Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (1)

По това време на деня в малкия магазин за сирене в Гамла Стан — стария град на Стокхолм, бе все още спокойно. Тъкмо за да могат две жени да си побъбрят.

— Всъщност колко дълго ще остане Лина на Лилязее?

Хана тъкмо бе започнала да бърше витрината на щанда. Когато чу въпроса, спря за миг.

— Връща се тази вечер. В събота е абитуриентският й бал — Хана въздъхна превзето. — А после ще изчезне от живота ми.

Свеа я погледна изумено.

— Що за приказки? Мислех, че се радваш за нея. Животът на дъщеря ти сега започва, целият свят е пред нея.

— Да, а моят живот приключва — побърза да добави Хана.

Тя самата се изненада колко разочаровано звучеше гласът й. После поклати глава:

— Не, не исках да кажа това — заяви, макар че думите и много добре предаваха чувството, което я беше обзело в момента.

Хана вдигна поглед и се опита да обясни на Свеа какво изпитва.

— Имам странното чувство, че тя вече няма нужда от мен.

— Но това би било още по-хубаво — Свеа поклати глава неразбиращо.

Хана не й се разсърди. Самата Свеа нямаше деца и не можеше да разбере тревогите й.

— Престани да хленчиш — смъмри я Свеа, но в очите й грееше лукава усмивка. — По-добре се радвай, че имаш дъщеря, за която не трябва да се тревожиш. Тя ще поеме по своя път.

Хана кимна и се наведе, за да забърше долната част на витрината. В последно време често водеха подобни разговори. Да, Лина щеше да поеме по своя път, Свеа всъщност имаше право. Беше хубаво и напълно нормално дъщеря й да заживее свой собствен живот. С целия си здрав разум обаче не можеше да прогони чувството за самота, което я обземаше при тази мисъл.

Някой влезе в магазина, но Хана беше така вглъбена в мислите си, че не забеляза нищо. Гласът на Свеа я извади от унеса.

— Добър ден. Мога ли да ви помогна?

— Зависи — отговори приятен мъжки глас. — Вие ли сте собственичката на магазина?

Хана се изправи.

— Аз съм собственичката.

Когато се обърна, дъхът й спря за миг. Този мъж изглеждаше добре, имаше руси коси и сини очи. Беше доста по-висок от нея.

— Казвам се Хана Андершон — каза най-сетне.

Мъжът й подаде ръка. Хана я пое механично.

— Аз съм Пер Норденфелт — представи се той. — Идвам от Кунгсхолт. Това е на…

— На Лилязее! Знам го! — лицето на Хана грейна. — Точно сега дъщеря ми е там на екскурзия по случай завършването на гимназията. Обади ми се, очарована е от мястото, толкова е хубаво.

„Боже мой, Хана — мина й през ума. — Ей сега ще разкажеш на този непознат колко се страхуваш, че дъщеря ти ще се изнесе от къщи.“ При това в сините очи, които не се откъсваха от нея, се четеше искрен интерес. Тя се покашля, най-сетне отдръпна ръката си, която мъжът все още държеше в своята, и каза делово:

— Какво мога да направя за вас?

За миг мъжът сякаш се смути, преди да заговори по същество.

— Ъъъ… Имам стопанство и наред с другите неща произвеждам сирене от лосово мляко.

Хана се въодушеви.

— Наистина ли? Отдавна търся човек, който да прави сирене от лосово мляко — каза тя. — Все повече клиенти питат за него.

— Ето ме — засмя се мъжът, след което поясни: — Идвам често в града, за да снабдявам ресторантите със свои продукти. Последния път този магазин ми направи впечатление и реших да се поинтересувам.

Хана кимна енергично.

— Да, разбира се! Сиренето от лосово мляко е скъпо, но…

Пер Норденфелт довърши изречението й:

— … в същото време е голям специалитет — той се поколеба за миг. — Когато пак дойда в Стокхолм, ще ви донеса няколко парчета за дегустация, става ли?

— Разбира се, ще се радвам — бързо отговори Хана.

Боже, какви ги говореше?

Това беше най-обикновен разговор между потенциален доставчик и клиент. Нямаше причина да се чувства объркана. И все пак се чувстваше точно така и това съвсем я изнервяше.

— Добре, тогава след четири седмици отново ще дойда.

Когато мъжът се усмихваше, малки бръчици описваха фина мрежа около очите му.

— Сигурен съм, че ще останете очарована.

Мъжът все така не откъсваше поглед от Хана. Отново й подаде ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Хана.

На вратата се обърна още веднъж, усмихна й се и излезе.

Двете жени се загледаха след него. Свеа наруши тишината с дълбока въздишка:

— И такъв мъж се крие на село!

— Какво? — Хана се обърна. Краткото посещение на Пер Норденфелт й беше подействало по изненадващ за самата нея начин.

— Срамота е при неговия външен вид — каза Свеа.

— Така ли? — попита Хана объркано. Веднага след това се чу да казва: — Изобщо не забелязах.

— Е, хайде де — закачи я Свеа. — Ако не знаех, че си омъжена, щях да се закълна, че гледаше този Пер Норденфелт доста унесено.

Хана я погледна изумено.

— Омъжена съм поне от сто години! — възкликна тя възмутено.

Не, не искаше да мисли за това, темата беше приключена. Хана спонтанно взе решение.

— И като стана дума, ще изляза. След половин час Стен се връща от Осло. Искам да го изненадам.

Свеа не се предаваше:

— Хайде, признай си, Пер Норденфелт ти харесва и съвестта те гризе.

Хана се усмихна измъчено и сама се зачуди колко неприятно й стана от забележката на помощничката, която с годините се беше превърнала в нейна най-добра приятелка. Разбира се, твърдението на Свеа не отговаряше на истината. Това бяха пълни глупости.

— Просто ще взема Свен — каза Хана. — Ще си прекараме един приятен ден. Време е отново да направим нещо заедно.

Преди Свеа да успее да отговори, Хана припряно попита:

— Нали мога да те оставя сама?

— Разбира се, тръгвай — махна с ръка Свеа. — И се наслади на деня със съпруга си — прибави тя многозначително.

— Така и ще направя — отвърна Хана и сама забеляза колко слабо беше въодушевлението в гласа й.

Сентралсташун — най-голямата жп гара в Стокхолм, се намираше недалеч от малкия магазин за сирене на Хана. Тя тръгна пеш по моста Васаброн, който се извиваше над река Норстрьом и свързваше Нормалм^[1] с острова, където се намираше старият град.

Щом погледът й се спря на блестящата вода, Хана изведнъж се зарадва на свободния си ден. Със Стен можеха да хапнат някъде и да обмислят как да прекарат деня заедно.

Хана изпита желание да се наслади на един безгрижен ден край морето. Искаше да усети слънцето върху кожата си и вкуса на солта върху устните си.

Когато пристигна на Сентралсташун, се усмихна сама на себе си и отпъди мисълта, че копнежът по безгрижния живот отдавна се е таял у нея. Понякога се чувстваше много стара и се питаше кога отлетя времето. Междувременно Лина беше пораснала, а много от мечтите и плановете, които някога бяха кроили със Стен, бяха останали в минатото. Той ги бе пожертвал в името на професионалния си успех, а тя се беше задоволила с това, което й оставаше от мъжа й.

Нещо трябваше да се промени. За двамата. Понякога Хана имаше чувството, че не само общите планове, но и любовта им беше останала в миналото. Усети това особено силно, когато Стен…

Не, не искаше да мисли. Това беше най-тъмната глава от техния брак. Тогава за първи път й мина през ума да се раздели с него.

Стен работеше за международна фармацевтична компания, чиято централа беше в Стокхолм, но една от дъщерните фирми, с които беше в тясно сътрудничество, се намираше в Осло. Ето защо той редовно пътуваше дотам. Когато Хана влезе в огромното сводесто хале на гарата и тръгна надолу с ескалатора, влакът вече беше пристигнал. Първите пътници слязоха и се отправиха към стълбите.

Хана повдигна глава. Надяваше се, че не се е разминала със Стен. Опасението тъкмо мина през ума й, когато го видя да слиза през една от отворените врати на влака. Помаха му, но той пое багажа, който му подадоха отвътре, без да я види. Куфар с колелца, пътна чанта и сребристото дипломатическо куфарче, с което не се разделяше. Понякога Хана се шегуваше, че чака с нетърпение деня, когато Стен и дипломатическото му куфарче ще се сраснат.

Хана отвори уста и понечи да го извика, но в този миг Стен отново протегна ръце. Този път свали от вагона не чанта, а своята асистентка Брит. В момента двамата изглеждаха по-скоро като много влюбена двойка, а не като началник и неговата помощничка.

Той я целуна нежно. Тя се сгуши в него и вдигна лице. Устните му нежно докоснаха нейните.

За Хана видяното беше като гръм от ясно небе, който не просто й причини болка, а напълно я зашемети и за миг я лиши от всякакви чувства. Не беше в състояние да се мръдне от мястото си или да отклони поглед от двамата.

Стен и асистентката му вървяха право към нея, без да я забелязват. Двамата имаха очи само един за друг и продължаваха да се целуват нежно. Внезапно Стен вдигна поглед и усмивката изчезна от лицето му.

Брит проследи погледа му. Ръката й, която галеше тази на Стен, се дръпна.

Хана не преставаше да се взира в двойката. Всеки поглед и всеки жест се запечатваше в съзнанието й, но тя не беше в състояние да реагира по какъвто и да било начин.

Стен остави пътната чанта и дипломатическото куфарче на земята и пристъпи към нея.

— Хана, какво правиш тук? — попита изумен.

— Исках да те изненадам и явно съм успяла — отговори Хана сдържано, обърна се и си тръгна.

Стен застана на пътя й.

— Хана, мога да ти обясня всичко — каза настойчиво.

— Не виждам какво има за обясняване — прекъсна го тя и подмина. Стен не се опита да я задържи.