Джилиан Итън
Мрачна красота (2)

Втора глава

Катрин дълбоко съжаляваше за решението си да отпътува за другия край на Шотландия, когато две седмици по-късно се оказа заседнала в началото на един осеян с калища хълм със счупена карета и раздразнен кочияш, който едва говореше разбираем английски. Също така валеше и сякаш отгоре й бяха изсипали огромни кофи с вода, които я намокриха чак до костите само за секунди, след като беше слязла от каретата, за да провери на какво се дължеше рязкото им спиране.

— Сър, извинете. Извинете ме, сър! — провикна се под дъжда и когато това се оказа несполучливо, извади бялата си носна кърпичка от джоба на пелерината си и я размаха ожесточено във въздуха, за да привлече вниманието на кочияша.

Ниският, набит мъж с яркочервена коса и камбест нос едва й беше проронил две думи, откакто го беше наела в Карлисъл, за да я доведе чак до Фалкрик, който беше най-близкия град до Уудсгейт, който можеше да намери на картата.

— К’во искъти? — попита кочияша, поглеждайки раздразнено от мястото си, където беше клекнал до едно от задните колела.

Незапозната с колелата и причините, поради които едно такова можеше да спре да се върти, Катрин направи една колеблива крачка напред и приведе глава напред, внимавайки да не изцапа полите си в дълбоката до глезените кал, за да погледне по-отблизо колелото, около което се суетеше кочияшът. Изглеждаше й като напълно обикновено колело, малко окаляно по оста, но като изключим това, напълно използваемо.

— Сигурен ли сте, че е счупено? — попита тя. — Вероятно просто е заседнало.

Хвърляйки й един невярващ поглед изпод гъстите си червени вежди, кочияшът се пресегна и сграбчи една от големите дървени спици. Разклати я здраво и когато тя се отчупи, я размаха гневно във въздуха, като съзнателно закрачи към Катрин и закрещя нещо, което тя не успя да чуе от поройния дъжд.

— Аз… аз… виждам, че е счупено! Несъмнено ще платя за поправянето на всички щети и ако бъдете така добър да ми повикате друга карета ще — ох! Помощ! — изписка тя, когато в бързането си да отстъпи от разгневения кочияш, глезенът й се заклещи в един корен и тя полетя назад в калта. Неспособна да се предпази, тупна на земята със звучното „умпф“ и погледна надолу към роклята си с ужас. Опръскана с кал и мръсотия и други кафяви неща, за които не искаше да мисли, пътното й облекло с цвят на канела беше съсипано безвъзвратно. Същото можеше да каже и за кожените си боти, изтънчените копринени ръкавици и чисто новото й атлазено боне. Поне, помисли си с гримаса, когато извади едната ръка от мръсотията, трите куфара, които беше напълнила догоре с рокли, бонета и други принадлежности, бяха непокътнати и сухи в каретата.

Изправяйки се внимателно на крака, тя натика един кичур коса зад ухото си и повдигна брадичка, за да погледне към кочияша — точно навреме, за да го види как сваля последния й куфар от каретата и го оставя встрани от пародията, която Шотландия имаше за път.

— Какво, за бога си мислиш, че правиш? — извика тя. Замаха лудо с ръце, и тръгвайки към куфарите си, се запрепъва в коловоза. Успявайки да се вкопчи в месинговата дръжка на най-малкия, тя го дръпна с всичка сила, но тъй като беше затънал в калта, той не помръдна.

— Веднага слезте тук долу! — настоя тя, викайки необуздано към кочияша, който вече се беше качил на каретата. Поставяйки ръцете си върху бедрата, тя му отправи най-високомерния поглед, който беше карал всеки прислужник да се втурва да изпълнява нарежданията й, но този противен мъж не се плашеше толкова лесно.

— Тойти шмотани бъгажи съ мноу тешки, ти, глупъвъ жено. Кунете ми не мо̀ат дъ дръпът с тях — извика той насреща й. Удряйки двата си породисти коня с юздите, той избръщолеви нещо на родния си език и каретата започна да се движи.

— Какво? Какво каза? Спри, ти казах. Спри веднага! — Не искайки да повярва, че щяха да я оставят сама насред нищото в Шотландия, Катрин се опита да побегне след каретата, но напоените й от дъжда поли и дълбоката кал я държаха в плен в разровената земя, и когато най-накрая успя да се измъкне, кочияшът и каретата вече бяха изчезнали зад хълма.

— О, дявол да го вземе — прокле, тропайки с крак от раздразнение. Разхвърча се още кал, която покри бузите и върха на носа й. — Чудесно — промърмори, отпускайки рамене в поражение, — просто чудесно.

Дъждът не намаляваше, а и започваше да се стъмнява. Скоро слънцето щеше да залезе напълно, и въпреки че Катрин не знаеше много за Шотландия, беше наясно, че дори през лятото нощите бяха изключително студени. Трябваше да намери подслон, преди да е настинала, или, със своя късмет, да се е разболяла от пневмония.

Обещавайки на куфарите си, че ще се върне за тях възможно най-скоро, тя повдигна мокрите си поли, доколкото успя, и тръгна надолу по пътя, за който се надяваше, че води в правилната посока.

Вятърът виеше свирепо, а дъждовните капки се удряха гневно в прозорците, когато Маркъс се изправи, за да сложи още едно дърво в огъня. Бързият поглед към джобния му часовник показа, че отдавна беше минало полунощ, но въпреки кървясалите си очи и тъмните кръгове под тях, не се чувстваше изморен. Премествайки се до тесния перваз пред прозорците, които разкриваха долината отпред, той загледа бурята мълчаливо, а мислите му бяха скрити зад маска от безразличие.

Не беше се наспивал добре, откакто дойде в Уудсгейт, за което обвиняваше съпругата си. Не можеше да затвори очи, без да види лицето й. Не можеше да влезе в спалнята, която някога бяха споделяли, без да вдиша аромата й. Бяха дошли тук след венчавката си и тук тя му беше отдала срамежливо невинността си. Беше навсякъде, и в същото време никъде, преследвайки го като призрак.

Може би трябваше чисто и просто да й даде развода, който искаше, и да се приключва. Тя щеше да се завърне в Лондон, а той щеше да остане в Кенсингтън на тишина и спокойствие. Пътищата им щяха да се пресичат рядко, или изобщо. Но това нямаше да премахне постоянните му мисли за нея, предположи мрачно.

Изведнъж почувствал се неспокоен, Маркъс се обърна към шкафа с алкохол и си наля чаша скоч. Знаеше, че пие твърде често, но това бе единственото нещо, което притъпяваше болката в тялото му. Намести се в един богато тапициран стол пред камината и отпи бавно, докато разсеяно разсъждаваше какво го бе довело дотук.

Двамата с Катрин бяха толкова щастливи в началото. Беше му четвъртия сезон, а на нея първия. Първоначално беше привлечен от красотата й, но не след дълго интересът му бе засилен от нейния чар и остроумие. Беше интелигентна и забавна, забавлявайки го безкрайно с истории и поеми през дългите им разходки, на които ходеха заедно в началото на ухажването им. Когато беше откраднал първата си целувка от нея на един бал в сенките на градините на Воксхол, тя всъщност го беше зашлевила по лицето, а след това бе имала дързостта да се приведе напред и да го целуне. Беше, разбра Маркъс с бегла усмивка, един от най-любимите му спомени за нея. Отпивайки още една щедра глътка скоч, изражението му помръкна, когато се сети за събитията, които бяха последвали малко след сватбата им.

Беше я довел в Уудсгейт за медения им месец, където през деня се бяха забавлявали като деца, а вечер разкриваха тайните на телата си. Скромността на жена му го беше развълнувала, но това, което го зашемети, беше чувствеността й.

Маркъс никога не бе твърдял, че е светец, и беше спал с доста жени, преди да се ожени за Катрин. Беше предполагал, че брачната му нощ ще е пълна със сълзи и истерии преди и след акта, както подобаваше за повечето девственици, но я беше преценил погрешно. Нищо в Катрин не беше типично и тяхната брачна нощ не бе изключение. Беше потръпнала, когато беше навлязъл в нея, но за това не беше виновен тласъка на бедрата му, а раменете й, които го бяха придърпали към нея.

„Искаш ли да спра?“, бе прошепнал, а лицето му бе напрегнато от усилието да се владее. Сладките, невинни целувки и нежния й допир го бяха възбудили до полуда и едва се бе сдържал да не я обладае като някой разгонен звяр.

Неспособна да изрази чувствата, които се бяха събрали в нея, го беше погледнала умолително и с тих смях той беше навлязъл по-навътре в нея, преди да излезе напълно, карайки я да се задъхва, а очите й да се разширят.

„Това ли е?“, беше попитала тихо с изпълнен от разочарование глас.

„Не“, беше отвърнал Маркъс дрезгаво с приведена глава между гърдите й. „Това далеч не е всичко. Качи се върху мен, скъпа.“

„Върху теб?“

„Да, ето така“, беше казал, завъртайки ги ловко и задържайки я върху бедрата си. Косата й се беше спуснала надолу като златен водопад, милвайки върховете на зърната й, докато тя стоеше отгоре му, несигурна какво точно трябва да прави. Улавяйки устните й в изпепеляваща целувка, която ги беше оставила и двамата без дъх, Маркъс внимателно я беше наместил върху възбудената си мъжественост.

„Може… да се прави така?“, го беше попитала несигурно.

Усмивката му бе повече от порочна.

„Можеш да го правиш по всеки начин, който си представиш, любима. Сега ме язди. Да, точно така. О, да“, беше изстенал, когато тя бе започнала да движи бедрата си бързо. „Да, точно така.“

Пет дена по-късно се бяха върнали в Кенсингтън и Маркъс беше продължил с напрегнатия си работен график. За разлика от много негови приятели, той разбираше, че индустриализацията се разраства и времената се менят. Не искаше просто да се размотава и да харчи всичко, което предците му му бяха завещали чрез титли или кръвни връзки — искаше да инвестира в нови изобретения и идеи. За това се налагаше да отиде до Америка.

Не беше планувал да отсъства от младата си жена толкова дълго. Когато беше получил писмата на Катрин, ги беше прегледал набързо и натикал в чекмеджето, твърде зает, за да ги чете подробно. Може би ако го беше направил, щеше да бъде подготвен за това, което го очакваше при завръщането му. И така, когато се завърна и разбра, че жена му не е в Кенсингтън, където я беше оставил, а в Лондон, отдавайки се на безброй разговори с неженени и няколко женени мъже, яростта и ревността му нямаха граници. Беше я оставил в града, без да каже и дума. И това беше сложило началото на отдалечаването им.

Жената, която му беше сложила рога пред всеки негов познат в Лондон, сега искаше развод. Изпивайки остатъка от скоча в чашата си на една голяма глътка, Маркъс се изправи леко нестабилно, за да я напълни отново.

Тъкмо когато щеше да сяда отново, входната врата се отвори с трясък и Катрин, мокра до мозъка на костите си, с коси и дрехи в пълен безпорядък, пристъпи вътре.