Дейвид Балдачи
Забравените (56)

56

В момента, в който стъпиха на тротоара, пред тях закова патрулка, от която надникна Черил Ландри.

— Няма да повярваш какво ще… — започна тя, после изведнъж млъкна и се вторачи в Карсън.

Забелязал объркването й, Пулър побърза да ги представи една на друга.

— Генерал Джули Карсън, полицай Черил Ландри.

Очите му се местеха от едната към другата, а в душата му потрепна чувство на вина. Беше излизал с Карсън само два пъти, като първият от тях едва ли би могъл да се нарече среща. Но въпреки това беше усетил, че интересът на тази жена към него не е само приятелски. А Ландри открито беше поискала връзка. Което означаваше, че двете накуп могат да му донесат единствено притеснения.

— Приятно ми е — кимна Карсън.

— За пръв път в живота си виждам генерал — отвърна Ландри.

— Е, да се надяваме, че ви се струвам нормален човек като всички останали.

— Какво няма да повярвам? — намеси се Пулър.

— Нови две убийства. В хотел „Плаза“, ей там, през улицата. Двама мъже, наръгани с нож в леглата си.

— Двама ли? — наостри уши Пулър.

— Знам какво си мислиш — кимна Ландри. — Но все още не е ясно дали са онези, които подозираше, че те следят.

— Искаш ли да дойдем?

Ландри погледна Карсън, после спря поглед върху Пулър.

Усетил колебанието й, Пулър побърза да добави:

— Предай офертата на Бълок. Ако е съгласен, нека ми се обади.

— Окей.

— Прибрахте ли Джейн Райън?

Но Ландри вече беше натиснала газта и патрулката бързо се отдалечи.

— Още двама убити — замислено произнесе Пулър.

— Кой би предположил, че Парадайз ще се окаже толкова кърваво място? — въздъхна Карсън, после вдигна вежди и добави: — Разбира се, че не може да става въпрос за случайни съвпадения.

— И аз мисля така.

— Значи ще чакаме да получим разрешение от човек на име Бълок? А какво е станало с Райън?

— Можем да проверим и сами. Но първо искам да се отбием на едно място, съвсем наблизо е.

Тя го последва по улицата, която водеше в обратна на плажа посока. Слънцето изкачваше небосвода със забележителна бързина. Карсън избърса потта от челото си и ускори крачка, за да се изравни с Пулър.

— Къде отиваме?

— У Диего.

Подминаха „Сиера“ и не след дълго спряха пред къщата със синята тента. Той изкачи стълбите към втория етаж и почука на вратата. Никой не му отвори.

Почука още веднъж.

И още веднъж.

Чуха се тихи стъпки и когато Карсън го погледна очаквателно, той отпусна стегнатите си мускули.

Вратата се отвори. Очакваше да види Диего или Исабел. Може би в компанията на малкия Матео.

Но на прага се появи жена над шейсет, ниска и дебела, със силно прошарена кестенява коса. Набръчканото й лице беше белязано от огромна бенка на бузата, близо до носа. Носеше спортни шорти, евтини гуменки и тъмна фланелка. Очите й любопитно се местеха от Пулър към Карсън и обратно.

— Sí?

Това трябва да е бабата, помисли си Пулър. Abuela.

— Habla inglés, señora? — попита той.

— Да. Poquito.

— Казвам се Джон Пулър, познавам се с Диего, Исабел и Матео. Може би знаете, че онзи ден им помогнах.

— Да, казаха ми… — Лицето на възрастната жена изведнъж помръкна, раменете й се разтресоха. Пулър я хвана под мишниците, за да не се строполи на пода.

— Какво има? — рязко попита той.

— Los niños, няма ги тук…

— Къде са?

— Donde están los niños? — намеси се Карсън.

— Non sé. Desaparecido.

— Изчезнали са? — попита Пулър и хвърли озадачен поглед към Карсън.

— Това каза — кимна тя.

— Обадихте ли се в полицията? — попита Пулър. — Не llamado a la policía?

— No policía — поклати глава бабата. — Nunca la policía.

— Тази жена май не обича полицията — отбеляза Карсън.

— Може би няма редовни документи. Децата също.

— Може би.

Пулър огледа плачещата жена и се обърна към Карсън.

— Допускам, че са онези типове, които пребих — промърмори той, после сви рамене. — Но някак не ми се вярва. А Диего ми помогна да се сдобия с номера на двамата, които ме следяха…

— Мислиш, че те имат пръст в изчезването на децата?

— Това е най-логичният отговор. Диего ги е проследил. Може би са го засекли, а Исабел и Матео са били с него.

Сърцето му се сви. Не биваше да замесва момчето във всичко това.

— Но може би именно те са убитите в „Плаза“ — напомни му Карсън.

— Едното не изключва другото — въздъхна Пулър. — Може би Диего и братовчедите му са успели да им избягат.

— След като са ги убили? — скептично го изгледа тя.

Пулър отново се обърна към възрастната жена.

— Lo siento. Podemos ayudar de alguna manera?

Жената поклати глава. Само Бог можел да й помогне.

После затвори вратата под носа му.

— Ще докладваме ли? — попита зад гърба му Карсън.

— По-добре да изчакаме, за да не им навредим. Ако децата са нередовни, като нищо ще ги депортират.

— По-добре да ги депортират, отколкото да ги убият, Джон.

— Знам това.

— Да поразпитаме из квартала. Някой може да ги е видял.

— Добра идея. Диего има много приятели тук.

Двайсет минути по-късно успяха да засекат двама приятели на момчето. Първият не беше го виждал от два дни, но вторият каза, че го видял вчера.

— Беше ли с някого? — попита Пулър.

Момчето протегна ръка и Пулър сложи в дланта му банкнота от пет долара.

— Да.

— С кого?

Хлапакът отново протегна ръка.

Карсън му подаде един долар, но той мълчеше.

— Ще има и повече, но само ако ни кажеш нещо полезно — отсече Пулър. — В противен случай банкоматът затваря.

Преди да отговори, момчето се огледа във всички посоки.

— Той е при dueños de la calle.

— Кралете на улицата? — вдигна вежди Пулър.

— Да.

— Какво търси при тях?

Хлапакът отново протегна ръка и Карсън постави в нея още един долар.

— Мисля, че иска да се включи. Ако е така, значи е глупак. Те са адски гадна банда.

— А Исабел и Матео? — попита Пулър.

Момчето напъха парите в джоба на панталона си и сви рамене.

— За тях не знам нищо.

— Къде да намерим тези крале?

— Никой не иска да ги намира, señor — поклати глава момчето.

— С изключение на мен. Къде?

В ръката на Пулър се появи банкнота от двайсет долара.

— Ahora!

Хлапакът им даде някакъв адрес и побърза да изчезне.

Пулър се извърна към Карсън.

— Не е нужно да идваш с мен.

— Нима! Тъкмо започна да става интересно!

— Имаш ли оръжие?

— Питаш един бригаден генерал дали има оръжие?! — театрално повдигна вежди тя. — Другите жени може да си падат по тоалети и лакове за нокти, но аз съм израснала в една ферма в Оклахома сред уинчестъри и колтове. Бъди спокоен, нося си каквото трябва.

— Това е добре — кимна той. — Може би ще се наложи да го използваме…

— Не „може би“, а сигурно, Джон!