Аня Сноу, Скарлет Уайт
Тънката граница (6)

Глава 5

Началото на нещо красиво.

Катрин се събуди обляна от светлина. Слънчевите лъчи все едно подскачаха по русите й коси. Внезапно се стресна и се огледа, но мъжът й не бе наоколо. Слава тебе, господи! Точно в този момент не искаше да вижда скапаното копеле. Не и след случилото се миналата нощ и начина, по който се държа с нея.

Спомни си за скъпия си Джон, който никога в съвместния им живото не я бе наранявал. Като всеки уреден брак, в началото им бе много трудно да свикнат един с друг, но с времето се опознаха и започнаха да се уважават. След време с уважението дойде и любовта. Бе негова съпруга, но така и не консумираха брака си, докато тя не го пожела. Държеше се като джентълмен с нея и тя го обожаваше за това.

Спомените нахлуха в съзнанието й и се разбиха на хиляди парчета. Бе една развалина, една празна черупка. Без душа. Сви се на кълбо в огромното легло и зарида тихо.

Бе изгубила толкова много. Не можеше да спре сълзите си, които безмилостно се стичаха по лицето й. Хлипаше тихо, но в един момент заплака с глас и започна да се тресе.

Знаеше, че ако останеше в стаята всички щяха да я чуят, а не искаше да показва слабостта си. Не искаше да дава повод на Крис да се държи с нея още по-зле, като й напомня за това колко слаба бе се показала пред него.

Стана, все още плачейки, очите й бяха подути. Отвори вратата на банята, след което влезе в душ-кабината и пусна силно водата.

Седна на пода и отново зарида, докато хладката вода я обливаше цялата. Затвори очи и потъна в спомени за Джон. Всичко минаваше като филм в ума й. Боже, не искаше да отваря очи. Искаше да остане там, в тази паралелна реалност. Да остане с Джон, завинаги.

Най-после събра сили и излезе от банята, облече се набързо и излезе на верандата. Видя го там, да се разпорежда с останалите членове на глутницата си. Беше й ясно, че бе усетил присъствието й, но не го показа. Даже се намръщи още повече. С периферията на очите си видя Бетата и се запъти към него. Може би защото бе ядосана или погледът й бе строг, но когато той я видя, се вцепени и я погледна уплашено.

— Не бях аз — и се дръпна от нея.

Катрин го погледна и се усмихна леко.

— За кое не си ти?

Явно разбрал, че тя не е тук, да му се кара за нещо, което бе направил, Бетата се отпусна.

— Бе… — не искаше да го нарича така. — Моля те, преди да кажа каквото и да е било, кажи ми името си. Ако желаеш, разбира се.

— Да, разбира се. Аз съм Лоугън — рече той и й подаде ръка.

Тя я пое и отвърна.

— Приятно ми е Лоугън, аз съм Катрин.

Той се усмихна, но не каза нищо. Тогава Катрин поде:

— Вероятно си забелязал сестра ми. Ако ли не, тя е тази, която всички гледат злобно. Не защото е нова, а защото ми е сестра, а те мразят мен. Та на въпроса… тя е хлътнала здраво по теб, а аз не искам да я виждам наранена. Ако тя ти харесва и имаш сериозно намерение… — добре знаеше какво разбира той под сериозни намерения, но Лоугън започна да премигва на парцали и тя прецени, че трябва да обясни точно и ясно. — Тоест, ако искаш повече от нея, от това да се намърдаш в гащите й, имаш моята благословия, но ако ли не… повярвай ми, няма да ти харесат последиците — използва израз на мъжа си и от това кръвта й се смрази, но тя не го показа. — Считай се за предупреден, Лоугън. — След което му кимна и се насочи отново към дома си, но видя мъжа си и се сети за нещо. Отиде при него и заговори много тихо:

— Алфа, може ли за момент? Искам да ви попитам нещо? — страхуваше се от него. Най-вече след случилото се вчера.

— Разбира се — отговори й той и се извини на другите за прекъсването. След като се намериха на по-усамотено място с леден глас я попита. — Какво искаш?

— Чудех се дали ще ми разрешите да върша нещо през деня, докато вие се занимавате с глутницата. Мога да помагам в забавачницата, няма да ми натежи — каза тя още по-тихо.

— Искаш да вършиш нещо, така ли? — отвърна й той и се приближи опасно близо до нея, очите му бяха потъмнели и тогава изръмжа. — Да не се опитваш да ме унижиш? Къде се е чуло и видяло съпругата на Алфата да прави такова нещо? Ти мислиш ли изобщо? И престани да ме занимаваш с глупостите си. Набий си го в главата, че вече няма да ти се угажда. Подозирах, че си някаква глезла, която е свикнала да й се угажда, обаче, познай какво — маминка я няма и няма при кого да отидеш, когато не стане твоята.

Тя понечи да си тръгне, но той я дръпна рязко.

— Не съм ти дал разрешение да си тръгваш — след което се усмихна лукаво. — Ако толкова искаш да се занимаваш с деца, само ми кажи и двамата с теб ще уредим въпроса, пък и ще затвърдим съюза си, ако си имаме дете.

Това вече бе върхът на сладоледа.

— Никога няма да те даря с дете, копеле такова — отвърна му тя през зъби и се дръпна.

Очите му станаха чисто черни и той замахна с ръка. Щеше да я зашлеви, но вместо това заби юмрука си в гредата до нея.

— Ще видим тази работа. А сега ми се махай от очите. — След което се дръпна от нея и се върна към задълженията си.

Катрин си спомни думите му и се затича към дома им. Той не знаеше нищо за нея, нито за родителите й, или за живота й, преди да се срещнат. Затвори се в банята и зарида тихо, като пусна водата, за да скрие състоянието си. Когато се поуспокои, тя реши да направи нещо за обяд. Ако той нямаше да обядва, то тя и сестра й щяха да го направят.

* * *

Лоугън стоеше зад едно дърво и наблюдаваше жената, която го привличаше ужасно много. Името й бе Селена, сестрата на Катрин. Той бавно тръгна към нея. Гледаше как меднорусата й коса се развяваше от вятъра. Приближаваше се бавно, а тя все още не го виждаше. В следващия момент Селена се обърна и той се вгледа в тъмносините й очи. Алфата щеше да го прати в тъмницата, да, това му беше в кърпа вързано. Усмихна се на Селена и й подаде ръка.

— Искаш ли да се разходим? — попита я тихо той.

Селена го гледаше незнаеща какво да каже.

— Няма да ти направя нищо — каза й той.

Тя пое ръката му и двамата тръгнаха към близката гора. Вървяха в мълчание, гледаха се, но никой не казваше нищо.

— Къде отиваме, Бета? — попита тихо тя.

Лоугън изведнъж се спря и каза:

— Мисля, че забравих да се представя, името ми е Лоугън.

Селена го гледаше изненадано.

— Името ти… ми харесва.

— Радвам се, и то много — усмихна се той.

Двамата отново тръгнаха, всеки загледан в другия. Лоугън виждаше защо му харесваше тя — бе красива, леко срамежлива и добра. В началото, когато Алфата го бе помолил да стои далеч от нея, се бе съгласил. Кого заблуждаваше? Не можеше да изпълни тази заповед. Ако Господарят му разбереше какво правеше в момента, или какво чувстваше, направо щеше да го унищожи. Но в този момент не му пукаше, а и знаеше, че Господарят му никога нямаше да направи нещо срещу него, не и нещо сериозно.

— Разкажи ми за себе си, Селена, — примоли се той.

Селена се усмихна тъжно и започна своята история. Той знаеше колко я наранява отношението на Алфата към сестра й, макар че тя не го спомена. Явно се боеше. Той никога не бе харесвал методите на Господаря си, но си мълчеше. Едно бе сигурно, никога нямаше да допусне да се случи нещо лошо със Селена. Заслуша се в историята й, но докато му разказваше, тя не го поглеждаше. Няколко минути бяха достатъчни, за да я приключи, а той само я гледаше.

— Не се притеснявай, аз съм до теб — каза й той.

Селена му се усмихна и той я помилва леко по лицето. Кожата й бе прекрасна, бе нежна и доста светла. Селена го погледна изненадана, но неволно направи същото. Лоугън знаеше, че не е редно, знаеше, че това щеше да им донесе само проблеми, обаче не му пукаше. Само и единствено тя имаше значение за него. Двамата останаха така захласнати известно време, но се опомниха и продължиха разходката си.