснал седлото до гърдите си и бе плакал за човека, когото никога не бе срещал. Знаеше, че в онзи момент нещо се беше променило у него. Докато гледаше към бездънната синева, затърси в себе си сърбежа на желанието и амбицията, но не го откри. Нямаше да бъде хан. Единствената му цел бе да се увери, че най-добрият от тях ще застане начело на държавата. Ръката му се плъзна по земята, откъсна няколко стръка трева и взе пръст. Стри ги на прах в покоя на топлия ден и остави ветреца да го отвее.

Високо над него кръжеше ястреб, вероятно заинтересуван от човека, който лежеше по гръб в тревата насред степта. Бату вдигна ръка към него. Знаеше, че птицата може да забележи всеки детайл дори от такава височина.

Слънцето се беше преместило в небето, докато съгледвачите се върнат. Бяха добре обучени и с нищо не показаха, че го виждат, докато не се скриха от евентуалните погледи от ям станцията. Поведоха понитата си покрай него и Бату ги последва, като от време на време се оглеждаше назад. Не беше нужно да ги пита дали съобщението е заминало. Ям станциите бяха прочути с ефективността си. Някой ездач сигурно вече препускаше към следващия пост, намиращ се на около двайсет и пет мили в посока към Каракорум. Само след три дни Торогене щеше да държи запечатаното му писмо в ръцете си.

Бату яздеше замислено през буйната зелена трева. Знаеше, че Гуюк ще изгуби самообладание, когато съборът се провали. Другото съобщение на Бату щеше да стигне Байдур горе-долу по същото време и ако той предприемеше нещо след обещанието за подкрепа, много неща щяха да се променят. Байдур щеше да е по-добър хан от Гуюк, в това нямаше съмнение. За миг му се стори, че чува шепот на стар глас, който му казваше, че той, първородният син на първородния син на Чингис, също може да е добър хан. И щеше да е подобаващо, тъй като народът трябваше да бъде вкаран отново в правия път след толкова много време.

Тръсна глава и пропъди гласа от главата си. Баща му беше искал да намери свой собствен път, далеч от ханове и стада. Разговорът със Субодай беше дал на Бату усещане за безкрайността на времето, поглед към десетилетията и дори вековете през очите на стареца. Мъчеше се всякак да го задържи.

Опита се да помисли за всички възможни разклонения на бъдещето, но накрая се отказа. Никой не може да планира всичко. Запита се дали понито му не стъпва върху костите на отдавна мъртви мъже и потръпна леко при мисълта, въпреки топлите слънчеви лъчи.