Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса по-тъмно (16)

14.

Крисчън на колене в краката ми, вперил в мен сивите си очи — това беше най-вледеняващата гледка, която бях виждала, повече дори от Лийла с нейния револвер. Смътната алкохолна замаяност, която изпитвах, се изпари, заменена от ледени тръпки и зловещо усещане за обреченост. Кръвта се оттече от лицето ми.

Рязко си поех дъх. Бях шокирана. „Не. Не, не бива така, адски е смущаващо.“

— Крисчън, моля те, не прави така. Не го искам.

Той продължи да ме гледа безучастно, без да помръдне, без да каже нищо.

„Уф! Бедният ми Петдесет нюанса.“ Сърцето ми се късаше. Какво бях направила с него, по дяволите? Усетих, че ще се разплача.

— Защо го правиш? Говори ми — успях да кажа.

Той примига.

— Какво би желала да ти кажа? — попита и за миг изпитах облекчение, че говори, но не така — не. Не.

По бузите ми потекоха сълзи и изведнъж вече не можех да го гледам в същата унизителна поза като жалкото същество, в което се беше превърнала Лийла. Образът на могъщия мъж, който всъщност все още бе момченце, когото бяха подлагали на ужасяващи мъчения, който се смяташе за недостоен за любовта на съвършеното си семейство и съвсем не толкова съвършената си приятелка… моето нещастно момче… късаше сърцето ми.

Изпълни ме състрадание, мъка и отчаяние и изпитах задушаващо усещане за безнадеждност. Трябваше да се боря, за да си го върна, да си върна своя Петдесет нюанса.

Мисълта да доминирам над някого ме ужасяваше. От мисълта да доминирам над Крисчън ми се гадеше. Така щях да стана като нея — жената, която му беше причинила всичко това.

Потреперих и преглътнах жлъчта в гърлото ми. Не можех да го направя. Не го исках.

Когато умът ми се проясни, видях един-единствен изход. Без да откъсвам очи от неговите, коленичих пред него.

Твърдото дюшеме убиваше. Избърсах сълзите си с ръка.

Ето, сега бяхме равни. На едно равнище. Нямаше друг начин да си го върна.

Докато се взирах в него, очите му леко се разшириха, но иначе изражението и позата му не се промениха.

— Няма нужна да го правиш, Крисчън — казах умолително. — Няма да избягам. Казах ти и ти го повторих много пъти: няма да избягам. Това, което стана… е невероятно объркващо. Просто имам нужда от малко време да помисля… да остана сама. Защо винаги си мислиш най-лошото? — Сърцето ми отново се сви, защото знаех причината: той се съмняваше в себе си, мразеше се.

В ума ми изплуваха думите на Елена: „Тя знае ли колко отрицателно се възприемаш? За всичките ти проблеми?“.

„О, Крисчън!“ Сърцето ми отново се сви от страх и заговорих бързо:

— Щях да ти предложа да се върна в апартамента си тази вечер. Ти изобщо не ми даде време… просто да премисля нещата. — Разридах се и той едва забележимо се намръщи. — Просто да помисля. Ние едва се познаваме и целият този багаж, който носиш от миналото… Имам нужда от… Имам нужда от време, за да го премисля. И след като Лийла сега е… е, в каквото и състояние да е… тя вече не е на свобода и не представлява опасност… мислех… мислех… — Гласът ми секна и аз вперих очи в него. Той ме наблюдаваше напрегнато и като че ли ме слушаше.

— Когато те видях с Лийла… — Стиснах очи. Мъчителният спомен за електричеството между него и бившата му подчинена отново започна да ме разяжда. — Беше невероятен шок. Получих представа какъв е бил животът ти… и… — По бузите ми продължаваха да се стичат сълзи. — Осъзнах, че не съм достойна за теб. Това ми отвори очите за твоя живот и ужасно ме е страх, че ще ти омръзна и тогава ще си идеш… и аз ще свърша като Лийла… сянка. Защото те обичам, Крисчън, и ако ме напуснеш, ще е като свят без светлина. Ще съм в мрака. Не искам да бягам. Просто се ужасявам, че ще ме напуснеш…

Докато му казвах всичко това с надеждата, че ме слуша, проумях какъв всъщност е проблемът ми. Просто не разбирах защо ме харесва. Никога не бях разбирала защо ме харесва.

— Не разбирам защо ме намираш за привлекателна — промълвих. — Ти си… е, ти си, какъвто си… а аз съм… — Свих рамене и го погледнах. — Просто не мога да го разбера. Ти си красив, секси, добър, мил и грижовен, всички тези неща, а аз не съм. И не мога да правя нещата, които ти обичаш да правиш. Не мога да ти дам онова, което ти трябва. Как можеш да си щастлив с мен? Как бих могла да те задържа? — Шепнех, докато му разкривах най-мрачните си страхове. — Никога не съм разбирала какво виждаш в мен. И когато те видях с нея, най-после проумях. — Подсмръкнах и си избърсах носа, без да откъсвам поглед от застиналото му лице.

„О, това е мъчително! Говори ми, по дяволите!“

— Цяла нощ ли ще стоиш тук на колене? Защото тогава ще остана и аз — сопнах се.

Стори ми се, че изражението му омеква — може би изглеждаше развеселен? Ала не бях сигурна.

Можех да протегна ръка и да го докосна, само че така щях ужасно да злоупотребя с позицията, в която ме поставяше той. Не го исках, но и нямах представа какво иска той, нито какво се опитва да ми каже. Просто не го разбирах.

— Крисчън, моля те, моля те… говори ми — проплаках. Беше ми неудобно в тази поза, но продължавах да стоя на колене, вторачена в сериозните му красиви сиви очи. И чаках.

И чаках.

И чаках.

— Моля те — проплаках отново.

Напрегнатите му очи внезапно потъмняха и Крисчън примига.

— Ужасно се страхувах — промълви той.

О, слава богу! Подсъзнанието ми се тръшна обратно на фотьойла си, облекчено се отпусна и опъна голяма глътка джин.

„Той проговори!“ Изпълни ме признателност и преглътнах в опит да овладея емоциите си и новия пристъп на плач, който заплашваше да ме връхлети.

Гласът му беше тих и дрезгав.

— Когато видях Итън, разбрах, че някой те е пуснал да влезеш в апартамента. С Тейлър изскочихме от колата. Знаехме какво е станало и когато я видях — при това въоръжена… Сякаш умирах хиляди пъти, Ана. Някой заплашваше живота ти… най-ужасните ми страхове се превърнаха в действителност. И се разгневих — на нея, на теб, на Тейлър, на себе си.

Поклати глава, отново преживявайки страданието си.

— Не знаех в кой момент и как ще реагира Лийла. Не знаех какво да правя. — Замълча за миг и се намръщи. — И тогава тя сама ми показа — изглеждаше разкъсвана от разкаяние. И просто разбрах какво трябва да направя. — Млъкна отново и ме погледна в опит да прецени реакцията ми.

— Продължавай — промълвих.

Той мъчително преглътна.

— Когато я видях в това състояние, разбрах, че може би имам нещо общо с психическия й срив… — Отново затвори очи. — Тя винаги е била палава и жизнерадостна. — Потрепери и си пое дъх: прозвуча почти като ридание. Беше истинско изтезание да го слушам, но аз останах на колене и жадно поглъщах признанието му. — Тя можеше да те нарани… да те убие. И вината щеше да е моя. — Погледът му се замъгли, изпълнен с неразбиращ ужас, и Крисчън отново потъна в мълчание.

— Но не го направи — прошепнах аз. — И ти не си виновен за нейното състояние, Крисчън.

И осъзнах, че е направил всичко това само заради моята безопасност, както и навярно заради безопасността на Лийла, защото се безпокоеше и за нея. Но до каква степен се безпокоеше за нея? Този нежелан въпрос остана в ума ми. Крисчън твърдеше, че ме обича, ала се бе държал ужасно грубо, изхвърляйки ме от собствената ми квартира.

— Просто исках да не си там — тихо каза Крисчън с онази негова свръхестествена способност да чете мислите ми. — Исках да си далеч от опасността, а ти… просто… не искаше… да си тръгнеш… — Изскърца със зъби и тръсна ядосано глава.

После напрегнато се вторачи в мен.

— Анастейжа Стийл, ти си най-упоритата жена, която познавам. — Затвори очи и отново поклати глава от изумление.

„О, той се завърна!“ От устните ми се отрони дълбока пречистваща и облекчена въздишка.

Крисчън отвори очи и на лицето му се изписа отчаяно изражение — искрено.

— Нямаше ли да избягаш?

— Никога!

Той отново стисна клепачи и цялото му тяло се отпусна. Когато отвори очи, видях в тях болката и мъката му.

— Помислих си… — Той млъкна. — Такъв съм аз, Ана… И съм твой. Какво да направя, за да те накарам да го проумееш? Да те накарам да видиш, че те желая по всякакъв възможен начин. Че те обичам.

— И аз те обичам, Крисчън, и когато те видях така… — Задавих се и пак се разплаках. — Помислих си, че съм те пречупила.

— Да ме пречупиш? Мен?! О, не, Ана. Тъкмо напротив. — Крисчън хвана ръката ми. — Ти си моят спасителен пояс — промълви и зацелува кокалчетата на пръстите ми, после притисна дланта ми към своята.

С разширени и пълни със страх очи нежно притегли ръката ми и я постави върху сърцето си — в забранената зона. Дишането му се ускори. Сърцето му биеше бясно под пръстите ми. Той не откъсваше поглед от мен, челюстта му беше напрегната, зъбите му стиснати.

Ахнах. „О, моят Петдесет нюанса!“ Позволяваше ми да го докосна. И сякаш целият въздух в дробовете ми се изпари — нямаше го. Ритъмът на сърцето ми се ускори в такт с неговия и кръвта забуча в ушите ми.

Крисчън пусна ръката ми и остави дланта ми върху сърцето си. Усещах топлината му под тънката тъкан на ризата му. Той затаи дъх. Не устоях и понечих да отместя ръка.

— Не — бързо каза Крисчън и отново постави длан върху ръката ми, притисна пръстите ми към себе си. — Недей.

Окуражена от тези две думи, се преместих по-близо и коленете ни се докоснаха. Колебливо вдигнах другата си ръка, тъй че да разбере точно какво възнамерявам да направя. Очите му се разшириха, ала не ме спря.

Внимателно започнах да разкопчавам ризата му. С една ръка беше трудно. Свих пръсти под дланта му и той ме пусна, позволявайки ми да използвам и двете си ръце, за да го разкопчая. Без да откъсвам очите си от неговите, разтворих ризата му и оголих гърдите му.

Крисчън преглътна с мъка. Дишането му се ускори още повече и усетих, че го обзема паника, ала не се отдръпна. Още ли беше в ролята си на подчинен? Нямах представа.

Наистина ли трябваше да го направя? Не исках да му причиня болка, нито физическа, нито психическа. Видът му в такова състояние, предлагайки ми се изцяло, беше предупредителен знак.

Протегнах ръка, дланта ми увисна над гърдите му и аз вперих очи в него… исках разрешение. Крисчън едва забележимо наклони глава и се приготви за докосването ми. От него се излъчваше напрежение, ала този път не от гняв — а от страх.

Поколебах се. Наистина ли можех да го направя?

— Да — промълви той, отново проявявайки странната си способност да отговаря на неизречените ми въпроси.

Зарових върховете на пръстите си в космите на гърдите му и леко ги раздвижих. Крисчън затвори очи и се намръщи, сякаш изпитваше непоносима болка. Не можех да издържа да го гледам и моментално отдръпнах ръка, ала той я хвана и твърдо я върна обратно, притисна я върху голата си гръд. Космите му гъделичкаха дланта ми.

— Не спирай — напрегнато каза Крисчън. — Имам нужда от това.

Очите му бяха стиснати. Сигурно страдаше неимоверно. Беше мъчителна гледка. Внимателно оставих пръстите си да се плъзнат по гърдите към сърцето му, като се удивявах на допира до него и се ужасявах, че престъпвам границата.

Той отвори очи — сив огън, прогарящ дупки в мен.

Имаше смразяващ вид — животински, невъобразимо напрегнат, задъхваше се. Кръвта ми кипна и аз се загърчих под погледа му.

Крисчън не ме спря, така че отново прокарах пръсти по гърдите му. Устните му се разтвориха и той се задъха още повече, не знам дали от страх, или от нещо друго.

Толкова отдавна ми се искаше да го целувам там, че се наведох и за миг го погледнах в очите, та намерението ми да стане съвсем ясно. После нежно залепих лека целувка над сърцето му и усетих топлата му сладко ухаеща кожа под устните си.

Задавеният му стон ме трогна толкова силно, че се отдръпнах, уплашена от онова, което ще видя на лицето му. Очите му бяха стиснати здраво, но той не помръдваше.

— Пак — прошепна Крисчън и аз отново се наведох към гърдите му, този път за да целуна един от белезите му. Той ахна. Целунах втори, после трети. Крисчън застена силно и изведнъж се озовах в прегръдките му, ръката му се зарови в косата ми и болезнено повдигна главата ми, устните ми срещнаха жадната му уста и започнахме да се целуваме. Пръстите ми бяха потънали в косата му.

— О, Ана! — промълви той, извъртя се и ме притегли на пода под себе си. Обхванах с ръце красивото му лице и в този миг усетих сълзите му.

„Той плаче… не! Не!“

— Недей да плачеш, Крисчън, моля те. Бях съвсем сериозна, когато ти казах, че никога няма да те напусна. Така е. Ако си останал с друго впечатление, ужасно съжалявам… моля те, моля те да ми простиш. Обичам те. Винаги ще те обичам.

Той впери очи в лицето ми. Изражението му беше невероятно измъчено.

— Какво има?

Очите му се разшириха, но той не каза нищо.

— Каква е тази тайна, която те кара да смяташ, че ще избягам? Която те кара да вярваш, че ще си ида? — попитах умолително, гласът ми трепереше. — Кажи ми, Крисчън, моля те…

Той се надигна и седна по турски. Последвах примера му, само че с изпънати крака. Смътно се зачудих дали не може да станем, но не исках да го прекъсвам. Най-после щеше да ми се изповяда.

Крисчън ме погледна. Изглеждаше безкрайно отчаян. „О, мамка му… ужасно е.“

— Ана… — Замълча измъчено в търсене на думи… Накъде водеше това, по дяволите?

Крисчън дълбоко си пое дъх.

— Аз съм садист, Ана. Обичам да бия дребни кестеняви момичета като теб, защото всички приличате на онази проституираща наркоманка — майка ми. Сигурен съм, че можеш да се досетиш защо. — Говореше бързо, сякаш думите дни, години наред го бяха измъчвали и сега отчаяно искаше да се избави от тях.

Светът замръзна. „О, не!“

Не го бях очаквала. Това беше лошо. Много лошо. Погледнах го, опитвах се да разбера последиците от признанието му. То обясняваше защо всички си приличаме.

Непосредствената ми мисъл беше, че Лийла е била права: „Господарят е човек на мрака“.

Спомних си първия разговор за склонностите му, който бях водила с него в Червената стая на болката.

— Ти каза, че не си садист — промълвих в отчаян опит да разбера… да измисля някакво оправдание за него.

— Да. Казах, че съм доминант. Ако съм те излъгал, било е премълчаване. Извинявай. — Сведе за миг поглед към поддържаните си нокти.

Изглеждаше покрусен. Покрусен от това, че ме е излъгал ли? Или от това какъв е?

— Когато ми зададе този въпрос, си представях отношенията ни по съвсем друг начин — прибави Крисчън. Виждах по очите му, че е ужасен.

И тогава ме връхлетя като парен локомотив мисълта, че щом е садист, наистина се нуждае от всичките онези дивотии с бичовете и нагайките. Уф, мамка му!

— Значи е вярно. — Погледнах го. — Аз не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.

Това беше краят. Ние наистина не бяхме подходящи един за друг.

Светът започна да се изплъзва изпод краката ми, рухваше около мен. Гърлото ми се сви от паника. Това беше краят. Не можехме да бъдем заедно.

Крисчън се намръщи.

— Не, не, не, Ана. Не. Можеш. Ти ми даваш онова, от което имам нужда. — Той стисна юмруци. — Повярвай ми, моля те.

— Не знам в какво да вярвам, Крисчън. Всичко това е ужасно извратено — успях да прошепна. Гърлото ме болеше, давех се от сдържаните си сълзи.

Очите му бяха широко отворени и блестящи.

— Повярвай ми, Ана. След като те наказах и ти ме напусна, мирогледът ми се промени. Не се шегувах, когато ти казах, че не искам никога повече да се чувствам така. — Гледаше ме едновременно измъчено и умолително. — Когато ми каза, че ме обичаш, за мен беше истинско откровение. Дотогава никой не ми го беше казвал и сякаш погребах нещо от себе си — или може би ти го погреба, не знам. С доктор Флин продължаваме да обсъждаме този въпрос.

„О!“ В сърцето ми за миг проблесна надежда. Може би щяхме да се оправим. Исках да се оправим. Нали?

— Какво означава всичко това? — попитах тихо.

— Означава, че не ми е нужно. Вече не ми е.

„Какво?!“

— Откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?

— Просто го знам. Самата мисъл да ти причиня болка… каквато и да е истинска болка… ми е противна.

— Не разбирам. А линията, пляскането и всички онези перверзни дивотии?

Той прокара пръсти през косата си и почти се усмихна, но вместо това въздъхна тъжно.

— Говоря за сериозните неща, Анастейжа. Трябва да видиш на какво съм способен с пръчка или камшик.

Зяпнах го изумена.

— Предпочитам да не виждам.

— Знам. Ако искаше да го правиш, добре… но ти не искаш и аз го приемам. Не мога да правя всичко това с теб, ако не искаш. Вече съм ти го казвал: ти притежаваш власт над мен. А сега, откакто се върна, изобщо не изпитвам такова желание.

Продължавах да го гледам в опит да проумея всичко това.

— Когато се запознахме обаче ти искаше това, нали?

— Да, несъмнено.

— Как е възможно желанието ти да изчезне просто ей така, Крисчън? Все едно че съм някакво лекарство и съм те… по липса на по-точна дума… изцелила? Не разбирам.

Той отново въздъхна.

— Не бих използвал точно тази дума… Не ми ли вярваш?

— Просто ми се струва… невероятно. Което е различно.

— Ако не ме беше напуснала, сигурно нямаше да се чувствам така. Това беше най-хубавото нещо, което направи… за нас. Накара ме да разбера колко силно те желая, просто теб — говорех сериозно, когато ти казах, че ще те искам по всеки възможен начин.

Можех ли да му повярвам? Главата ме заболяваше дори само от опита да осмисля всичко това и дълбоко в себе си се чувствах… вцепенена.

— Ти още си тук. Мислех, че вече ще си си тръгнала — прошепна Крисчън.

— Защо? Защото може да те помисля за луд, задето биеш и чукаш жени, които приличат на майка ти ли? Как си останал с такова впечатление? — изсъсках жестоко.

Суровите ми думи го накараха да пребледнее.

— Е, не бих се изразил точно така, но да — отвърна той. Очите му бяха изпълнени с болка.

Това ме отрезви и ме накара да съжаля за избухването си. Намръщих се, обзета от угризения.

О, какво щях да правя? Вперих очи в него — изглеждаше разкаян, искрен… приличаше на моя Петдесет нюанса.

Изведнъж си спомних снимката в детската му стая и в този момент разбрах защо жената на нея ми се е сторила толкова позната. Приличаше на него. Сигурно беше родната му майка.

В ума ми изникна пренебрежителният му отговор на моя въпрос коя е: „Няма значение…“. Тя носеше вина за всичко това… а аз приличах на нея…

Всичко това ми се стори адски извратено. Той ме беше успокоил за Лийла, ала сега знаех със сигурност как го е възбуждала. Дори самата мисъл за това ме отвращаваше и изтощаваше.

— Уморена съм, Крисчън. Може ли да го обсъдим утре? Искам да си легна.

Той примигна изненадано.

— Няма ли да си отидеш?

— Искаш ли да си отида?

— Не! Мислех, че ще си тръгнеш, щом ти кажа.

И тогава пред очите ми изникнаха всички моменти, в които беше споменавал, че ще си ида, когато узная най-тъмните му тайни… и разбрах. Мамка му! „Господарят е човек на мрака.“

Трябваше ли да си отида? Погледнах го, този луд, когото обичах — да, обичах го.

Можех ли да го напусна? Веднъж го бях напуснала и това едва не ме съсипа… него също. Обичах го. Знаех го, въпреки неговото признание.

— Не си отивай — промълви Крисчън.

— Уф, по дяволите — няма! Няма да си отида! — извиках и това ми подейства пречистващо. Ето, казах го. Няма да си тръгна.

— Наистина ли? — попита той невярващо.

— Какво да направя, за да те накарам да проумееш, че няма да си отида? Какво да ти кажа?

Крисчън впери очи в мен и пак видях в тях страха и мъката му.

— Има едно нещо, което можеш да направиш.

— Какво? — изсумтях аз.

— Омъжи се за мен — прошепна Крисчън.

„Моля?! Той наистина ли…“

През последния половин час светът ми за втори път замръзна и се вцепени.

Зяпнах психически увредения човек, когото обичах. Не вярвах на ушите си.

Брак? Брак ли ми предлагаше? Шегуваше ли се? Не успях да се сдържа и дълбоко от мен се отрони нервен, невярващ кикот. Прехапах долната си устна, за да не му позволя да се превърне в истеричен смях, и безславно се провалих. Отпуснах се по гръб на пода и се предадох на смеха — кикотех се така, както никога, разтърсвана от могъщи пристъпи изцелителен, пречистващ смях.

И за миг останах сама, вторачена в тази абсурдна ситуация — едно кикотещо се, тотално объркано момиче до красиво психически увредено момче. Смехът ми преля в парещи сълзи и аз скрих очите си с ръка. „Не, не… това вече е прекалено.“

Когато истерията ми премина, Крисчън нежно вдигна ръката ми от лицето ми. Погледнах го.

Той се наведе над мен. Устните му бяха извити в усмивка, но очите му бяха пламтящо сиви, може би наранени. „О, не!“

Крисчън внимателно избърса една сълза с опакото на дланта си.

— Смешно ли ви се струва моето предложение, госпожице Стийл?

„О, моят Петдесет нюанса!“ Протегнах ръка и нежно го погалих по бузата, наслаждавах се на усещането на наболата му брада под пръстите ми. Господи, обичах този човек.

— Господин Грей… Крисчън. Твоята способност да избереш точния момент несъмнено е… — Думите ми изневериха и можех само да го гледам.

Той ми се усмихна, но бръчиците около очите му ми показваха, че го боли. Това ми подейства отрезвяващо.

— Дълбоко ме наскърбяваш, Ана. Ще се омъжиш ли за мен?

Надигнах се, седнах и се наведох към него, сложих ръце върху коленете му. Вперих очи в прекрасното му лице.

— Крисчън, днес се срещнах с побърканата ти бивша, която имаше револвер, бях изхвърлена от квартирата си, ти стовари отгоре ми цялата си ядрена мощ…

Крисчън понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка и той покорно затвори уста.

— Ти току-що ми разкри някои откровено смайващи неща за себе си, а сега ме молиш да се омъжа за теб.

Крисчън завъртя глава, сякаш анализираше фактите. Беше му забавно. И слава богу.

— Да, мисля, че това е справедливо и вярно обобщение на ситуацията. — Каза го малко иронично.

Поклатих глава.

— Къде остана отлагането на задоволяването?

— Преодолях го и сега съм убеден привърженик на моменталното задоволяване. Използвай момента, Ана — прошепна той.

— Виж, Крисчън, познавам те от около три минути и трябва да науча още много неща за теб. Пила съм повече, отколкото трябва, гладна съм, уморена съм и искам да си легна. Трябва да обмисля твоето предложение, също както обмислих онзи договор, който ми даде. И… — стиснах устни, за да му покажа недоволството си, но и за да облекча напрежението — то не беше особено романтично.

— Основателни аргументи, както винаги, госпожице Стийл. — Гласът му прозвуча облекчено. — Това не е „не“, нали?

Въздъхнах.

— Не, господин Грей, не е „не“, обаче не е и „да“. Правиш го само защото си уплашен и ми нямаш доверие.

— Не, правя го, защото най-после срещнах жена, с която искам да прекарам остатъка от живота си.

„О!“ Сърцето ми за миг спря и вътрешно се разтопих. Как можеше да казва толкова романтични неща във възможно най-шантави ситуации? Зяпнах го изумено.

— Никога не съм смятал, че ще ми се случи — прибави той. Лицето му излъчваше чиста и неподправена искреност.

Продължавах да го зяпам с отворена уста и да търся нужните думи.

— Може ли да си помисля малко? За това и за всичко друго, което се случи днес? За нещата, които ми каза току-що? Ти ме помоли за търпение и вяра. Е, топката е при теб, Грей. Сега аз те моля за същото.

Очите му се взряха в моите и след мъничко той се наведе към мен и отметна кичур коса зад ухото ми.

— Ще потърпя. — Целуна ме нежно по устните. — Не съм бил особено романтичен, така ли? — Повдигна вежди и аз укорително поклатих глава. — Сърчица и цветя значи?

Кимнах и Крисчън ми се усмихна.

— Гладна ли си?

— Да.

— Не си яла. — Очите му станаха ледени и челюстта му се стегна.

— Не съм. — Погледнах го безучастно. — Изгубих почти всякакъв апетит, понеже бях изхвърлена от собствената си квартира, след като присъствах на интимна сцена между приятеля ми и негова бивша подчинена. — Вперих очи в него и опрях юмруци на кръста си.

Крисчън поклати глава и грациозно се изправи. „О, най-после можем да станем от пода.“ Подаде ми ръка.

— Ще ти направя нещо за хапване.

— Може ли просто да си легна? — измърморих уморено.

Той ме вдигна да стана. Бях се схванала. Той ме погледна и лицето му омекна.

— Трябва да ядеш. Ела. — Властният Крисчън се беше върнал и това ме изпълни с облекчение.

Той ме заведе в кухнята, настани ме на бара и отвори хладилника. Погледнах си часовника. Наближаваше единайсет и половина. На сутринта трябваше да ставам за работа.

— Наистина не съм гладна, Крисчън.

Той усърдно продължи да не ми обръща внимание, докато тършуваше в грамадния хладилник.

— Сирене?

— Не и по това време.

— Бретцели?

— От хладилника ли? Не! — сопнах се.

Той се обърна и ми се ухили.

— Не обичаш ли бретцели?

— Не и в единайсет и половина. Лягам си, Крисчън. Ти рови в хладилника цяла нощ, ако искаш. Уморена съм и имах прекалено интересен ден. Ден, който бих искала да забравя. — Смъкнах се от столчето и Крисчън ми се намръщи, ала в момента просто не ми пукаше. Исках да си легна — ужасно бях изтощена.

— Макарони и сирене? — И извади една бяла купа, затворена с фолио. Изглеждаше страшно обнадежден и мил.

— Ти обичаш ли макарони със сирене? — попитах го.

Крисчън въодушевено закима и сърцето ми се разтопи. Той изведнъж придоби невероятно момчешки вид. Кой можеше да си го помисли?! Крисчън Грей да обича детска храна.

— Искаш ли? — попита той с надежда. Не можех да му устоя. Пък и бях гладна.

Кимнах и му се усмихнах, а той ми се ухили до уши. Свали фолиото от купата и я сложи в микровълновата фурна. Върнах се на столчето и вперих очи в прекрасния господин Грей — в мъжа, който искаше да се ожени за мен, а в момента грациозно и вещо шеташе в кухнята.

— Значи знаеш как се използва микровълновата, а? — подразних го.

— Ако е полуфабрикат, обикновено мога да направя нещо от него. Обаче имам проблем с истинското готвене.

Не можех да повярвам, че това е същият човек, който стоеше на колене пред мен преди няма и половин час. Беше възвърнал обичайната си променливост. Той сложи на бара покривчици и нареди върху тях чинии и прибори.

— Много е късно — измърморих.

— Недей да ходиш утре на работа.

— Непременно трябва да отида. Шефът ми заминава за Ню Йорк.

Крисчън свъси вежди.

— Искаш ли да се разходим дотам през уикенда?

— Проверих прогнозата за времето. Изглежда, ще вали.

— О? Тогава какво ти се прави?

Изпиукването на микровълновата съобщи, че вечерята ни е стоплена.

— В момента искам просто да я карам ден за ден. Цялото това вълнение е… изтощително. — Погледнах го с вдигнати вежди, физиономия, на която той благоразумно не обърна внимание.

Крисчън сложи бялата купа между чиниите и седна до мен. Изглеждаше замислен, разсеян. Сложих макарони и за двама ни. Ухаеха божествено и устата ми се напълни със слюнки. Умирах от глад.

— Извинявай за Лийла — каза той.

— Защо ми се извиняваш? — Ммм, макароните бяха също толкова вкусни, колкото ухаеха. Стомахът ми изкурка признателно.

— За теб сигурно е било ужасен шок да я завариш в квартирата си. Тейлър лично я е претърсил преди това. Беше много разстроен.

— Не обвинявам Тейлър.

— И аз не го обвинявам. Той обикаляше да те търси.

— Така ли? Защо?

— Не знаех къде си. Беше си оставила чантата, телефона си. Не можех да те открия. Къде беше? — меко попита той, но в думите му усетих заплашителни нотки.

— С Итън отидохме в бара срещу нашия блок. За да гледам какво става.

— Ясно. — Атмосферата между нас едва доловимо се промени. Вече не беше весела.

„Добре, дай да видим… Тази игра може да се играе и от двама. С твоите камъни — по твоята глава, господин Петдесет нюанса.“ Исках да задоволя изгарящото ме любопитство, но се боях от отговора.

— Е, какво прави с Лийла в квартирата? — попитах го, като се опитах да си придам равнодушен вид.

Погледнах го и той замръзна с вилица макарони, увиснала във въздуха. „О, не, това не е на добре.“

— Наистина ли искаш да знаеш?

Стомахът ми се сви и изведнъж изгубих апетит.

— Да — промълвих. „Наистина ли? Ама наистина?“ Подсъзнанието ми беше захвърлило празната си бутилка джин на пода и ме зяпаше ужасено.

Крисчън стисна устни и се поколеба.

— Разговаряхме и я изкъпах. — Гласът му звучеше дрезгаво и след като не му отговорих, бързо продължи: — И я облякох в твои дрехи. Надявам се, че нямаш нищо против. Наистина беше мръсна.

Мамка му. Изкъпал я е?!

Адски неуместно! Бях замаяна, взирах се в недоядените си макарони. Сега направо ми се пригади от вида им.

„Опитай се да го оправдаеш“ — наставляваше ме подсъзнанието ми. Тази хладнокръвна, разсъждаваща част от разума ми знаеше, че Крисчън го е направил просто защото е била мръсна, обаче не ми беше лесно. Моето деликатно, ревниво его не можеше да го понесе.

Изведнъж ми се доплака — не да се поддам на женски сълзи, които благоприлично се стичат по бузите, а да завия срещу луната. Дълбоко си поех дъх, за да овладея това желание, но гърлото ми беше сухо и прегракнало от сподавените сълзи и ридания.

— Нищо друго не можех да направя, Ана — тихо каза той.

— Още ли изпитваш нещо към нея?

— Не! — ужасено възкликна Крисчън. Извърнах се и отново се вторачих в храната, от която ми се повдигаше. Просто не можех да го гледам в такова състояние.

— Но когато я видях такава — съвсем променена, отчаяна… Загрижен съм за нея, просто по човешки. — Той сви рамене, сякаш се отърсваше от неприятен спомен. Божичко, да не би да очакваше от мен съчувствие?

— Погледни ме, Ана.

Не можех. Знаех, че ако го направя, ще избухна в сълзи. Не бях в състояние да ги преглътна. Бях като препълнен резервоар с бензин. Нямаше място за повече. Просто не можех да понеса още гадости. Щях да се възпламеня и да избухна. Гледката нямаше да е красива. Божичко!

Крисчън, загрижен за бившата си подчинена по толкова интимен начин — образът проблесна пред очите ми. Той я беше изкъпал — гола. По тялото ми пробягаха мъчителни тръпки.

— Ана…

— Какво?

— Недей. Това не означава нищо. Все едно се грижех за дете, отчаяно, смазано дете — промълви Крисчън.

Какво разбираше той от грижи за дете, по дяволите? Ставаше дума за жена, с която е имал перверзна сексуална връзка.

„О, мъчително е…“ Дълбоко си поех дъх, за да се овладея. Или може би имаше предвид себе си? Той беше смазаното дете. Това звучеше по-логично… или пък абсолютно нелогично. О, всичко бе тотално извратено! Изведнъж се почувствах изтощена до мозъка на костите. Имах нужда от сън.

— Ана?

Изправих се, занесох чинията си при мивката и изсипах макароните в боклука.

— Моля те, Ана.

Светкавично се завъртях към него.

— Просто спри, Крисчън! Просто спри с това „моля те, Ана“! — изкрещях му през сълзи. — Писна ми от всичките тези гадости! Лягам си. Уморена съм и съм изнервена. Остави ме на мира!

Обърнах се и буквално избягах в спалнята, като отнесох със себе си спомена за ококорения му шокиран поглед. Беше добре да знам, че мога и да го шокирам. За нула време се съблякох и след като прерових скрина му, навлякох една негова тениска и влязох в банята.

Погледнах се в огледалото и едва познах изнемощялата вещица с подути очи и кожа на червени петна, която ме зяпаше отсреща. Това вече ми дойде прекалено. Седнах на пода, предадох се на непреодолимата емоция, която вече не бях в състояние да сдържам, и се разридах отчаяно.