Чарлс Буковски
Поща (52)

10.

Погребението трябваше да започне в 10.30, но вече беше жега. Носех купен набързо евтин черен костюм. Беше първият нов костюм, който слагах от години. Бях намерил сина й. Пътувахме с новия му мерцедес. Бях го открил благодарение на листче с адреса на тъста му. Два междуградски разговора, и готово. Докато дойде, майка му почина. Почина, докато се опитвах да го намеря. Хлапето, Лари, не беше много пригоден за обществото. Имал навик да краде колите на приятелите си, но някак се споразумявал с тях и съдията и все се измъквал. После го взели в армията, но някак успял да се вреди в някаква програма за обучение и когато се уволнил, си намерил доходна работа. Тогава престанал да се вижда с майка си — когато намерил тази добре платена работа.

— Къде е сестра ти? — попитах го.

— Откъде да знам?

— Хубава кола. Моторът изобщо не се чува.

Лари се усмихна. Това му хареса.

На погребението отидохме трима: син, любовник и ненормалната сестра на собственичката на хотела. Казваше се Марша. Тя все мълчеше. Просто седеше с налудничава усмивка. Кожата й бе бяла като емайл. Имаше проскубана русолява коса и шапка, която не й беше по мярка. Собственичката я бе изпратила да я замества. Трябвало да наглежда хотела.

Разбира се, имах тежък махмурлук. Спряхме за кафе.

Покрай погребението вече се бяха появили проблеми. Лари се скара с католическия свещеник. Имаше известни съмнения дали Бети е била истинска католичка. Свещеникът не искаше да отслужи службата. Накрая решиха да проведе половин служба. Е, по-добре половинка, отколкото никаква.

Имахме проблеми дори с цветята. Бях купил венец от рози — различни рози, сплетени във венец. В цветарницата го правиха цял следобед. Цветарката познаваше Бети. Пиянстваха заедно преди години, когато Бети още имаше къщата и кучето. Делси, така се казваше. Винаги ми се е искало да вляза в гащите на Делси, но все не ми се удаваше случай.

Тя ми се обади:

— Ханк, какво им става на тия кретени?

— Кои кретени?

— Ония от погребалното.

— Какво е станало?

— Ами пратих момчето с камиона да закара твоя венец, а те не го пуснали. Казали, че е затворено. Дотам е много път, ако не знаеш.

— Знам, Делси.

— Затова оставил цветята до вратата, но те отказали да ги сложат в хладилната стая. Та момчето оставило венеца там. Какво им става на тия хора, бе?

— Не знам. Какво им става на хората навсякъде?

— Няма да мога да дойда на погребението. Добре ли си, Ханк?

— Защо не дойдеш да ме утешиш?

— Ще трябва да взема и Пол.

Пол беше мъжът й.

— Айде няма нужда.

Така, отивахме към полупогребението.

Лари вдигна глава от чашата с кафе.

— Ще ти пиша за паметника по-късно. Сега нямам пари.

— Добре — отговорих.

Лари плати кафетата, после излязохме и се качихме в мерцедеса.

— Чакай малко.

— Какво? — попита Лари.

— Май забравихме нещо.

Върнах се в кафенето.

— Марша.

Тя още седеше на масата.

— Хайде, Марша, тръгваме.

Тя стана и тръгна след мен.

Свещеникът си прочете каквото се полагаше. Не го слушах. Ковчегът беше там. Бети лежеше вътре. Беше голяма жега. Слънчевите лъчи се спускаха като жълта стена. Една муха кръжеше наоколо. По средата на полуслужбата дойдоха двамата типове с венеца. Розите бяха мъртви, мъртви и увехнали в жегата. Подпряха нещото на едно близко дърво. Към края на службата моят венец клюмна напред и падна. Никой не го вдигна. Свърши се. Отидох при свещеника и стиснах ръката му:

— Благодаря.

Той се усмихна. Така станаха двама усмихнати: свещеникът и Марша.

Докато се прибрахме, Лари пак каза:

— Ще ти пиша за паметника.

Все още чакам това писмо.